Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (5)

III
Царството на разединението

Речниците и учебниците по география гласят: „Великобритания наброява четиридесет и девет милиона души“ или пък „Американските съединени щати имат общо сто и шестдесет милиона жители.“

… Те обаче би трябвало да пишат: „Франция се дели на четиридесет и три милиона французи.“

Франция е единствената страна в света, където, ако прибавите към десет граждани още десет, няма да извършите действие събиране, а двадесет деления. Един психолог много по-добре от един британски майор би могъл да обясни защо тези вечно разединени кралеубийци мечтаят за Бъкингамския дворец и за национално единство — тази недостъпна химера, която в течение на векове се смята за универсално лекарство, единствено годно да излекува всички рани на разномислещите французи. Необходима е най-малкото една война, за да може да се приложи това лекарство, което взема тогава името „свещено единство“. Тогава французите образуват сто и петдесет дивизии, от които наистина не бихме могли да се оплачем, защото, щом не могат да се сражават помежду си, те се сражават против общия враг и ни дават възможност, следвайки нашите традиции, малко повече да почакаме и още повече да погледаме^[1].

Щом отново настане мир, Франция подема сражението. Под сянката на надписите по фасадите, които проповядват братство и равенство, тя се отдава на воля на един от любимите си спортове — най-популярен може би ведно с колоезденето: класовата борба. Понеже не желая да правя конкуренция на специалистите, ще предоставя на тях грижата да изложат развоя на този спорт през вековете, неговите правила и тенденции. Едно нещо обаче ме порази.

Когато някой американски пешеходец зърне милиардера в неговия кадилак, почва тайно да мечтае за деня, когато и той ще се вози в свой собствен кадилак.

Когато френският пешеходец зърне някой милиардер в неговия кадилак, той тайничко почва да мечтае за деня, когато ще го свали от колата, за да ходи и той като другите.

Ако трябва да изброя всички поводи за разединение, които разделят французите, отказвам се от това удоволствие. Ще посоча само едно нещо. Когато някой французин се събуди като нудист в Пор-дьо-Бук, можете да бъдете абсолютно сигурни, че друг французин се събужда като антинудист в Мало-ле-Бен. Този антагонизъм би могъл да спре дотук. Но нищо подобно. Нудистът основава дружество, което избира почетен председател (него самия) и подпредседател. Подпредседателят се скарва с председателя и основава неонудистки комитет, по-ляв от дружеството. Антинудистът от своя страна застава начело на почетно жури… и т.н.

Същият процес се наблюдава както в политиката, така и в спорта. Току-що са излезли на мода късите ски. Тутакси цяла Франция, която кара ски, се разделя на антикъси и прокъси. У всеки французин се таи едно „анти“, което спи и което се събужда от най-малкото „про“. Това именно обяснява безизходните комбинации на френските политически групировки. Как би могъл нормално устроеният англичанин — човек, чиито способности се ограничават до това, че може да отличи консерватора от лейбъриста — да схване извънредно важните оттенъци, които отличават левия републиканец от републиканеца от левицата, или депутата от Републиканския съюз за обществена дейност от депутата от Републиканска и социална дейност? Аз наистина не съм в състояние да сторя това.

Понеже не мога да проуча стоте хиляди разделения на французите (за които между другото знаем, че се ужасяват, когато някой цепи косъма на две), ще се задоволя да разгледам само това, което ежедневно разделя Франция на два лагера: на чиновници, които твърдят, че били на последно място и че никой не се грижел за тях, и на нечиновници, които заявяват, че всичкото зло идело от чиновниците.

В резултат на това всеки ден — освен в неделя (ден на примирие, когато обаче самите французи признават, че им е скучно) — четиридесет и два милиона граждани са настръхнали срещу четиридесет и третия милион чиновници.

На пръв поглед численото превъзходство като че осъжда чиновниците на поражение. Но във Франция никога не бива да преценявате нещата от пръв поглед. Пред вас непрестанно се разкриват нови загадки, докато най-сетне разберете, че тези хора са неразбираеми.

Гражданинът, който влиза в полицейския участък, в касата за обществено осигуряване или в кметството, ми напомня стрелец, който се готви да замине за Стогодишната война. Въоръжен с лошо настроение и запасен със сарказми, той предварително е уверен, че въпросът му няма да бъде уреден, че ще го разкарват от бюро 223 на мецанина до гише Б на третия етаж, от третия етаж в полицейския участък, от полицейския участък в околийското управление, докато най-сетне узнае, че според някакъв нов правилник няма нужда от исканото удостоверение, но му трябва друго, също като първото, но за което са необходими други формалности.

Срещу този нападател, когото административният речник е кръстил „просител“, като че ли за да го настрои предварително против администрацията, стои държавният чиновник, облечен най-често в избеляла престилка или в дрехи, които трябва да бъдат износени.

