Брандън Сандърсън
Пътят на кралете (39)

24
Галерията с картите

„Нито едно от тях не намалява верността на нещата, които ти пиша тук.“

Кралската галерия с картите беше едновременно красива и практична. Просторната сводеста сграда от камък беше изработена с Превръщател. Гладките й стени се сливаха със скалистата земя. Приличаше на грамаден самун тайленски хляб. Големите оберлихти пропущаха слънчева светлина, която огряваше хубави редици шистокори.

Далинар мина край една от тях — чак до раменете му се извисяваха усукани пипала в розово, ярко зелено и синьо. Покритите с дебела твърда кора растения нямаха същински стволове и листа. Само пипалата им се вееха като разноцветна коса. Иначе шистокорът приличаше повече на скала, отколкото на растение. Все пак, учените казваха, че трябва да е растение заради развитието си и заради протягането на пипалата по посока на светлината.

И хората правеха така. Някога, помисли Далинар.

Върховният принц Роион стоеше пред една от картите с ръце зад гърба. Многочислената му свита се беше струпала в другия край на галерията. Роион беше висок светлокож мъж с тъмна добре подрязана брада. Косата му редееше на темето. Като повечето мъже носеше къса отворена горна дреха, под която се виждаше ризата му. Червената тъкан надзърташе над яката.

Колко небрежно, рече си Далинар. Много беше модерно. На него просто му се щеше новата мода да не е толкова, хмм, небрежна.

— Сиятелни Далинар — продума Роион. — Трудно ми е да разбера целта на тази среща.

— Поразходете се с мен, Сиятелни господарю Роион — отвърна Далинар и кимна настрани. Другият въздъхна, ала тръгна с Далинар по пътеката между растенията и стената с окачените карти. Адютантите на Роион ги последваха. Сред тях имаше и виночерпец и щитоносец.

Всяка от картите се осветяваше от диаманти, поставени в излъскана до блясък стомана. Картите бяха подробни и начертани върху цели огромни листове пергамент. Те очевидно бяха направени от Превръщателите. В центъра на помещението събеседниците се приближиха до Първичната карта. Тя беше огромна и подробна и висеше в рамка на стената. Показваше всички вече проучени части на Пустите равнини. Постоянните мостове бяха изобразени в червено, а по платата близо до алетските военни лагери бяха изписани глифите на съответните върховни принцове. Източният дял на картата не беше толкова подробен, а към края линиите просто изчезваха.

В средата се намираше оспорваният район — платата, на които чудовищата най-често излизаха да правят какавидите си. Малко от зверовете се приближаваха до зоната с постоянните мостове. Дойдеха ли, то беше, за да ловуват, а не да правят какавиди.

Контролът над близките плата все още беше важен, понеже по взаимно съгласие даден принц не можеше да прекосява без разрешение плато, поддържано от друг. Това определяше кой от принцовете има най-добри пътища към централните плата и кой трябва да поддържа наблюдателните постове и постоянните мостове. Платата се купуваха и продаваха от принцовете.

До Първичната карта беше окачен още един пергамент със списък на върховните принцове и броя на скъпоценните ядра, спечелени от всеки от тях. Съвсем по алетски — хората да се насърчават, като се показва съвършено ясно кой побеждава и кой изостава.

Очите на Роион незабавно се преместиха върху собственото му име в списъка. От всички върховни принцове, той беше спечелил най-малко скъпоценни ядра.

Далинар се пресегна и забърса картата. Централните плата бяха именувани или номерирани за по-голяма яснота. Сред тях изпъкваше едно просторно плато, което се издигаше предизвикателно най-близо до позициите на паршендите. Наричаха го Кулата. То беше необичайно голямо и с особена форма. Чудовищата от пропастта като че ли най-много обичаха да ходят там и да правят какавиди.

При вида на платото Далинар поспря. Размерът му определяше броя на войниците, които могат да се пратят там. Паршендите обикновено пращаха на Кулата многочислена армия и вече двадесет и седем пъти бяха отблъсвали нападенията на алетите. Нито един от принцовете не беше побеждавал в сражение на Кулата. Самият Далинар се беше връщал два пъти.

Просто бе прекалено близо до паршендите. Те винаги можеха да се доберат първи дотам, да се строят и да ползват склона като отлична висока позиция. Но ако успеем да ги приклещим там с достатъчно голяма наша войска…, помисли Далинар. Това щеше да означава залавяне в клопка и изтребване на огромен брой паршенди. Може би достатъчно, та повече да не са способни да воюват на Пустите равнини.

