Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (20)

7.
Спомени и разговор за бременността

Емпирично изследване върху болката

Когато се събудих, отворът на кладенеца във вид на полумесец бе оцветен в наситеносиньото на вечерта. Стрелките на часовника показваха седем и половина. Седем и половина вечерта. Което означаваше, че съм спал тук, долу, четири часа и половина.

Въздухът на дъното на кладенеца беше много студен. Когато се спуснах, вероятно съм бил прекалено напрегнат, за да мисля за температурата. А сега кожата ми реагираше на студа. Разтърках голите си ръце, за да ги постопля, и си дадох сметка, че е трябвало да сложа в раницата нещо, което да облека върху тениската. И през ум не ми беше минало, че температурата на дъното на кладенеца може да е различна от температурата горе.

Сега бях обгърнат от мрак, който вече беше непрогледен. Колкото и да напрягах очи, не виждах нищо. Не можех да кажа къде е собствената ми ръка. Намерих опипом стълбата и я подръпнах. Пак си беше здраво закрепена горе. От движението на ръката ми мракът като че ли се размести, но може би само ми се е сторило.

Беше ми изключително странно, че не виждам със собствените си очи собственото си тяло, макар и да знаех, че то е някъде тук. Докато стоях и не помръдвах в мрака, бях все по-малко убеден, че наистина съществувам. За да преодолея това усещане, от време на време се прокашлях или прокарвах длан по лицето си. Така слухът ми удостоверяваше съществуването на гласа, ръката удостоверяваше съществуването на лицето, а лицето — съществуването на ръката.

Въпреки тези усилия тялото ми започна да губи малко по малко от плътността и тежестта си подобно на пясък, постепенно отмиван от течаща вода. Имах чувството, че вътре в мен бушува безсловесен ожесточен двубой, схватка, в която съзнанието ми бавно влачи тялото към новите си територии. Мракът нарушаваше равновесието между двете сили. Хрумна ми, че тялото ми не е нищо друго освен временна обвивка, подготвена за съзнанието ми от подредбата на знаците, познати като хромозоми. Ако тези знаци бъдеха пренаредени, щях да се озова в съвсем различно тяло. „Проститутка на ума“, се беше нарекла Крита Кано. Вече не ми беше трудно да приема израза. Да, беше възможно да се съвкупяваме в съзнанието си, а аз да свърша в действителността. В наистина непрогледен мрак са възможни всякакви странни неща.

Тръснах глава и се опитах да върна съзнанието си обратно в тялото.

Притиснах в мрака пръстите на едната си ръка до пръстите на другата: палец до палец, показалец до показалец. Пръстите на дясната ръка удостовериха съществуването на пръстите на лявата ръка, а пръстите на лявата ръка удостовериха съществуването на пръстите на дясната ръка. Сетне няколко пъти си поех дълбоко и бавно въздух. Хайде, стига си мислил за съзнанието. Мисли за действителността. Мисли за истинския свят. За света на тялото. Нали за това си тук. За да мислиш за истинския свят. Бях решил, че най-добрият начин да мисля за действителността е да се махна възможно най-далеч от нея: да отида на място като дъното на кладенец например. „Когато трябва да се снишиш, намери най-дълбокия кладенец и слез на дъното“, ми беше казал господин Хонда. Облегнах се на стената и бавно поемах в дробовете си от въздуха с дъх на мухъл.

* * *

Не правихме сватба. Нямахме финансовата възможност, а и двамата не искахме да взимаме пари от родителите си. За нас бе много по-важно да заживеем заедно от това да вдигаме сватба. Рано една неделна сутрин отидохме в гражданското, събудихме със звънеца дежурния и му връчихме формуляра за женитба. По-късно отидохме на скъп френски ресторант, какъвто обикновено не можехме да си позволим и двамата, и поръчахме бутилка вино и обилна вечеря. Това ни стигаше.

