Холи Блек
Кралица на нищото (15)

14

Страхът секва дъха ми. Не само, че нямам оръжие с обхвата на неговия меч, но и е немислимо да победя в битка онзи, който ме е научил на почти всичко, което знам. А и като го гледам, явно е дошъл да се бие.

Увивам се по-плътно с наметалото, неизразимо доволна, че е върху мен. Без него не бих имала никакъв шанс.

— Кога разбра, че не съм Тарин? — питам.

— По-късно, отколкото трябваше — казва той разговорливо и пристъпва към мен. — Но аз и не се съмнявах, нали? Не, беше нещо много дребно. Изражението ти, когато видя картата на островите на Елфхейм. Тогава премислих всичко, което казваше и правеше, и разбрах, че това си ти.

Радвам се, че не е разбрал от самото начало. Каквото и да е планирал, явно го е направил бързо.

— Къде е Призрака?

— Гарет — поправя ме той, подиграва ми се с истинското му име, името, което Призрака така и не ми каза, макар че можех да го използвам, за да отменя заповедите, които е получил от Мадок. — Дори да оцелееш, никога няма да го спреш навреме.

— След кого го изпрати?

Гласът ми потреперва леко, представям си как Кардан бяга от лагера на Мадок само за да бъде прострелян в собствения си дворец, както веднъж едва не бе прострелян в собственото си легло.

Усмивката на Мадок показва острите му зъби и огромното му задоволство, сякаш ме е научил на някакъв урок.

— Ти още си предана на онази марионетка. Защо, Джуд?

Няма ли да е по-добре да получи стрела в сърцето в собствения си дворец? Едва ли вярваш, че той е по-добър върховен крал, отколкото ще бъда аз.

Поглеждам в очите му и устата ми произнася думите, преди да успея да ги спра:

— Може би вярвам, че е време Елфхейм да бъде управляван от кралица.

Той се изсмива рязко от изненада.

— Мислиш, че Кардан просто ще предаде властта си? На теб? Смъртно дете, едва ли вярваш в това. Той те изпрати в изгнание. Унижи те. Никога няма да погледне на теб като на равна.

Това не е нещо, което не съм си казвала и сама, но все пак усещам думите му като удари.

— Това момче е твоята слабост. Но не се тревожи — продължава Мадок. — Царуването му ще е кратко.

Извличам известно удоволствие от факта, че Кардан беше тук, под носа му, и се измъкна. Но всичко друго е ужасно. Призрака го няма. Хлебарката е отровен. Аз направих грешки. Дори сега Виви, Тарин и вероятно Хедър ме чакат в снега, тревожат се все повече и повече, докато зората се разлива по хоризонта.

— Предай се, дете — казва Мадок, изглежда, сякаш му е малко мъчно за мен. — Време е да изтърпиш наказанието си.

Отстъпвам назад. Ръката ми посяга по инстинкт към ножа, но е лоша идея да се бия с него, когато е с броня и с меч.

Той ме поглежда изумен.

— Нима ще ми се противиш до последно? Когато те хвана, ще те окова във вериги.

— Никога не съм искала да ти бъда враг — казвам. — Но не исках да бъда и в твоята власт.

И след тези думи хуквам по снега. Правя единственото нещо, което си казвах, че никога не бих сторила.

— Не бягай от мен! — вика той, ужасно ехо на последните му думи към майка ми.

Споменът за смъртта й кара краката ми да тичат още по-бързо. Облаци пара излизат от дробовете ми. Чувам го как трополи след мен, чувам сумтенето му.

Надеждата да му избягам в гората отслабва. Колкото и да криволича, той няма да ме изпусне. Сърцето ми бумти в гърдите и знам, че не мога да го отведа при сестрите си.

Оказва се, че още съвсем не съм приключила с грешките.

Един дъх, втори. Видя ножа. Поемам си дъх отново и се обръщам.

