Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (10)

VIII
Мартина и Урсула

Изпитах и в моя живот едно сътресение, подобно навярно на това, което е изпитала земята при херциниенското нагъване или при срутването на Херкулесовите колони^[1] — в деня, когато Мартина ми каза:

— Много ми харесват тези сребристи косъмчета в мустаците ти!…

Това се случи на брега на Сена, в една от тия слънчеви мартенски утрини, когато пастелносиньото небе на Ил-дьо-Франс, предвестник на скрита още пролет, флиртува със сивите каменни стени на Института^[2]. Стори ми се, че всичко около мен се разлюля, корсетът на викторианското ми благоприличие изпращя и аз окончателно попаднах в сантименталния латински свят. Не бях вече уважаемият майор У. М. Томсън, DSO, CSI, ОВЕ. Отсега нататък щях да бъда съпругът на Мартина Нобле, нали знаете, онзи чудак англичанин с белите мустаци…

Отвъд Ламанша не е прието да се говори на един мъж за толкова лични подробности, като например за мустаците или бенката на бузата му. (В Англия има толкова много неща, които не е прието да се правят, че някой не особено прозорлив посетител би могъл да сметне и любовта за едно от тях.) Трябваше да дойда във Франция и да поживея известно време тук, за да опозная най-сетне подробно собствената си география, тоест атласа на моята личност с неговите издатини и падини, от които Урсула тъй малко се интересуваше и които Мартина тъй нежно и точно забеляза. Урсула никога не би употребила подобна топографска терминология; още си спомням думите, с които тя си послужи — при същите обстоятелства, — тъй като самият аз не се решавах да заговоря.

— Ние двамата… в края на краищата… Как ви се струва?…

Повечето англичани се женят след безумни обяснения от този именно род.

И аз така се ожених за Урсула.

Откровено казано, ние се свързахме не толкова по любов, а по-скоро поради общата ни страст към конете.

Първия път, когато зърнах Урсула (има жени, които е по-добре само да зърнете), тя яздеше Лейзи Ласи в Дъблинския хиподрум. Тя така препускаше и така рязко взимаше завоите на хиподрума — един от най-трудните в цял свят със своите препятствия, — че смайваше и най-неопитното око. Съвършеното изкуство, което прояви при прескачане на оксера, едно от най-трудните препятствия, беше още по-забележително. С ловджийския си каскет, с прилепналия черен жакет, белия кожен брич и ботушите с обърнати ревери тя наистина имаше горда осанка. Връчването на златната купа ми даде възможност да я поздравя. Тя ме заговори за Индия и за лова на глигани с копия. Скоро трябваше да се разделим, но между нас се бе породила симпатия и когато няколко седмици по-късно я срещнах отново в „Куърн Мийт“^[3] по време на сезона за лов на лисици, ние естествено се почувствувахме привлечени един към друг. В тази пищна късна есен полето и гората на Лестършър блестяха със златистите и пурпурните си багри. Дали заради красотата на природата, или заради ездаческите ни спомени? Но ние изостанахме и пропуснахме лова. Минахме през селцето Ратклиф и се отбихме в Марлбъро Армс, за да изпием по едно благотворно уиски, после още по едно… След това поехме в галоп през ливади и хълмчета, като прескачахме по-весело от когато и да било плетища, огради и потоци. Трябва да бяхме на около десетина километра от Бруксби; слязохме от конете, за да си отдъхнат и за да починем и ние на сянка, край брега на река Рик. Тропотът на препускащ кон наруши за миг полската тишина. На сто метра от нас по малко каменно мостче премина вихрено закъснял ездач: стори ни се, че той беше младият граф Хъртфорд. Няколко секунди по-късно чухме далечен призив на пикьор, лай на кучета. Ловът отмина. Този ден ние решително бяхме лоши спортисти. Дали ни бе станало ясно, че препятствията на Дъблин и на графството Лестър не бяха единствените трудности, които бихме могли да преминем заедно? Седнахме край реката. Това, което се случи после, беше толкова неочаквано и нередно, че не бих могъл да го опиша точно. Любовта, уискито и ловът имаха еднаква заслуга за прегръдката, която подслониха този ден благородните дъбове от имението на лорд Камроуз.

