Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (9)

VII
Законите на гостоприемството и гастрономията

Човек може да смята французите за най-гостоприемните хора на света, стига само да не пожелае да ги посети в дома им.

Много чужденци, които идват за известно време във Франция, мечтаят да живеят у някое френско семейство. След не един безплоден опит аз установих, че най-доброто средство да постигнете това — освен ако постъпите като бавачка срещу храна и квартира (ще признаете, че подобно нещо е свързано с известни рискове за един британски майор, дори когато е облечен в шотландски килт^[1]) — е да се установите някъде, да намерите някоя французойка, която да се съгласи да се омъжи за вас, и да си създадете ваше собствено семейство. Точно така постъпих и аз.

Само след един час англичанинът, с когото току-що сте се запознали, ще ви покани да прекарате вашия уикенд в неговия котедж, ако не сте го шокирали с прекалено голям ум или любопитство. След пет години ще забележите, че не сте съвсем наясно дали той обича жените, мъжете или марките.

Само след един час, а понякога и по-рано, французинът ще ви е обяснил вече как и защо е бил принуден да изоставя от време на време жена си, която, както той ще ви изтъкне мимоходом, е много мила, същински ангел, но, видите ли… нали знаете как стават тия работи… (как бих могъл да си позволя да зная?) След десет години ще забележите, че не сте прекарали нито една нощ под неговия покрив.

Когато за пръв път отидох в Лион, господин Топен ме предупреди:

— Внимавайте… Лионското общество е много затворено… Но търпение, щом ви опознаят малко, ще бъдете приет навсякъде!

Това било, както той ми обясни, една склонност, свойствена само на лиончаните. Но по същия начин ме предупреждаваха и в Бордо, и в Лил, и в Марсилия, и даже в Мазаме, като непрекъснато подчертаваха чисто местното естество на това разположение на духовете. Важен град е този Мазаме! Може добре да познавате Париж, Рубе, Тулуза и Каркасон, но няма да можете да твърдите, че познавате Франция, ако не сте били в Бризбан-сюр-Арнет, или с други думи, в Мазаме, столица на овните в страната на скъперниците, които крият парите си във вълнени чорапи. Там, както и другаде, пред благородните частни домове със строги фасади ми казаха:

— Веднаж само да ви приемат и ще видите, ще ви посрещат като свой!

Още един омагьосан кръг, с каквито така щедро разполага тази праволинейна страна: за да ви приемат, трябва да ви познават, а за да ви опознаят, трябва да ви приемат. С тези много затворени общества важното е да почнете веднаж да влизате в тях. Да не останете заключен отвън, както казват лимузинците, когато забравят ключа си.

Колко точно може да трае този период на наблюдение — щях да кажа на инкубация? Не би могло да се определи със сигурност. Някои ви уверяват: шест месеца… година. Те страшно много преувеличават. Та това може да трае десет, двадесет години. Най-добре е да предвидите до второто поколение, което ще почнат да приемат, ще приема то самото и на свой ред ще стане много затворено.

Трябва да ви кажа, че в това отношение съществува голяма разлика между Париж и провинцията.

В провинцията тутакси ви предупреждават, че са много затворени. Привеждат ви за пример един търговец от Централна Европа, който седем години обсаждал Бордо, без да успее да направи ни един пробив; или случая с едно оранско семейство, което чакало половин век, преди да се отворят вратите за него (и което на свой ред станало после много затворено). Но все пак в края на краищата ви приемат.

Г. ТОПЕН: „Ще видите… Веднаж само да ви приемат и ще ви посрещат като свой…“

В Париж въобще не ви приемат. Там ви извеждат.

Впечатлението, което прави пристигането на семейство Никълсън или Мартинез върху парижките им приятели, е много интересно. Намирах се по една случайност у Данинос в деня, когато телефонът прозвъня и им съобщиха за предстоящото пристигане — стори ми се, че споменаха „дебаркиране“ — на семейство Свенсон, у които Данинос гостували петнадесет дни в Стокхолм.

Едва ли известието за някоя катастрофа би предизвикало по-голямо униние.

— Ще трябва да ги разведем навсякъде! — чух аз.

… И пред перспективата на това изпитание почувствувах, че моите домакини са страшно изкушени да не ги заведат никъде. В крайна сметка вечерята в къщи бе отложена за по-късна дата и семейство Свенсон бяха поканени на чашка в едно кафене на „Шан-з-Елизе“, а след няколко дни маене бяха заведени в няколкото светилища на изкуството и удоволствията, където парижаните рядко се мяркат без чуждестранни водачи.

За оправдание на французите изобщо и по-специално на Данинос, трябва да ви кажа, че апетитът на Свенсонови е чудовищен. Не говоря за храната (макар че много чужденци, които в собствената си страна не ядат почти нищо, просто се тъпчат, когато са във Франция), но за камъните… Гунар Свенсон е невероятно лаком за камънаци. Винаги съм бил склонен да мисля, че шведският стомах е устроен почти като другите стомаси. Имал съм грешка. Поглъщането на „Сакре-Кьор“^[2] например му се стори само ордьовър.

— А сега — каза той — трябва видим „Катакомби“.

Ако „Катакомбите“ се намираха във Флоренция, господин Данинос сигурно щеше вече да ги е посетил поне три пъти, но макар че живее в Париж от четиридесет години, той още не ги е виждал. (Спомняше си само, че веднаж — когато бил на седем години — баща му казал: „Ако слушаш, ще те заведа в неделя в «Катакомбите»“. Навярно не е слушал, защото никога не бе стъпвал там.)

