Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (61)

32.
Нека другите се уповават на илюзиите си

Разказът за Борис Кожодера, продължение)

„Борис си удържа на обещанието. Ние, японските военнопленници, се сдобихме с частично самоуправление и ни беше разрешено да излъчим комисия от свои представители. Неин председател беше подполковникът. От този миг нататък руските надзиратели, и цивилни, и военни, получиха заповед да прекратят насилието, а комисията беше натоварена да следи за реда в лагера. Нямало да ни закачат, стига да не сме създавали главоболия и да сме си изпълнявали производствените норми. Поне на хартия такава беше политиката на новия шеф (иначе казано, политиката на Борис). На пръв поглед тези промени изглеждаха много демократични и затворниците би трябвало да им се радват.

Но нещата не бяха толкова прости, колкото изглеждаха. Покрай радостното си одобрение ние от глупост не забелязахме хитрия капан, който Борис ни беше заложил.

Той имаше подкрепата на тайните служби и се радваше на значително по-голямо влияние, отколкото новият партиен функционер, ето защо се запретна да прекроява лагера и града както му е угодно. Интригите и терорът станаха всекидневие. Борис подбра най-силните и брутални мъже сред затворниците и цивилните надзиратели (а такива имаше колкото щеш), обучи ги и ги превърна в свои лични телохранители. Въоръжена с пушкала, ножове и сопи, тази негова лична гвардия не прощаваше на никого, който посмееше да не се подчини, заплашваше и малтретираше физически, понякога по заповед на Борис изтезаваше до смърт. Никой не можеше и с пръст да ги закачи. Войниците от редовните армейски части, изпратени тук да охраняват рудника, се преструваха, че не забелязват какво става пред очите им. Сега вече Борис беше недосегаем дори за армията. Военните не се месеха, охраняваха железопътната гара и собствените си казарми и бяха възприели отношение на незаинтересованост към ставащото в рудника и лагера.

Любимец на Борис сред лично подбраната му охрана беше един затворник монголец с прякор Татарина, за когото се мълвеше, че бил шампион по борба на Монголия. Той го следваше като сянка. Върху дясната си буза имаше голям белег от изгорено, който според някои му бил останал от изтезания. Борис вече не носеше затворнически дрехи и се беше преместил в спретната къщурка, която се поддържаше от една лагеристка.

Според Николай (който напоследък избягваше упорито разговорите) мнозина руснаци, които той познавал лично, просто били изчезнали през нощта. На хартия се водеха безследно изчезнали или пострадали при злополуки, но никой не се и съмняваше, че за тях «са се погрижили» главорезите на Борис. Ако някой не изпълнеше заповедите му или просто не му беше симпатичен, животът му беше в опасност. Някои пробваха да се оплачат направо в Централния комитет за безобразията в лагера, но после изчезваха безследно. «Подочух, че са убили дори малко дете на седем години за назидание на родителите. Пребили го направо пред очите им», пошушна ми пребледнял Николай.

В началото Борис не си позволяваше такива жестокости в участъка на японците. Беше се съсредоточил да подчини надзирателите руснаци и да заздрави почвата под краката си. На първо време остави японските военнопленници да се оправят сами. Така че няколко месеца се радваше на кратко спокойствие. За нас това бяха мирни дни. Комисията успя да издейства поне минимално облекчаване на условията на труд и вече можехме да не се страхуваме, че ще ни се нахвърлят надзирателите. За пръв път, откакто бяхме пристигнали, усетихме нещо като надежда. Вярвахме, че нещата ще се оправят.

Не че през тези няколко спокойни месеца Борис ни беше забравил. Той тихомълком редеше фигурите, така че да постигне възможно най-голямо стратегическо предимство. Обработваше поотделно и потайно членовете на комисията и не се свенеше да подкупва или да заплашва, за да ги държи в подчинение. Избягваше откритото насилие, пипаше изключително предпазливо и никой не забеляза дейността му. А когато накрая се усетихме, вече беше късно. Уж ни бе осигурил самоуправление, а само ни хвърляше прах в очите, докато наложи още по-успешна система на контрол. Сметките му излизаха дяволски точни. Борис беше премахнал от живота ни ненужното и безсмислено насилие само колкото да го подмени с нов вид хладнокръвно и пресметливо насилие.

