Харуки Мураками
Хроника на птицата с пружина (57)

28.
Как да вярваш на къща!

(Гледната точка на Мая Казахара: 5)

— „Как си, Господин Птицата с пружината?

В края на последното си писмо ти споменах, че май съм ти казала всичко, каквото имам да ти казвам — не че имам какво толкова да ти казвам де. Помниш ли? Но след това пак помислих и започна да ми се струва, че трябва да ти напиша още малко. И така, сега се промъквам като хлебарка посред нощ, сядам на бюрото и отново започвам да ти пиша.

 

 

И аз не знам защо, но напоследък често си мисля за семейство Мияваки, за клетите Мияваки, които навремето живееха в празната къща, а после данъчните ги погнаха, те заминаха някъде и се самоубиха. Почти сигурна съм, четох някъде, че само по-голямата дъщеря не била умряла, но никой не знаел къде е… И докато работя, и в стола, и в стаята в общежитието, докато слушам музика, това семейство изниква в главата ми. Не че ми се е превърнало в натрапчива идея или нещо такова, но щом се появи пролука (а в моята глава има много пролуки!), мисълта за тях се промъква и остава в мен, както пушекът от огън в двора, който влиза през прозореца. От седмица, седмица и нещо това се случва непрекъснато.

Живея в онази къща на уличката, откакто съм се родила, и през цялото време гледах къщата отсреща. Прозорецът ми излиза точно натам. Щом тръгнах на училище, нашите ми дадоха отделна стая. По онова време Мияваки вече бяха построили новата къща и живееха в нея. По всяко време виждах някого от семейството вътре в къщата или на двора, тонове пране, което в слънчеви дни съхнеше отзад, двете момичета, които викаха по име едрата черна немска овчарка (как ли й беше името?). Щом слънцето залезеше, вътре в къщата светваха лампи и тя изглеждаше толкова топла и уютна, после лампите угасваха една по една. Голямата дъщеря ходеше на уроци по пиано, малката — на уроци по цигулка (голямата беше по-голяма от мен, малката — по-малка). На рождени дни и на Коледа си правеха увеселения, на които се стичаха много приятели, там беше щастливо и весело. Хора, виждали къщата, когато тя вече беше празна и се бе превърнала в развалина, не биха повярвали, че едно време е било така.

В края на седмицата често виждах как господин Мияваки подкастря дърветата. Очевидно му доставяше удоволствие да върши такива неща, неща, за които се иска много време, например да чисти улуците, да разхожда кучето или да лъска автомобила. Никога не съм разбирала как на някои са им приятни, те са толкова досадни, но хората сигурно са различни, пък и според мен във всяко семейство трябва да има поне по един такъв човек. Цялото семейство ходеше на ски: всяка зима завързваха ските отгоре на големия си автомобил и отпрашваха нанякъде, имаха вид на хора, които ще си прекарат страхотно (лично аз мразя да ходя на ски, но карай).

Както ти ги описвам, сигурно приличат на най-обикновено, типично щастливо семейство, но те наистина си бяха такива: най-обикновено, типично щастливо семейство. Нищо у тях не би те накарало да вдигнеш вежда и да възкликнеш: «Да де, ами това?»

Съседите все шушукаха: «Пари да ми дават, няма да живея на такова ужасно място», но Мияваки си живееха там мирно и кротко, направо като на рамкирана картинка без нито едно петно по нея. Точно за такива хора се казва в приказката: «И заживели щастливо.» Поне в сравнение с нашето семейство имаха вид на хора, които си живеят десет пъти по-щастливо. Срещнех ли ги на улицата, двете сестри бяха страшно мили. Понякога ми се е приисквало и аз да имам такива сестри. Всички в семейството, включително кучето, като че ли се смееха непрекъснато.

И през ум не ми е минавало, че някой ден — трак! — и всичко ще изчезне. Но се случи точно това. Един прекрасен ден забелязах, че цялото семейство, включително немската овчарка, го няма, сякаш ги е отнесъл вихър и е останала само къщата. Известно време, може би една седмица, никой в квартала не забеляза, че Мияваки са изчезнали. В началото наистина ми се стори странно, че вечерно време у тях не свети, но реших, че сигурно пак са заминали някъде цялото семейство. После майка ми чула съседите да шушукат, че Мияваки очевидно са се «укрили в нощния мрак». Помня, че я помолих да ми обясни какво означава това. Днес бихме казали просто «избягали».