Налагаше се това да бъде внимателно обмислено. Преди да може да стане обаче, на Далинар му трябваха съюзи. Придвижи пръстите си в западна посока.

— Върховният принц Садеас се представя твърде добре напоследък. — Далинар потропа по лагера му. — Купува плата от другите принцове и така му е все по-лесно да достига бойното поле пръв.

— Да — намръщено потвърди Роион. — Едва ли е необходима карта, та да разбереш това, Далинар.

— Погледни колко е обширно — продължи Далинар. — Шест години непрекъснато воюване, и никой дори не е зърнал центъра на Пустите равнини.

— Никой не е целял това. Удържаме ги където са, обсаждаме ги, уморяваме ги от глад и ги принуждаваме да дойдат към нас. Не беше ли това твоят план?

— Да, но и през ум не ми минаваше, че ще продължи толкова дълго. Напоследък мисля, че може би е дошло време за смяна на тактиката.

— Защо? Тази тактика действа. Не минава и седмица без няколко схватки с паршендите. Но, ако позволиш да изтъкна, напоследък ти едва ли си пример за подражание в боя. — Роион кимна към името на Далинар в списъка.

До него имаше доста отметки, но малко от тях бяха нови.

— Някои говорят, че Тоягата е загубил хъс — рече Роион. Внимаваше да не обиди Далинар открито, ала все пак отиде по-далеч, отколкото по-рано би дръзнал. Вестта за поведението на Далинар в казармата се беше разпространила.

Далинар се насили да запази спокойствие.

— Роион, не можем да продължаваме да приемаме тази война като игра.

— Всяка война е игра. Най-великата игра, в която загубата е смърт, а печалбата е истинско богатство! За такъв живот съществуват мъжете. Да се борят, да убиват, да побеждават. — Той цитираше Слънцетворящия, последният алетски крал, обединил върховните принцове. Някога Гавилар тачеше името му.

— Може би. Но какъв е смисълът? Бием се да спечелим Мечове, после ги използваме, за да се бием още и да вземем повече мечове. Това е кръг, ние се въртим ли, въртим. Гоним опашките си, за да станем по-добри в гоненето на опашките си.

— Ние се сражаваме, за да се подготвим за отвоюването на небесата и връщането на онова, което ни принадлежи.

— Хората могат да се подготвят и без да ходят на война, и могат да ходят на война, която не е безсмислена. Не винаги е било, както е сега. Имало е времена, когато нашите войни са означавали нещо.

Роион се позачуди.

— Почти ме караш да вярвам в слуховете, Далинар. Говори се, че си загубил вкус за битките, че вече нямаш воля да се сражаваш. — Пак погледна Далинар. — Някои казват, че е време да абдикираш в полза на сина си.

— Слуховете са грешни — тросна се Далинар.

— Тоест…

— Грешни са — твърдо продължи Далинар, — ако твърдят, че вече не ме е грижа. — Той отново докосна картата и прокара пръсти по гладкия пергамент. — Грижа ме е, Роион. Дълбоко. За хората. За моя племенник. За бъдещето на тази война. И затова предлагам отсега нататък да следваме нападателен курс.

— Е, струва ми се, че е добре това да се чуе.

Обедини ги…

— Искам да опитаме с теб съвместен щурм на плато — каза Далинар.

— Какво?

— Искам двамата да координираме усилията си и да нападнем едновременно, да действаме заедно.

— Че защо бихме искали да направим подобно нещо?

— Можем да увеличим възможностите си за вземане на скъпоценни ядра.

— Ако по-голямата численост на войниците означаваше увеличаване на тези възможности, просто щях да доведа повече от собствените си войски. Платата са прекалено малки за разгръщане на многобройна армия и мобилността е по-важна от чистите числа.

Имаше основание; на равнините повече не значеше непременно по-добре. Ограничените пространства и необходимият бърз марш към полесражението значително измениха военното дело. Точната численост на изискваните войски зависеше от размера на платото и от личната военна философия на върховния принц.

