Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (8)

6.

Уакс се носеше във въздуха над Елъндел, шапката му висеше на връвта, преметната през шията му, а мъглопелерината се рееше зад гърба му като знаме. Градът под него кипеше в неспирна дейност, пълен с хора, които вървяха по огромните му главни улици. Някои вдигаха глава да го проследят с поглед, но повечето не му обръщаха внимание. Аломантите не бяха такава рядкост тук, каквато в Дивите земи.

„Всички тези хора“, помисли си Уакс, като се Тласна от един фонтан, построен така, че да прилича на облаци мъгла, които се виеха около фигурата на Хармония — вдигнал високо ръце, с проблясващи златни металоеми на иначе зелената медна статуя. По каменния ръб бяха насядали множество жени; във водата си играеха деца. Автомобилите и каретите го заобикаляха отстрани и поемаха по други пътища, заети с вечните важни дела на градския живот.

Толкова много хора — а тук, в Четвъртия октант, плашещо голям дял от тях бяха негова отговорност. Като начало, той изплащаше заплатите им — или поне заповядваше на онези, които го правеха. От платежоспособността на къщата му зависеше финансовата стабилност на хиляди и хиляди жители. Но това бе само част от всичко — защото чрез мястото си в Сената той представляваше всички, които работеха за него, или които живееха в имотите, които притежаваше.

Сенатът бе разделен на две. Едната му част, представителите на различните професии, се избираха и се сменяха според нуждите на населението. Другата му част бяха представителите на благородническите семейства — постоянни и непоклатими, неуязвими за прищевките на гласоподавателите. А губернаторът, избран от двете страни, председателстваше над всички.

Задоволителна система — като се изключи фактът, че заради нея Уакс бе длъжен да се грижи за десетки хиляди хора, с повечето от които дори нямаше да се срещне някога. Клепачът му трепна конвулсивно и той се обърна и се Тласна от един стоманен прът, който немарливият майстор бе оставил да стърчи от стената на една сграда.

В градовете в Дивите земи беше по-добре — човек можеше да опознае всички. По този начин можеше да се грижи за тях и наистина да усети, че върши нещо. Мараси би възразила, че да води къщата тук е по-ефективен метод да се грижи за човешкото благоденствие от статистическа гледна точка, но той не беше човек на числата; беше човек, който се доверяваше на сърцето си. А на него му липсваше възможността да познава онези, на които служеше.

Приземи се на една голяма водна кула близо до стъкления купол, който покриваше най-голямата в този октант Църква на Оцелелия. Мнозина се бяха събрали на богослужение вътре, въпреки че повечето щяха да дойдат привечер, за да чакат мъглите. Църквата боготвореше мъглите, но все пак се отделяше от тях чрез стъкления купол. Уакс поклати глава, след което се Тласна напред покрай близкия канал.

Сигурно вече е готов, помисли си. Най-вероятно е на някой от близките кейове и слуша вълните…

Продължи покрай претъпкания с лодки канал. Крайбрежната улица Тиндуил бе пълна с народ — дори повече от обикновено. Кипеше от живот. Бе трудно да не се почувстваш отнесен от течението на огромния мегаполис — погълнат, изгубен, маловажен. В Дивите земи Уакс бе не просто защитник на закона; той бе и онзи, който го тълкуваше и го променяше, ако се наложеше. Там, той беше законът.

А тук трябваше да се съобразява със сложно преплетените репутации, високомерието и тайните на околните.

Докато търсеше Уейн, се натъкна на причината на задръстването по улицата — беше претъпкан с хора, които се опитваха да се промушат покрай голяма тълпа мъже с табели. Уакс мина над главите им и се изненада да види малка група констабли от този октант сред стачкуващите — крещящите мъже ги притискаха от всяка страна, размахваха табелите си ожесточено и ги блъскаха.

Уакс се остави да полети надолу, като Тласна леко пироните в дъските долу, за да смекчи падането си. Приземи се с леко приклякане на едно свободно място близо до групата, пелерината му прошумоля, а пистолетите дръннаха глухо.

Стачкуващите го изгледаха продължително, след което се разпръснаха в различни посоки. Нямаше нужда дори да казва нещо. Секунди по-късно останаха само приклещените натясно констабли — досущ камъни, след като внезапен дъжд е отмил пръстта покрай тях.

— Благодаря, сър — каза капитанът им, възрастна жена, чиято руса коса се подаваше до около сантиметър под констабълската шапка.

— Май стават все по-буйни? — попита той и проследи с поглед как последните от мъжете изчезват.

— Не им се понрави, че се опитваме да ги изместим от улицата, Утринен стрелец — каза тя и потрепери. — Не очаквах положението да се влоши така бързо…

— Не мога да кажа, че ги виня особено тежко — обади се един от другите констабли, мъж с врат като дългоцевен пистолет. Колегите му се обърнаха към него и той се прегърби. — Вижте, не можете да твърдите, че нямате приятели сред тях. Не можете да кажете, че не сте ги чували да протестират. Нещо в този град трябва да се промени. Само това казвам.

— Нямат право да блокират главна улица — каза Уакс, — независимо какви оплаквания имат. Върнете се в участъка си и гледайте да съберете по-голям екип следващия път.

