Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (13)

XI
Когато французинът пътува

Винаги ще си спомням моето посещение в стадиона на Делфи: не толкова зарад величественото местоположение, носещо още отпечатъка на тайната на оракулите, колкото заради мисълта, която изказа пред жена си един пътешествуващ французин, след като обгърна с поглед височината — малко за себе си, малко за фотографическия си апарат и малко за Франция:

— Не намираш ли, мила, че това напомня стадиона Жан-Буен?

Това много странно съпоставяне извика в паметта ми стотици подобни забележки на пътуващи французи — на французи, които намират отново в Милано Хавърската покрита галерия, които виждат френската Ривиера във Флорида и Везле — в Сен-Жак-дьо-Компостел^[1]. Когато някой англичанин се любува на залива на Рио-де-Жанейро или на църквата „Свети Петър“ в Рим, той мисли за църквата „Свети Петър“ в Рим или за залива на Рио-де-Жанейро. Не толкова склонен към опростяване на нещата, един французин ще се възползува от случая, за да извика спомена за Неаполския залив и за катедралата в Шартр.

Когато тръгва на път, англичанинът взима в куфара си тоалетните си принадлежности, чадъра си или (ако идва във Франция) специален котлон за чая си. Но ако митничарят прегледа черепа му, не би намерил в него нищо, подлежащо на деклариране. Господин Топен забравя понякога четката си за зъби, но винаги се въоръжава с обемист запас от сравнения, срещу който всички митници на света са досега^[2] безпомощни.

Преди известно време посетих заедно със семейство Топен град Брюж^[3].

— Не можете да си представите — каза господин Топен, — колко тази гледка ми напомня Венеция!

Шест месеца по-късно, когато нашата гондола отминаваше Моста на въздишките и ни отвеждаше към малкия театър „Фениче“, госпожа Топен възкликна:

— О! Туне, погледни това кътче! Не би ли казал, че сме в Брюж?

При тези условия, съвсем нормално явление е, че семейството Топен, домошари доскоро, но заразени от известно време от пътешественическа страст, си устройват същински двубои от спомени. Понеже постоянно говорят за Брюж във Венеция и за Амстердам в Копенхаген, те вече сами не знаят дали в 1949 година са били в Канале Гранде във Венеция или на Зюдерзее в Холандия.

"О! Туне, не би ли казал, че сме в Брюж?"

В царството на сравненията яденето заема много важно място, още повече, защото съпоставянето се прави винаги в полза на френската кухня (единствената добра). Сигурен в това превъзходство, французинът високо изказва недоволството си от храната. А госпожа Топен е готова едва ли не да учи местните жители как да приготвят специалитетите си. Преди да начене порцията гноки ала романа, тя толкова добре обяснява как ги приготвя а ла паризиен, че аз почвам да губя представа дали обядвам на пиаца „Рустикучи“, или на плас „Алма“. Колкото до господин Топен, който страда от черния си дроб, той вечно копнее за своя котлет: според него най-сложното нещо е да се намери проста кухия.

— А — заявява той, сякаш става дума за скъп изчезнал приятел, — нашето дивно варено месо!

Винаги ме е учудвала носталгията на французите по тяхната кухня, когато се намират в чужбина. Дали защото не биха могли да страдат от подобна носталгия, англичаните са в състояние да колонизират света и да се установяват без съжаление където и да било? Може би…

От машина за сравняване пред паметниците или яденетата неуморният французин се превръща в сметачна машина в хотелите и магазините. Госпожа Топен по такъв начин използува мъжа си вместо таблица за превръщане на валутите, че просто ме озадачава. Запазил съм непокътнат спомена от някои следобеди, посветени специално на обувките по улиците на Сен-Себастиян^[4].

— Двеста деветдесет и пет пезети, колко прави това, шери^[5]?

И „шери“ й обясняваше, че трябваше да се умножи на девет или на десет според курса:

— Около три хиляди франка…

— Като си помисля, че същите в Париж биха стрували двойно повече… най-малко!

Те влизаха. Купуваха. После срещаха други французи, които бяха намерили същото нещо на половин цена (в Южна Испания). Странна работа: колкото повече предметът се нравеше на госпожа Топен, толкова курсът на монетата, нагоден от самата нея, беше изгоден; за един чифт чехли курсът на пезетата слезе чак на седем и половина, нещо, което съвсем не можеше да се очаква това лято. В замяна на това господин Топен бе не тъй щастлив в Билбао с един тренчкот, който му допадна, но не бе по вкуса на госпожата, и който накара курса на пезетата да скочи внезапно на дванадесет франка.

— Не искам да ти преча, Туне, но това е смешно: има ги същите в Париж и при това хем по-хубави, хем по-евтини…

След като сравни базиликите с катедралите, вулканите с Овернските планини, реките с каналите и пезетите с франковете, французинът открива нови възможности за сравнение, като съпоставя самия себе си с местните жители. Той се забавлява, като гледа света със снизходителен и охотно критичен поглед, толкова по-подигравателен, колкото курсът на съответната валута е по-нисък. Откровено казано нищо не му се струва много сериозно: американците са като големи деца, англичаните са играчи на голф, италианците — консуматори на макарони, испанците — тореадори, жителите на Южна Америка — доживотни летовници. Той винаги се пита вътре в себе си: „Как ли човек може да бъде персиец?“^[6]