След половин година, през която бе заздравявал властта си, той смени тона и започна да ни притиска. Негова първа жертва стана човекът, който играеше ключова роля в комисията: подполковникът. Той на няколко пъти бе влязъл в лични разпри с Борис, за да защити интересите на японските военнопленници по различни въпроси, и заради това беше убит. По онова време в комисията само той и неколцина негови верни съратници не се подчиняваха на Борис. Подполковникът беше удушен: една нощ му запушили устата и го задушили с мокра кърпа на лицето. Знаеше се, че именно Борис е наредил да го умъртвят, макар че самият той не си мърсеше ръцете с убийства на японци. Даваше заповеди на комисията и пращаше други японци да ги изпълняват. Обявиха, че полковникът е починал от болест. Всички знаехме кой го е убил, но никой не можеше да говори на всеослушание за това. Бяхме наясно, че Борис има сред нас свои доносници, и внимавахме много какво приказваме пред когото и да било. След убийството на подполковника комисията избра с гласуване за свой председател човек, посочен лично от Борис.

Покрай промените в състава на комисията работната среда започна да се влошава все повече, докато накрая стана по-ужасна от всякога. Срещу самоуправлението Борис налагаше все по-високи производствени норми, които бяха непосилни. Нормата се увеличаваше под един или друг предлог, докато накрая стана невъзможна за изпълнение. Рязко се увеличиха и злополуките, та мнозина японски войници, жертви на неудържимо нарастващия въгледобив, оставиха костите си в чужда земя. «Самоуправлението» се свеждаше единствено до това, че вместо руснаци сега японци надзираваха работата.

Военнопленниците недоволстваха все повече. Навремето бяхме малка общност със споделени мъки, докато постепенно сред нас се загнезди усещането за несправедливост, а заедно с него кръвната омраза и подозренията. Който угодничеше прел Борис, се радваше на занижена норма и особени привилегии, а останалите живееха непосилно — ако изобщо ги оставеха да живеят. Никой не можеше да нададе глас на недоволство, защото откритата съпротива беше равнозначна на смърт. Можеше да те хвърлят в ледена барака, където да издъхнеш от студ и глад, да те удушат с мокра кърпа, докато спиш, да ти сцепят черепа с кирка, докато работиш в рудника. Можеше да намериш смъртта си на дъното на някоя шахта. Никой не знаеше какво става в тъмния рудник. Хората просто изчезваха.

Нямаше как да не изпитвам угризения на съвестта, че бях завел подполковника при Борис. Е, Борис и без моя помощ щеше да се вклини по един или друг начин сред нас със същия резултат, от тази мисъл обаче не ми олекваше. Вях допуснал ужасна грешка.

 

 

Най-неочаквано един ден ме повикаха в сградата, където беше кабинетът на Борис. Не го бях виждал от много отдавна. Пак седеше на бюрото и пиеше чай, както онзи път, когато го бях видял в кабинета на началника на железопътната гара. Зад него стоеше Татарина с голям пистолет, втъкнат в колана. Когато влязох вътре, Борис се обърна към монголеца и му даде знак да ни остави сами.

«И така, лейтенант Мамия, както виждаш, удържах на думата си.»

Потвърдих, че е така. За съжаление си беше вярно. Всичко, което руснакът беше обещал, се беше изпълнило. Като договор с дявола.

«Вие си получихте самоуправлението, а аз — властта — усмихна се той и разпери ръце. — И вие, и аз получихме каквото искахме. Добивът на въглища се увеличи и в Москва са доволни. Кой би могъл да иска повече? Много съм ти признателен, че ми помогна, и искам да ти се отблагодаря.»

Отговорих, че няма нужда.

«Не е нужно и ти, лейтенанте, да се държиш толкова отчуждено. Ние с теб сме стари познайници — ухили се пак Борис. — Ела да работиш при мен. Искам да ми станеш секретар. За жалост тук не достигат мислещи хора. Ти може и да си еднорък, но според мен острият ти ум го компенсира напълно. Ако ми станеш секретар, ще ти бъда страшно благодарен и ще се постарая да ти облекча възможно най-много живота. Така със сигурност ще останеш жив и ще се прибереш в Япония. Ако работиш плътно до мен, това ще ти се отрази добре.»