Те кимнаха и се отдалечиха. Възелът от пешеходци постепенно се разплете, а Уакс поклати глава обезпокоено. Мъжете, които ръководеха стачките, наистина имаха основание за оплакване. Бе открил някои от проблемите, срещу които протестираха, и в своите фабрики — прекалено дълго работно време, опасни условия, — и се бе видял принуден да уволни няколко управителя заради тях. Бе ги заменил с такива, които наемаха повече работници и им даваха по-кратки смени — в града далеч не бе трудно да се намерят трудоваци без работа. Но му се бе наложило и да увеличи заплатите, за да могат хората да преживяват с по-малко работни часове — което пък доведе до увеличение на цените на стоките. Трудни времена бяха. А той не разполагаше с решение на проблема — не и на този.

Повървя малко по улицата, където привличаше погледите на немалко от минувачите. Но скоро откри онова, което търсеше. Уейн седеше на един тесен кей наблизо. Бе свалил обувките и чорапите си и натопил ходилата си във водата, вперил поглед в канала напред.

— Здрасти, Уакс — поздрави го, без да го поглежда, когато Уакс пристъпи до него.

— Зле ли мина?

— Както винаги. Странно е. През повечето дни нямам нищо против да бъда себе си. Но днес имам.

Уакс клекна до него и положи ръка на рамото на по-младия мъж.

— Питал ли си се някога дали нямаше да бъде по-добре, ако просто ме беше застрелял? — попита Уейн. — Първия път, когато ме намерихте с Джон?

— Нямам навик да застрелвам невъоръжени хора — отговори Уакс.

— Можеше да се преструвам.

— Не. Не можеше.

Уейн бе още шестнайсетгодишно хлапе, когато Уакс и Джон Дедфингър — защитник на закона и ментор на Уакс — го бяха заварили свит под верандата на една къща, притиснал длани към ушите си, тихо хленчещ и покрит с мръсотия. Бе хвърлил пистолетите и амунициите си в един кладенец. Докато Дедфингър го измъкваше навън, продължаваше да се оплаква от престрелката. Изстрели, които само той можеше да чуе, отекващи от кладенеца…

— Който и да било от разбойниците, на които се натъкваме и които обезвреждаме — каза Уейн. — Всеки един от тях можеше да бъде точно като мен. Защо аз получих втори шанс, а те — не?

— Късмет.

Уейн се обърна и срещна погледа му.

— Бих дал и на тях втори шансове, ако можех — каза Уакс. — Може би и те са изпитвали съмнения, разкаяние. Но онези, които убиваме… Не ги хващаме сврени в ъгъла, без оръжие и готови да бъдат арестувани. Хващаме ги, докато се опитват да убият някого. И ако тогава, преди всички тези години, те бях заварил по време на въоръжен обир, щях да застрелям и теб.

— Не лъжеш, нали?

— Разбира се, че не. Щях да те застрелям право в челото, Уейн.

— Добър приятел си ти — каза Уейн. — Благодаря, Уакс.

— Ти си единственият човек, когото познавам, който се ободрява от обещания да бъде убит.

— Не си обещавал да ме убиеш — възрази Уейн и придърпа чорапите си нагоре. — Обеща, че си щял да ме убиеш. Бъдеще в минало време.

— Познанията ти относно майчиния ни език са наистина стъписващи — отбеляза Уакс. — Особено като се има предвид колко обичаш да го осакатяваш.

— Никой не познава кравата по-добре от касапина, Уакс.

— Предполагам, че си прав… — каза Уакс и се изправи. — Познаваш ли жена на име Айдашуи? Ферохимичка.

— Стоманена стрела?

Уакс кимна.

— Не съм я чувал — отвърна Уейн. — Изхвърлят ме от Селото всеки път, когато се опитам да го посетя. Много недобросъседско.

Доколкото Уакс знаеше, това не беше вярно. От време на време, Уейн намяташе териска роба, прикриваше се с идеалната си имитация на акцента им и прекарваше с тях по няколко дни. В крайна сметка обикновено си навличаше проблеми, задето бе казал нещо непристойно на някоя от младите жени, но не го изхвърляха. Объркваше ги — също както и повечето хора, преди да му омръзне и да си тръгне.

— Да видим какво ще успеем да открием — подкани Уакс и махна на една от гондолите.

* * *

— Пет банкноти за една кошница ябълки! Пладнешки обир!

Мараси се поколеба, застанала на улицата. Бе отишла в центъра с автомобила, за да присъства на речта на губернатора, след което я паркира до кочияшите, на които се плащаше да наглеждат и презареждат резервоарите на колите — смяташе да измине остатъка от пътя пеша. Движението в центъра често беше натоварено.

Това я бе довело дотук — до това малко пазарче с улични сергии, на които хората продаваха плодове. Едва повярва, когато видя, че един от търговците наистина продаваше ябълки за пет банкноти за кошница. Не трябваше да струват повече от половин боксинг на кошница — и то в най-лошия случай. Бе виждала да се продават и за шепа клипсове.

— Мога да си взема същите от сергията на Еленд за част от тая цена! — продължи клиентът.

— Е, защо не идеш да видиш дали са й останали? — заяви продавачката невъзмутимо.

Клиентът се отдалечи ядосано, като заряза сергията със знака, който гордо оповестяваше нелепата цена. Мараси се намръщи и погледна нататък по редицата сергии, бъчви и каруци.