— Съвместната работа няма да значи просто изкарване на повече войници — поясни Далинар. — Армията на всеки от върховните принцове има различни силни страни. Аз съм прочут с тежката си пехота; ти имаш най-добрите стрелци с лък. Садеас разполага с най-бързите мостове. Работим ли заедно, можем да изпробваме нови тактики. Похабяваме твърде много усилия, за да стигнем бързо до платата. Ако не сме толкова припрени, ако не се състезаваме помежду си, може би ще сме в състояние да обкръжим платото. Можем да позволим на паршендите да пристигнат първи и после да ги нападнем по нашите условия, а не по техните.

Роион се умълча. Далинар в продължение на дни беше обсъждал с генералите си възможността за съвместно нападение. Като че ли щеше да се окаже с явни предимства, но нямаше как да знаят със сигурност, докато някой от другите принцове не опиташе заедно с него.

Всъщност Роион като че ли обмисляше предложението.

— Кой взима скъпоценното ядро?

— Делим богатството по равно — отговори Далинар.

— А ако спечелим Вълшебен меч?

— Който го спечели, ще го вземе, очевидно е.

— И най-вероятно това ще си ти — навъсено рече Роион. — Понеже и ти, и синът ти вече сте Броненосци.

Ето каква беше най-голямата трудност с Вълшебните мечове и Броните — почти нямаше вероятност да ги спечелиш, ако вече не притежаваш свои. Всъщност, често се оказваше недостатъчно да имаш само Броня или само Меч. Садеас се беше изправял срещу паршендски Броненосци на бойното поле и винаги биваше принуден да отстъпи, за да не загине.

— Сигурен съм, че можем да решим нещо по-справедливо — най-сетне каза Далинар. Досега се надяваше да може да даде Броня и Меч на Ренарин, ако спечелеше отново.

— Убеден съм — скептично отвърна Роион.

Далинар пое дъх. Трябваше да е по-дързък.

— А ако ги предложа на теб?

— Моля?

— Опитваме съвместно нападение. Ако спечеля Меч или Броня, ти ще вземеш първите. Но вторите ще задържа.

Роион зяпна.

— Наистина ли би го направил?

— Кълна се в честта си, Роион.

— Добре, в твоята дума никой не би се усъмнил. Но можеш ли да ме виниш, че съм предпазлив?

— Защо?

— Аз съм върховен принц, Далинар. Вярно, че княжеството ми е най-малкото, но сам съм си господар. Не искам да се окажа подчинен на някой по-голям.

Ти вече си станал част от нещо по-голямо, гневно помисли Далинар. Това стана в мига, когато се закле във вярност на Гавилар. Роион и другите принцове не спазваха обещанията си.

— Нашето кралство може да е много повече, отколкото е сега, Роион.

— Може. Но може и аз да съм доволен от това, което имам. Както и да е, предложението ти е интересно. Ще трябва да го обмисля по-добре.

— Чудесно — каза Далинар, но инстинктите му говореха, че Роион ще отклони предложението. Принцът бе прекалено подозрителен. Върховните принцове едва се доверяваха един на друг и без залогът да са Броня и Меч.

— Ще те видя ли на празненството тази вечер? — попита Роион.

— Защо не? — отвърна Далинар с въздишка.

— Е, гадателите казват, че може да има буря довечера, нали разбираш…

— Ще бъда там — твърдо отвърна Далинар.

— Да, разбира се — подсмихна се Роион. — Няма причина да не дойдеш. — Отново се усмихна на Далинар и се оттегли, последван от адютантите си.

Далинар въздъхна и заразглежда Първичната карта, докато премисляше срещата и нейното значение. Остана дълго пред картата, загледан в Равнините като някакъв бог. Платата приличаха на нагъсто разположени острови или на грамаден витраж с неравни парчета стъкло. За кой ли път Далинар изпита чувството, че би могъл да забележи порядък в разположението на платата. Видеше ли повече от тях, вероятно щеше да успее. Какво означаваше порядъкът, в случай че наистина го има?

Всички останали бяха толкова загрижени да изглеждат силни, да се самодоказват. Мигар само той виждаше колко лекомислено е това? Сила заради самата сила? Каква полза от силата, ако не правиш нищо с нея?

Някога Алеткар е бил светлина, помисли Далинар. Така твърди книгата на Гавилар, това ми показват виденията. Нохадон е бил крал на Алеткар много отдавна. В епохата преди оттеглянето на Вестителите.

Далинар почти я виждаше. Тайната. Тайната, която така вълнуваше Гавилар в месеците преди смъртта му. Само ако можеше да се протегне още малко, Далинар щеше да я разбере. Да види целта в живота на хората. И най-сетне да знае.

