Холи Блек
Кралица на нищото (11)

10

След посещението при Гримсен аз се връщам пак в гората, за да събера с приятна агресивност плодове от калина, киселец, коприва и малко смъртослад, както и огромно количество гъби. Ритам един камък и той се търкаля дълбоко в гората. После ритам още един. Трябват ми доста камъни, докато се успокоя.

Още не съм напреднала в опита си да се измъкна от тук и нямам представа какви са плановете на баща ми. Единственото, към което се приближавам, е опасността да ме хванат.

С тази мрачна мисъл в главата откривам Мадок да седи пред палатката, чисти и остри няколко кинжала, които винаги носи със себе си. Навикът ме подтиква да му помогна и аз си напомням, че Тарин не би го направила.

— Ела да седнеш — казва ми той и потупва дънера, на който се е настанил. — Не си свикнала с военни кампании, а сега се оказа насред разгара на такава.

Дали ме подозира? Сядам, като слагам препълнената кошница до огъня и си казвам, че не би ми говорил така приятелски, ако си мислеше, че съм Джуд. Знам обаче, че нямам много време, затова рискувам и го питам:

— Наистина ли мислиш, че можеш да го победиш?

Той се смее, сякаш това е въпрос на малко дете. Ако успееш да протегнеш достатъчно далече ръката си, можеш ли да свалиш луната от небето?

— Не бих започнал игра, която не мога да спечеля.

Чувствам се странно окуражена след смеха му. Той наистина вярва, че съм Тарин и не разбирам нищо от война.

— Но как?

— Ще ти спестя цялата стратегия — казва ми. — Но ще го предизвикам на дуел и след като победя, ще му разцепя главата.

— Дуел ли? — питам, озадачена. — Защо би искал да се бие с теб?

Кардан е върховният крал. Има армия, която да го защитава.

Мадок се хили.

— Заради обич — казва той. — И от дълг.

— Чия обич?

Не мога да повярвам, че Тарин би била по-малко объркана от мен сега.

— Никой пир не е твърде изобилен за умиращия от глад — казва той.

Не знам какво да отговоря на това. След миг той се смилява над мен.

— Знам, че не се интересуваш от уроци по тактика, но мисля, че този ще ти е интересен. Готови сме да поемем всякакъв риск заради онова, което искаме най-много. Има пророчество, че той ще бъде лош крал. То тегне над главата му, но той вярва, че с чара си ще се освободи от съдбата. Нека видим как се опитва. Ще му дам възможност да докаже, че е добър владетел.

— И после? — питам.

Той отново се смее.

— После вълшебният народ ще те нарича принцеса Тарин.

През целия си живот съм слушала за великите завоевания на Царството на феите. Както може да се очаква при безсмъртни същества, които раждат малко деца, повечето битки са силно формализирани, както и линиите на наследяване. Вълшебният народ предпочита да избягва войната по принцип, което означава, че не е необичайно да се задоволят с нещо като двубой. Все пак Кардан никога не се е интересувал от боя с меч и не е особено добър в него. Защо би се съгласил на дуел?

Ужасена съм обаче, че ако попитам това, Мадок ще ме разпознае. И все пак трябва да кажа нещо. Не мога просто да си седя и да се взирам в него със зяпнала уста.

— Джуд някак се беше сдобила с власт над Кардан — казвам. — Може и ти да направиш същото и…

Той клати глава.

— Виж какво стана със сестра ти. Каквато и власт да е имала, той й я отне. Не, не възнамерявам вече дори да се преструвам, че му служа. Сега аз ще управлявам. — Той спира да точи кинжала и ме поглежда с опасен блясък в очите. — Дадох на Джуд шанс да помогне на семейството си. Дадох й толкова възможности да ми каже каква игра играе. Ако го беше направила, нещата сега щяха да са много различни.

Тръпка минава през мен. Дали се досеща, че аз седя до него?

— Джуд е много тъжна — казвам неутрално, или поне така се надявам. — Поне според Виви.

— И ти не искаш да я наказвам още повече, когато стана върховен крал, така ли? — пита той. — Не че не съм горд. Това, което тя постигна, не е никак малко. Вероятно от всичките ми деца тя най-много прилича на мен. И като всички деца тя беше непокорна и се целеше над възможностите си. Но ти…

— Аз ли?

Взирам се в огъня. Притеснително е да го слушам как говори за мен, но мисълта да чуя нещо, което е предназначено само за Тарин, е още по-неприятна. Имам чувството, че й отнемам нещо. Не мога да се сетя как да го спра обаче, няма начин да го направя, без да се издам.

