Холи Блек
Кралица на нищото (23)

22

Следващите два дни преминават предимно във военната зала, където моля Грима Мог да се присъедини към генералите на Кардан и генералите от нисшите дворове в създаването на бойните планове. Бомбата също остава, лицето й е скрито зад черна мрежа, облечена е с черна роба с качулка. Членовете на Живия съвет излагат възраженията си. Ние с Кардан сме наведени над масата, докато всички се редуват да чертаят карти на възможните планове за атака и защита. Движат насам — натам малки фигурки. Трима вестоносци са изпратени при Никасия, но още няма отговор от Морските дълбини.

— Мадок иска господарите, господарките и васалите от нисшите дворове да видят зрелище — казва Грима Мог. — Нека аз се бия с него. За мен ще е чест да бъда вашият избраник.

— Предизвикайте го на игра с бълхи и аз ще бъда вашият избраник — казва Фала.

Кардан клати глава.

— Не, нека Мадок дойде и поиска преговори. Нашите рицари ще бъдат по местата си. А стрелците ще са в голямата зала. Ще го изслушаме и ще му отговорим. Но няма да участваме в игри. Ако Мадок иска да тръгне срещу Елфхейм, тогава нека го направи, а ние ще отвърнем с цялата си сила.

Кардан поглежда към пода, после към мен.

— Ако смята да те накара да се биеш с него, ще се погрижи да ти е много трудно да откажеш — казвам аз.

— Накарай го да остави оръжията си на портата — казва Бомбата. — И когато не пожелае, ще го прострелям от сенките.

— Така ще изглеждам страхливец — отговаря Кардан. — Ако дори не го изслушам.

При тези думи сърцето ми се свива. Защото гордостта е точно онова, което Мадок се надява да манипулира.

— Но ще бъдеш жив, а врагът ти ще е мъртъв — казва Бомбата. Лицето й е покрито и не мога да разчета изражението й. — А и ние ще отговорим на безчестието с безчестие.

— Надявам се, че не обмисляте да се съгласите на дуел — обажда се Рандалин. — Баща ви не би допуснал подобна абсурдна мисъл дори за миг.

— Разбира се, че не — казва Кардан. — Аз не съм майстор на меча, но нещо повече — не обичам да давам на враговете си това, което искат. Мадок е дошъл за дуел и дори само по тази причина няма да го получи.

— Когато преговорите приключат — казва Йорн, като гледа отново плановете си, — ще се срещнем на бойното поле. И ще му покажем какво заслужава един предател на Елфхейм. Пътят ни към победата е чист.

Чист път и все пак имам много лошо предчувствие. Фала среща погледа ми и започва да жонглира с фигурки от масата — рицар, меч и корона.

Тогава един крилат вестоносец нахлува в залата.

— Забелязали са ги — казва той. — Корабите на Мадок идват.

След миг идва и една морска птица, на крака й е закачен призивът за преговори.

Новият велик генерал тръгва към вратата и вика на войниците си.

— Моите войници ще заемат позиции. Имаме вероятно три часа.

— Аз ще заема моята — казва Бомбата и се обръща към Кардан и мен. — Стрелците ще чакат сигнала ви.

Кардан плъзва пръсти в моите.

— Трудно се работи срещу някого, когото обичаш.

Питам се дали мисли за Бейлкин.

Част от мен, макар да знам, че Мадок ми е враг, се изкушава да си представи как го разубеждавам. Виви е тук, също и Тарин, и дори Оук. Ориана би искала мир, би настоявала за него, ако има начин. Може би ще успеем да го убедим да сложи край на войната, преди да е започнала. Може би ще успеем да стигнем до споразумение. Аз съм върховната кралица все пак. Не мога ли да му дам парче земя, което да управлява?

Но знам, че е невъзможно. Ако го възнаградя, задето е бил предател, само ще дам повод за още по-голяма измяна. И освен това Мадок няма да е доволен. Той е от род на воини. Майка му го е родила в битка и той възнамерява да умре с меч в ръка.

Но не мисля, че възнамерява да умре така днес.

Мисля, че възнамерява да победи.

 

 

Наближава залез, когато съм готова да се кача на подиума. Облечена съм в рокля в зелено и златно, на главата ми има корона от позлатени клонки. Косата ми е сплетена и оформена като овнешки рога, а устните ми са с цвят на горски плодове. Единственото в облеклото ми, което ми се струва напълно нормално, е тежестта на Здрач, в нова бляскава ножница.