 

 

Защо толкова голям брой жени се променят от момента, в който се оженим за тях? Никога вече не ми бе съдено да изживея това страстно мигновение, което реши съдбата ми. Истината е, че от момента, когато Урсула се появи пред мене в домашна роба, всичко се промени коренно. Отначало аз бях привлечен от нейната представителност, от походката и, от изрядната й езда — качества, неразривно свързани с конните състезания, които заличаваха неприятните черти на лицето й, защото те тогава не биеха на очи: дълъг нос, големи уши, силно развити челюсти. Също като конярите, които, живеейки денонощно близо до конете, най-сетне започват да приличат на тях, поради някакво необяснимо подражание, така и у нея имаше нещо конско. Когато беше в спортно облекло, конската й физиономия се ядваше, но в интимна обстановка действителността ми се стори съвсем друга. Амазонката бе отлетяла. Останала бе само кобилата.

 

 

Естествено аз се опитах в първите дни да накарам Урсула да слага колкото може по-често моето любимо облекло. Но не можех все пак да искам от нея да спи с ловджийския си каскет! Дали моята настойчивост й се стори странна? От деня, когато се настанихме в жилището ни в Хамшър, Урсула престана да язди (имало друга причина за това нейно държане, но аз я открих едва по-късно). Тя престана и да се смее както по-рано на духовитостите, престана да пуща самата тя волни шеги. Навярно обстоятелството, че трябваше да се занимава с домакинството и да заповядва на прислугата я бе направило изведнаж по-важна и по-надута. Тя не беше вече приятелката от клуба, другарката от състезанията. Беше се превърнала в господарка на дома, по-малко склонна да се засмее на някое остроумие, отколкото да забележи следите от прах и най-вече следите от моите крака. Никога дотогава не бях чувал да се говори толкова много за краката ми.

— Обърнете внимание на краката си, като влизате, dear^[4]… Избърсвайте краката си!… Ето че и тук има следи от краката ви, Томсън!

Може би има мъже, които успяват да минат някъде, без да стъпят? Това е нещо свръх моите сили. Едно е безспорно. Нашата драма започна от краката. Винаги търсим големи причини за големите драми. Но те често са дребни, дори когато са много големи по размер. Понеже безспир ми натякваше за краката ми, тя най-сетне ме накара да погледна и нейните. В добре ушит ботуш всеки крак изглежда сносен. Но в пантоф Урсулиният крак вземаше гигантски размери. Подробност — ако мога да се изразя така, — на която отначало не обърнах особено голямо внимание, още повече, че всички казваха за Урсула главно: „Умна глава!“ (Не би трябвало да се доверяваме на подобни преценки: те понякога скриват най-лошото.)

 

 

Как да обясня, като спазвам границите на благоприличието, какво представляваше моят живот с Урсула?

Може би именно с една-единствена дума — благоприличие. Тази атлетка, тази смелчага, тази страстна ловджийка се бе превърнала в образец на приличие.

— Now then… don’t be sloppy, dear! Stop that nonsense!

(— Хайде, мили, не изпадайте в сантименталничене! Престанете с тези безсмислици!)

Всички англичанки не са устроени по подобие на Урсула и все пак, като ви разкривам характера на Урсула, все едно, че ви разкривам малко нещо и от Англия. Това кралство би могло да бъде царството на Фройд: всичко там може да се обясни с подтиснатите инстинкти. В тази страна, която в дръзката епоха на Хенрих VIII или на Георг IV е била арена на най-екстравагантни пиршества и на най-безумни оргии, викторианската ера организира колосално предприятие за потъпкване на инстинктите и клоновете на това предприятие още не са преустановили дейността си. Урсула произхождаше от един неразрушим бастион на викторианската крепост. В имението „Тренторан“, където е родена тя, баба й лейди Плънкет поддържала строго принципите на Уисли^[5]: в техния дом никога не бивало да се произнася думата „крака“ (трябвало да казват „крайници“ или в краен случай „долни крайници“), а краката на пианата били обвити в муселин^[6].

Урсула била единадесетгодишна, когато я изпратили в колежа Мелтънъм в Уоруикшър, където царял двойният закон на монашеското пуританство и на спорта. Когато шест години по-късно излязла от него, тя едва ли е знаела как точно са устроени момчетата, но самата била станала момче.