Когато се оженихме, всъщност нямахме никакви спестявания (преди да умре, майка ми беше оставила малко пари, но аз бях решил да не ги пипам освен в краен случай), нито покъщнина, за която да си заслужава да се говори. Нямахме и бъдеще, за което да си заслужава да се говори. Аз работех без разрешително за адвокатска практика в юридическа кантора и всъщност не се надявах на нищо, Кумико пък работеше при дребен, никому неизвестен издател. Стига да бе поискала, след като се дипломира, можеше чрез баща си да намери далеч по-хубаво място, но тя не желаеше да го моли за нищо и сама си уреди работа. Бяхме доволни, че се справяме и без да ни се месят.

Не ни беше лесно да градим от нулата. Като единствено дете аз си бях склонен към усамотение. Когато се опитвах да постигна нещо сериозно, обичах да го правя сам. Струваше ми се голяма загуба на сили и на време да се съобразявам с другите и да им обяснявам — за мен бе много по-лесно мълчаливо да си свърша сам работата. Колкото до Кумико, след като бе загубила сестра си, тя бе затворила сърцето си за другите в семейството и всъщност беше израсла сама. Никога не ходеше за съвет при тях. В това отношение двамата си приличахме много.

Малко по малко се учехме да отдаваме телата и умовете си на новопоявилото се същество, наречено „наш дом“. Учехме се да мислим заедно за едно или друго. Стремяхме се да се справяме заедно с неща, случили се на единия от нас, така, сякаш те се отнасят и за двамата. Понякога се получаваше, друг път — не. Но на нас ни беше приятно това ново свежо изживяване: пробите и грешките. А дори и да се скарахме жестоко, бе достатъчно да се прегърнем, за да го забравим.

* * *

На третата година от брака ни Кумико забременя. За нас — поне за мен — това бе тежък удар, защото бяхме изключително предпазливи. Вероятно се беше случило в миг на нехайство: не че можехме да посочим в кой точно миг е станало, но друго обяснение нямаше. При всички положения просто не можехме да си позволим да гледаме дете. Кумико тъкмо бе започнала да се утвърждава в издателството и искаше да си запази работата. Малка фирма като нейната просто не предвиждаше такива луксове като отпуск по майчинство. Ако някоя жена искаше да има дете, не й оставаше друго, освен да напусне. В случай че Кумико го направеше, щеше да се наложи поне известно време да караме само на моята заплата, но всъщност това си беше невъзможно.

— Според мен този път се налага да пропуснем — каза ми Кумико безизразно в деня, когато лекарят й съобщи новината.

Вероятно беше права. Откъдето и да го погледнеш, това бе най-разумният извод. Бяхме млади и напълно неподготвени да ставаме родители. И двамата се нуждаехме от време за себе си. Трябваше да си уредим живота, това сега бе най-важното. В бъдеще щяхме да разполагаме с предостатъчно възможности да създаваме деца.

* * *

Всъщност обаче аз не исках Кумико да прави аборт. Навремето, във втори курс, едно момиче забременя от мен — запознах се с него на мястото, където работех от време на време. Беше добро дете, една година по-малко от мен, и се разбирахме чудесно. Харесвахме се, разбира се, но в никакъв случай не гледахме сериозно един на друг, а и беше изключено връзката ни да стане сериозна. Бяхме просто двама самотни младежи, на които им се искаше някой да ги прегърне.

Нямаше никакво съмнение как момичето е забременяло. Винаги използвах презерватив, но един ден бях забравил да купя. Бяха ми свършили. Когато казах на момичето, то се поколеба няколко секунди и възкликна:

— Е, нищо, мисля, че днес не е опасно.

Беше достатъчен и един-единствен път.

Направо не можех да повярвам, че момиче е забременяло от мен, знаех обаче, че единственият изход е абортът. Събрах парите и придружих приятелката си до клиниката. Качихме се на мотрисата, за да отидем в градче в префектура Чиба, където някаква нейна позната я беше свързала с един лекар. Слязохме на гара, за която изобщо не бях чувал, и видях хиляди малки къщи, всичките еднакви, сякаш са вадени от калъп, накацали близко една до друга и заели чак докъдето поглед стига полегатите хълмове. Тези огромни нови квартали бяха направени през последните няколко години, за да подслонят по-младите служители във фирми, на които не им беше по джоба да живеят в Токио. Самата гара беше съвсем нова и точно срещу нея се бяха разпрострели огромни, пълни с вода оризища — по-големи не бях виждал. Навсякъде по улиците се виждаха обяви на агенции за недвижими имоти.