До мен Кардан обсъжда последните планове с Бомбата. Облечен е в тъмнозелено като мъх, толкова тъмно, че почти се слива с черните му къдрици.

Обръщам се към Оук, който стои до Тарин, Виви и Хедър. Те ще присъстват, но скрити там, откъдето с Тарин навремето наблюдавахме невидими пиршествата.

— Не е нужно да го правиш — казвам на Оук.

— Искам да видя мама — отвръща той твърдо. — И искам да видя какво става.

Ако някой ден ще бъде върховен крал, той има право да знае, но ми се ще да бе избрал друг начин да го разбере. Каквото и да стане днес, съмнявам се, че има вероятност да не е кошмарно за Оук.

— Връщам ти пръстена — казва той, като бърка в джоба си и го слага на дланта ми. — Пазих го на сигурно място, както ми каза.

— Благодаря ти — отговарям тихо и го плъзгам на пръста си.

Металът е топъл от близостта с тялото му.

— Ще излезем, преди нещата да загрубеят — обещава ми Тарин, но тя не беше тук на коронацията на принц Дейн и не разбира колко бързо може да се промени всичко.

Виви поглежда към Хедър.

— А после ще се върнем в света на смъртните. Не трябваше да оставаме толкова дълго.

Но аз виждам копнеж и на нейното лице. Преди тя не искаше да остава в Царството на феите, но сега беше лесно да я убедим да остане още малко.

— Знам — казвам.

Хедър не среща очите ни.

Когато те си тръгват, Бомбата идва при мен и хваща ръцете ми.

— Каквото и да се случи — казва ми, — помни, че те наблюдавам от сенките.

— Никога няма да го забравя — отвръщам.

Мисля си за Хлебарката, който спи заради баща ми. За Призрака, който беше негов затворник. И за мен — кръвта ми едва не изтече на снега. Имам много причини за отмъщение.

Тогава тя си тръгва и оставам само с Кардан.

— Мадок казва, че ти ще се биеш за обич — заявявам аз.

— Чия? — пита, смръщен.

Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад.

Той клати глава и казва:

— Аз обичам теб. Цял живот пазех сърцето си. Пазех го толкова добре, че можех да се държа така, сякаш изобщо нямам сърце. Дори сега то е опърпано, проядено от червеи и грапаво. Но е твое. — Отива до вратите на кралските покои, сякаш да прекъсне разговора. — Вероятно вече си се досетила — добавя. — Казвам ти го в случай че не си.

Отваря вратата и аз не мога да отговоря. Внезапно вече не сме сами. Фанд и останалите от стражата стоят готови в коридора, а зад тях нетърпеливо чака Живият съвет.

Не мога да повярвам, че той каза това и просто излезе, и ме остави стъписана. Ще го удуша.

— Предателят и придружителите му влязоха в хълма — заявява Рандалин. — Чакат ви.

— Колко са? — пита Кардан.

— Дванайсет. Мадок, Ориана, Гримсен, неколцина от Двора на зъбите и най-добрите генерали на Мадок.

Малка свита, смесица от страховити воини и придворни. Това не ми говори нищо, освен очевидното. Той е готов за дипломация и за война.

Докато вървим по коридорите, поглеждам Кардан. Той ми се усмихва вяло, сякаш мислите му са насочени към Мадок и предстоящия конфликт.

И ти го обичаш — мисля си. — Обичаше го още преди да бъдеш пленена в Морските дълбини. Обичаше го, когато се съгласи да се омъжиш за него.

Щом това приключи, ще намеря смелост да му го кажа.

И тогава се качваме на подиума, като музиканти на сцена, готови да започнат представлението си.

Оглеждам владетелите на дворовете на светлите и тъмните елфи, на дивите феи, които са ни се заклели във вярност, придворните, музикантите и слугите. Зървам за миг Оук, полускрит високо на скалната формация. Близначката ми се усмихва окуражително. Лорд Ройбен стои отстрани, страховито присъствие. В другия край на залата виждам как тълпата се разделя, за да пропусне Мадок и неговата свита.

Свивам пръсти, изстинали са от притеснение.