Подозрително малки количества от всичко, помисли си. Приближи се до продавачката с високите цени. Жената се изправи рязко, като разтресе плитки, и пъхна ръце в джобовете на престилката си.

— Госпожо констабъл — поздрави тя.

— Пет е доста солено, не бихте ли казала? — попита Мараси, като вдигна една ябълка. — Освен ако не са пълни с атиум.

— Нещо нередно ли върша? — попита жената.

— Имате право сама да определяте цените си — каза Мараси. — Просто се питам дали не знаете нещо, което останалите не знаят.

Жената не отговори.

— Закъснял товар? — предположи Мараси. — Или лоша реколта ябълки?

Жената въздъхна.

— Не на ябълките, мадам. На зърнените култури от изток. Просто не пристигат повече товари. Наводнението им е видяло сметката.

— Не е ли малко рано да спекулирате с цената на хранителните стоки?

— Извинете, мадам, но знаете ли колко храна изяжда този град? На един товар разстояние сме от гладната смърт.

Мараси отново погледна нататък по редицата. Храната се разпродаваше бързо и повечето — доколкото можеше да види — отиваше при едни и същи няколко души. Спекулатори, които разграбваха плодовете и чувалите зърно. Градът не бе така близо до гладната смърт, колкото собственичката на каруцата твърдеше — разполагаха с резервни запаси за подобни случаи, — но лошите новини се разпространяваха по-бързо от добрите. И имаше голяма вероятност жената да е права, че ще успее да разпродаде ябълките на тази цена, преди паниката да утихне след няколко дни.

Мараси поклати глава, остави ябълката и продължи нататък към центъра. Тук винаги бе претъпкано — хора, които се разхождаха по пешеходната улица, превозни средства, които се опитваха да си проправят път към кръговото шосе около центъра. Днес цареше още по-голяма суматоха — тълпите, привлечени от речта, задръстваха обичайното движение тук и там. Мараси едва успяваше да различи как огромните статуи на Издигащия се воин и съпруга й в Градината на Прераждането се издигат над суматохата.

Отиде да се присъедини към група констабли, които току-що бяха пристигнали по заповедта на Арадел — каретите им бяха изостанали от автомобила й. Тръгнаха пеша, като си проправяха заедно път към главното имение. Губернаторът предпочиташе да държи публичните си речи от стъпалата на входа му — на няколко улици по-нататък от центъра, към Втория октант.

Скоро стигнаха до големия площад пред имението. Тук им бе още по-трудно да се придвижват, но за щастие констаблите от този октант вече бяха дошли и отцепили няколко района в предната част на площада и от двете му страни. В единия от тях бяха подредени скамейките, на които се бяха настанили благородниците и сановниците. В друг се бяха скупчили констаблите от Втори октант, които следяха тълпите за джебчии, изправени на стълбището към сградата на Държавния архив. Още констабли обикаляха между зрителите — набиваха се лесно на очи заради сините пера на шапките им.

Мараси и лейтенант Хавийс, който отговаряше за екипа на полева служба, си проправиха път към Държавния архив, където колегите им от Втори октант ги пуснаха да влязат. Един мустакат, възрастен констабъл ръководеше организацията им. На шлема, който бе хванал под ръка, се виждаха две пера — отличителния знак на капитаните. Когато видя Мараси, Хавийс и екипа, лицето му светна цялото.

— А, значи Арадел все пак ми е изпратил подкрепления — възкликна. — Прекрасно. Идете да наглеждате от източната страна на площада, по улица Лонгард. Работниците от леярните се събират там и не изглеждат особено дружелюбно настроени. Далеч не са избрали подходящо място за демонстрациите си, смея да кажа. Може би ще са склонни да се държат по-подобаващо, ако пред очите им има няколко констабълски униформи.

— Сър — отдаде чест Хавийс. — Тълпите напират към стълбите на имението! С цялото ми уважение, сър, не би ли било по-добре да идем там?

— Мястото е под юрисдикцията на личната охрана на губернатора, лейтенанте — обясни старият капитан. — Ако се опитаме да стъпим на територията на самото имение, моментално тръгват да ни гонят. Проклети калаеноврати биволи такива. Едва си правят труда да ни предупредят предварително, преди губернаторът да изнесе някоя реч, а после очакват да свършим цялата тежка работа по надзора на масата народ.

Хавийс отдаде чест и се отдалечи с екипа си.

— Сър — заговори Мараси, която бе останала при капитана. — Генерал Арадел ми нареди пряк рапорт относно речта. Ще може ли да се намери място на скамейките, от което да гледам?

— Никакъв шанс — отвърна капитана. — Не е останала и една баба или стринка на лордовете на къщите, която да не е настояла за място. Ще ме удушат с голи ръце, ако изпратя другиго.

— Благодаря все пак, сър. Ще се опитам да си проправя път до предните редици зрители — каза Мараси и понечи да тръгне.

— Почакайте, констабъл — спря я старецът. — Не ви ли познавам отнякъде?

Тя се обърна, леко изчервена.

— Аз съм…

— Момичето на лорд Хармс! — довърши капитанът. — Копелето. Точно така! Няма защо да се червиш, дете. Не го казах като обида. Просто е такава думата, това е. Харесвам баща ти. Играе карти достатъчно зле, че да ми е забавно, но внимаваше да не заложи толкова висока сума, че да ми стане съвестно, че съм спечелил.