Чакалнята на клиниката беше препълнена с млади жени с огромни кореми, повечето явно бяха омъжени от четири-пет години и накрая се бяха решили да направят деца в домовете си на изплащане в предградията. Единственият млад мъж там бях аз. Всички бременни се извърнаха с изострено любопитство към мен — нямаше и следа от добронамереност. От пръв поглед си личеше, че съм студент и съм допуснал приятелката ми случайно да забременее от мен, затова съм я довел да прави аборт.

След аборта ние с момичето се качихме на влака за Токио. Беше късен следобед и вагоните бяха почти празни. Извиних се на приятелката си. Казах, че заради небрежността си съм я забъркал в тези неприятности.

— Не го взимай толкова присърце — отвърна тя. — Ако не друго, поне ме придружи до клиниката и плати аборта.

Скоро престанахме да се виждаме и аз не знам какво е станало с нея, но много дълго след аборта… и дори след като се разделихме, в мен продължиха да бушуват чувства. Сетех ли се за онзи ден, в съзнанието ми изникваха бременните, с които чакалнята беше претъпкана, и неприязнените им погледи. И си казвах, че не е трябвало да допускам девойката да забременее.

Докато се прибирахме с влака, тя ми описа най-подробно колко лесно е минал абортът, за да ме успокои — тя да успокои мен.

— Не е чак толкова страшно, колкото си мислиш — подхвана момичето. — Трае кратко и не боли. Само се събличаш и лягаш. Е, малко неприятно е, но лекарят се случи симпатяга, сестрите също. Дръпнаха ми едно конско как оттук нататък трябвало да внимавам повече. Стига си се терзал. И аз имам вина. Не биваше да ти казвам, че не е опасно. Нали така? Хайде, усмихни се.

Но през дългия път към малкия град в Чиба, а после и на връщане аз усещах, че съм станал друг човек. Усещах промяната дори след като изпратих момичето и се прибрах в стаята си, където легнах и се втренчих в тавана. Бях нов „Аз“ и никога нямаше да съм предишният. Променяше ме съзнанието, че вече не съм невинен. Това не бяха някакви угризения, че съм извършил зло, не беше гузна съвест. Знаех, че съм допуснал ужасна грешка, но не се самонаказвах за нея. Това беше физически факт, пред който трябваше да се изправя хладнокръвно и логично, и дума не можеше да става да се наказвам за него.

* * *

Първото, което изникна в съзнанието ми, щом научих, че Кумико е бременна, беше сценката с бременните, изпълнили чакалнята в клиниката. Или по-скоро особената миризма, която сякаш се носеше във въздуха там. Нямах представа каква е тази миризма и дали изобщо е било миризма на нещо. По-скоро е било нещо като миризма. Когато сестрата извика името на момичето, то стана бавно от твърдия пластмасов стол и се насочи право към вратата. Точно преди да тръгне, ме погледна с нещо като усмивка, по-точно каквото бе останало от усмивката му.

Знаех, че е нереалистично да имаме дете с Кумико, но не исках и тя да прави аборт. Когато й го казах, тя отвърна:

— Вече сме го обсъждали. Ако сега родя, с работата ми е свършено, а ти ще трябва да си намериш по-добре платена работа, за да издържаш мен и детето. Няма да имаме пари за нищо друго. Няма да можем да правим нищо от нещата, които обичаме. Оттук нататък възможностите ни ще бъдат стеснени, съвсем оскъдни. Съгласен ли си?

— Да — потвърдих аз. — Мисля, че съм съгласен.

— Наистина ли?

— Ако реша, сигурно ще намеря работа, например при вуйчо ми, той търси хора. Смята да открива ново заведение, но не може да намери управител, на когото да го повери. Сигурен съм, че при него ще печеля много повече, отколкото сега. Е, не е юридическа кантора, но какво от това? И сега не съм луд по работата си.