Искам още веднаж да се въздържа от всяко опасно обобщение, но искрено съм убеден, че ако англичаните бяха изнамерили някакъв способ да създават деца, без да трябва да прибягват до жените, те щяха да бъдат най-щастливите хора на земята. Първата грижа на британските възпитатели е да разделят двата пола, като че ли те никога вече няма да се видят (вярно е, че отношенията им ще бъдат ограничени до минимум). Докато поверяват момичетата на учебни заведения, където обуват краката им в черни чорапи и ги учат да се червят от прокълнатите плътски деяния, та дори и от самата плът (правилникът на Мелтънъм смятал голотата за позорно нещо и задължавал ученичките да се къпят с хасени ризи), изпращат момчетата в колежи и чак след като излязат от тях, те научават с удивление, че покрай крикета и колониалната служба ще трябва от време на време да се занимават и с жени.

Слабо ще бъде, ако кажа, че в Англия нищо не е създадено за жените. Там всичко е направено против тях и на първо място самите те. Нормално е главната цел на всяко малко момче да бъде да стане мъж, но в Обединеното кралство това е главна цел и на всяко малко момиче.

„Run like boys, girls, run!“ (Тичайте като момчета, девойки, тичайте!) — казвали учителките от Мелтънъм на своите питомки, като под тези думи се подразбирало: „По този начин няма да мислите за тях!“ И Урсула тичала като момче. Физическото упражнение отстранявало ведно с токсините всички вредни мисли, които би могла да има. По времето, когато Мартина и нейните приятелки почвали да стават романтични и мечтаели над книгата „С любовта шега не бива“^[7], Урсула и другарките й постигали чудеса в играта „лакрос“^[8] и пеели: „I’m so glad… I’m not pretty!“ (Толкова съм щастлива… Аз не съм красива!)

Годините могат да си минават, правителствата могат да се сменяват, войните могат да разтърсват издъно света, но правилникът на Мелтънъм оставя неизличим отпечатък върху душата. Жената, за която се ожених, беше белязана от Мелтънъм дори в начина, по който спеше. Известно време след постъпването на Урсула в този колеж надзирателката влязла една зимна вечер в ледената спалня и намерила девойчето заспало свито на кълбо под завивките си.

— Мое дете — й казала тя, — нима това положение за спане е благопристойно? Предположете за миг, че тази вечер всевишният ви призове при себе си. Прилично ли ще бъде да се явите така пред него?

От тази нощ нататък Урсула заспивала според правилника: по гръб, с крака извън завивките и със скръстени на гърдите ръце. Не оспорвам, че тази поза е много препоръчителна за кралете и кралиците, които спят, застинали в мрамора последния си сън в гробницата на Уестминстърското абатство, изложени на погледите на потомствата, но има по-подходящи положения за прекарване на нощта с нормално развит мъж. Бих излъгал, ако не призная, че Урсула се опита по мое желание да спи по-съпружески и да заспива в прегръдките ми. Но винаги през нощта правилникът на Мелтънъм спохождаше подсъзнанието й. И ако ми се случеше да се събудя, до мен лежеше истукан.

Зная… Не всички англичанки спят така. Не всички дъщери на Албион имат големи крака и огромни челюсти. Има пленителни англичанки и когато те се случат красиви, хубостта им стига и за грозните. Има вулканични англичанки и обземе ли ги страст, те горят за цяла Великобритания ведно с всичките й доминиони. Урсула несъмнено беше специален случай. И в случая на Урсула любовта чисто и просто не я интересуваше. Бурята, която бе избухнала на бреговете на Рик, бе безвъзвратно отминала. Свенливите хора изпадат понякога в такива мълниеносни пристъпи на смелост и после отново се прибират в черупката си.

