Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (35)

6.
Индийско орехче и канела

От върха на носа до края на опашката котаракът беше целият в засъхнала кал и фъндъци сплъстена козина, сякаш дълго се беше въргалял в мръсотията. От вълнение измяука, когато го вдигнах и го огледах целия. Беше измършавял, но иначе на вид почти не се различаваше от времето, когато го бях видял за последно: муцунка, тяло, козина. Очите му бяха бистри, по него нямаше рани. Очевидно не приличаше на котарак, който е изчезнал преди цяла година. По-скоро сякаш се беше върнал след една-единствена нощ любовни похождения.

Нахраних го на верандата: пълна чиния нарязана на парчета скумрия, която бях купил от супермаркета. Котаракът явно умираше от глад. Излапа парчетата риба толкова бързо, че от време на време се давеше и ги повръщаше обратно в чинията. Намерих под мивката купичката му за вода и я напълних догоре. Котаракът я излочи почти до дъно. След такова постижение започна да се лиже по калната козина, после обаче сякаш внезапно си спомни, че и аз съм там, покатери се върху скута ми, сви се на кълбо и заспа.

Спеше с предните крачета под тялото, муцуната му заровена под опашката. В началото мяукаше, после обаче замърка по-тихо и накрай забрави за всички защити и потъна в непробуден тих сън. Седях на верандата, където грееше слънце, и милвах котарака нежно, за да не го събудя. От много отдавна не си бях мислил за особения му топъл нежен допир. Бяха ми се случили толкова много неща, та бях забравил, че котаракът е изчезнал. Но сега, докато държах върху скута си мекото малко живо същество и го гледах как спи с пълно доверие в мен, усетих как ме облива топлота. Долепих ръка до гърдите му и почувствах туптенето на сърцето му. Беше слабо и учестено, но подобно на моето, и неговото сърце отмерваше времето, отредено на малкото му телце, със същата тревожна вглъбеност.

Къде се беше губил цяла година? Какво беше правил? Защо най-неочаквано беше решил да се върне точно сега? И къде бяха следите на времето, което беше изгубил? Искаше ми се да му задам тези въпроси. Де да можеше да ми отговори!

* * *

Изнесох на верандата една стара възглавница и сложих котарака върху нея. Беше се отпуснал като мокър парцал. Когато го вдигнах, цепките на очите му се отвориха, той отвори и уста, но не издаде никакъв звук. Намести се върху възглавницата, прозя се и пак заспа. След като се уверих, доволен, че си почива добре, отидох в кухнята да подредя покупките, които бях донесъл. Сложих соевото сирене, зеленчуците и рибата в съответните отделения на хладилника, после пак надзърнах към верандата. Котаракът спеше в същото положение. Открай време го наричахме Нобору Ватая, защото гледаше като брата на Кумико, но това ни беше безобидна шега, а не истинското име на котарака. Всъщност цели шест години бяхме живели, без да му дадем име.

Дори на шега обаче Нобору Ватая не можеше да бъде име на нашия котарак. През тези шест години истинският Нобору Ватая се беше издигнал много и сега бе избран и за депутат в Камарата на представителите. И дума не можеше да става да обременяваме за цял живот котарака с такова име. Щом живееше у нас, трябваше да му дам ново име, негово си име — колкото по-бързо, толкова по-добре. Името трябваше да бъде просто, осезаемо, реалистично, нещо, което човек може да види с очите си и да усети с ръцете си, нещо, което да заличи звука, спомена и смисъла на името Нобору Ватая.

Внесох вътре чинийката, в която бе скумрията. Изглеждаше съвсем чиста, сякаш току-що е била измита и подсушена. Рибата явно се бе усладила на котарака. Бях доволен, че по една случайност съм купил скумрия точно когато котаракът е решил да се прибере. Струваше ми се добро предзнаменование, вещаещо щастие и на мен, и на животинката. Точно така: ще го нарека Скумрия. Погалих го между ушите и го уведомих за промяната.

— Вече не се казваш Нобору Ватая — рекох му аз. — Оттук нататък името ти е Скумрия.

Идеше ми да го изкрещя, за да ме чуе целият свят.