— Сър.

Новината за произхода й, някога пазен в тайна, бе обиколила цялото висше общество. Навъртането около Уаксилий, който често беше обект на публичното внимание, имаше и своите недостатъци. А и майка й наистина имаше известни основания да пише гневните си писма.

Мараси приемаше спокойно потеклото си. Това, обаче, не означаваше, че обича да й го навират в очите по този начин. Но старите констабли от благороднически произход като този… е, те бяха поколение на времето, когато са можели да говорят, каквото си поискат — особено относно подчинените си.

— Има свободно място при журналистите, малка Хармс — посочи той нататък. — Нагоре, към северната част. Не е идеално място за гледане, защото стъпалата препречват пътя, но за слушане е отлично. Кажете на констабъл Уелс, който пази на въжето, че съм позволил да влезете, и предайте поздрави на баща си.

Тя отдаде чест. Все още се бореше да потисне смесицата от срам и възмущение, която я бе обзела. Капитанът не говореше така нарочно. Но, Поквара и Гибел, тя бе работила през по-голямата част от живота си — насметена под килима като неудобна истина, с по няколко дребни монети в ръка, а баща й отказваше да я признае официално за своя дъщеря. Не можеше ли да бъде известна с професионалните си постижения, а не с произхода си — поне сред констаблите?

И все пак, не можеше да подмине възможността да слуша речта по-отблизо, затова започна да се промъква между зрителите на площада към посоченото място.

* * *

Какво беше това?, помисли си Уакс и се завъртя рязко да погледне, като обърна гръб на няколкото просяка, които тъкмо разпитваше.

— Уакс? — повика го Уейн, като на свой ред се извърна от групата хора, пред която бе застанал. — Какво…

Без да му обръща внимание, Уакс разбута тълпата на улицата и си проправи път към онова, което бе зърнал. Едно лице.

Не е възможно.

Грубото му блъскане предизвика викове на раздразнение от някои, но от други — само мрачни погледи. Дните, когато един благородник — дори аломант, — можеше да обуздае околните само с един поглед, отминаваха. Най-накрая излезе на едно по-открито местенце и се завъртя. Къде?, оглеждаше се трескаво, напрегнал всяко сетиво до краен предел. Пусна една гилза, Тласна се от нея и мигновено се стрелна на около три метра нагоре. Завъртя се във въздуха и обходи с поглед минувачите, докато лентите на мъглопелерината му се развяваха наоколо.

Множеството, което изпълваше Тиндуил, продължаваше и нататък към центъра, близо до който губернаторът явно се готвеше да изнася реч. Опасна тълпа, забеляза част от него. Имаше прекалено много мъже с опърпани дрехи и изнурени изражения. Проблемът с трудоваците ставаше все по-сериозен и по-сериозен. Половината град работеше прекалено много за прекалено малко. Другата половина просто нямаше работа. Странно съчетание.

Често забелязваше мъже, които се навъртаха по ъглите на улиците. Вече започваха да прииждат на потоци. Те пък щяха да се превърнат в опасни бързеи — също както когато някоя река минава през каменисто място. Уакс се приземи. Сърцето му бумтеше като барабан по време на военен марш. Този път бе сигурен. Наистина бе видял Тан Проклетия сред онази тълпа. За секунда, пред очите му се бе появило познатото лице на погребалния агент-убиец — последния престъпник, когото бе преследвал в Дивите земи, преди да се премести в Елъндел.

Мъжът, който бе станал причината за смъртта на Леси.

— Уакс? — побърза Уейн да се присъедини към него. — Уакс, добре ли си? Изглеждаш, сякаш си изял яйце, което си открил в канавката.

— Няма нищо — каза Уакс.

— А — отвърна Уейн. — Значи физиономията, която видях… е била, просто защото си се сетил за предстоящата си сватба със Стерис, а?

Уакс въздъхна и обърна гръб на тълпата. Сторило ми се е. Няма друго обяснение.

— Остави Стерис на мира вече, моля те. Изобщо не е толкова лоша, колкото я изкарваш.

— Не каза ли същото за оня кон, който купи — нали помниш, онзи, който хапеше само мен?

— Роузуедър имаше хубав вкус. Нещо ново?

Уейн кимна и го поведе встрани от тъпканицата.

— Госпожица Стоманена стрела наистина се е настанила наблизо — обясни. — Намерила си е работа като счетоводителка в магазина на един бижутер по-надолу по улицата. Но не е идвала на работа от над седмица. Бижутерът е изпратил да проверят дали не е в апартамента си, но когато потропали на вратата, нямало отговор.

— Взе ли адреса? — попита Уакс.

— Разбира се — отговори Уейн обидено и пъхна ръцете в джобовете на дългото си палто. — И си намерих нов джобен часовник.

И вдигна във въздуха изработения от чисто злато предмет, по чийто циферблат проблясваха украси от опал.

Уакс въздъхна. След едно бързо посещение на бижутерийния магазин, за да върнат часовника — Уейн твърдеше, че според него бил за размяна, понеже го изложили на тезгяха съвсем гол, само с някакво си стъклено похлупаче отгоре, — двамата се запътиха нагоре по улицата към квартал Борнтън.