Моите домакини се опитаха да отклонят Гунар от намерението му.

— Не е ли по-добре да се почерпим на площад „Тертр“?

Но не. Чужденците понякога имат идеи-фикс. Гунар държеше на своите „Катакомби“. Опитайте се да разубедите някой швед!

— Нищо по-лесно — му каза господин Данинос, — ще ви заведа.

Неловко е за един парижанин да признае, че не познава „Катакомбите“. Но просто ужасно е, когато дори не знае накъде да ги търси. Под предлог, че иска да си купи цигари, моят сътрудник и приятел се отдели за миг, изчезна, съгледа един полицай. „Кажете ми, моля ви, как може да се отиде в «Катакомбите»? Полицаят се замисли, поколеба се, извади справочника си. Навярно са си стиснали ръка. Между французи.“

СТРАНАТА НА ТУРИЗМА. — „Сега, мисля, сме готови вече да ги посрещнем…“

Колкото до гостоприемството в същинския смисъл на думата, мисля, че като вземем всичко под внимание, за един американец е по-лесно да проникне в салоните на Бъкингамския дворец, отколкото да обядва у семейство Топен. Още при пристигането си американецът чува: „Трябва на всяка цена да дойдете да обядвате у нас. Но, разбира се, но, разбира се!“ Но после седмиците минават; все се случва нещо непредвидено — ту децата болни, ту готвачката взела осемдневната си отпуска. И в края на краищата парижанинът отвежда жадния за местен колорит чужденец в една американска гостилничка за скара, където дори менюто не е написано на френски, както това се прави в САЩ.

Може би преувеличавам… Така да е… Допускам, че ако останете повече от шест месеца във Франция, някои френски семейства може да ви поканят най-сетне на обяд. В този случай те ви отправят следното предупреждение:

— Ще ви гостим, с каквото се намери.

Това „каквото се намери“ — скелетично оскъдно в Англия, добива най-щедри размери във Франция. То осветлява също цялата проблема: когато видите как французите ви гощават, с „каквото се намери“, като слагат по няколко чинии една в друга за различните яденета, вие разбирате защо този импровизиран обед е трябвало да се подготви от по-отдавна (също както импровизираната реч на някой почетен член на Камарата на общините). Никога никоя английска домакиня не би постигнала същия резултат без няколкомесечен труд. Целият въпрос, значи, се свежда до следното: дали е по-добре да бъдеш веднага поканен от англичани, или да чакаш шест месеца поканата на французи. Що се отнася до мене, аз клоня към второто. Милостиви боже! Всичко е толкова хубаво, че си заслужава чакането!

Френското „каквото се намери“ не само че има пантагрюелски размери, но постоянно ви текат слюнки в устата от яденетата, които не се появяват на масата. Точно когато, отърсен от британските си задължения за добро държане, се осмелявам да заговоря за това, което ям, и превъзнасям тлъстото овнешко бутче, приготвено „а л’англез“, господин Топен възкликва:

— О!… Ако бяхте дошли преди три седмици, щяхме да ви гостим с фазан, ама какъв фазан!…

— По-право казано женски фазан… нали си спомняш, Туне? И какъвто бе тлъстичък… ох… просто се топеше в устата… и после, нали знаете, не много престоял, тъкмо колкото трябваше. Ох, майоре!…

Французите говорят тъй апетитно за хубавите ястия, че по този начин си устройват същински словесни пиршества между разните яденета. С нищо не може да се сравни удоволствието, което всеки чужденец изпитва, когато присъствува мълчаливо на подобно угощение. Самите имена на вината „Помар“ или „Шато-Марго“ звучат тъй сладко и съблазнително в устата на французите — сякаш са вече готови за пиене, — че изведнаж ви разкриват течните съкровища на Бургундия и тайните на лозята на Бордо.

В случая фазанът… извинете — женският фазан, — беше пред нас и миризмата на дивеч се носеше над масата. А всъщност ядяхме овнешко бутче. Много сочно, не ще и дума. Само че с тия хора човек бързо губи представа за реалността…

Когато една страна притежава толкова хубави неща, не би трябвало да има определена епоха за всяко едно от тях. Само паметта на местните жители позволява да се знае на пръсти този астрономически календар. Аз нямам и навярно никога няма да имам тази привилегия. Убедих се в това още при първото си пътуване в тази страна. Когато пристигнах в Кастелнодари, дядо Пикмол ми каза:

— Идвате много късно за пресните дробчета, майоре… но мога да ви приготвя отлично касуле^[3] с варена гъска. Опитайте го само, пък после ще приказваме. Не да го ядеш, ами пръстите да си оближеш!

— О, йес, мистър Пайкмолс… едно хубавичко касуле…

Когато по-късно отидох в Пиринеите, господин Кабриул ми каза:

— Малко е раничко за гълъбите, майоре, но какво ще кажете за едно бутче от дива коза?

— О, йес, мистър Кейбриулс, нека бъде бутче от дива коза.

И навсякъде, където отивах, навсякъде ми поднасяха вкусни неща за ядене, като ме караха да съжалявам, че не мога да опитам по-вкусните. О, приказна страна, тъй различна от моята родина, където съжалението и надеждата са еднакво неуместни, тъй като през цялата година се ядат едни и същи неща, приготвени по един и същ начин.