Баща ми крачи през залата, бронята му лъщи до блясък, но иначе не е нищо особено — това е броня на някой, който държи на надеждното, а не на впечатляващото. Наметалото на раменете му е от вълна, бродирано с неговия знак — сребърна луна, оградена с червено. На гърба му виждам огромния меч, препасан така, че да може да го извади с едно плавно движение. А на главата му е познатата шапка — втвърдена и тъмна от изсъхналата кръв.

Щом я виждам, разбирам, че не е дошъл само да говори.

Зад него са лейди Нор и лорд Джарел от Двора на зъбите с тяхната водена на каишка малка кралица Сурен. И най-верните генерали на Мадок — Калидор, Бримстоун и Вавиндра. От двете му страни са Гримсен и Ориана. Гримсен е облечен много пищно, с жакет от свързани златни плочици.

Ориана е бледа както винаги, облечена в тъмносиньо, поръбено с бяла кожа, единственото й украшение е сребриста диадема, която блести като лед в косата й.

— Лорд Мадок — казва Кардан. — Предателю на трона, убиецо на брат ми, какво те води тук? Да не си дошъл да молиш за милост? Вероятно се надяваш, че кралицата на Елфхейм ще покаже снизхождение.

Мадок се смее и спира погледа си на мен.

— Дъще, всеки път, когато си помисля, че не можеш да се издигнеш по-високо, ти ми доказваш, че греша — казва той. — А аз, глупакът, се чудех дали си още жива.

— Жива съм. Не благодарение на теб.

Със задоволство виждам пълното объркване на лицето на Ориана и после шока, който го заменя, когато тя осъзнава, че присъствието ми до върховния крал не е някаква сложна шега. Някак съм се омъжила за Кардан.

— Това е последният ти шанс да се предадеш — казвам. — Коленичи, татко.

Той се смее отново и клати глава.

— Никога не съм се предавал. През всички тези години на бойното поле не съм отстъпвал пред никого. И няма да отстъпя пред теб.

— Тогава ще бъдеш запомнен като предател и когато създават песни за теб, в тях няма да се пее за славните ти дела, а само за това презряно предателство.

— О, Джуд — казва той. — Мислиш ли, че ме е грижа за песните?

— Дошъл си да преговаряш и няма да се предадеш — казва Кардан. — Говори тогава. Не мога да повярвам, че си довел толкова войници само за да бездействат.

Мадок слага ръка на дръжката на меча си.

— Дойдох да те предизвикам за короната ти.

Кардан се смее.

— Това е кръвната корона, изкована за Маб, първата от рода Грийнбрайър. Не можеш да я сложиш на главата си.

— Изкована от Гримсен — казва Мадок. — А той е на моя страна. Той ще намери начин да бъде моя, след като победя. Е, ще чуеш ли предизвикателството ми?

Не — искам да кажа. — Спри да говориш. Но това е целта на преговорите. Едва ли мога да ги прекратя без причина.

— Изминал си целия този път — казва Кардан. — И си събрал всички да гледат. Как бих могъл да не те изслушам?

— Когато кралица Маб умря — казва Мадок и вади меча от ножницата на гърба си, той засиява на светлината на свещите, — дворецът бе построен над нейната могила. И макар че останките й са изчезнали, силата й живее в скалите и земята тук. Този меч е охладен в тази земя, дръжката му е обкована с нейните камъни. Гримсен казва, че може да разтърси самата земна твърд на островите.

Кардан поглежда към сенките, където са разположени стрелците.

— Ти беше мой гост, докато не извади лъскавия си меч. Остави го и бъди отново мой гост.

— Да го оставя? — казва Мадок. — Е, добре.

Той го удря в пода на залата. Оглушителен гръм разтърсва двореца така силно, че трусът минава през земята под нас. Всички пищят. Гримсен се кикоти, явно доволен от творението си.

На пода се появява пукнатина, която започва от мястото, където мечът се е забил в земята. Пукнатината се разширява с приближаването си към подиума, разцепва камъка. Миг преди да стигне до трона, аз осъзнавам какво ще се случи и покривам устата си с ръка. Древният трон на Елфхейм се разцепва през средата, разцъфналите клони се превръщат в трески, седалката е разрушена. Смола се процежда от разкъсания трон като кръв от рана.

— Дойдох тук, за да ти дам този меч — казва Мадок над писъците.

Кардан гледа с ужас разрушението на трона.

— Защо?

— Ако се съгласиш на дуела, който предлагам, той ще бъде твой, за да го размахаш срещу мен. Ще се бием както трябва, но твоят меч ще бъде много по-добър. А ако победиш, ще стане твой веднага и аз ще се предам.