Той посяга и ме стиска за рамото. Би било успокояващ жест, ако не беше твърде силно и ноктите му не бяха твърде остри. Това е моментът, в който ще ме стисне за гърлото и ще ми каже, че съм разкрита. Сърцето ми ускорява ритъма си.

— Сигурно си мислила, че предпочитам нея въпреки неблагодарността й — казва той. — Но аз просто разбирах нея по-добре. И все пак с теб имаме нещо общо. И двамата сгрешихме в брака си.

Поглеждам го скришом, облекчение и изумление се борят за преимущество. Той наистина ли казва, че бракът му с нашата майка е като брака на Тарин с Лок?

Отдръпва се от мен и добавя още една цепеница в огъня.

— И двата случая завършиха трагично.

Поемам рязко дъх.

— Нали не мислиш, че…

Но не знам какво да излъжа. Дори не знам дали Тарин би излъгала.

— Нима? — пита Мадок. — Кой е убил Лок, ако не си ти?

Твърде дълго не мога да се сетя за подходящ отговор.

Той се смее рязко и посочва с ноктест пръст към мен, изключително доволен.

— Ти си била! Наистина, Тарин, винаги съм те мислел за твърде мека и слаба, но сега виждам, че съм сбъркал.

— И ти си доволен, че съм го убила? — Той изглежда по-горд с Тарин, задето е убила Лок, отколкото заради другите й достойнства и умения, заради способността й да предразполага хората, да избира най-подходящата дреха и да казва правилните лъжи, за да накара всички да я обикнат.

Той свива рамене, още се усмихва.

— Никога не ме е било грижа за него, жив или мъртъв. Грижа ме е само за теб. Ако ти е мъчно, че го няма, тогава и аз ще съжалявам. Ако искаш той да се съживи, за да можеш да го убиеш отново, ще те разбера, познавам това чувство. Но вероятно просто си въздала справедливост. Единственият проблем е, че справедливостта може да бъде жестока.

— Какво според теб ми е направил, че да заслужава да умре? — питам аз.

Той подхранва огъня. Хвърчат искри.

— Предполагам, че ти е разбил сърцето. Око за око, сърце за сърце.

Помня какво беше да притисна нож към гърлото на Кардан. Паниката при мисълта за властта, която има над мен, и осъзнаването, че има лесен начин да я прекратя.

— Ти затова ли уби мама?

Той въздиша.

— Моите инстинкти са изострени в битка. Понякога те действат и когато няма война.

Обмислям това, чудя се какво ли е нужно, за да станеш толкова корав, че да се биеш и убиваш отново и отново. Питам се дали някаква част в него не е изстинала отвътре, със студ, който вече не може да бъде разтопен, като парче лед в сърцето. Питам се дали и аз имам такова.

За момент седим мълчаливо и се вслушваме в пукането и пращенето на пламъците. После той заговаря отново:

— Когато убих майка ти, майка ти и баща ти, аз ви промених. Тяхната смърт беше пещ, в чийто огън бяхте изковани и трите. Ако потопиш нажежен меч в масло, всеки малък недостатък ще се превърне в пукнатина. Но вие бяхте потопени в кръв и нито една не се прекърши. Само станахте по-корави. Вероятно вината за онова, което те е накарало да убиеш Лок, е повече моя, отколкото твоя. Ако ти е трудно да приемеш стореното, прехвърли бремето на мен.

Мисля за думите на Тарин: Никой не бива да има детство като нашето.

И все пак усещам, че искам да успокоя Мадок, макар че не бих могла да му простя. Какво би казала Тарин? Не знам, но би било нечестно да го успокоявам с нейния глас.

— Ще отнеса това на Ориана — казвам и посочвам кошницата с храна от гората.

Ставам, но той хваща ръката ми.

— Не мисли, че ще забравя лоялността ти. — Поглежда ме замислено. — Ти постави семейните интереси над своите. Когато всичко това свърши, ще можеш да поискаш наградата си и аз ще се погрижа да я получиш.

Усещам пробождане при мисълта, че вече не съм дъщерята, на която той би предложил това. Вече не съм добре дошла в дома му, нито ще получа грижата и обичта му.

Чудя се какво ли би поискала Тарин за себе си и за бебето в корема й. Сигурност, без съмнение, единственото, което Мадок вярва, че вече ни е дал, единственото, което никога не би могъл да ни даде. Каквито и обещания да прави, той е твърде безмилостен, за да осигури безопасност задълго.

А аз — сигурността за мен не е вариант. Още не ме е хванал, но способността ми да поддържам този маскарад изтънява. Макар че не съм сигурна как ще успея да пътувам по леда, решавам, че тази нощ трябва да избягам.