При обичайни обстоятелства щях на мига да отхвърля подобно предложение. Нямах намерение да предавам другарите си и да си облекчавам живота, като стана секретар на Борис. Дори и да ме убиеше, задето съм отхвърлил предложението, пак не ме беше страх. Но още докато ми излагаше предложението си, в главата ми се роди план.

«Каква работа искате да върша?», попитах аз.

 

 

Бях нужен на Борис за нещо съвсем просто. Имаше куп неща, които трябваше да се задвижат, но най-важното беше грижата за личните дела на руснака. Той присвояваше близо четирийсет на сто от храната, дрехите и лекарствата, които Москва и Международният червен кръст пращаха в лагера, трупаше ги в тайни складове и ги препродаваше на черноборсаджиите. Пак на черно пласираше цели влакови композиции въглища. Имаше хроничен недостиг на гориво и търсенето му непрестанно растеше. Борис подкупваше железничарите и началника на гарата и пренасочваше влаковете както му е изгодно. Заради храната и парите войниците, които охраняваха композициите, си затваряха очите за далаверите му. Благодарение на такъв «предприемачески» подход руснакът бе натрупал несметни богатства. Обясни ми, че това всъщност бил оборотен капитал за тайните служби. «Дейността им», както я наричаше той, гълтала огромни безотчетни средства и той оттук тайно «набавял» тези пари. Това обаче си беше лъжа. Част от парите може и да стигаха до Москва, но аз бях сигурен, че над половината отиват в джоба на Борис. Поне доколкото знаех, ги превеждаше в чужди банки и купуваше злато.

По необяснима причина явно ми имаше пълно доверие. Очевидно не му и хрумваше, че мога да издам тайните му на хора извън лагера, което сега ми се струва изключително странно. Винаги се отнасяше към своите сънародници руснаците и другите от бялата раса крайно мнително, а на монголци и японци гласуваше пълно доверие. Вероятно е смятал, че не мога да му навредя, дори и да издам тайните му. Първо, на кого можех да ги издам? Всички около мен бяха негови доносници и блюдолизци, всички получаваха трошици от огромните му незаконни печалби. А единствените, които страдаха и умираха, защото Борис крадеше от храната, дрехите и лекарствата, бяха безпомощните затворници в лагера. Освен това писмата се четяха, а връзките с външния свят бяха забранени.

Така станах верен личен секретар на Борис, трудех се неуморно. Прегледах една по една счетоводните книги, които бяха водени съвсем през пръсти, и изясних и подредих потока от стоки и пари. Започнах да водя тетрадки, от които веднага личеше къде се намира всяка стока и как варират цените. Съставих дълъг списък на хората, на които трябва да се дават подкупи, и изчислих «необходимите разходи» за всеки. Не жалех сили, работех от тъмно до тъмно за Борис и така загубих малкото приятели, които имах. Хората ме възприемаха (и май нямаха друг избор) като мижитурка, който е предал другарите си, за да стане подлога на руснака. И за съжаление вероятно и досега ме смятат за такъв. Николай вече не ми говореше. Имах двама-трима приятели японци, които чувствах по-близки — сега още щом ме видеха, те се извръщаха на другата страна. И обратното, някои се домогваха да се сближат с мен именно защото съм станал любимец на Борис, аз обаче не исках да имам нищо общо с тях. Така се откъсвах все повече от останалите в лагера. Не ме убиваха само защото Борис ме подкрепяше. Той не би простил на никого, ако посегнеше да убие едно от най-ценните му притежания. Другите знаеха колко е жесток — дори тук славата му на «кожодер на хора» бе достигнала пословични размери.

Колкото повече се откъсвах от другите, толкова повече Борис се осланяше на мен. Беше доволен, че работя толкова целенасочено и успешно, и не пестеше похвалите.