Въпреки себе си Кардан изглежда заинтригуван. Страх свива вътрешностите ми.

— Върховни кралю Кардан, син на Елдред, правнук на Маб. Ти, който си роден под нещастна звезда, чиято майка те остави да ядеш трохите от кралската маса, сякаш си една от хрътките й, ти, който се отдаде на разкоша и безделието, презиран от баща си, ти, който си управляван от жена, можеш ли да очакваш вярност от народа си?

— Кардан… — започвам, но прехапвам език.

Мадок ме хвана в капан. Ако заговоря и Кардан ме послуша, това ще докаже правотата му.

— Не съм под ничий контрол — казва Кардан. — А твоето предателство започна със заговора за смъртта на баща ми, така че едва ли си държал на мнението му. Върни се в пустите си планини. Всички тук са мои поданици, заклели се във вярност, и обидите ти са отегчителни.

Мадок се усмихва.

— Да, но твоите поданици заклели ли са се да те обичат? Моята армия е предана, върховни кралю Кардан, защото съм спечелил предаността им. А ти заслужи ли поне едно нещо от това, което имаш? Аз съм се бил рамо до рамо с онези, които ме последваха, и съм кървял заедно с тях. Аз отдадох живота си на Елфхейм. Ако аз бях върховен крал, щях да дам на онези, които ме следват, да властват над света. Ако кръвната корона беше на моята глава, щях да донеса победи, за които дори не са мечтали. Нека те избират между нас и когото изберат, той да управлява Елфхейм. Нека той носи короната. Ако Елфхейм обича теб, тогава ще отстъпя. Но как може някой да избере да бъде твой поданик, ако никога не си му дал възможността за избор? Нека това е състезанието между нас. Сърцата и умовете на двора. Щом си такъв страхливец, че не искаш да се биеш в дуел с мен, нека това бъде нашият дуел.

Кардан се взира в трона. Има нещо живо в изражението, някаква светлина.

— Кралят не е само короната.

Гласът му звучи далечен, сякаш говори повече на себе си.

Челюстта на Мадок помръдва. Тялото му се напряга, готово за бой.

— Има и нещо друго. Остава въпросът с кралица Орлаг.

— Която твоят убиец простреля — казвам аз.

Шепот минава през тълпата.

— Тя е твой съюзник — добавя Мадок, без да ми обръща внимание. — Дъщеря й беше едно от твоите приятелчета в двореца.

Кардан се мръщи.

— Ако откажеш да рискуваш кръвната корона, стрелата ще се забие в сърцето на Орлаг и тя ще умре. Все едно ти ще си я убил, върховни кралю на Елфхейм. И само защото се страхуваш, че поданиците ти ще се отрекат от теб.

Не се съгласявай на това — искам да изкрещя, но ако го направя, Кардан може да приеме нелепото състезание на Мадок само за да докаже, че нямам власт над него. Бясна съм, но най-сетне разбирам защо Мадок вярва, че може да манипулира Кардан така, че той да се съгласи на двубоя. Разбирам, но е твърде късно.

Като дете Кардан не беше лесен за обичане, а с времето стана дори по-трудно — беше ми казала лейди Аша. Елдред се е страхувал от пророчеството и не се е грижил за него. А след като е бил в немилост пред баща си, от когото е идвала цялата власт, той е изпаднал и в немилост пред братята и сестрите си.

След като е бил отхвърлен от семейството си, как би могло превръщането му във върховен крал да не му донесе най-сетне усещане за принадлежност? Все едно най-после е приет?

Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад.

И как би могъл някой да не иска доказателство, че чувствата са истински?

Ще избере ли Елфхейм Кардан за свой владетел? Оглеждам тълпата. Кралица Анет, която вероятно цени опита и жестокостта на Мадок. Лорд Ройбен, отдаден на насилието. Алдъркинг, Северин, от Феърфолд, който бе прокуден в изгнание от Елдред и вероятно няма да иска да последва сина му.

Кардан сваля короната от главата си.

Тълпата ахва.

— Какво правиш? — шепна аз.

Но той дори не ме поглежда. Гледа короната.

Мечът още е забит дълбоко в земята. Залата е притихнала.