Но както и да го наричаме, след като хората, живели там, изчезнаха, целият вид на къщата се промени. Направо си беше зловещо. Никога дотогава не бях виждала празна къща и не знаех как точно изглежда обикновена празна къща, но ми се стори, че би трябвало да е някак тъжна, смазана, като изоставено куче или кух пашкул на насекомо. А къщата на Мияваки изобщо не изглеждаше така. Нямаше «смазан» вид. Веднага щом Мияваки се изнесоха, къщата започна да изглежда някак непукистки, все едно казва «хич не съм ги чувала тия Мияваки». Поне на мен така ми се струваше. Приличаше на тъпо неблагодарно псе. Веднага щом те си тръгнаха, тя се превърна в някаква ужасно самодоволна празна къща, която няма нищо общо с щастието на семейство Мияваки. Направо се вбесих! Така де, и тя би трябвало да е точно толкова щастлива, както всички в семейство Мияваки, докато те живееха там. Сигурна съм, че й е било приятно да я чистят тъй старателно и да се грижат за нея, пък и къщата нямаше изобщо да я има, ако господин Мияваки не бе така добър да я построи. Нали? Е, как да вярваш на такава къща!

И ти, Господин Птицата с пружината, знаеш не по-зле от мен на какво бе заприличала къщата след това. Беше изоставена, никой не живееше в нея, цялата беше оплескана с изпражнения на птици и така нататък. Ето какво трябваше да гледам години наред, докато седях на бюрото и учех… по-точно се правех, че уча. В ясни дни, в дъжд, сняг и тайфуни къщата стоеше там пред прозореца ми, така че, щом вдигнех очи, я виждах. И колкото и да е странно, с годините ми правеше все по-голямо впечатление. Можех по половин час да седя подпряна на бюрото и да не правя друго, освен да гледам празната къща. И аз не знам… доскоро тя беше огласяна от смях, зад нея съхнеха бели чаршафи, които плющяха от вятъра като в реклама на прах за пране (не бих казала, че госпожа Мияваки е била «ненормална» или нещо такова, но направо си умираше да пере — переше много по-често от останалите хора). Всичко това бе изчезнало в миг, дворът беше буренясал и вече нямаше кой да помни щастливите дни на семейство Мияваки. Виждаше ми се прекалееееено странно!

 

 

Ще ти кажа само, че не бях кой знае каква приятелка със семейство Мияваки. Всъщност не съм разговаряла с тях, ако не броим някое и друго «здрасти» на улицата. Но посвещавах много време и усилия да ги гледам всеки ден през прозореца и ми се струваше, че щастието им е станало част от самата мен. Нали се сещаш, случва се в ъгъла на семейна снимка да зърнеш някого, който няма нищо общо с тези хора. Та понякога имам чувството, че част от мен се е «укрила» заедно с Мияваки и просто е изчезнала. Странно си е, нали, да усещаш, че част от теб вече я няма, защото се е «укрила» с хора, които почти не познаваш.

 

 

И понеже започнах да ти разказвам за едно странно нещо, мога да ти разправя и за друго. То вече си е наистина странно.

Напоследък понякога ми се струва, че съм се превърнала в Кумико. Че съм истинската госпожа Птицата с пружината, по някаква причина съм избягала от теб, крия се тук, в планината, и работя във фабриката за перуки. По най-различни сложни причини се налага да използвам името Мая Казахара — колкото за прикритие, да нося маска и да се преструвам, че не съм Кумико. А ти си седиш на оная малка тъжна веранда и ме чакаш да се върна. Не знам… наистина се чувствам така.

Я ми кажи, Господин Птицата с пружината, случва ли ти се да си внушаваш разни неща? Не че е кой знае какво, но на мен често ми се случва. През цялото време. Понякога, когато наистина си втълпя нещо, целия работен ден съм като в мъгла от илюзии. Е, изпълнявам простите действия, които се искат от мен, и това не ми пречи на работата, но понякога момичетата ме попоглеждат някак странно. Или си говоря на глас разни небивалици. Не ми е приятно, но колкото и да се опитвам, не мога да го надвия. Когато някоя заблуда реши да дойде, тя си идва — като мензиса. Не можеш да я пресрещнеш на вратата и да кажеш: «Съжалявам, днес съм заета, намини по-късно.» Е, дано не те притеснява, Господин Птицата с пружината, че понякога се преструвам на Кумико. Не че го правя нарочно.

Вече наистина, наистина, наистина съм уморена. Ще поспя три-четири часа, после ще стана и ще работя усърдно от сутринта до вечерта. Ще се потрудя хубаво, ще майсторя заедно с другите момичета перуки и ще слушам безобидна музика. Много те моля, не се притеснявай за мен. Дори когато си живея със заблудите, се справям добре с всичко. И посвоему се моля за теб и се надявам всичко да се нареди, Кумико да се върне и отново да си заживеете спокойно и щастливо.

Чао.“