Районът бе добре поддържан, което означаваше и че не беше така интересен. Нямаше простори с пране, което да се вее пред сградите, нямаше хора, насядали по стълбите. Вместо това, от двете страни на улицата се редяха бели къщи и блокове с апартаменти с остри железни орнаменти над прозорците на последния етаж. Свериха адреса с едно от местните вестникарчета и накрая пристигнаха пред блока, за който ставаше въпрос.

— Ще ми се някой ден да живея в такова засукано място — отбеляза Уейн с копнеж в гласа.

— Уейн, живееш в имение.

— То не е засукано. То е разкошно. Разликата е огромна.

— И в какво се състои?

— Главно в сервизите чаши, които използваш, и картините, които окачваш по стените — заяви Уейн с оскърбено изражение. — Трябва вече да ги знаеш тези неща, Уакс — нали си червив с пари и прочее.

— Уейн, ти самият си на практика богат след онова, който получи за случая с Изчезвачите.

Уейн сви рамене. Не бе докосвал своя дял от хонорара — който бе изплатен главно под формата на алуминий от запасите, иззети от Майк и бандата му. Уакс поведе нагоре по дългите стълби, които минаваха от едната страна на сградата. Жилището на Айдашуи бе на последния етаж — малък апартамент на гърба на постройката, от който се виждаха само съседните сгради. Уакс извади Възмездие от кобура, след което почука, застанал встрани от вратата в случай, че някой стреля през нея.

Никакъв отговор.

— Хубава врата — каза Уейн тихичко. — Качествено дърво.

След което я отвори с ритник.

Уакс насочи пистолета си напред, а Уейн се шмугна вътре и се прилепи към стената, за да не се открои на светлината отвън. Миг по-късно откри ключа за една от електрическите лампи и я включи.

Уакс вдигна пистолета до главата си, насочен към тавана, и се втурна вътре. Апартаментът не бе нищо особено. Купчината сгънати одеяла в ъгъла сигурно изпълняваше ролята на легло. Уакс пусна аломантични линии към източниците на метал, и не видя някой да се движи. Всичко бе тихо и спокойно.

Надникна в банята, докато Уейн влезе в единствената друга стая, освен тоалетната — кухнята. Банята бе снабдена с водопровод и електрически лампи. Наистина беше засукано място. Повечето терисци твърдяха, че предпочитат да водят скромен живот. Защо бе дала толкова пари, за да живее на такова място?

— О, по дяволите — обади се Уейн от кухнята. — Никак не е на добре това.

Уакс тръгна към него, насочил пистолет напред и надникна иззад рамката на вратата. Кухнята бе точно толкова широка, че да може да легне човек. Знаеше това, защото насред пода лежеше окървавен труп с голяма дупка в средата на гърдите и очи, втренчени невиждащо в празното пространство.

— Май ще ни трябва нов главен заподозрян, Уакс. Досегашната отказва да не бъде вече мъртва.

* * *

Мястото, на което капитанът изпрати Мараси, се оказа точно такова, каквото го бе описал: свито в една тясна ниша сред тълпата, оформена заради страничните стъпала пред имението. Журналистите около нея стискаха моливи и тефтери в ръце, готови да запишат цитатите от речта на губернатора, от които биха могли да излязат хубави заглавия. Мараси бе единственият констабъл сред тях, и лейтенантските й нашивки не впечатлиха репортерите особено.

Не можеха да видят мястото, където щеше да застане губернаторът, не само заради широките каменни стъпала, а и заради личната му стража — шпалир от мъже и жени с тъмни костюми и шапки, застанали с ръце зад гърба по продължението на стълбището. Единствените, които имаха все някаква възможност да зърнат платформата, издигната пред имението за случая, бяха няколкото художника, застанали в единия ъгъл на групичката репортери, които щяха да нахвърлят скици на случващото се.

Мараси нямаше нищо против. Нямаше нужда да гледа Инейт, за да може да осмисли и предаде думите му. Освен това, от местоположението й се разкриваше голяма част от насъбралата се тълпа, която тя намираше за далеч по-интересна. Мърляви мъже, изцапани със сажди от дългата работа във фабриките. Уморени жени, които — поради нововъведеното електричество — бяха принудени да работят на тъкачния стан много по-дълго, до късно през нощта, под заплахата от уволнение. Но в очите им имаше надежда. Надежда, че губернаторът ще каже нещо обнадеждаващо — че ще обещае края на все по-тежките условия на живот в града.

Правилата на Мирабел, помисли си Мараси и кимна сама на себе си. Мирабел бе статистичка и психоложка от трети век, която бе изследвала защо някои хора работят по-усилено от други. Оказало се бе, че човек е склонен да работи много по-старателно, ако го е грижа за крайния продукт — ако го чувстваха като собствен и ако виждаха, че е от значение. Личните проучвания на Мараси пък доказваха, че нивото на престъпността спада, когато населението се отъждествяваше с общността си и се чувстваха принадлежни.

В това и се състоеше проблемът — модерното общество подкопаваше тези ценности. Животът изглеждаше все по-маловажен и преходен. Хората сменяха местожителството и работните си места все по-често — нещо, което допреди век не се случваше почти никога. Напредъкът, обаче, ги бе принудил да го правят. Днес Елъндел просто не се нуждаеше от кочияши толкова, колкото от автомобилни монтьори.