Нали тъкмо това правеше през последните шест години. Да улавя, да се протяга, да стига малко по-далеч. А колкото по-далеч стигаше, толкова по-далечни сякаш ставаха отговорите.

* * *

Адолин пристъпи в Галерията с картите. Баща му още беше тук, сам. Отдалеч го наблюдаваха двама сини гвардейци. Роион не се виждаше никъде.

Адолин приближи бавно. Далинар отново имаше така честия напоследък отсъстващ поглед. Дори и да не преживяваше някой от своите епизоди, той не беше изцяло тук. Не и както присъстваше по-рано.

— Татко? — продума Адолин и пристъпи към Далинар.

— Здравей, Адолин.

— Как беше срещата с Роион? — попита Адолин и се помъчи да звучи бодро.

— Разочароващо. Оказва се, че съм много по-слаб в дипломацията, отколкото бях някога във войната.

— Няма изгода от мира.

— Всички това казват. Ала някога ние сме живели в мир и, изглежда, сме се справяли добре. Даже по-добре.

— Мир не е имало от времето на Селенията на Покоя — незабавно отвърна Адолин. — Човешкият живот на Рошар е борба. — Това беше от Аргументите.

Далинар поразвеселен се обърна към Адолин.

— Цитираш ми от писанието? Ти?

Адолин сви рамене и се почувства глупаво.

— Е, как да кажа, Малаша е доста религиозна и затова по-рано днес слушах…

— Чакай малко. Малаша ли? Коя е тя?

— Дъщерята на Сиятелния господар Севекс.

— А какво стана с другото момиче, Янала?

Адолин се смръщи при мисълта за разходката онзи ден, която се оказа същинско бедствие. За оправянето на нещата потрябваха няколко хубави подаръка. Тя като че ли се интересуваше много по-слабо от него сега, когато той ухажваше друга.

— Доста е тежко. Малаша ми се струва по-добра партия. — Адолин бързичко продължи: — Разбирам, че Роион няма скоро да участва в съвместно нападение на плато с нас.

Далинар поклати глава.

— Той прекалено се бои, че се опитвам да го вкарам в положение, в което мога да заграбя земите му. Като че ли беше грешка да се обърна първо към най-слабия от принцовете. Той по-скоро ще се свие, ще се постарае да преживее каквото го сполети и ще държи своето. Вместо да рискува и да играе за нещо по-голямо.

Далинар се вгледа в картата и изразът му отново стана отчужден.

— Мечтата на Гавилар беше да обедини Алеткар. Някога мислех, че той е успял, противно на неговите твърдения. Колкото по-дълго работя с тези хора, толкова по-добре разбирам, че Гавилар е бил прав. Провалихме се. Победихме принцовете, но не ги обединихме.

— Значи все още имаш намерението да се обърнеш към други принцове?

— Така е. Трябва ми само един, който да се съгласи, за да започна. Към кого мислиш, че е добре да се обърнем сега?

— Не съм сигурен. Но засега смятам, че трябва да знаеш едно. Садеас проводи пратеници при нас. Моли за разрешение да влезе в нашия лагер. Иска да разпита конярите, които са се грижили за коня на Негово величество по време на лова.

— Новата позиция му дава правото на подобни искания.

— Татко — тихо отговори Адолин и се приближи още. — Мисля, че той ще направи някакъв ход срещу нас.

Далинар го погледна.

— Знам, че ти му вярваш — бързо рече Адолин. — И сега разбирам защо. Но ме чуй. Този ход го поставя в отлично положение да разклати позициите ни. Кралят е достатъчно вманиачен и е подозрителен дори към теб и мен — знам, че си забелязал. На Садеас му трябва само да намери някакво въображаемо „доказателство“ за връзка между нас и едно покушение срещу краля и ще съумее да настрои Елокар против нас.

— Може би трябва да поемем този риск.

Адолин се свъси.

— Но…

— Вярвам на Садеас, синко. А даже и да не му вярвах, не можем да му откажем достъп или да попречим на разследването му. Не само ще изглеждаме виновни в очите на краля, но и ще оспорим неговата власт. — Далинар поклати глава. — Ако искам другите върховни принцове да ме приемат като техен военен водач, трябва да съм готов да позволя на Садеас властта на Върховен принц на осведомяването. Не мога да разчитам на старите традиции за собствения си авторитет и същевременно да отказвам това право на Садеас.