«Ти, лейтенант Мамия, си възхитителен човек. Щом има японци като теб, страната ти със сигурност ще се възстанови от следвоенния хаос. Виж, моята държава е безнадежден случай. При царизма си беше по-добре. Царят поне не е трябвало да се пъне, за да измисля с празната си глава разни теории. Ленин е взел от марксизма каквото е разбирал и си го е приписал, а Сталин е взел от ленинизма (не че е имало много за взимане) каквото е разбирал и си го е приписал на себе си. Тук, в страната ни, колкото по-ограничени са умствените способности на някого, толкова повече власт той успява да заграби. От мен да го знаеш, лейтенанте, при нас има само един начин да оцелееш. И това е да живееш без илюзии. Който в Русия живее с илюзии, е загубен. Ето, аз никога не живея с илюзии. Нека другите се уповават на илюзиите си, аз ще им помогна. С това си вадя хляба. Гледай добре да го запомниш. Поне докато си тук, ако вземеш да си фантазираш разни неща, си спомни за мен и си кажи: „Не, не никакви такива. Илюзиите са пагубни за мен.“ Такъв е най-ценният ми съвет към теб. Остави фантазиите на другите.»

 

 

Така неусетно минаха шест месеца. Към края на есента на 1947 Борис вече не можеше без мен. Аз отговарях за деловодството му, а Татарина — за изтезанията. Тайните служби още не бяха отзовали Борис обратно в Москва, но той сякаш и не бързаше да се връща. Беше превърнал лагера и рудника в, общо взето, своя неприкосновена територия и живееше добре — трупаше огромно състояние, охранявано от частното му войнство. А може би и московското началство предпочиташе да не го изтегля в столицата и да го държи в Сибир, където той да заздравява позициите си. Между Борис и Москва постоянно хвърчаха писма, не по пощата, разбира се: пристигаха с влак по тайни куриери. Всичките бяха високи мъже с леденостудени очи. Щом някой от тях влезеше в стаята, температурата като че ли падаше.

През това време лагеристите, които работеха в рудника, продължаваха да мрат като мухи и труповете им пак така се хвърляха в шахтите. Борис преценяваше внимателно възможностите на всеки затворник и подлагаше на безпощадна експлоатация физически слабите, още от самото начало намаляваше дажбите им, за да се отърве от всяко гърло в повече. Храната, отнета от слабите, отиваше за силните, така че те да повишат производителността. Тя беше всичко в лагера: тук цареше законът на джунглата и оцеляваха най-годните. А когато работната сила започнеше да намалява, пристигаха товарни влакове, в които като добитък бяха натъпкани нови лагеристи. Случваше се дори двайсет процента от «доставката» да измрат по пътя, но никой не го беше грижа. Повечето нови лагеристи бяха руснаци и източноевропейци, докарвани от запад. За радост на Борис и там Сталин продължаваше да прилага своята политика на насилие.

Планът ми беше да убия Борис. Знаех, разбира се, че и да се отървем от този човек, няма гаранции, че положението ни ще се подобри. Пак щяхме да живеем, така или иначе, в ад. Но аз просто не можех да допусна Борис да продължи да живее. Както бе казал и Николай, той беше отровна змия. Все някой трябваше да му отреже главата.

Не ме беше страх да умра. Бях готов да дам живота си за смъртта на Борис. Но нямаше място за грешки. Трябваше да изчакам мига, когато да съм сигурен, че наистина няма да сбъркам и ще го убия, с един изстрел ще сложа край на живота му. Продължих да изпълнявам ролята на негов верен секретар и само чаках удобен случай, за да скоча върху плячката си. Но както вече казах, Борис беше изключително предпазлив. Държеше денонощно до себе си Татарина. А дори и да допуснеше да остане насаме с мен, как щях да го убия с тази една ръка, без оръжие? Въпреки това продължавах да съм нащрек и да чакам сгоден момент. Вярвах, че ако на тоя свят има бог, щастието все някога ще ми се усмихне.

 

 

В началото на 1948 година в лагера плъзна слух, че най-после ще пуснат японските военнопленници да се приберат по домовете си и през пролетта ще пратят кораб, който да ни върне в Япония. Попитах Борис дали е истина.