Англичанинът не си задава същия въпрос или поне не си го задава по същия начин. Той е научил веднаж завинаги, че светът включва англичаните и различни други племена. В този свят, който се смесва все повече и повече, в който ще срещнете французи в островите Коко и полинезийци в Стокхолм, англичанинът си остава англичанин и не се смесва с нищо. Тридесет километра море и едно историческо укрепление, съставено от обичаи и облекло, държат неговия остров далеч от всяка зараза. Самият той, еднакво неподатлив както на истинка, така и на вълнение, неизменен като определителния член пред думите на английски, прекосява нашата планета като една малка движеща се Великобритания, близка и недостъпна като нейния остров. Той е доста много заинтересуван от нравите на всички тия народи, често тъй смешни, не намирате ли?… и той ги наблюдава, подобно на някой изследовател, изпратен със специална мисия при зулусите, като стига дотам, че понякога, ако се наложи, ги докосва с върха на своя бастун или чадър. От време на време той е силно изненадан, като види сред тия индивиди някой човек, който изглежда истински джентълмен. Но вместо да се попита как този човек може да бъде персиец, той си казва: „Колко жалко, че не е англичанин!“

Един магически екран му дава една непряка и обезвредена представа за света; невидима мушама го предпазва от всяко външно замърсяване: той излиза непокътнат от уличките на Неапол както и от тълпите на Брамапутра. Едва преминал границата, французинът се чувствува задължен да оправдае репутацията си на донжуан с капитал от две хиляди години съблазнителност. Той иска да обича, да бъде обичан. Той щедро пръска добре известното френско сияние и принципите от 1789 и отива да дири приключения дори в малайските и негърските квартали. Англичанинът, по-затворен от тия затворени квартали, се запътва бързо към чайната или към Британския клуб. В Бомбай, както и в Каракас, в Хавана, както в Люцерн, навсякъде той намира опора върху своите четири главни точки: бекон, чай, британски клуб, уиски. А настане ли нощ, той ще заспи в чуждата страна с помощта на всевишния. Той знае, че при най-малка тревога може да разчита на своето качество на британски поданик, както римлянинът някога е разчитал на привилегированото си състояние: Civis Britanicus sum. Трагичният му джобен разговорник го успокоява в главата „Полиция, оплаквания“: „Откраднаха ми портфейла! (Пътната ми чанта!… Мантото ми!…)… Дръжте крадеца!… Пожар… На помощ… Шофьор, карай в консулството на Великобритания!“ Тутакси разбирате, че Министерството на външните работи, Скотланд Ярд и Интелиджънс сървис ще бъдат нащрек. Стига само инцидентът да се изостри и да се превърне в смут, и ще научите, че военният кораб „Отмъщение“ на нейно кралско величество е взел курс към Аден и идва в защита на мистър Смит.

Дали защото господин Топен не се чувствува тъй сигурен в своите консули и в тяхната власт, но докато аз страшно мразя да се обременявам с книжа, той страшно обича да взима със себе си препоръчителни писма. Придобити с цената на многочислени молби, тези писма, чуждестранни клонове на столичната протекция, предупреждават херцог де Роведрего, съдия в Гренада, или управителя Русполо ди Русполи, че господин Топен е предприел едно пътуване за развлечение. Писмата са, разбира се, до високопоставени лица, които разполагат с няколко резиденции, замъци или имения и винаги отсъствуват. Няма значение! С тези дяволски писма, които никога не стигат до получателите си дори когато бъдат доставени, господин Топен се чувствува по-спокоен: „Никога не се знае какво може да се случи!“^[7]…

Така пътува господин Топен… Или по-точно Франция. Защото господин Топен изнася цяла Франция със себе си. Убеден в очевидното превъзходство на Великобритания, англичанинът се задоволява да го подчертава (понякога неприятно). Убеден и той също в превъзходството на своята страна, французинът представлява в чужбина Франция: той въплъщава в едно и също време и остроумната, и галантната, и свободолюбивата Франция — Верцингеторикс и Христиан Диор, Паскал и „Рю дьо ла Пе“ — той е всичко това наведнаж. Същият човек, който, когато се намира у дома, е готов да очерни по най-малък повод установената власт, същият човек, който в Париж ще посрещне с повече хвалебствия един полицейски роман, ако авторът му е У. А. Торндайк, а не Ж. Дюпон^[8], сега брани Франция, нейните артисти, нейните изобретатели и при това, убеден като истински кръстоносец в правотата на каузата си. Пък и кой ли би помислил да му отправи някаква нападка? Управители на хотели и съдържатели на ресторанти се доближават до него, за да подишат малко парижки въздух^[9] и господин Топен ги приема на своята амбулантна територия с добродушно задоволство. Съдържателят на ресторанта казва: „Ах!… Франция!“ и господин Топен приглася: „Ах!…“ После събеседникът му възкликва: „Ах… Париж!“ и господин Топен отвръща: „Ах!…“ Диалогът продължава така от „ах“ на „ах“. Светът се стопява. Остава само Париж.

— Той няма равен на себе си, не ще и дума!… — казва господин Топен.

— Аз съм живял на улица „Шизо“… — пояснява италианецът.

— Ах — въздиша господин Топен, — тази славна улица „Сизо“! (Той ще ми признае по-късно, че за пръв път чува да се говори за нея…)

— Ла торре ди Айфел!…

— Ах! Айфеловата кула!…

— „Фоли-Бержер“!…

Патетична минута, в която господин Топен и съдържателят на ресторанта си намигат взаимно след едно по-двусмислено „ах“.

Преизпълнен с великодушие и кавалерство, господин Топен напевно заключава: „Всеки човек има две отечества: своето, а след това Франция…“

Само че нека чужденецът добре да внимава, ако разбере поговорката буквално и ако някой ден поиска да стане френски поданик. Доста бързо ще му напомнят, че второто му отечество не му е първо и ако много иска да знае…

… Че какво пък най-сетне, Франция си е на французите!