Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (22)

20.

Уакс замръзна неподвижно в мрака. Разпали стомана в опит да открие онзи вътрешен огън в себе си. Сините линии сочеха изцяло зад него; излизаха от скритата врата и пироните в стените. Нямаше нищо друго.

С тази разлика… Дали не виждаше нещо едва различимо? Две тънки линии, миниатюрни като нишките на паяжина. Той разпали метал и се напрегна, Тласна. Линиите потрепваха в тъмнината. А после ги нямаше.

Уакс извади светкавично стериона си, насочи го надолу по коридора, по посока, обратна на линиите, и произведе три бързи изстрела. Отблясъкът на барута огря помещението като светкавици, докато насочваше другия си пистолет към сините линии и източника на звука.

В тези отблясъци успя да различи нещо в мрака, приклекнало наблизо. Беше нечовешко, с животински очи и стряскащо бели зъби. Гибел и Поквара. Стиснал пистолета с изпотени пръсти, Уакс отстъпи от нещото, готов да стреля.

Не дръпна спусъка. Човек не стреля по неща, защото са го заговорили.

— Определено си от неспокойните — изръмжа гласът.

— Кой си ти? — Какво си?

— Запали фенера, човеко — каза гласът. — И заключи онази врата. Да се махаме оттук, преди някой да е дошъл, за да разбере какви са тези изстрели.

Уакс се поколеба, за да възстанови дишането си и да овладее нерви, но в крайна сметка плъзна пистолетите обратно в кобурите. Каквото и да беше, можеше да го нападне, вместо да му проговаря. Не го искаше мъртъв.

Запали малкия фенер, но когато го вдигна, създанието се бе оттеглило по коридора и сега беше просто сянка. С все така изопнати нерви Уакс щракна резетата, които откри на стената, с което заключи вратата отвътре.

— Ела — произнесе гласът.

— Ти си един от тях — прошепна Уакс, като издигна фенера и тръгна след сенчестата фигура, която ходеше на четири крака. — Ти си кандра.

— Да.

Уакс претича, за да го настигне, с което фенерът най-после му позволи да огледа по-добре спътника си. Хрътка, почти сигурно най-едрата, която беше виждал — петнисто сива на цвят. Кожата й му напомняше за мъглите.

— Чел съм за теб — каза Уакс.

— Вълнуващо — изръмжа кандрата. — Толкова се радвам, че Сейзед ме е включил в малката си книга, за да могат пияниците да кълнат от мое име.

— Правят… ли го?

— Да — хрътката изръмжа тихо от дъното на гърлото си. — Има и… плюшени играчки.

— А, да — каза Уакс. — Суунита. Виждал съм ги тук-там.

Ръмженето стана по-високо и Уакс отново изпита нервност. Най-добре беше да не дразни безсмъртната хрътка. Не беше сигурен колко от легендите за това създание са верни, но дори и известен процент, който се основава на фактите…

— Е — каза Уакс. — Пазителю. Очаквал си ме?

— Беше решено — каза кандрата, — че да се позволи на човек да се скита сам из тези пещери не е умно. Дойдох лично. Останалите са заети.

— Преследват Кървящата?

— Противодействат й — обясни кандрата, като го поведе към една пресечка и пое по дясното разклонение.

Известно време вървяха в мълчание преди Уакс да се покашля:

— Ъъ… Нещо против да обясниш какво искаше да кажеш?

Кучето въздъхна, което си беше тревожен звук. И говорещото куче беше странно, но въздишката вече бе човешка.

— Напоследък не говоря много — каза кандрата. — Явно… не се упражнявам достатъчно. Паалм опитва да разпали революция, като използва уменията, научени от самия Лорд-Владетел. Но е само една кандра. Презира останалите от нас и следователно също толкова силно ни подценява. Способни сме на същото като нея, да имитираме хора, да се разхождаме по улиците. За всеки „свещеник“, който е накарала да изглежда като звяр, можем да отговорим с десет, които да проповядват умереност и мир, да умоляват хората да не се вслушват в слухове.

— Мъдро — кимна Уакс. Не беше мислил от тази страна на нещата, какво биха могли да предприемат другите кандри. Просто смътни предположения, че се опитват да я проследят. В това имаше смисъл. Дали не можеше да го използва по някакъв начин в разследването си?