«Така е, лейтенант Мамия — потвърди той. — Слухът е верен. Много скоро всички ще се върнете в родината си. Световната общественост се възмущавала, така че не можем да ви държим още дълго тук. Но имам едно предложение за теб, лейтенанте. Искаш ли ти да останеш тук, но не като военнопленник, а като свободен съветски гражданин? Служиш ми много вярно, ще ми бъде изключително трудно да ти намеря заместник. Ти пък ще живееш много по-добре, ако останеш при мен, вместо да търпиш несгодите и беднотията в Япония. Доколкото разбрах, хората там нямат какво да ядат. Умират от глад. А тук ще имаш пари, жени, власт — всичко.»

Борис говореше съвсем сериозно. Даваше си сметка, че е опасно да ме пуска, все пак знаех всичките му тайни. Ако отхвърлех предложението му, той можеше да ме премахне, за да ми запуши устата. Но мен не ме беше страх. Благодарих му за щедрото предложение, но казах, че предпочитам да се прибера в Япония, защото се притеснявам за родителите си и сестра си. Борис само сви рамене и не отвърна нищо.

Една вечер през март, когато денят да ни върнат в Япония вече наближаваше, се откри чудесна възможност да убия руснака. Точно преди девет Татарина излезе и ни остави сами с Борис. Аз както винаги попълвах счетоводните книги, а руснакът пишеше на бюрото писмо. Беше необичайно за него да стои толкова до късно в кабинета си. Докато пишеше писмото, той отпиваше от време на време от чашата бренди. Беше оставил на закачалката коженото си палто, шапката и пистолета в кожен кобур. Пистолетът не беше от типичните съветски чудовища, а германски валтер ППК. Говореше се, че Борис го е взел от един нацист, подполковник есесовец, заловен по време на битката край Дунав. Върху ръкохватката на оръжието още личеше двойната мълния на СС, то винаги беше лъснато и почистено. Често бях наблюдавал как Борис го смазва и знаех, че го държи винаги зареден.

Беше твърде необичайно, че го е оставил на закачалката. Когато работеше, го държеше подръка в чекмеджето отдясно. Тази вечер обаче, кой знае защо, беше в много добро, бъбриво настроение и вероятно по тази причина не бе така предпазлив. Това беше възможност, каквато едва ли можех да се надявам да ми се падне втори път. Безброй пъти си бях представял как махам предпазителя и качвам патрон в патронника. Реших се, станах и минах покрай закачалката, уж съм тръгнал да взема формуляр. Борис беше погълнат от писмото и не погледна към мен. Пътьом измъкнах пистолета от кобура. Беше малък и много удобен, така ми легна в дланта, че веднага разбрах какво значи чудесно оръжие. Застанах зад руснака и стиснах пистолета между коленете си, за да заредя. Дръпнах с палеца петлето назад. Борис чу приглушения звук, погледна към мен и видя, че съм насочил оръжието право към лицето му.

Поклати глава и въздъхна.

«Лошо, лейтенант, пистолетът не е зареден — каза той и сложи капачето на писалката. — Личи от тежестта. Разтръскай го. Осем патрона с калибър седем и шейсет и пет милиметра тежат към осемдесет грама.»

Не му повярвах. Без да се колебая, насочих дулото към челото му и натиснах спусъка. Чу се само щракване. Руснакът беше прав: оръжието не беше заредено. Оставих го и прехапах устна, не бях в състояние да мисля. Той дръпна чекмеджето на писалището и извади шепа патрони, после ми ги показа в дланта си. Беше ми заложил капан. Всичко беше номер.

«Отдавна знам, че искаш да ме убиеш — промълви тихо Борис. — Представяше си отново и отново как го правиш, нали? А съм сигурен, че много отдавна те предупредих да не живееш с фантазии. Това може да ти струва живота. Но както и да е. Но ти просто не си в състояние да ме убиеш. — Борис взе два патрона от шепата си и ги хвърли в краката ми. Те се търкулнаха шумно към мен. — Ето ти истински патрони — продължи руснакът. — Не е номер. Зареди пистолета и ме застреляй. Това е последната ти възможност. Ако наистина искаш да ме убиеш, прицели се добре. Но ако не улучиш, трябва да ми обещаеш, че никога няма да разкриваш тайните ми. Няма да казваш на никого какво съм правил тук. Това ще бъде нашата малка сделка.»