Човек трябваше да се приспособява. Да се мести. Да се променя. Това беше хубаво, но можеше и да заплаши чувството му на идентичност, свързаност с общността и допринасяне за добруването й. Стражите на губернатора разглеждаха хората в тълпата с враждебен поглед и мърмореха нещо за отрепки, сякаш виждаха в тях само разбойници и главорези, които едва се сдържат и само търсят за какво да се разбунтуват.

В действителност бе тъкмо обратното — народът искаше стабилност; нещо, което да осигури устойчивост на общностите или възможност за създаване на нови. Алчността рядко пораждаше бунтове. Напрежението и отчаянието, обаче — далеч по-често.

Губернаторът най-после се появи от входната врата на имението и пристъпи напред върху платформата. Мараси успя да го мерне тук-там между краката на стражниците му. Инейт бе висок, красив мъж — за разлика от брат си, който винаги й се бе струвал някак неугледен. Чисто обръснат, с леко вълниста, прошарена коса и чифт модерни очила, Инейт бе първият губернатор на града, който бе позирал за официалния си портрет с очила.

Дали щеше да успее? Знаеше ли как да успокои тези хора? Беше корумпиран, но подкупите му бяха маломащабни — дребни услуги, с които се облажваше или той, или някой от приятелите му. Бе напълно възможно действително да го е грижа за съдбата на хората в града — независимо, че от време на време си присвояваше. Пристъпи на платформата, където една дребничка жена в зелена рокля се суетеше и настройваше някакви устройства, подобни на фунии за претакане, обърнати с широкия си край към зрителите. Мараси имаше чувството, че разпознава лицето на младата жена — едва ли не още момиче, с дълга руса коса и слабо лице. Къде я беше виждала преди?

Замисли се за миг, след което се присламчи към една от репортерките, надзърна иззад рамото й и зачете записките й наум. Слънчев ден… дъра-бъра… „дух на свирепо очакване“, каквото и да означава това… Ето! Придружен от любопитните приготовления на госпожица Софи Тарсел, дъщерята на изобретателя.

Софи Тарсел. Бе се вдигнала шумотевица около статиите, които пишеше във вестниците за баща си — който уж бил велик изобретател, макар че Мараси изобщо не бе чувала името му, преди да се появят въпросните статии.

— Жители на Елъндел — започна губернатор Инейт.

Мараси се изненада от начина, по който гласът му отекна из целия площад — високо и чисто. Явно онези машини имаха нещо общо с това.

— Вестниците искат да ви накарат да повярвате, че тази вечер сме застанали на ръба на истинска катастрофа. Но ви уверявам, че такъв проблем не съществува. Брат ми не бе престъпникът, когото описват и съдят те.

О, Инейт, въздъхна Мараси вътрешно, докато записваше думите му. Не за това са дошли. Никой не искаше да слуша още за Уинстинг. Ами истинските проблеми на града?

— Няма да допусна такива клевети по адрес на скъпия си брат — продължи Инейт. — Той бе добър човек, добър политик и филантроп. Вие може би сте забравили за проекта за разкрасяване на центъра, който той осъществи преди едва три години, но аз не съм…

Продължи в същия дух. Мараси продължи съвестно да води подробни бележки за капитан Арадел, но поклати глава. Желанието на Инейт бе разбираемо. Надяваше се да успее да опази репутацията на семейството си в очите на ценните инвеститори и важните сановници и може би да усмири поне малко назрелия в обществото гняв. Но нямаше да се получи. На хората не им пукаше за Уинстинг, не и истински. Онова, което рушеше града, беше по-дълбоката корупция и чувството за безсилие, обхванало народа.

Докато Инейт продължаваше да изрежда причините, поради които Уинстинг бил прекрасен човек, Мараси се прокрадна към едната страна на отцепения район и се опита да го види по-добре. Как реагираше на тълпата? Беше харизматичен — можеше да долови това дори само по начина, по който говореше. Може би все пак постигаше нещо благодарение на ораторските си умения, макар речта да бе напълно лишена от смисъл и дълбочина.

— Предстои щателно разследване на констаблите — продължаваше губернаторът. — Не съм убеден, че брат ми е бил убит поради причините, които се твърдят. Според личните ми източници е възможно кончината му да е била причинена от злополучна констабълска операция, в която брат ми е бил използван като примамка, за да бъдат заловени редица престъпници. Ако това е вярно, и се окаже, че са изложили брат ми на опасност и сега се опитват да потулят грешката си, отговорните за случилото се ще отговарят за това пред мен.

Мараси се премести още встрани, но един от стражниците препречваше пътя точно пред нея. Раздразнена, тя се наведе на другата страна, а стражникът се премести заедно с нея. Ако не бе обърнат с гръб към нея, би решила, че го прави нарочно.

— Колкото до наводнението на изток — ще изпратим помощи. Приятелите и роднините ви ще бъдат в безопасност. Няма да ги изоставим сами след тази катастрофа.

Не е достатъчно, помисли си Мараси. Хората не искат да слушат за помощите, които ще отпуснем, независимо колко са необходими — не и докато нещата в самия град вървят все по-зле и по-зле… Премести се пак. Арадел искаше да му докладва как са реагирали зрителите, но за тази цел трябваше да успее да ги види.