Спортуването общо взето и по-специално състезанията никога не са предразполагали към любовни излияния. Учителките в Мелтънъм са знаели това и постигали чрез усилено игране на „лакрос“ проветряване на вредните мисли. Когато Урсула стана жена, ездата замести за нея играта „лакрос“. И в това отношение тя нямаше нищо общо с тези феномени-състезатели, при които физическата активност ни най-малко не намалява пламенността: ездата я изморяваше смъртно. Следователно в първите дни, когато тя изостави любимия си спорт, можех да си въобразявам, че заседналият живот ще събуди у нея задрямалите инстинкти. Лъжех се. Мелтънъм ме беше изпреварил. Много бързо разбрах защо беше тази почивка и какво очакваше от мене Урсула. Ако се беше отказала тутакси от коня си, то това не бе заради съпруга, а заради Англия и заради човечеството. Мелтънъм и майка й я бяха подготвили за женитбата в чисто викториански дух. Вечерта преди заминаването й лейди Плънкет й бе дала последните си наставления:

„I know, my dear… It’s disgusting… But do as I did with Edward: just close your eyes and think of England…“ (Зная, детето ми, тези неща са отвратителни… Но направи, както правех аз с Едуард: затвори очи и мисли за Англия…)

И също както майка си и както майката на своята майка Урсула бе затворила очи. И бе мислила за бъдещето на Англия. А бъдещето на Англия естествено е нещо свято, над което нейните чада трябва да бдят, само че така се случи, че в минималната степен, в която то зависеше от моите твърде скромни възможности, аз не го осигурих. Писано е било, изглежда, че бъдещето на Великобритания ще бъде по-успешно осигурено от мене във Франция…

Щом Урсула разбра, че небето няма да ни дари своята благодат, тя поднови тренировките. При това ги поднови с жар, граничеща с лудост. На крак от пет часа сутринта, тя прекарваше целия ден с конете и конярите, с оксера и ирландския банкет на специалния терен, който имах неблагоразумието да накарам да й приготвят като сватбен подарък. Вечер, капнала от умора, тя наглеждаше четкането на коня, проверяваше амуницията. Когато се прибереше, сваляше ботушите, хвърляше се на някой диван или на леглото и потъваше в сън или пък се залавяше с бродерията си — някакъв нескончаем лов с коне и хрътки.

Тя не ми отказваше това, което смяташе за свое задължение, но ме караше да изпитвам в решителния миг един комплекс на виновност, подобен на чувството за вина, което изпитва някой ученик, когато го заловят да разглежда медицинския речник.

— You should be ashamed of yourself! (Би трябвало да се засрамите от себе си!) Загасете светлината, лошо момче!

Не тлееше ли пожар под тази ледена студенина?… Нямам вяра в жените изобщо и по-специално в англичанките. Под маската на равнодушието могат да гъмжат най-срамни склонности… Един неделен ден изненадах Урсула задълбочена в четене на „Нюз ъв дъ Уърлд“. Тя се наслаждаваше блажено от подробното описание на една от тия семейни драми, които са съставна част от неделното щастие и на най-солидните английски семейства. Ставаше въпрос^[9] за някакъв уважаван търговец от Ливерпул, който искаше свобода след десетгодишно робство: жена му го принуждавала да играе на „конче“, слагала му хамут и го разкарвала из стаята, като го пошибвала леко с камшик. Урсула избухна в саркастичен смях:

— That would suit you perfectly! (Това би ви подхождало чудесно!)

Не знам дали наистина би ми подхождало, но като си представих един майор от Индийската армия, впрегнат като пони и разтърсващ звънчетата си, сякаш видях привидение! Почнах да се питам дали безразличието на Урсула не бе само привидно и дали тази нейна тактика да продължава проклетата си бродерия чак до психологичната минута не беше всъщност израз на самата порочност?

 

 

Десетки светлинни години ме деляха тогава от планетата Мартина и от сантименталния мир на французите. Мога ли да си позволя да мина от частното към общото и след като подчертая грижливо, че Англия не е населена изключително от Урсули, да изтъкна каква е според мен съществената разлика между двете страни?

Англичаните имат обреди за чая и навици за любовта. Французите полагат за любовта същите грижи, които ние отреждаме за чая. У нас в повечето случаи любовта е само едноактен скеч, за който не се говори нито преди акта, нито след него. За французите любовта представлява умело сглобена пиеса, съразмерно построена, с пролог и интермедии, за която се говори много преди, след и по време на представлението. Французите се наслаждават на любовта. Англичаните са само изпълнители.

Без никога да й хрумне да ме попита като Мартина: „Добре ли беше? Доволен ли си? Много, много?“ — Урсула би ме попитала по-скоро дали се чувствувам по-добре. Впрочем тя не ме питаше нищо.