Седнах на верандата до котарака Скумрия и четох, докато слънцето започна да залязва. Котаракът спеше дълбоко, сякаш бе изпаднал в безсъзнание, и дишаше като далечен мях, а тялото му се издуваше и спадаше заедно със звука. От време на време се пресягах, за да усетя топлината му и да се уверя, че наистина е там. Беше прекрасно, че мога да го направя: да посегна и да докосна нещо, да почувствам нещо топло. Това изживяване ми беше липсвало.

* * *

На другата сутрин Скумрия пак си беше там. Не беше изчезнал. Когато се събудих, го намерих да спи с изпружени крака до мен. През нощта явно се бе събудил и се беше лизал, докато се беше почистил. Калта и сплъстените фъндъци ги нямаше. Котаракът си изглеждаше почти както едно време. Имаше красива козина. Гушнах го за малко, после му дадох да закуси и му смених водата. След това се отдалечих и го повиках по име:

— Скумрия!

Накрая, на третия опит, той се извърна към мен и измяука тихо.

Беше време и аз да започна новия ден. Котаракът се беше върнал при мен — и аз трябваше да започна поне малко да се движа нанякъде. Взех си душ и изгладих току-що изпрана риза. Обух памучен панталон и си сложих новите маратонки. Небето беше забулено с лека мъглица, но не беше много студено. Реших да облека по-дебел пуловер и да не слагам връхна дреха. Отидох с метрото до Шинджуку, минах както обикновено през подлеза за изхода откъм западната страна на площада и седнах на обичайната пейка.

* * *

Жената се появи малко след три часа. Не изглеждаше учудена, че ме вижда, аз също не посрещнах с изненада появата й. Срещата ни бе съвсем естествена. Не се поздравихме, сякаш такава ни беше уговорката. Само понадигнах лице и жената ме погледна с леко трепване на устните.

Беше с оранжева блуза точно като за пролетно време и с тясна топазена на цвят пола, носеше малки златни обици. Седна до мен и пак извади от дамската си чанта пакет „Вирджиния слимс“. Захапа една цигара и я запали с тънка златна запалка. Този път не ми предложи и на мен. След като дръпна със замислен вид два-три пъти от цигарата, я пусна на земята, сякаш проверяваше какво е днес земното притегляне. После ме потупа по коляното и каза:

— Елате с мен.

Изправи се и тръгна. Смачках цигарата и се подчиних. Жената вдигна ръка, за да спре такси, и се качи. Аз седнах до нея. Жената каза съвсем ясно някакъв адрес в Аояма, след което мълча през целия път, докато таксито пъплеше през натовареното движение към булевард Аояма. Разглеждах Токио зад прозорците. Имаше доста нови сгради, които не бях виждал. Жената извади от чантата си бележник и си записа нещо с малка златна писалка. От време на време си поглеждаше часовника, сякаш проверяваше нещо. Часовникът беше със златна каишка във вид на гривна. Всички дреболии, които ползваше непознатата, явно бяха направени от злато. Или може би ставаха златни в мига, в който тя ги докоснеше?

Заведе ме в бутик за маркови дрехи на Омоте Сандо. Там ми избра два костюма, и двата от тънък плат, единия синкавосив, другия тъмносив. С такива костюми не бих отишъл в юридическата кантора: усещаше се, че са скъпи. Жената не даде никакво обяснение, нито аз й поисках. Само правех каквото ми каже. Това ми напомни за някои от така наречените некомерсиални филми, които бях гледал като студент. В такива филми никога не се обясняваше какво точно става. Обясненията се отхвърляха като някакво зло, което ще унищожи „истинността“ на творбата. Това безспорно беше определен начин на мислене, определен поглед върху нещата, но на мен като истинско, живо същество ми се струваше странно да попадам в такъв свят.

С най-обикновено средно телосложение съм, затова костюмите ми бяха съвсем по мярка, трябваше да се скъсят само ръкавите и крачолите. Жената избра три скъпи ризи и три вратовръзки към всяка от тях, после два колана и шест чифта чорапи. Плати с кредитна карта и каза да доставят всичко у нас. Явно имаше някаква ясна представа как точно трябва да изглеждам. Не й отне никакво време да избере какво да ми купи. Лично аз щях да се бавя повече, докато си избера гумичка в магазин за канцеларски материали. При все това жената проявяваше изумителен вкус за дрехи. Цветът и моделът на всяка риза и вратовръзка, които тя взе сякаш напосоки, си съответстваха напълно, като че ги бе избрала след дълг обстоен размисъл. А и самите съчетания, които предпочете, бяха доста оригинални.

