Включено в книгата
Оригинално заглавие
ねじまき鳥クロニクル, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 14 гласа)
Сканиране
SamBoetes (2013)
Корекция
ventcis (2013)

Издание:

Харуки Мураками. Хроника на птицата с пружина

ИК „Колибри“, София, 2007

Редактор от японски: Дора Барова

Художник на корицата: Стефан Касъров

Коректор: София Бранц

 

Формат 84×108/32. Печатни коли 42,5

Предпечатна подготовка: Милана Гурковска

Печатница „Симолини“

  1. — Добавяне

10.
И така, следващата задача

(Гледната точка на Мая Казахара: 2)

„Здравей отново, Господин Птицата с пружината.

Помисли ли къде съм и какво правя, както те помолих в края на последното си писмо? Досети ли се нещо?

Добре де, приемам, че не си успял да се досетиш нищо, което, убедена съм, си е точно така.

Затова дай да приключваме с това. Ще ти кажа още от самото начало.

Работя в… как ли да се изразя, в нещо като фабрика. Голяма фабрика. Намира се в един провинциален град, по-точно в планината в предградията на един провинциален град на Японско море. Но не се заблуждавай от думата «фабрика». Не е това, което си мислиш: едно от ония мъжкарски места, пълни с големи стържещи машини, последна дума на техниката, с движещи се конвейери и пушек, който нализа от комините. Да, голяма е, но е разположена върху огромно пространство и вътре е тихо и светло. Изобщо не бълва пушек. И през ум не ми е минавало, че някъде по света има такива големи фабрики. Единствената друга фабрика, която съм виждала, е фабриката за карамел, където ни водиха в началното училище, и единственото, което помня, е, че вътре беше много шумно и тясно и хората превиваха гръб с мрачни лица. И така, винаги съм свързвала «фабриката» с картинката, която ще видиш в учебниците, под урока за промишлената революция.

Тук работят почти само момичета. Наблизо има отделна сграда, лаборатория за развойна дейност, там работят мъже с бели престилки и много вглъбени лица, но като съотношение те са много малко. Останалите сме само момичета под двайсетте, има и по-големи, и може би седемдесет на сто живеем в общежитие. Наистина е страшно неприятно всеки ден да пътуваш до фабриката с автобус или кола, а общежитията се ядват. Сградите са нови, всички стаи са единични, храната е вкусна и те оставят да си избираш, имаш си баня и тоалетна и нощувката и храната не са скъпи. Има плувен басейн с вода, която се затопля, и библиотека, можеш да се включваш в чаени церемонии и в икебана — ако искаш де, а аз не искам, — имат и няколко спортни отбора и много от момичетата, които в началото всеки ден идваха от къщи и вечерта си ходеха, накрая също се пренесоха да живеят в общежитието. В края на седмицата всички се прибират по домовете си, за да обядват със семействата си, да ходят на кино и срещи с гаджетата и така нататък, така че в събота мястото се превръща в пустиня. Малко са такива като мен, които няма къде да отидат и в почивните дни остават тук. Но както вече ти казах, ми е приятно да усещам мястото такова голямо и празно. Мога цял ден да си чета и да слушам високо музика, да се разхождам в планината или както сега, да седя на бюрото и да ти пиша на теб, Господин Птицата с пружината.

Момичетата, които работят тук, са все местни, тоест дъщери на селяни. Е, сигурно не всички до последната, но повечето са щастливи, здрави, оптимистично настроени, работливи. В този район няма големи предприятия, така че навремето веднага след училище момичетата са отивали да търсят работа в големите градове. Тукашните момчета не са имали за кого да се женят, което само е задълбочавало демографския проблем. После обаче градската управа се усетила какво да направи, предложила на предприемачите големи парцели като този и сега на момичетата не им се налага да си търсят препитанието другаде. Мисля, че идеята е била страхотна. Виж аз откъде чак съм се вдигнала, за да дойда тук. Та сега, като завършат училище (или като мен го напуснат), местните момичета се хващат на работа във фабриката, пестят от заплатата и като им дойде времето, се омъжват, напускат работа, раждат две-три деца, стават дебели като моржове и всички започват да си приличат. Е, има и такива, които и след като се омъжат, остават да работят тук, но повечето напускат.

Това би трябвало да ти даде някаква представа за мястото. Нали?

 

 

И така, следващият въпрос към теб е: какво се произвежда във фабриката?

 

 

Подсказвам ти: ние с теб навремето вършехме нещо, свързано с такава работа. Помниш ли? Ходихме на Гинза и провеждахме проучване.

Хайде, Господин Птицата с пружината! Дори ти би трябвало вече да си се досетил.

Ами да! Работя във фабрика за перуки! Изненадан ли си?