Това държане не е свойствено само за Урсула, съвсем не. Дори когато обичат любовта, англичаните говорят малко за нея. Те оставят тази грижа на драматичните писатели или на вестниците^[10]. Най-хубавите любовни дуети, които някой някога е написал, са може би дуетите на Шекспир, но не с този език си служат англичаните за ежедневна консумация. И ако им се случи да говорят за любов, както французите обичат да говорят за любовта и да я изживяват, те ще пощадят премного благоприличния си национален език и ще придадат малко френски колорит на речника си, като го изпъстрят с вносни артикули от рода на: c’est l’amour… или rendez-vous.

Колкото до вестниците, те не се колебаят, както видяхме, да пишат за семейни драми и да украсяват безкрай тайната на някоя идилия — стига само героите да са от кралско потекло. Достатъчно е някоя принцеса от кралската фамилия да смени поклонника си или да загуби усмивката си преди отпътуването си в Южна Родезия и многотиражните вестници ще се запитат тутакси за причините на нейната тъга: „Защо принцесата е така мрачна?…“ Тогава моята Англия, строгата Англия с мекото сърце, готова винаги да се затрогне от всеки романс, стегнат от корсета на традициите, цялата тази Англия, която се чувствува малко нещо от кралската фамилия, се интересува страстно кой се върти в главата на нейната млада принцеса, докато тя съзерцава танците на окичените с пера воини на Бечуанланд. Репортьорите изучават нейното печално лице, за да узнаят какво се крие зад него, изучават го много почтително, но с една настойчивост, която би изглеждала неуместна във всяка друга не така благовъзпитана страна… Строга наставничка на печата, мис „Таймс“ ги призовава към приличие с петнадесет реда.

 

 

Винаги съм се старал да измеря с възможно най-голяма точност разстоянието, което дели почти по всички пунктове французите от англичаните. Бих желал да мога да определя това разстояние също така добре и в сантименталната област. Но компасът ми се изплъзва из ръцете. Този път разстоянието не е обикновен ров, а същинска пропаст.

Във Франция една хубава жена (а там всички жени, дори и грозните, успяват да изглеждат хубави) ще бъде неприятно засегната, ако някой мъж в салона не я ухажва или ако новата й рокля остане незабелязана. Тя допуска в краен случай такова държане само от страна на собствения си съпруг, като все пак се оплаква пред всички, че той не я гледа вече с очите на влюбен.

В Англия една хубава жена ще намери за крайно оскърбително, ако някой мъж й целуне ръка, и съвсем неуместно, ако й направи комплимент за нейния тен, освен ако това е собственият й съпруг, който впрочем и не помисля да го направи.

Главното изискване на Мартина по отношение на роклите е да бъдат елегантни. Урсула и нейните другарки искаха преди всичко да се чувствуват удобно в дрехите си (to be comfortable in…). Слагайки за първи път скромния си пролетен костюм, парижанката е тайно очарована, когато вижда огнените погледи на мъжете по улицата. Англичанката би била навярно също очарована, само че огнените погледи са немислими в тази страна, където, навярно поради влажната атмосфера, мъжките погледи са огнеупорни. Французите се любуват на жените. Англичаните се разминават с тях.

Във Франция жените правят всичко възможно, за да бъдат забелязани, като същевременно проявяват привидно най-жива изненада, ако някой непознат ги забележи толкова хубаво, че дори им го каже. Една жена от доброто общество ще се скандализира, ако някой я спре и заговори, но ще бъде дълбоко опечалена, ако никой не се опита да стори това. „Никой вече не ме следи“ — ще каже тя някой ден и с това ще отбележи едновременно и възрастта си, и отлитането на илюзиите.

Англичанката може да бъде съвсем спокойна в това отношение: тя никога няма да бъде обезпокоена. Ако по изключение някой съмнителен чужденец си науми да тръгне подире й, традиционният полисмен много скоро ще възстанови най-строг традиционен ред, понеже и полицаите, както всичко останало, са твърде различни в двете страни. Мартина ми разказа, че веднаж, когато не била още омъжена, но мъжете се заглеждали вече в нея, тя се втурнала към един пазител на реда и му казала:

— Господин полицай, този човек ме следи.