После ме заведе в магазин за обувки и ми купи към костюмите два чифта обувки. Това също не отне време. И този път жената плати с кредитна карта и каза да доставят у нас покупките. Едва ли се налагаше да носят два чифта обувки чак до нас, но жената явно вършеше всичко така: избираше бързо, плащаше с кредитна карта и поръчваше покупките да бъдат доставени на посочения адрес.

Сетне влязохме в магазин за часовници и повторихме всичко отначало. Жената ми купи към костюмите стилен изискан часовник с каишка от алигаторска кожа — и този път го избра почти веднага. Струваше към петдесет-шейсет хиляди йени. Аз носех евтин пластмасов часовник, който явно не й се стори достатъчно хубав. Но поне часовника не поръча да доставят у нас. Само го опаковаха и тя ми го подаде, без да казва и дума.

След това ме заведе във фризьорски салон. Помещението приличаше на танцова зала — с лъскав дървен под и огледала по стените. Имаше петнайсет стола, фризьорите сновяха напред-назад с ножици, четки за коса и какво ли още не в ръцете. На различни места по пода бяха наслагани цветя в саксии, от двете черни колони на тавана се лееха тихите звуци на едно от блуждаещите клавирни изпълнения на Кийт Джарет. Веднага ме сложиха да седна. Жената явно се бе обадила от някой от магазините, където бяхме пазарували, за да запази час. Даде подробни напътствия на кльощавия фризьор, който щеше да ме подстригва. Очевидно се познаваха. Докато слушаше инструкциите й, той ме фиксираше в огледалото с такъв вид, все едно гледа купа целина, която се кани да изяде. В лице приличаше на младия Солженицин. Жената му каза:

— Ще се върна, щом приключите.

После излезе с бърза крачка от салона.

Докато ме подстригваше, мъжът почти не говореше: „Насам, ако обичате“, когато стана време да ми измият косата, „Извинете“, докато махаше с четката космите по мен. Като се отдалечеше, вадех ръка изпод кърпата, омотана около врата ми, и докосвах белега върху дясната си буза. За пръв път го виждах в огледало извън къщи. Огромните огледала върху цялата стена отразяваха образите на много хора и сред тях и моя. И върху моето лице грееше този яркосин белег. Не ми се струваше грозен или мръсен. Просто си беше част от мен, нещо, което трябваше да приема. Усещах, че от време на време хората ме гледат, гледат в огледалото белега. Но имаше прекалено много отражения и аз не можех да кажа кой точно. Просто чувствах, че са вперили очи в белега.

След половин час приключи подстригването ми. Косата ми, която, откакто бях напуснал работа, бе ставала все по-дълга и дълга, отново беше къса. Преместих се на един от столовете до стената, за да послушам музика и докато дойде жената, да почета списание, което изобщо не ме интересуваше. Тя очевидно остана доволна от новата ми прическа. Извади от портмонето си банкнота от десет хиляди йени, плати и ме изведе навън. Там спря и ме огледа от глава до пети, точно както аз бях огледал котарака, сякаш за да провери дали не е забравила нещо. Явно не беше пропуснала нищо. След това си погледна златния часовник и въздъхна. Наближаваше седем.

— Хайде да вечеряме — предложи жената. — Гладен ли сте?

На закуска бях изял една препечена филийка и бях обядвал една поничка.

— Вероятно — отговорих аз.

Жената ме заведе в един италиански ресторант наблизо. Там, изглежда, я познаваха. Безмълвно ни настаниха на закътана маса в дъното. Веднага щом седнах срещу жената, тя ми нареди да извадя всичко от джобовете на панталона си и да го сложа на масата. Подчиних се безпрекословно. Моята действителност като че ли ме беше напуснала и сега се луташе някъде наблизо. Дано ме намереше. В джобовете ми нямаше нищо особено: ключове, носна кърпа, портфейл. Жената ги огледа без следа от интерес, после взе портфейла и надзърна вътре. В него имаше към пет хиляди и петстотин йени в брой, карта за телефон, карта за банкомат, картата за плувния басейн, нищо друго. Нищо необичайно. Нищо, което да накара някого да го премери, да го разтръска, да го топне във вода или да го погледне срещу светлината. С все същата дезинтересованост жената ми го върна.