Непрекъснатото й движение накара един от репортерите да изругае ядосано, но най-после успя да види ясно Инейт. Бе се впуснал в дълга тирада срещу пресата. Може би това бе истинската причина за недоволството на журналиста. На негово място определено би се подразнила…

Намръщи се. Стражникът, който все се местеше насам-натам и препречваше пътя към платформата, се обърна, и тя прочете на лицето му нещо много странно — като гримаса от болка. И шепнеше — или поне движеше устни. Явно никой друг не го забелязваше, понеже се бяха съсредоточили в речта.

Затова Мараси бе първата, която изпищя, когато стражникът извади револвер изпод сакото си и го насочи към губернатора.

* * *

Уейн се разхождаше насам-натам и разглеждаше стаята на мъртвата жена. Бе прекалено празна. В помещенията, в които живееха хора, имаше поне по няколко дребни джунджурии, пръснати тук-там. Госпожица Стоманена стрела не бе прекарала дълго тук.

В другата стая, Уакс проучваше тялото. Уейн го остави да работи сам, без да се намесва; нямаше желание да се ровичка из вътрешностите на някой труп, ако ще и Уакс да твърдеше, че е важно. Вместо това се зае да търси по-интересни следи за живота на убитата. Първото му откритие бе малко скривалище в шкафчето под умивалника в банята, където бяха скътани няколко бутилки. Различни видове алкохол — от по-твърдите. От всяка липсваше по малко. С изключение на една, която беше празна. Уейн я подуши. Портвайн.

Не е изненадващо, помисли си. Извади уискито и отпи дълга глътка. Пфу. Прекалено остър вкус, и определено твърде топло. Отпи още една глътка, докато се въртеше из хола. Тузарските квартали като този бяха прекалено тихи. Отвън би трябвало да се чуват викове. Така бе редно да е в града. Отвори сандъка до купчината одеяла и откри, че съдържа три изпрани и грижливо сгънати готови тоалета. Териските роби бяха на дъното. По вече оформените твърди гънки там, където се бяха намачкали, личеше, че не ги е носила често. Другите два комплекта бяха модерни. Онзи най-отгоре бе по-предизвикателен от долния.

Надигна бутилката още веднъж, след което се върна в стаята с трупа. Уакс бе свалил шапката и палтото си и бе коленичил до тялото по жилетка и платнен панталон.

— Виждам, че вече си открил алкохола — отбеляза той. — Колко несвойствено за теб.

Уейн се ухили и предложи бутилката на Уакс, който отпи малка глътка.

— Ъх — възкликна, докато му я връщаше. — Това убийство е доста неприятно, Уейн.

— Уверен съм, че и тя е смятала така.

— Дава основание за прекалено много въпроси. Защо е напуснала Селото и защо е избрала да живее тук? Атмосферата не е особено териска.

— О, аз мога да ти кажа защо е дошла тук — каза Уейн.

— Е?

— Постави се на мястото на някоя териска на четирийсетина години, прекарала целия си живот в изолация. Жена, достатъчно възрастна, че да е изпуснала шанса да бъде необуздано, свободно младо момиче, и която започва да съжалява, че не е направила нещо по-дръзко.

— Терисците не копнеят за необузданост — възрази Уакс, докато разглеждаше раната на трупа и си записваше нещо в тефтерчето. — Не са дръзки. Сдържани са по природа.

— Не сме ли терисци и ние?

— Ние сме изключение.

— Всеки е изключение от някое правило, Уакс. Това момиче е напуснало Селото и е открило цял един нов свят. Трябва да е имало нещо в нея, което е копнеело за приключения.

Уиски.

— Така е — призна Уакс. — Не я познавах добре, но обичаше да се измъква скришом от Селото като млада. Преди много време.

— И пак е избягала — отбеляза Уейн, — защото Селото е така монотонно, че би убило и писар от скука. Дори Стерис не би издържала да живее там, по дяволите.

— Уейн…

— Нашата госпожица тук — каза Уейн, като махна с бутилката към мъртвата жена, — отначало се е опитвала да остане консервативна, затова си е намерила работа като чиновник. Благопристойно занимание за терисец. Самоубедила се е, че хубавият апартамент ще бъде безопасно място, далеч от ужасите на по-долнопробните квартали, и затова си струва парите. Доста просто. Но след това се е съгласила да иде някъде с колегите си от бижутерския магазин, и си е позволила да пие. И й е харесало. Събудило е у нея спомени за питиетата, до които е успявала да се добере тайно като млада. Поискала е още, затова е купила цяла камара различни видове алкохол, за да ги изпробва. Най-много й е допаднал портвайнът, между другото.

— Има логика — съгласи се Уакс.

— Постепенно започва да носи все по-смели и разголени рокли, да прекарва повечето вечери навън. След още няколко месеца е щяла да се превърне в момиче, в чиято компания можеш да си изкараш наистина добре.

Уиски.

— Но не е имала тази възможност — каза Уакс тихо.

Извади нещо от джоба си и го подаде на спътника си. Малка книжка с кожена подвързия, джобен размер.

— Виж това.

Уейн го пое и прелисти няколко страници.

— Какво е това?

— Книгата, която ми даде Смърт.

* * *

Викът на Мараси се изгуби сред рева на тълпата, който посрещна края на речта на губернатора. Откъм благородниците се чуваха любезни ръкопляскания, откъм повечето работници — крясъци и ругатни. Шумът погълна гласа й като единствен плисък насред бурно море.

