Пиер Данинос
Дневникът на майор Томсън (2)

May I introduce myself?…^[1]

Всеки добре възпитан англичанин — ако смея да вмъкна този плеоназъм, без да предизвикам неодобрението на уважаемите си сънародници — не би говорил за себе си, и при това в началото на разказа, освен ако е загубил в същия момент всяко чувство за достойнство. Но подобно на астронавтите, които се изплъзват от обязаностите на тежестта, щом преминат известно разстояние, така и аз, веднаж изхвърлен на континента, не се чувствувам вече подчинен на законите на британското притегляне. И понеже ще трябва да говоря за тях самите на хора, на които никога не съм бил представен, аз се чувствувам по-свободен да направя нещо нередно и да дам известни сведения за себе си, които биха изглеждали неуместни от другата страна на Ламанш.

Името ми е Томсън.

Уилям Мармадюк Томсън.

Тъй като съм имал рядкото щастие да се родя англичанин, аз напредвам в живота като сандвич. Пред мене крачат инициалите ми, а зад мене иде малката възглавничка, върху която кралските почести оставиха ведно с годините своите наноси: DSO^[2], CSI^[3], ОВЕ^[4].

Едва ли можете да си представите колко ценни са за англичанина тези малки буквички пред и след името му: същински неприкосновени граници на неговата личност, те го предпазват като почетна мушама, те го закрилят като мекичък калъф от прекалено прекия допир с хората. Когато някой французин ми пише писмо, адресирано до „Господин Томсън“, просто ми се струва, че изстивам от това разголено бащинско име, че съм публично разсъблечен и това е неприятно: всъщност подателят е извършил нещо некоректно, а пък аз се чувствувам неловко.

Не бих желал тази моя забележка да се изтълкува зле от французите. Ако се осмелявам да говоря откровено за тях, то това е само защото ги обичам толкова много, колкото те обичат английската кралица — нима може да се обича повече? От деня, в който напуснах армията и след смъртта на Урсула установих главното си местожителство в Париж, отечество на втората ми съпруга, аз се смятам двойнооблагодетелствуван, защото съм англичанин, хранен „а ла франсез“.

Какво казва справочникът „Who’s Who“^[5]?

Томсън, майор Уилям Мармадюк, награден с орден DSO (1943 г.) CSI (1943 г.) OBE (1931 г.). Роден на 8 октомври 1902 г., четвърти син на четвъртия граф Строуфорнес. Образование: ръгби, колеж „Тринити“, сътрудник в Академията „Ол Соулс“, Оксфорд; оженен: първи път в 1929 г. за Пенелопа-Урсула Хопкинс (починала в 1931 г.), втори път в 1932 г. за Мартина-Никол Нобле. Постъпил в армията през 1924 г. Участвувал в похода във Вазиристан (Индия) в 1924 г., прехвърлен в дистрикта Роуалпинди (Индия) в 1926 г., в деветия улански полк в Месопотамия в 1928 г., в 38-я полк в Палестина и Египет в 1931 г. Секретар на политическия представител в персийския залив в 1931 г. Политически агент в Кууейт в 1932 г. Участвувал във Втората световна война 1939–1945 г. с кралския Уоруикшърски полк (награден два пъти с високо военно отличие и кръст за храброст). Оттеглен от армията в 1945 г. Член на дипломатическото тяло на нейно величество. Публикувани произведения: „Арабинът от Месопотамия“; различни съобщения относно южноафриканската пеперуда. Развлечения: лов на едър дивеч, естествена история, голф, градинарство. Клубове: Кавалри (Лондон), Автомобилен клуб (Париж), Почетното дружество на Единбургските играчи на голф (Мюрфилд). Адреси: Англия: Тауър Котеджес Роуландс Кясл, Пендълтън, Хампшър. Континента: чрез „Томас Кук и син“. Париж.

Многобройните видове спорт, които практикувах, като през останалото свободно време продължавах образованието си (без никога да добия впечатлението, че съм го завършил), ме развиха точно толкова, колкото който и да е от моите сънародници. Ръстът ми е завиден, но още по-завиден е цветущият ми тен. Леко изкривените ми крака издават кавалериста. Очите ми са сини, съвсем кръгли; състоянието на постоянно удивление (особено откакто съм във Франция) ги кара да изскокват постепенно от орбитата си. Носът ми е възкъсичък и наистина оставя впечатлението, че не е имало време да бъде довършен. Двете ми бузи са опънати и лъснати като канадски ябълки и тяхната руменина ведно със сините вени на слепите ми очи и бялата линия на мустаците ми живо напомня британския трицвет.

Ако прибавя, че лекоиздадената ми напред горна челюст се разполага свободно върху долната ми устна и това кара непредупредените хора (които са малко в Англия, където тази деформация се среща често) да мислят, че постоянно се смея и че съм по-весел, отколкото изглеждам, то наистина ще злоупотребя неприлично с описанието на собствения си портрет. Трябва без повече бавене да пристъпя към главния предмет за удивление в моя живот, който представлява и предмета на настоящите ми записки.

Знам, че това ще се стори невероятно. И все пак, за бога! Това е голата истина: слънцето на Индия е обгаряло кожата ми, пекъл съм се в палещите пясъци на Месопотамия в защита на интересите на нейно кралско величество. L’lntelligence^[6] (ценена в Англия повече като Интелиджънс сървис, отколкото като умствено качество) ме е пращала в Бечуанланд, в Палестина, при афганистанците в изпълнение на твърде поверителни мисии… И въпреки това — днес действително мога да го заявя — никога не съм се чувствувал толкова далеч от родината си, както на тридесет километра от Дувър в тази привлекателна страна, която носи неуловимото име Франция.

Нека дивите зверове, проснати върху кралското знаме, ме разкъсат с ноктите си, ако лъжа. Аз се чувствувам по-далеч от Лондон в Ангулем, отколкото на Кайманските острови^[7], и нравите на маорските воини крият по-малко тайни за мене, отколкото празничното държане на кой да е жител на Рубе^[8]. Макар че за да раздели двата най-различни народа на земното кълбо, всевишният е плиснал само няколко кофи вода…

С една дума, в епохата, когато цял свят сякаш е обхванат от шемета на откривателството и е запленен от висините на Хималаите или от дълбините на Тихия океан, аз почувствувах належаща нужда да открия Франция.

P.S. Дължа благодарност заради ценните му усилия на моя сътрудник и приятел П. С. Данинос, който е много отчаян, че не е англичанин, защото само по този начин би могъл да притежава малко хумор, а сега е принуден просто да превежда моята мисъл. Traduttore… traditore…^[9] Дано само не ми измени, ето какво му пожелавам, макар че самият аз му нямам твърде вяра. Първо, когато хората са били тъй дълго врагове по рождение, нещо се таи все още в подсъзнанието (установих това при неговата забележка за Кале) и главно той си въобразява, че знае английски, понеже едва от двадесет години говори на този език. Не по-малко самонадеяно би било от моя страна да твърдя, че познавам французите, понеже от четвърт век общувам с тях. Единствените хора, които имат претенцията, че познават основно една страна, са тези, които я прекосяват за две седмици и я напущат с готово мнение в куфара си. Напротив, хората, които живеят в нея, с всеки изминат ден си дават сметка, че нищо не знаят или че това, което знаят, няма нищо общо с действителността.