Холи Блек
Кралица на нищото (18)

17

Лежа на огромното легло на върховния крал, кървя върху неговите великолепни завивки. Всичко ме боли. Гореща, свирепа болка се забива в корема ми, главата ми бумти.

Кардан стои над мен. Жакетът му е захвърлен на един стол наблизо, кадифето е пропито с някаква тъмна течност. Белите му ръкави са навити и той бърше ръцете ми с влажна кърпа. Бърше ги от кръвта.

Опитвам се да заговоря, но устата ми сякаш е пълна с мед. Потъвам в лепкавия мрак.

Не знам колко дълго съм спала. Знам само, че е минало много време. Когато се събуждам, ме измъчва ужасна жажда. Дезориентирана, ставам с мъка от леглото. Няколко свещи горят в стаята. На тази светлина виждам, че още съм в покоите на Кардан, в леглото му, и съм сама.

Намирам кана с вода и я вдигам към устните си, без да търся чаша. Пия, пия, пия, докато най-сетне се насищам. Отпускам се пак на леглото, опитвам се да проумея какво се случи. Имам чувството, че е някакъв трескав сън.

Не мога да остана повече в леглото. Въпреки болките тръгвам към банята. Ваната е пълна и когато докосвам водата, тя потрепва под пръстите ми. За мен е приготвено и нощно гърне, за което съм ужасно благодарна.

Внимателно свалям дрехите си и влизам във ваната, стържа се с нокти, за да може водата да отмие мръсотията и съсирената кръв от последните няколко дни. Мия лицето си изстисквам косата си. Когато излизам, се чувствам много по-добре.

Връщам се в спалнята и се приближавам до гардероба. Гледам редиците с абсурдни дрехи на Кардан, докато не решавам, че дори да ми станат, няма начин да облека това. Слагам една широка риза с набрани ръкави и избирам най-малко нелепото наметало — черна вълна, обшита с козина от елен и бродирана с листа по ръбовете, — за да се покрия с него. После тръгвам по коридора към старите си покои.

Рицарите пред вратата ми забелязват, че съм боса и придържам наметалото. Не знам какво си мислят, но нямам намерение да се срамувам. Призовавам новообявения си статут на кралица на Елфхейм и ги стрелвам с изпепеляващ поглед, а те извръщат лица.

Когато влизам в покоите си, Татерфел се стряска от мястото си на дивана, където играе на нещо с Оук.

— О… — казвам. — Извинете.

— Здрасти — казва ми смутено Оук.

— Какво правиш тук? — Той потрепва и аз съжалявам за грубостта на думите си. — Извинявай. — Заобикалям дивана и се навеждам да го прегърна. — Радвам се, че си тук. Просто се изненадах.

Не добавям, че съм притеснена, макар че съм. Дворът на Елфхейм е опасно място за всички, особено за Оук.

Все пак свеждам глава до вратлето му и вдишвам миризмата му — на глина и борови иглички. Малкото ми братче, което ме стиска така силно, че ме боли, а едното му рогче одрасква леко брадичката ми.

— Виви също е тук — казва той, като ме пуска. — И Тарин. И Хедър.

— Наистина ли? — За миг се споглеждаме многозначително. Надявах се Хедър да се върне при Виви, но съм смаяна, че е решила да дойде отново в Елфхейм. Мислех си, че ще мине доста време, преди да е готова за голяма порция от Царството на феите. — Къде са те?

— На вечеря с върховния крал — казва Татерфел. — Този малкият не пожела да отиде, затова му изпратиха поднос.

Тя насища думите си с познатото неодобрение. Сигурна съм, че според нея да откажеш честта на кралската компания е признак, че Оук е ужасно разглезен.

Според мен това е признак, че той е бил много послушен.

Но аз съм по-заинтригувана от подноса с вечерята, от недоядените порции вкусни неща на сребърни чинии. Стомахът ми къркори. Не знам откога не съм яла като хората. Без да поискам позволение, започвам да се тъпча със студени парчета патешко, сирене и смокини. Има и кана с някакъв твърде силен чай и аз го изпивам направо от чучура.

Гладът ми е толкова голям, че ставам подозрителна.

— Колко време съм спала?