Трескаво се пресегна към чантата си, докато стражът с тъмното палто се целеше в губернатора, вдигнал револвера. Не. Нямаше време да търси пистолета си. Трябваше да направи нещо друго.

Скочи пред мъжа и забави времето.

Този път бе глътнала метал — бе се погрижила да не пропусне да го направи след неприятната случка тази сутрин. Аломантията й създаде сфера от силно забавено време, която обхващаше нея, почти-убиеца и още няколко от застаналите наблизо хора.

Грабна мъжа през краката, но времевата сфера свърши същинската работа, като го хвана в капан, а всички отвън се превърнаха в неразличима, размазана мъгла. Мъжът натисна спусъка, и изстрелът отекна сред странно изкривените звуци, които долитаха в сферата от отвън. Един от колегите му, също хванат в сферата, извика уплашено.

Периметърът на сферата отклони изстреляния куршум посред полет и той изчезна някъде над мъглата на събралото се множество, а силуетът на губернатора изчезна — Мараси предположи, че са го ескортирали от платформата. Скокът й не успя да повали мъжа, затова тя се стовари на стълбите, стиснала краката му, и остана така, чувствайки се доста глупаво, докато един от другите стражници не го удари по-силно, с което го събори.

Тя прибра сферата и отскочи, а оглушителната гълчава на тълпата се стовари внезапно върху й. Плененият мъж се бореше и викаше, докато около него се трупаха още стражници и го притискаха към земята.

* * *

— Та значи, с тази… хемалургия можеш да превърнеш някого в Металороден — каза Уакс.

Уейн подсмърчаше, докато прелистваше страниците на книгата. По бузите му пък бе избил някакъв обрив. „Събира здраве“, помисли си Уакс. Докато го правеше, често му излизаха странни обриви. Седяха в хола в апартамента на Айдашуи, далеч от трупа, който бяха покрили с чаршаф. Бяха прекъснали за малко разследването, за да пратят местното вестникарче да повика констаблите от най-близкия участък.

Уакс скръцна със зъби. Раната на Айдашуи… беше точно като описаните в книгата. Някой бе убил тази жена, като я бе пробол с клин в гърдите, и бе откраднал ферохимичния и талант. В книгата процесът бе описан с думите „да откъснеш парче от нечия душа“. С помощта на клина, човек можеше да прикрепи това парче към собствената си душа, с което да си присвои силите на убития.

В миналото Инквизиторите бяха забивали клина през тялото на жертвата и направо в тялото на човека, който трябвало да получи способностите му. Това предотвратявало евентуалната загуба на част от силата. Подобен ефект явно можеше да се постигне и като се намаже клина с кръв.

Знаел е, помисли си Уакс. Железни очи е знаел, че ще се случи нещо такова. Книгата бе написана от лорд Мъглороден много отдавна, за да се съхрани знанието за изкуството, познато като хемалургия. В книгата си, Лестибърнс пишеше, че смята за престъпление факта, че в „Словата на основателите“ — летописите на самия Хармония — не се споменава нищо за това тъмно изкуство.

— Значи убиецът знае за тея неща с хемалургията и прочее? — попита Уейн.

— Да. Използвал е клин, за да открадне ферохимичните заложби на Айдашуи, след което ги е използвал, за да убие лорд Уинстинг и гостите му. Длъжни сме да приемем, че е възможно да разполага и с множество други сили — всякакви комбинации от аломантични и ферохимични способности. Или всички.

Уейн подсвирна тихичко.

— Попадна ли на нещо друго, докато претърсваше стаята? — попита Уакс.

— Не много.

— Мотивът тук е ясен — каза Уакс, като хвърли поглед към кухнята с трупа. — Но още не мога да разбера мотива за убийството на Уинстинг. Или по-скоро… е, всъщност има прекалено много възможности. Не мога да определя кой е точният отговор.

— Какво намери в джобовете?

Уакс се поколеба.

— Не си ги претърсил ли? — попита Уейн ужасено. — Уакс, хич не те бива в плячкосването на гробове!

— Разсеях се от начина на убийството — отговори Уакс, като стана от мястото си. — И до там щях да стигна.

Думата „разсеян“ всъщност бе доста слаба да опише чувствата му — дълбокия шок, вцепенението. В продължение на месеци тази книга бе просто обект, който изучаваше, но сега съдържанието й рязко бе спряло да бъде просто думи, написани на страницата, и се бе превърнало в мотив за убийство.

Това е прекалено голям залък за нас, помисли си, докато вървеше към кухнята. Намесваме се в територията на боговете. Хармония, Железни очи, лорд Мъглороден…

Уейн дръпна чаршафа и откри зейналата дупка в гърдите на жената — точно на гръдната кост. Кой бе в състояние да направи такова нещо? На кого би позволил Хармония да направи такова нещо?

— Ето — каза Уейн, като се разрови из джобовете на жената и попадна на някакво сгънато листче хартия. Отвори го. — Хм. За теб е.

Сърцето на Уакс падна в петите. Уейн бавно обърна парченцето хартия към него. Беше откъснато от счетоводна книга, пълно с цифри и сметки. Отгоре им, с друг почерк, бе надраскано едно-единствено изречение — познато изречение. Същите думи, които Тан Проклетия бе казал, преди да дръпне Леси точно натам, накъдето летеше куршумът на Уакс, и да го накара да убие жената, която обичаше.

Друг ни дърпа конците, пазителю на закона.