Той не го очаква и се блъска право в мен. Хващам го неподготвен и забивам ножа отстрани в тялото му, там, където се срещат плочите на бронята. Металът все пак поема голяма част от удара, но виждам как той се смръщва.

Замахва с ръка и ме поваля в снега.

— Винаги си била добра — казва той, като ме гледа. — Но никога не си била достатъчно добра.

Прав е. Научих много за боя с меч от него и от Призрака, но не съм се обучавала така дълго, както би позволил един безсмъртен живот. И през последната година бях заета предимно с това да се уча да бъда сенешал. При предишната ни схватка издържах толкова дълго само защото той беше отровен. Успях да победя Грима Мог само защото тя изобщо не очакваше да съм толкова добра. Мадок ме познава добре.

Освен това срещу Грима Мог имах много по-дълъг нож.

— Сигурно не би имал нищо против схватката да стане малко по-спортсменска? — казвам, като се изправям. — Може би ще склониш да се биеш с една ръка зад гърба, за да изравним шансовете.

Той се хили и ме обикаля.

Тогава замахва и аз мога само да блокирам удара му. Усещам усилието по цялата си ръка. Очевидно е какво прави, но все пак е съсипващо ефикасно. Той ме изтощава, кара ме да блокирам и да отскачам отново и отново, като не ми позволява да се приближа достатъчно, за да нанеса удар. Като ме кара да се фокусирам върху отбраната, изцежда силите ми.

В мен започва да се промъква отчаяние. Мога да се обърна и да избягам отново, но ще се озова в предишната ситуация — в която няма къде да избягам. Когато посрещам ударите с жалкия си кинжал, осъзнавам колко малко варианти имам и че те продължават да намаляват.

Не след дълго спирам. Мечът му се плъзга по наметалото на рамото ми. Платът на майка Мароу не може да бъде пронизан.

Той спира изненадан и аз замахвам към ръката му. Това е коварен удар, но му пускам кръв и той изревава.

Хваща наметалото ми, увива го на ръката си и ме дърпа към себе си. Връзките ме задушават, после се късат. Мечът му се забива отстрани на тялото ми, в корема.

Аз го поглеждам за миг с широко отворени очи.

Той изглежда не по-малко изненадан от мен, когато падам.

Някак, макар да знам, че ще го направи, част от мен все още вярва, че той няма да нанесе фаталния удар.

Мадок, който беше мой баща, след като уби баща ми, Мадок, който ме научи как да въртя меч, за да удрям врага, а не само острието му. Мадок, който ме държеше на коляното си, четеше ми и ми казваше, че ме обича.

Падам на колене. Краката не ме държат. Острието му излиза лесно, покрито с кръвта ми. Краката ми са мокри от нея. Кръвта ми изтича.

Знам какво ще стане сега. Той ще нанесе последния удар. Ще ми отсече главата. Ще ме прободе в сърцето. Удар, който всъщност е милост. Все пак кой иска да умре бавно, когато може да умре бързо?

Аз.

Аз не искам да умра бързо. Аз изобщо не искам да умра.

Той вдига меча, колебае се. Първичните ми инстинкти се включват, вдигат ме на крака. Всичко се люлее пред очите ми, но адреналинът е на моя страна.

— Джуд — казва Мадок и за първи път, откакто се помня, чувам страх в гласа му.

Страх, който не разбирам.

Тогава три стрели прелитат покрай мен над леденото поле. Две изсвистяват над него, третата се забива в рамото му, над ръката, с която държи меча. Той изревава, прехвърля меча в другата ръка и се оглежда за нападателя. За миг е забравил за мен.

Още една стрела излита от мрака. Тази се забива право в гърдите му. Пробива бронята. Не достатъчно дълбоко, за да го убие, но го наранява.

Виви излиза иззад едно дърво. До нея стои Тарин, Здрач виси от колана й. А с тях има още някой и се оказва, че изобщо не е Хедър.

Грима Мог, с изваден меч, седи на гърба на едно пони от якобея.