В стената на неговото безразличие (Има и други… Да не си въобразявате, че сте само вие!… Да не би аз да създавам правилниците…) се отбиват една по една стрелите и на най-войнствените нападатели, т.е. на тези, които имат най-много ордени. (Ще се разправяте с мене, приятелче… Ръката ми е достатъчно дълга!^[2]) И в същия момент лицето с „дългата ръка“ изважда от портфейла си някаква членска карта с червена ивица по средата — никой не смогва да я види добре, но тя все пак оказва своето въздействие върху чакащите. Струва им се, че „дългата ръка“ на господина се протяга над малката глава на чиновника, пробива стените, прекосява Сена и се вмъква при министъра, който отзовава виновника.

"Ще си имате робота с мене, приятелче… Ръката ми е достатъчно дълга!"

Прислонен зад гишето си, чиновникът остава невъзмутим. Той има едно изгодно превъзходство над нападателя: превъзходството на седналите на терасата на едно кафене хора над минувачите. Освен това той има предимството на терена. Чувствува се у дома си, още повече, че има под ръка малката си кутия или панерче (особено жените), където нарежда собствените си дребни принадлежности: ножици, плетиво, баничка, бонбони, а понякога и марката, която липсва и която по недоглеждане той търси на определеното за нея място.

Дали защото писмата ми са често предназначени за далечни страни, но теглото им е такова, че никога не се таксува със закръглена сума: госпожицата ми съобщава, че трябва да платя деветдесет и три, сто и дванадесет или сто осемдесет и седем франка и ако лесно намира първата марка от петдесет франка и втората от тридесет, то понякога й се налага да търси допълнителните марки в папката на колегата си — освен ако ги намери в прословутата си кутийка. (Забелязал съм, че госпожиците от пощенските станции имат особена слабост към старите кутии за пури. О небеса!… Какъв ли дълъг път трябва да извърви една кутия за хавански пури, преди да завърши кариерата си като работен несесер върху масата на някоя служителка от ПТТ?)

Понякога противниците са разделени със стъклена преградка с десетина отвора, разположени на известна височина. Отначало мислех, че тези отвори са предназначени за словесните снаряди. Нищо подобно. Те са разположени по такъв начин, че никога устата на чиновника и на просителя не са на едно равнище. Това само принуждава противниците да крещят още по-силно. Понякога също в основата на стъклената преградка има малък отвор на нивото на главата на чиновника. В такъв случай просителят трябва да наведе главата си и това движение само по себе си го поставя в принизено положение.

Французинът губи ценна част от съществуването си, за да докаже през тези процепи, отвори и гишета, че съществува, че наистина живее там, където живее, и че децата му са живи, щом не са умрели.

Вие навярно си мислите, че щом някой французин не е умрял, той е жив. Грешите. В очите на администрацията той не е жив. Необходимо е да притежава акт за раждане или удостоверение, че е жив, а понякога и двете заедно. (Вярно е, че отскоро удостоверението, че е жив, бе заменено със свидетелство, че не е умрял. Французите решително обичат игрословиците дори и с думи, с които не бива да се играе.)

След като докаже черно на бяло, ако мога да се изразя така погребално, че живее, французинът трябва да докаже още много други неща, ако пожелае да отиде в Италия и му потрябва паспорт. Колкото и странно да ви се стори, пътуването на един французин в Италия започва при неговата портиерка, която е опълномощена да му издаде веднага или по-късно — според настроението си — необходимото жилищно свидетелство. Пълнолетният французин не може сам да свидетелствува къде живее. За да направи това, той има нужда от печата на портиерката, това мъничко оръдие на Скотланд Ярд. След това ще трябва дълго да се рови в стари спомени, докато търси военната си книжка, която почти никога не се намира на мястото, където той я е бил оставил преди десет години.

Срещнах преди известно време господин Топен точно когато отиваше в полицейския участък. Имал нужда от нова лична карта. Някой наивен наблюдател би помислил, че достопочтеният господин Топен, добре познат в квартала от тридесет и пет години насам, не се нуждае от някое друго лице, което да потвърди, че той е действително господин Топен. Не е така. За да докаже, че е той, господин Топен трябва да заведе двама свидетели. Вие предполагате, че тези двама свидетели трябва отдавна да го познават? Пак грешите. Свидетелите, които трябва да кажат, че го познават, въобще не го познават, но познават полицейския началник. Обикновено това са кръчмарят и бакалинът, които си докарват хубави странични доходи с ежедневното свидетелствуване^[3].

Свободното тълкуване на наредбите е една от особеностите на тази прекрасна страна, където законът винаги оставя някоя задна вратичка, през която човек може да се провре, където една усмивка предразполага полицейския агент и където точното прилагане на правилника се смята за наказателна мярка. Важното е да се спази формата. Разбрах това със самото си пристигане във Франция, в Кале, когато чух един обигран митничар, който казваше със сочния си овернски акцент на пътника, уловен вече в две нарушения:

— Ако продължавате така, ще ме принудите да приложа правилника…