— Ами те те упояваха — казва Оук със свиване на рамене. — Ти се будеше, но не за дълго. Не и така.

Това е притеснително, отчасти защото не го помня и отчасти защото съм се въргаляла толкова дълго в леглото на Кардан, но отказвам да мисля много за това, както отказвам да мисля и как се измъкнах от покоите на върховния крал само по риза и наметало. Избирам една от старите си дрехи на сенешал — чисто черна рокля с поръбени със сребро маншети и яка. Вероятно е твърде проста за кралица, но Кардан е достатъчно екстравагантен и за двама ни.

Когато се обличам, се връщам в стаята при тях.

— Ще ми направиш ли прическа? — питам Татерфел.

Тя става от дивана.

— Надявах се на това. Не можеш да се размотаваш в този вид.

Повежда ме обратно към спалнята, където ме бута към тоалетката. Там сплита кестенявите ми кичури в ореол около главата. После боядисва устните и клепачите ми в бледорозово.

— Исках косата ти да прилича на корона — казва тя. — Но предполагам, че по някое време ще те коронясат наистина.

От тази мисъл ми се завива свят, изпълва ме усещане за нещо нереално. Не разбирам играта на Кардан и това ме притеснява.

Спомням си как някога Татерфел ме подтикваше да се омъжа. Мисълта за това и тогавашната ми увереност, че няма да го сторя, прави още по-странно присъствието й тук и че фризира косата ми както навремето.

— Ти ме направи достатъчно царствена — отвръщам и черните й очички срещат моите в огледалото.

Тя се усмихва.

— Джуд? — чувам тихия глас на Тарин.

Влиза от другата стая, с рокля от златни нишки. Изглежда великолепно — бузите й са розови, а очите блестят.

— Здравей — казвам аз.

— Ти си будна! — вика тя и изтичва в стаята. — Виви, тя е будна.

Виви влиза, облечена със зелен кадифен костюм.

— Знаеш ли, че едва не умря? Едва не умря отново.

Хедър я следва, със светлосиня рокля, поръбена в същото розово като къдриците й. Усмихва ми се съчувствено и аз оценявам това. Хубаво е, че поне един човек не ме познава достатъчно добре, за да ми е ядосан.

— Да, знам — отвръщам.

— Не спираш да се излагаш на опасности — информира ме Виви. — Трябва да престанеш да се държиш така, сякаш дворцовата политика е някакъв екстремен спорт, и да спреш да търсиш приливи на адреналин.

— Не можех да попреча на Мадок да ме отвлече — изтъквам аз.

Виви продължава, без да ми обръща внимание:

— Да, и след това върховният крал се появява на прага ни, готов да събори цялата сграда, за да те намери. И когато най-сетне получихме вест за теб от Ориана, вече не можехме да се доверим на никого. Затова трябваше да наемем една канибалка да дойде с нас, за всеки случай. И добре, че го направихме…

— Като те видях да лежиш в снега… беше толкова бледа, Джуд — намесва се Тарин. — А после, когато около теб започнаха да покълват и разцъфват цветя, не знаех какво да мисля. Цветя и лози изникваха направо от леда. После кожата ти си върна цвета и ти стана. Не можех да повярвам.

— Да — казвам тихо. — И аз самата бях напълно изненадана.

— Това означава ли, че си вълшебна? — пита Хедър, което е доста основателен въпрос.

Смъртните не би трябвало да са вълшебни.

— Не знам — отвръщам.

— Още не мога да повярвам, че си се омъжила за принц Кардан — казва Тарин.

Чувствам някаква смътна нужда да се оправдая. Искам да обясня, че това няма нищо общо с чувствата, че съм го направила по съвсем практични причини. Кой не би искал да бъде кралица на Царството на феите? Кой не би сключил подобна сделка?

— Ами просто… ти го мразеше — допълва Тарин. — А после разбирам, че той през цялото време е бил под твоя контрол. Затова си помислих, че още го мразиш. Все пак… е, предполагам, че е възможно все още да го мразиш и той да те мрази, но е объркващо.

Почукване по вратата я прекъсна. Оук хуква да отвори. Сякаш призован от разговора ни, върховният крал стои на прага, обграден от стражите си.