Вече ти разказах как след половин година се махнах от онова училище в провинцията, което приличаше на нещо средно между скъп хотел и затвор, и се мотах вкъщи като куче със счупен крак. После най-неочаквано се сетих за фабриката за перуки. Спомних си какво ми беше казал веднъж шефът във фирмата по-скоро на шега — как момичетата във фабриката вечно не достигали и само да съм поискала, щели веднага да ме назначат на работа. Дори ми показа брошура и доколкото си спомням, аз си помислих — я, каква страхотна фабрика, нямам нищо против и аз да работя там. Шефът обясни, че момичетата правели перуките на ръка. Перуката си е тънка работа, не е като да щамповаш алуминиеви канчета: оп — едно, оп — две, оп — три. Трябва да прикрепваш кичурчетата много внимателно, едно по едно, ако искаш перуката да стане качествена. Направо да припаднеш, нали? Колко според теб са космите върху човешката глава? Сигурно наброяват стотици хиляди! И за да направиш перука, трябва да ги присадиш на ръка, както се прави с разсада по оризищата. Но никое от момичетата тук не роптае. Не им пречи, защото тук е областта на снеговете и през дългите зими селянките открай време са вършели ръчно някаква пипкава работа, за да изкарат малко пари. Според мен точно заради това фирмата е решила да построи фабриката точно тук.

 

 

Да ти призная, и аз винаги съм обичала такава ръчна работа. Знам, като ме гледаш, едва ли би си го помислил, но всъщност шия много добре. Учителите ми винаги са се възхищавали. Още ли не вярваш? Да, ама е истина! Точно заради това ми хрумна, че сигурно ще ми бъде приятно да прекарам част от живота си във фабрика в планината, от сутрин до вечер да върша нещо с ръцете си и да не мисля за нищо неприятно. Беше ми писнало от даскалото, но и не исках да се размотавам вкъщи и майка ми и баща ми да ме издържат (сигурна съм, че и те не искаха), но нямаше и друго, което да умирах да правя, затова, колкото повече си мислех, толкова повече се убеждавах, че единственото, което ми остава, е да се хвана на работа във фабриката.

Накарах майка ми и баща ми да ме финансират с някаква първоначална сума, шефът ми даде препоръка (бяха доволни от проучванията, които бях правила за тях), минах успешно интервюто в управлението на фирмата и още следващата седмица си събрах багажа (всъщност си взех само дрехите и касетофона). Качих се сама на влака стрела, прехвърлих се на едно страхотно влакче, което пътува нагоре по планината, и пристигнах в това никакво градче. Имах чувството, че съм стигнала до другия край на света. Но останах като гръмната, когато слязох от влака! Реших, че съм направила ужасна грешка. В крайна сметка обаче изобщо не е така: тук съм вече от половин година, не съм имала никакви неприятности и се чувствам в свои води.

Не знам защо, но откакто се помня, се интересувам от перуки. По-точно ме «дърпат», както някои момчета си падат по мотоциклетите. Знаеш ли, дотогава не го бях забелязала, но когато започнах да правя ония маркетингови проучвания и имах възможност да видя толкова много плешиви мъже (във фирмата им викаха «мъже с проблемна оредяваща коса»), изведнъж си дадох сметка колко много са плешивите по света! Не че имам някакво отношение към плешивите мъже (или към мъжете с проблемна оредяваща коса). Те нито са ми «симпатични», нито са ми «антипатични». Ето, да вземем например теб, Господин Птицата с пружината. Дори и косата ти да беше по-рядка, отколкото сега (а скоро според мен ще оредее), чувствата ми към теб изобщо нямаше да се променят. Единственото, което изпитвам при вида на мъж с проблемна коса, е онова усещане, за което май вече ти споменах: че животът износва. Ето това вече наистина ме интересува!

Навремето съм чувала, че на определена възраст (вече съм забравила на колко, дали на деветнайсет или на двайсет години) хората престават да растат и тялото започва да се износва. Ако наистина е така, косата започва да окапва и изтънява именно като част от това «износване» на тялото. В него няма нищо странно. То може би е естествено и нормално. Ако изобщо има някакъв проблем, той е, че някои мъже оплешивяват рано, а други не оплешивяват никога, дори когато остареят. Знам, че ако аз бях плешива, щях да си помисля, че не е честно. Все пак косата си е част от тялото и се вижда от сто километра! Дори аз разбирам как се чувстват, макар че проблемът с изтъняващата коса няма нищо общо с мен.

В повечето случаи човекът, на когото му окапва косата, няма никаква вина, че оплешивява повече или по-малко от другите. Когато работех за фирмата, шефът ми е казвал, че гените определят до деветдесет на сто дали някой ще оплешивее, или не. Който е наследил от баща си и дядо си гена на плешивостта, рано или късно ще оплешивее, каквото и да прави, за да го избегне. «Където има воля, има и начин» не важи за плешивостта. Когато дойде време генът да вземе думата и да заяви: «Е, хайде, шоуто да започне сега!» (в смисъл, ако генът можеше да вземе думата и да каже: «Хайде, шоуто да започне сега!»), косата няма друг избор, освен да почне да капе. Не е честно, нали? Според мен не е.

 

 

Е, сега вече знаеш, че съм тук, в тази фабрика, далеч от теб, и всеки ден работя усърдно. Знаеш и за силния ми личен интерес към перуката и нейната изработка. Следващия път ще ти разкажа с малко по-големи подробности за живота и работата си тук.

Това е засега. Чао.“