— Предполагам. Но все пак можем да се подготвим. Не можеш да ми кажеш, че не се тревожиш поне малко.

Далинар позабави отговора си.

— Може би. Този ход на Садеас е агресивен. Но на мен ми беше казано какво да правя. „Вярвай на Садеас. Бъди силен. Действай с чест и честта ще ти помогне.“ Този съвет получих.

— Откъде?

Далинар го погледна и Адолин веднага разбра.

— Значи сега залагаме бъдещето на нашия дом на тези видения — равно рече Адолин.

— Не бих казал. Ако Садеас действа срещу нас, няма просто да му позволя да ни прегази. Но и не смятам да правя първата стъпка срещу него.

— Да, заради онова, което си видял. — Адолин започна да се ядосва. — Татко, каза, че ще изслушаш каквото имам да ти казвам за виденията. Е, моля те, да ме чуеш сега.

— Това не е подходящото място.

— Винаги имаш извинение. Вече пет пъти се мъча да говоря с теб за това и ти винаги ме отблъскваш!

— Може би защото знам какво ще ми кажеш. И знам, че няма полза от това.

— Или може би защото не искаш да се изправиш лице в лице с истината.

— Достатъчно, Адолин.

— Не, не е достатъчно! Във всички лагери ни се присмиват, авторитетът и доброто ни име намаляват с всеки изминал ден, а ти отказваш да направиш нещо съществено по въпроса.

— Адолин, няма да приема това от родния си син.

— А от всеки друг ще го приемеш? Защо става така, татко? Когато другите говорят за нас, ти им позволяваш. Обаче когато Ренарин или аз направим и най-дребна стъпка в посока, която ти виждаш като неподходяща, веднага биваме наказани! Всеки друг може да лъже, а аз не мога да кажа истината? Нима твоите синове означават толкова малко за теб?

Далинар застина, като че някой му беше ударил плесница.

— Татко, ти не си добре — продължи Адолин. Част от него осъзнаваше, че отива твърде далеч, че говори твърде високо. Въпреки това думите излязоха. — Трябва да стъпваме на пръсти! Ти трябва да престанеш да даваш все по-ирационални обяснения за своите пристъпи! Знам, че е трудно да го приемеш, ала понякога хората остаряват. Понякога умът им престава да работи правилно.

Не знам какво не е наред. Може да е вината ти за смъртта на Гавилар. Онази книга, Кодексът, виденията — може да са опит за бягство, за възмездие, за нещо друго. Това, което виждаш, не е истинско. Сега животът ти е опит за осмисляне, опит да се престориш, че това, което се случва, не се случва. Но аз по-скоро ще ида в самата Преизподня, отколкото да те оставя да завлечеш целия ни дом с тебе, без да ти кажа какво мисля!

Младежът направо изкрещя последното. Думите му отекнаха в просторното помещение и Адолин осъзна, че се е разтреперил. Никога, през целия си живот, не беше говорил така на баща си.

— Да не мислиш, че не съм се питал за тези неща? — отвърна Далинар. Гласът му беше студен, а погледът — твърд. — Десетки пъти съм обмислял всяко от нещата, които ти каза сега.

— Значи може би е необходимо да ги обмислиш още няколко пъти.

— Аз трябва да си вярвам. Виденията опитват да ми покажат нещо важно. Не мога да го докажа или да обясня защо знам, че е така. Но това е истината.

— Естествено, че мислиш така — раздразнено рече Адолин. — Не разбираш ли? Точно така би трябвало да се чувстваш. Хората много ги бива да виждат каквото им се ще! Погледни краля. Привиждат му се убийци във всяка сянка, а един износен ремък се превръща в засукан заговор за отнемането на живота му.

Далинар отново се умълча.

— Понякога простите отговори са правилните, татко! Ремъкът на краля просто се е износил. А ти… ти виждаш неща, които ги няма. Съжалявам.

Двамата се гледаха. Адолин не отмести очи. Нямаше да го направи.

Далинар най-сетне се извърна.

— Остави ме, моля те.

— Добре. Чудесно. Но искам да си помислиш за това. Искам да…

— Адолин. Върви си.

Адолин стисна зъби, но се обърна и си тръгна. Това трябвате да се каже, помисли той и излезе от галерията.

Ала не се почувства по-добре от това, че му се наложи точно той да го каже.