— Значи ще станеш управител на ресторант, така ли?

— Защо да не опитам? В краен случай разполагам с малкото пари, които ми остави майка. Няма да умрем от глад.

Кумико замълча и замислена, дълго не каза нищо, отстрани около очите й се бяха образували бръчици. Понякога на лицето й се появяваха такива изражения, които аз харесвах.

— Това означава ли, че искаш дете? — попита тя.

— Не знам — признах си аз. — Знам, че си бременна, но и през ум не ми е минавало, че мога да стана баща. И наистина не знам как животът ни ще се промени, ако родиш. Ти си обичаш работата и ми се струва грешка да ти я отнемам. От една страна, според мен ние двамата имаме нужда да прекарваме повече време заедно, но мисля, че детето ще разшири света ни. Не знам кое е правилно. Просто не ми се иска да правиш аборт. Затова не мога да ти дам никакви гаранции. Не съм сто процента сигурен за нищо, че разполагам и с изумителни решения. Но не искам да правиш аборт.

Кумико се замисли, като от време на време прокарваше ръка по корема си.

— Я ми кажи — поде тя. — Защо според теб съм забременяла? Хрумва ли ти нещо?

Поклатих глава.

— Не. Винаги съм внимавал. Исках да избегна точно такива неприятности. Нямам представа как е станало.

— А не мислиш ли, че може да имам връзка? Хрумвало ли ти е някога?

— Никога.

— Защо?

— Не знам. Не твърдя, че имам шесто чувство, но поне в това съм сигурен.

Седяхме на масата в кухнята и пиехме вино. Беше късно и много тихо. Кумико присви очи и се взря в последната глътка вино на дъното на чашата. Почти не пиеше, само понякога, ако не можеше да заспи, пийваше чаша вино. Винаги й помагаше. А аз пиех, колкото да й правя компания. Не притежавахме такива изискани неща като вински чаши. Пиехме от малки халби, които бяхме получили безплатно от магазина за спиртни напитки в квартала.

— А имала ли си връзка? — попитах аз, внезапно притеснен.

Кумико се усмихна и поклати глава.

— Не ставай за смях. Знаеш, че не бих го направила. Само ти го посочих като теоретична възможност. — Послс стана угрижена и се подпря на лакти върху масата. — Но понякога нещата ми се замъгляват. Не мога да кажа кое е истина и кое — не… кое се е случило наистина и кое — не… Но само понякога.

— Сега едно от тези понякога ли е?

— Нещо такова. Случвало ли ти се е?

Позамислих се.

— Не, не се сещам за конкретен пример — отговорих аз.

— Как да се изразя? Съществува нещо като пропаст между онова, което мисля за истинско, и нещата, които наистина са истински. Имам чувството, че някъде вътре в мен има нещо такова, нещо малко… нещо като крадец в къщата, който се е скрил в килера… от време на време се появява и обърква реда и логиката, които съм въвела. Точно както магнит може да обърка работата на уред.

— Нещо малко ли? Крадец? — възкликнах аз. — Ау, много неясно.

— Неясно е. Наистина — каза Кумико, после изпи каквото беше останало от виното.

Гледах я известно време.

— И ти смяташ, че има връзка между това малко нещо вътре в теб и бременността ти?

Тя поклати глава.

— Не, не казвам, че двете неща са свързани или не са свързани. Просто понякога не съм сигурна за последователността. Това се опитвам да ти обясня.

В думите й имаше все по-силни нотки на нетърпение. Беше дошло време да сложим край на разговора. Минаваше един след полунощ. Пресегнах се през масата и хванах Кумико за ръката.

— Знаеш ли — рече тя, — иска ми се да ме оставиш да реша сама. Съзнавам, че е голям проблем и за двамата. Наистина. Но ми се иска да ме оставиш аз да реша. Гадно ми е, че не мога да ти обясня какво мисля и чувствам.

— Като цяло смятам, че ти имаш правото да решиш — натъртих аз, — и уважавам това право.