— Един крал не е само тронът и короната — казва той. — Ти си прав, че предаността и обичта трябва да се заслужат. Но властта над Елфхейм не бива да бъде разигравана като залог, сякаш е мех с вино или кесия с монети. Аз съм върховният крал и не залагам тази титла нито за меч, нито за зрелище, нито за гордостта си. Тя струва много повече от тези неща. — Кардан ме поглежда и се усмихва. — Освен това пред теб стоят двама владетели. И дори да посечеш мен, другият ще остане.

Раменете ми се отпускат от облекчение и аз се взирам триумфално в Мадок. Виждам за първи път съмнение на лицето му, страх, че сметките му не излизат.

Но Кардан не е приключил.

— Ти искаш точно онова, на което се надсмиваш — кръвната корона. Искаш моите поданици да се обвържат с теб така, както сега са обвързани с мен. Искаш го толкова много, че дори определяш това като цената за живота на кралица Орлаг. — После се усмихва. — Когато съм се родил, имало пророчество, че ако управлявам, ще се превърна в разрушението на короната и в разрухата на трона.

Мадок поглежда от Кардан към мен и после пак към Кардан. Обмисля вариантите си. Те не са добри, но той още има много големия меч. Ръката ми посяга автоматично към дръжката на Здрач.

Кардан протяга дългопръстата си ръка към трона на Елфхейм и голямата пукнатина по земята.

— Вижте това, което е писано да стане. — Смее се. — Никога не съм мислил, че трябва да се приема буквално. Никога не съм подозирал, че ще искам сбъдването на това пророчество.

Не ми харесва накъде отиват нещата.

— Кралица Маб е създала тази корона, за да защити властта на наследниците си — казва Кардан. — Но клетвите не бива да се дават пред корона. Те трябва да се дават пред владетел. И трябва да се правят със свободна воля. Аз съм вашият крал и до мен стои моята кралица. Но вие ще решите дали да ни последвате. Вие ще направите избора си.

И тогава, с голи ръце, той чупи кръвната корона. Тя се троши като детска играчка, сякаш в ръцете му вече не е метална, а е крехка като ядец.

Мисля, че ахвам, но е възможно и да съм изкрещяла. Много гласове се надигат в хор от ужас и ликуване.

Мадок изглежда ужасен. Той е дошъл за короната, а тя е вече на парчета. Но погледът ми спира на Гримсен. Той клати силно глава. Не, не, не, не.

— Народе на Елфхейм, ще ме приемете ли за свой върховен крал? — вика Кардан.

Това са ритуалните думи на коронацията. Помня, че Елдред каза нещо такова в същата тази зала. И виждам как един по един всички под хълма започват да свеждат глави. Това движение се разпространява като ликуваща вълна.

Те го избраха. Те му отдават верността си. Ние победихме.

Поглеждам към Кардан и виждам, че очите му са станали съвсем черни.

— Ненененененене! — пищи Гримсен. — Творението ми. Моето красиво творение. То трябваше да бъде вечно.

Останалите цветя по трона стават мастиленочерни като очите на Кардан. Черното потича по лицето му. Той се обръща към мен и отваря уста, но челюстта му се променя. Цялото му тяло се променя — издължава се и се олюлява.

Внезапно си спомням, че Гримсен е проклел всяко свое творение.

Когато дойде при мен да й изкова кръвната корона, тя ме удостои с огромна чест. И аз омагьосах короната, за да я защитя завинаги.

Искам моето творение да е дълговечно, точно както кралица Маб искаше нейният род да пребъде.

Чудовищното нещо като че ли поглъща всичко в Кардан. Устата му се отваря широко и челюстите се раззинват, защото от тях изникват дълги зъби. Кожата му се покрива с люспи. Ужас ме приковава на мястото ми.

Писъци изпълват въздуха. Някои от придворните хукват към вратите. Аз вадя Здрач. Стражите се взират с ужас в Кардан, стиснали оръжията си. Виждам как Грима Мог хуква към подиума.

Сега на мястото на върховния крал има огромна змия с извити зъби, покрита с черни люспи. Златен блясък пробягва по намотките на грамадното тяло. Взирам се в черните очи с надеждата да видя там разпознаване, но те са студени и празни.

— Тя ще отрови земята — крещи ковачът. — Няма да я спре целувката на истинска любов. Нито гатанка ще я отмени. Само смъртта.

— Това вече не е кралят на Елфхейм — казва Мадок и грабва дръжката на огромния меч, готов е да си върне победата след почти сигурното поражение. — Ще убия тази змия и ще се възкача на трона.