— Утре излезте и си купете дузина носни кърпи, нов портфейл и ключодържател — каза ми тя. — Сигурна съм, че с избора поне на това ще се справите и сам. А, да, кога за последен път сте си купували бельо?

Позамислих се, но не успях да си спомня.

— Не помня — признах си. — Според мен не е било много скоро, но за мъж, който живее сам, се поддържам чист, умея да пера…

— Както и да е. Купете си десетина чифта слипове и фланелки.

Кимнах, без да казвам нищо.

— Донесете ми касовата бележка. Ще ги платя. И се постарайте да купите от най-добрите. Ще ви плащам и химическото чистене. Никога не носете риза повече от веднъж, давайте я да я перат. Разбрахме ли се?

Отново кимнах. Собственикът на химическото чистене при метрото щеше да се зарадва. Но да стигаме чак дотам, помислих си аз. После се престраших да изрека цяло изречение:

— Но защо правите всичко това… защо ми подменяте целия гардероб, плащате да ме подстрижат, плащате химическото ми чистене?

Жената не ми отговори. Само извади от малката си дамска чанта цигара и я захапа. Сякаш отдън земя изникна висок сервитьор с правилни черти, който с обиграни движения й запали цигарата с клечка кибрит. Драсна я с ясен сух звук, звук, от какъвто ти се дояжда. След като приключи с това, ни поднесе листовете с менюто. Жената обаче не си даде труда да надникне и каза на сервитьора, че не я интересуват специалитетите на деня.

— За мен салата с питка и някаква бяла риба. В салатата да има съвсем малко зехтин и оцет и шипка черен пипер. И чаша газирана вода без лед.

Не ми се занимаваше да гледам листа с менюта.

— За мен същото — казах.

Сервитьорът кимна и се отдалечи. Моята действителност явно още се затрудняваше да ме открие.

— Питам само от любопитство — рекох в опит да изтръгна от жената някакво обяснение. — Не че недоволствам, задето сте ми купили всичко това, но дали наистина си струва времето, главоболията и парите?

Тя пак отказа да отговори.

— Просто ми е интересно — повторих аз.

Отново никакъв отговор. Жената беше погълната от маслената картина на стената. Предположих, че е италиански пейзаж с добре окастрен бор и няколко червеникави селски къщи по хълма. Бяха доста малки, но изглеждаха уютни. Какви ли хора живеят вътре: вероятно нормални хора с нормален живот. Без тайнствени жени, които изникват внезапно, за да им купят костюми, обувки и часовник. Никому от тях не се налага да набавя огромни суми, за да купи някакъв пресъхнал кладенец. Усетих как ме пронизва завист към хора, които живеят в такъв нормален свят. Завистта не е чувство, което изпитвам често, но сцената върху картината го пробуди в почти удивителна степен. Де да можех още тук, незабавно да проникна в картината! Де да можех да вляза в една от тези селски къщи, да изпия с наслада чаша вино, после да се пъхна под завивките и да заспя, без да мисля за нищо!

След малко сервитьорът се появи отново и сложи пред мен и жената газираната вода. Жената смачка цигарата в пепелника.

— Защо не ме попитате нещо друго? — рече тя.

Докато се чудех какво друго да я питам, жената отпи глътка от газираната вода.

— Онзи младеж в офиса в Акасака ваш син ли е? — казах аз.

— Разбира се — отвърна тя без колебание.

— Сигурно не може да говори.

Жената кимна.

— Поначало си беше мълчалив, но когато беше на шест години, най-неочаквано престана да говори изобщо. Престана да използва гласа си по какъвто и да е начин.

— Имаше ли някаква причина?

Тя подмина въпроса. Опитах се да измисля друг.

— Щом не може да говори, как успява да се справя със задълженията си?

Жената сбърчи едва забележимо чело. Не беше подминала въпроса ми, очевидно нямаше намерение да отговаря на него.

— Обзалагам се, че именно вие сте избрали всичко, в което беше облечен, от глава до пети. Както направихте с мен.

— Просто не обичам хората да са зле облечени. Само това. Не го понасям. Държа поне тези около мен да са с възможно най-хубавите дрехи. Искам всичко по тях да е красиво, независимо дали се вижда, или не.

— В такъв случай сигурно няма да харесате апандисита ми — подметнах аз на шега.

— Някакъв проблем с апандисита ли имате? — попита жената и ме погледна със съвсем сериозно изражение право в лицето.