— Според мен остава месец, месец и нещо да взема решение. Огледахме нещата отвсякъде и сега съм наясно с мнението ти. Затова ме остави да помисля. Нека известно време не го обсъждаме.

* * *

Бях в Хокайдо, когато Кумико направи аборта. Юридическата кантора никога не пращаше момчетата за всичко в командировка извън града, онзи път обаче всички бяха заети и се оказа, че именно аз трябва да замина на север. Трябваше да занеса куфарче, пълно с документи, да дам на съответните хора просто обяснение, да взема техните документи и веднага да се прибера. Документите бяха важни, не можеха да ги пуснат по пощата или да ги поверят на куриер. Нямаше места в самолетите за Токио, затова се налагаше да пренощувам в хотел за бизнесмени в Сапоро. Същия ден Кумико отишла сама да направи аборт. След десет часа ми звънна в хотела и каза:

— Днес следобед направих аборта. Извинявай, че не те предупредих, но изведнъж се появи свободен час и реших, че е най-добре сама да взема решение и да го направя, докато теб те няма.

— Не се притеснявай — отговорих й аз. — Щом си сметнала, че така е най-добре.

— Искам да ти кажа и други неща, но още не мога. Според мен се налага да ти кажа нещо.

— Можем да поговорим, когато се върна.

След този разговор си облякох якето и тръгнах да се разхождам безцелно по улиците на Сапоро. Още беше началото на март и от двете страни на пътищата имаше високи купчини сняг. Беше почти болезнено студено, дъхът излизаше на бели валма, които в миг изчезваха. Хората бяха облечени с дебели якета и палта, носеха ръкавици и шалове, омотани до брадичката, и пристъпваха много внимателно по заледените тротоари. Напред-назад се стрелкаха таксита със зимни гуми с шипове, които тракаха по пътя. Когато вече не издържах на студа, влязох в едно заведение да пийна набързо нещо, сетне пак излязох да се разхождам.

Вървях много дълго. От време на време прехвърчаше сняг, съвсем рехав, приличаше на спомен, който се топи в далечината. Втората кръчма, която посетих, беше в сутерен. Оказа се много по-голяма, отколкото предполагаше входът. До барплота имаше малка сцена и на нея някакъв слаб очилат мъж свиреше на китара и пееше. Седеше с кръстосани крака на метален стол, беше оставил до него калъфа на китарата.

Седнах на бара и докато пиех, почти не слушах музиката. Мъжът обясняваше между песните, че ги е писал той. Наближаваше трийсетте, лицето му не се открояваше с нищо, той носеше очила с черни пластмасови рамки. Беше по дънки, високи обуща с връзки и карирана бархетна риза над дънките. Беше ми трудно да определя стила на музиката — нещо като „фолка“ от едно време, но в японската му разновидност. Прости акорди, прости мелодийки, текст, който не привлича с нищо. Не беше от музиката, която ще си пусна.

При обичайни обстоятелства нямаше да й обърна внимание. Щях да си изпия уискито, да си платя и да си тръгна. Онази вечер обаче бях премръзнал направо до кости и нямах намерение да излизам при никакви обстоятелства навън, докато не се стопля хубаво. Изпих едно чисто уиски и си поръчах второ. Изобщо не си свалих якето и шала. Когато барманът ме попита дали желая нещо за хапване, поръчах кашкавал и изядох само едно парче. Опитвах се да мисля, но главата ми отказваше да работи. Дори не знаех за какво искам да мисля. Приличах на празно помещение. Вътре в мен музиката произвеждаше само сухо кухо ехо.

Когато мъжът спря да пее, тук-там му изръкопляскаха — нито прекалено разпалено, нито съвсем вяло. В заведението имаше най-много десетина-петнайсет души. Мъжът стана от стола и се поклони. Явно каза нещо забавно, защото неколцина от посетителите се засмяха. Аз повиках бармана и му поръчах трето уиски. След това си свалих най-после якето и шала.

— Това е краят на концерта за днес — оповести певецът. Сетне поспря и огледа заведението. — Но тази вечер сред вас има и такива, които не харесаха песните ми. За вас имам още нещо. Не го правя постоянно, затова можете да се смятате за късметлии.