— Забравяш се — крещя, гласът ми се понася през залата.

Всички спират насред крачка. Владетелите от нисшите дворове се взират в мен, заедно със съветниците и поданиците на Елфхейм. Това не е същото като да съм сенешал на Кардан. Това не е същото като да управлявам до него. Това е ужасно. Те никога няма да ме послушат.

Езикът на змията изскача навън, вкусва въздуха. Аз треперя, но няма да покажа страха си.

— Елфхейм има кралица и тя е пред вас. Стража, хванете Мадок. Арестувайте всички от свитата му. Те нарушиха гостоприемството, което Върховният двор им оказа. Искам да ги затворите. Искам да ги убиете.

Мадок се смее.

— Нима, Джуд? Короната вече я няма. Защо ще ти се подчиняват, когато могат да последват мен?

— Защото аз съм кралицата на Елфхейм, истинската кралица, избрана от краля и от земята. — Гласът ми прекъсва на последната дума. — А ти си само един предател.

Дали звуча убедително? Не знам. Вероятно не.

Рандалин застава до мен.

— Чухте я — крещи той и ме изненадва. — Заловете ги.

И това, повече от всичко, което казах аз, като че ли кара рицарите да се задействат. Те обграждат свитата на Мадок с оголени мечове.

Тогава змията се задвижва ужасно бързо. Плъзга се от подиума към тълпата и всички се пръсват със страх пред нея.

Тя като че ли е станала още по-голяма. Златният блясък на люспите й е по-силен. И откъдето мине, земята се пука и руши, сякаш е била извлечена някаква жизнена част от нея.

Рицарите отстъпват, Мадок вади огромния меч от земята. Змията се плъзга към него.

— Мамо! — пищи Оук и хуква през залата към нея.

Виви се опитва да го настигне. Хедър крещи името му, но копитата на Оук вече трополят по пода. Ориана се обръща ужасена, когато той се хвърля към нея на пътя на змията.

Оук спира рязко, видял предупреждението в цялото й тяло. Но вади детския си меч от ножницата на колана си; меча, с който настоявах да се упражнява през всички онези лениви следобеди в света на смъртните. Вдига го високо и застава между майка си и змията.

Аз съм виновна. Аз съм виновна за всичко.

Скачам с вик от подиума и хуквам към брат си.

Мадок замахва към змията, която се издига. Мечът му я удря отстрани и отскача от люспите. Змията напада и го поваля, после се плъзга бързо по тялото му, за да достигне истинската си плячка: Гримсен.

Създанието се увива около бягащия ковач, зъбите се забиват в гърба му. Тънък, пронизителен писък изпълва залата, когато Гримсен пада и започва да се гърчи на земята. След миг е вече само черупка, сякаш отровата в зъбите на змията го е лишила от същността му.

Чудя се, когато е измислял това проклятие, дали му е хрумнало, че може да сполети него.

Когато вдигам поглед, виждам, че почти цялата зала е разчистена. Рицарите са се оттеглили. Стрелците на Бомбата са излезли високо по стените, с опънати лъкове. Грима Мог е застанала до мен, с готов за бой меч. Мадок се изправя, но кракът, по който се плъзна змията, като че ли не го държи. Стискам Ориана за рамото и я блъскам към Фанд. После заставам между Оук и змията.

— Върви с нея — крещя на Оук, като соча майка му. — Върви при нея.

Той само ме поглежда, очите му са пълни със сълзи. Ръцете му треперят и стискат меча твърде силно.

— Ти беше много смел — казвам му. — Сега трябва да бъдеш смел още мъничко.

Той ми кима леко, поглежда с мъка към Мадок и хуква след майка си.

Змията се обръща, езикът й потрепва към мен. Змията, която някога беше Кардан.

— Искаш да бъдеш кралицата на Царството на феите, нали, Джуд? — вика Мадок, докато пристъпва, куцукайки. — Тогава го посечи. Убий звяра. Нека видим дали ти стиска да направиш каквото трябва.

— Хайде, милейди — моли ме Фанд, дърпа ме към изхода, докато змията се връща обратно към подиума.

Езикът й изскача отново навън, тя вкусва въздуха и аз съм обзета от такъв огромен ужас, че ме е страх да не ме превземе напълно.

Когато змията се увива около останките на трона, аз се оставям да ме поведат към вратите и щом всички излизат пред тях, нареждам да ги затворят и залостят.