Съжалих, че съм се пошегувал.

— В момента не — отговорих аз. — Казах го просто така. Нещо като „например“.

Още известно време тя продължи да ме гледа изпитателно, вероятно мислеше за апандисита ми.

— И тъй, държа хората около мен да изглеждат добре, дори и с цената на това да плащам от собствения си джоб. Нищо повече. Така че не се притеснявайте. Правя го единствено заради себе си. Изпитвам почти физическо отвращение от размъкнати дрехи.

— Както музикантът не понася да слуша фалшиво изсвирена музика, така ли?

— Нещо такова.

— Нима купувате дрехи на всички около вас?

— Май да. Но около мен няма много хора. В смисъл че дори и да ми е неприятно как се обличат, не мога да купя дрехи на всички хора по света, нали?

— Всяко нещо си има граници — казах аз.

— Именно.

* * *

След малко ни донесоха и салатите и ние започнахме да ги ядем. Както жената беше помолила, във всяка салата имаше най-много по няколко капчици зехтин и оцет, толкова малко, че човек можеше да ги преброи на пръстите на едната ръка.

— Искате ли да ме питате още нещо? — подхвана пак жената.

— Бих искал да знам как се казвате — отвърнах аз. — Би било от полза, ако ми посочите име, с което да се обръщам към вас.

Известно време жената мълча — дъвчеше репичка. После се смръщи така, че между веждите й се образува дълбока бръчка — сякаш по грешка е хапнала нещо горчиво.

— Защо трябва да се обръщате към мен по име? Сигурна съм, че няма да ми пишете писма. Имената са без значение.

— Ами ако например трябва да ви повикам, когато сте с гръб към мен? Ще се наложи да кажа името ви.

Жената остави вилицата в чинията и избърса със салфетката ъгълчетата на устата си.

— Разбирам какво имате предвид — рече тя. — Не ми е минавало през ума. Но сте прав. При такива обстоятелства наистина ще ви трябва името ми.

Жената мисли дълго. Докато тя мислеше, аз си ядях салатата.

— Чакайте да видим: трябва ви име, с което да се обръщате към мен например когато съм с гръб към вас, нали?

— Нещо такова.

— Значи може и да не е истинското ми име, нали?

Аз кимнах.

— Име, име… кое ли име ще подхожда най-добре?

— Според мен нещо просто, нещо лесно за изричане. Ако е възможно, нещо конкретно, нещо истинско, нещо, което можеш да видиш и да пипнеш. Така ще се помни лесно.

— Например?

— Например нарекох котарака си Скумрия. Вчера.

— Скумрия — повтори на глас жената, сякаш за да провери как звучи. После се вторачи в солницата и пиперницата върху масата и когато вдигна лице, каза: — Индийско орехче.

— Индийско орехче ли?

— Току-що ми хрумна. Ако нямате нищо против, можете да ме наричате така.

— Не, нямам нищо против. А как да наричам сина ви?

— Канела.

— Магданоз, градински чай, розмарин, мащерка — почти изтананиках аз^[1].

— Индийско орехче Акасака и Канела Акасака. Не звучи зле, нали?

Индийско орехче Акасака и Канела Акасака: дали Мая Казахара щеше да подскочи, ако разбереше, че съм се запознал с такива хора. „Престани, Господин Птицата с пружината! Толкова ли не можеш да се запознаеш с малко по-нормални хора?“ Наистина, толкова ли не мога, Мая Казахара? Това беше въпрос, на който, да ме убият, не можех да отговоря.

— Сега се сещам, че миналата година се запознах с две жени на име Малта Кано и Крита Кано — поясних аз. — След това ми се случи какво ли не. Но и двете вече ги няма в живота ми.

Индийско орехче кимна, но не изказа мнение.

— Просто изчезнаха — допълних едва чуто. — Като роса в лятна утрин.

Или като звезди на разсъмване.

Жената доближи с вилицата до устата си нещо, което приличаше на листенце цикория. После сякаш си спомни обещание, което е дала отдавна, взе чашата и отпи от водата.

— Сигурно искате да научите за парите? Парите, които получихте завчера? Или греша?

— Не, не грешите. Много ми се иска да науча за тях.

— Нямам нищо против да ви кажа, но е доста дълго за обясняване.

— До десерта няма ли да приключим?

— Вероятно не — отвърна Индийско орехче Акасака.