Остави китарата на пода и извади от калъфа само дебела бяла свещ. Запали я с клечка кибрит, капна малко восък върху една чинийка и закрепи свещта. После точно като гръцки философ вдигна чинийката.

— Бихте ли намалили осветлението, ако обичате?

Един от работещите в заведението го направи.

— Нека да е малко по-тъмно, моля ви.

В помещението стана много по-тъмно и пламъкът на свещта се открояваше. Бях обхванал в шепи чашата с уискито, за да го постопля, и загледах мъжа и неговата свещ.

— Както знаете — продължи той с тих, но пронизващ глас, — през живота си изпитваме различни видове болка. Телесна болка и сърдечна болка. Знам, през живота си съм усещал каква ли не болка, сигурен съм, че това важи и за вас. Сигурен съм обаче, че в повечето случаи ви е било много трудно да обясните на друг човек истината за тази болка, да я обясните с думи. Хората казват, че разбираш болката само когато я усещаш ти самият. Но дали е така? Според мен не. Ако видим как някой наистина страда пред очите ни, понякога усещаме страданието и болката като свои. Това е силата на състраданието. Ясен ли съм? — той замълча и отново огледа помещението. — Хората пеят песни за други хора, защото им се иска да притежават силата да вдъхват състрадание, да се освободят от тясната черупка на Аза и да споделят с другите своята болка и радост. Това, разбира се, не е лесно. Ето защо тази вечер ще направим нещо като експеримент, за да изпитате по-проста, физическа разновидност на състраданието.

Всички в заведението бяха притихнали и бяха вперили очи в сцената. Насред тишината мъжът се взря някъде в пространството, сякаш за да вмести в него пауза или да се съсредоточи. После, без да казва и дума, сложи лявата си длан над запалената свещ. Малко по малко я доближаваше до пламъка. Някой от посетителите въздъхна или изстена. Виждаше се как върхът на пламъка прогаря дланта на мъжа. Почти се чуваше как плътта цвърчи. Някаква жена изписка. Всички останали наблюдаваха вцепенени и ужасени. С изкривено лице мъжът понасяше болката. Какво, по дяволите, беше това? Защо той вършеше такава безсмислена глупост? Усетих как устата ми пресъхва. След пет-шест секунди мъжът дръпна дланта си от пламъка и остави чинийката със свещта на пода. После долепи длани.

— Както видяхте тази вечер, госпожи и господа, болката наистина може да бъде изгаряща — оповести мъжът. Гласът му звучеше точно както преди: тих, спокоен, равномерен. Върху лицето му нямаше и помен от болка. Той всъщност леко се усмихваше. — А вие усещахте болката като своя. Това е силата на състраданието.

Мъжът раздалечи бавно дланите си. Между тях се появи тънък червен шал, който той разгъна — да го видят всички. Сетне протегна длани към публиката. Нямаше никакви изгаряния. Последва миг мълчание, после хората изразиха с ръкопляскания облекчението си. Осветлението беше включено, напрежението, изпълнило помещението, потъна във врява. Сякаш не се беше случило нищо, мъжът прибра китарата в калъфа, слезе от сцената и изчезна.

След като платих, попитах момичето на касата дали мъжът пее често тук и дали прави винаги фокуса.

— Нямам представа — отвърна то. — Доколкото знам, е за пръв път при нас. До днес не съм чувала за него. И никой не каза, че ще прави фокуси. Но беше изумително, нали? Как ли го постига? Обзалагам се, че по телевизията ще обере овациите.

— Така си е — съгласих се аз. — Наистина създаваше впечатлението, че си гори ръката.

Върнах се в хотела и веднага щом си легнах, сънят ме застигна, сякаш ме бе причаквал. Докато се унасях, си мислех за Кумико, ала тя ми се струваше много далеч, а вече не можех да се съсредоточа върху нищо. В съзнанието ми като светкавица изникна лицето на мъжа, който си бе прогорил дланта. Май наистина я гореше, казах си аз. После съм заспал.