Кимнах. Дадох обещание.

Пак стиснах пистолета между коленете си, отворих пълнителя и сложих вътре двата патрона. Това не беше малко постижение, все пак съм с една ръка, която трепереше през цялото време. Борис наблюдаваше движенията ми със спокойно лице. Дори с нещо като усмивка. След като заредих пистолета, се прицелих между очите на руснака, постарах се ръката ми да не трепери и натиснах спусъка. Гръмна изстрел, но куршумът изсвистя покрай ухото на Борис и се заби в стената. Във всички посоки се разлетя натрошена бяла мазилка. Не бях уцелил от някакви си два метра. А имах точен мерник. Докато бях в Синдзин, ходех много ентусиазирано на учебните стрелби. И макар че бях без една ръка, дясната ми беше по-силна, отколкото на повечето хора, а валтерът е прочут с точката си стрелба. Направо не можех да повярвам, че не съм улучил. Още веднъж сложих пръст върху спусъка и се прицелих. Поех си дълбоко въздух и си казах: «Трябва да убия този човек.» Така щях да знам, че е имал някакъв смисъл животът ми.

«Прицели се добре, лейтенант Мамия. Това е последният ти патрон», каза все така ухилен Борис.

В същия миг в стаята се втурна Татарина с изваден револвер.

«Не се меси — ревна руснакът. — Остави Мамия да ме застреля. Ако успее, прави каквото искаш.»

Татарина кимна и насочи дулото на пистолета към мен.

Стиснах здраво валтера в дясната си ръка, опънах я, прицелих се право в презрителната, самоуверена усмивка на Борис и хладнокръвно натиснах спусъка. Пистолетът отскочи, аз обаче го държах здраво. Произведох съвършен изстрел. Ала и този път куршумът само просвистя над главата на руснака и натроши на хиляди парченца часовника на стената отзад. Борис дори не трепна. Облегна се на стола и продължи да ме гледа вторачено със змийските си очи. Пистолетът падна с трясък на пода.

За миг никой не се помръдна и не каза нищо. След малко обаче Борис се надигна от стола и взе валтера от пода. Гледа го дълго и замислено, както го държеше в ръката си, после го прибра в кобура на закачалката. Потупа ме два пъти по ръката, сякаш ме успокояваше.

«Казах ли ти аз, че не можеш да ме убиеш? — рече ми той. Извади от джоба си пакет кемъл, захапа цигара и щракна запалката. — Не че стреля зле. Просто не си в състояние да ме убиеш. Не притежаваш това качество. Така че не ме улучи. Така че ще се прибереш прокълнат. Чуй ме: където и да отидеш, няма да бъдеш щастлив. Никога няма да обичаш никого и никой няма да те обича. Това е моето проклятие. Няма да те убия. Но не те пощадявам от добра воля. През годините съм убил много хора, тепърва ще избивам още повече. Обаче никога не съм убивал, ако не се е налагало. Довиждане, лейтенант Мамия. След седмица ще напуснеш лагера и ще заминеш за пристанище Находка. На добър път. Повече няма да се срещнем с теб.»

Никога повече не видях Борис Кожодера. След една седмица напуснах концентрационния лагер и заедно с другите пленници ни откараха с влак до Находка. Там също минах през много премеждия и чак в началото на следващата година най-после пристигнах в Япония.

 

 

Да ви призная, нямам представа, господин Окада, какво ще означава за вас този мой дълъг странен разказ. Вероятно няма да е нищо повече от старчески брътвежи. Но непременно исках да ви разкажа всичко това, струваше ми се, че така е редно. Както виждате от писмото ми, през целия си живот съм търпял поражения. Загубих. Загубен съм. Не ставам за нищо. Сбъднаха се всички проклятия: не обичам никого, мен никой не ме обича. Аз съм куха обвивка, която просто ще изчезне в мрака. Но сега, когато най-после ви разказах историята си, господин Окада, ще изчезна поне малко удовлетворен.

Дано животът ви бъде хубав и за нищо да не съжалявате“