— Жалко, че и аз не мога да сторя същото, госпожице — й отвърнал полицаят, като продължил да регулира движението.^[11]

И все пак това са незначителни отлики.

Истинският антагонизъм се крие другаде. Често когато става дума за някой французин, хората говорят малко за него, много за приятелката му и никак за жена му. Когато става дума за някой англичанин, хората говорят главно за него, твърде малко за жена му и никога за приятелката му. Понякога стигам дотам, че почвам да мисля, че французин без приятелка е нещо като англичанин без клуб, но… кълна се в Юпитер!… далеч съм от намерението да обобщавам. Тук имам предвид само определено градско общество (макар че под свенливия си външен вид селските девойки крият много повече дързост от градските си съпернички.)

 

 

Едно е ясно: склонността на французите към любовните приключения и грижата им да възпитат децата си в зачитане на семейните традиции довеждат до следния резултат — от всички страни на света Франция е може би единствената, където най-простото нещо е да усложните живота си, а най-сложното — да го опростите. У нас усложненията не само се случват по-рядко, но те се забелязват също по-малко. Отсъствието на децата намалява колебанията пред развода. Но в замяна на това хората много повече се колебаят пред едно любовно престъпление.

Правилата на крикета ръководят англичанина и в сантименталните му несполуки. (Те дори и в театъра не са представени комично.) Той трябва да умее да загуби жена си, както умее да загуби един мач на крикет. Ако за нещастие се окаже лош играч и убие съперника си, тутакси му припомнят, че и това е нещо нередно. Той не може да разчита на снизхождението на съда. От другата страна на Канала навярно би получил поздравленията на съдиите. У нас получава учтиво писмо, което започва с обръщението „скъпи господине“ и завършва с израза „предано ваш“, но с което му известяват, между другото със съжаление, че им се налага да го обесят.

Във Франция, където, юридически погледнато, жената няма никакви права, всичко е създадено за жените и от жените. „Рю дьо ла Пе“ и магистратурата, иронията и политиката, любовта и републиката — всичко е от женски род.

В Англия, където, юридически погледнато, жената има всички права, нищо не е създадено за жените, дори и мъжете не са техни. Параходите имат женски имена, но като се изключат те, мъжкият род доминира. Един от най-хубавите комплименти, които можете да направите на някоя жена, е, че е отличен другар.

Точно това ми бяха казали и за Урсула.

Видяхме по какъв начин Мелтънъм, развивайки физиката й, я бе лишил от женственост. Всичко в Англия е насочено към преуспяването на този обширен заговор срещу жената: усиленото спортуване в юношеската възраст й отнема чувствителността, клубовете й отнемат мъжа, колежите — децата, готовите дрехи — очарованието, докато най-сетне настъпи денят, когато очарованието й повехне от само себе си.

Но възрастта на поражението ще се окаже за нея време на тържество. Във възрастта, когато французойката ще се обезличава в дискретните сиви и бежови тонове, англичанката, отърсена от всички ограничения, свободно си отмъщава на мъжете. Тя изживява по-късно, но победоносно пролетта, която школската униформа е задушавала: на главата й израства цяла градина и тя носи небесносини и фрезови рокли. Тогава, подчертавайки високо равноправието си, тя почва да се държи като мъж — занимава се с политика като мъж, посещава клуба си като мъж и като истинска жена става подпредседателка на Дружеството за подпомагане на загубените сипки.

Настъпва времето на кученцата и птиченцата.^[12]

Това време никога не настъпи за Урсула. На нея й бе отредена друга, по-славна участ.

 

 

Тя падна в Бомбай по време на състезанията за купата на вицекраля, в деня, когато бяха вдигнали препятствието на 1 метър и 90 сантиметра и когато тя упорствуваше да язди един чистокръвен австралийски кон, прочут вироглавец.

Като изпръхтя недоволно пред преградата, Бахадур Сахиб се насочи право към стената и вместо да направи страничен скок, преметна фатално ездачката през главата си.

Трагедията беше пълна: докато отнасяха Урсула в безсъзнание в Британската болница, трябваше да застрелят Бахадур Сахиб.

Тези двама добри служители на конската кауза почиват на индийска земя.