Докато навлизаха все по-надълбоко в пещерите, Уакс забеляза вкоравена бяла субстанция, която растеше по скалите, източника на пудрата, която беше открил по облеклото на Кървящата. Следователно, ако изгасеше фенера, щеше да види сиянието й. Вероятно дори не се нуждаеше от фенера, но като се замислеше за всички тези камъни около себе си — които го разделяха от мъглите горе, — не изпитваше никакво желание да го гаси.

Мрежата от тунели беше далеч по-обширна, отколкото очакваше. Винаги си беше представял мястото като една голяма пещера под гробницата… но изобщо не беше така. При повторната направа на света Хармония беше събрал различни бежански народности, за да ги разположи на една и съща територия, която в днешно време се наричаше Елъндел. Под каква част от града се простираха тунелите? Подминаха някои, които бяха наводнени; каква беше разликата между тях и сухите?

Най-после преминаха през отвор и се озоваха в по-различна, голяма каверна. Той издигна фенера, за да огледа и замръзна на място. Вместо още естествен, груб камък светлината огря прашни плочки и колони. Части от пода бяха изтръгнати. Отвъд всичко това най-неочаквано се издигаше малка колиба.

— ТенСуун? — попита той, когато тръгнаха отново.

— Не изоставай, човеко.

— Това да не е…

— Да. Много хора се укриваха в подземията на Кредик Шау, палата на Лорд-Владетеля. Сейзед ги премести тук, както постъпи с всички останали каверни и убежища.

Уакс не можеше да откъсне поглед, зяпнал пред оживялата история — не, митология. Палатът на Лорд-Владетеля. Място, където бяха пристъпвали Оцелелия и следовниците му.

Поквара… самият Кладенец на Възнесението трябваше да е там вътре.

— Човеко — произнесе настоятелно кандрата. — Има нещо, което искам да видиш. Ела.

Някой друг път, помисли си Уакс, обърна гръб на изгубения Кредик Шау и последва ТенСуун.

— МеЛаан спомена, че кандрите не идват често тук. Защо? Това не е ли домът ви?

— Тук е свято място — отвърна хрътката. — Да, това е домът ни, но е и затвор… и още толкова много неща. Под управлението на Лорд-Владетеля се нуждаехме от личната си свобода, да бъдем себе си. Навън ни контролираха, хората ни бяха превърнали в роби.

Горчивина, помисли си Уакс. Дори и след стотици години създанието изпитваше болка от миналото си. Винеше ли човечеството? Кървящата винеше ли човечеството?

— Идваме тук — каза ТенСуун, — когато изпаднем в меланхолия. Обикновено сами и никога редовно. Там горе съществуват места, където можем да общуваме помежду си, да сме такива, каквито сме. Имаме домове. Личен живот. По-младите поколения почти никога не идват тук. Предпочитат живота си, какъвто е сега, и не желаят да си спомнят миналото. Предполагам, че аз съм същият, но по различни причини.

Уакс отново кимна, като крачеше редом с кандрата. Двамата навлизаха все по-навътре из виещите се тунели на Родната земя. Подминаваха много празни камери, но в някои имаше и странности, като например две стари кошници и малко пръснати кости по пода.

Уакс беше посещавал достатъчно тунели из Дивите земи, но повечето бяха създадени от човешки ръце, често из мини. Тези каверни бяха различни — бяха издавали мирис на прах и пръст още по времето, когато мястото е било живо. На вода и плесен. На търпение.

Тунелите бяха неравни и все пак гладки като восък, разтеглен под дълго горяла свещ. Света земя. Доколкото му беше известно, по време на Катацендъра всичко останало на света беше изцяло претворено. Но тези пещери се простираха обратно във вечността, стари като човешката памет. По-стари.

Накрая достигнаха малка камера, която не изглеждаше толкова органична като останалите. Да не би по някакъв начин да беше оформена от ръка на кандра? ТенСуун седна на входа на помещението. Светлината от фенера на Уакс блещукаше в настилката от гладък, объл камък по пода, която се отдалечаваше в поредица от ями. Може би по около метър широки, ямите изглеждаха като дупки, изкопани от златотърсачи с наивни надежди да открият метал из Дивите земи.

Уакс хвърли поглед на ТенСуун.

— Минах от тук на идване да те посрещна — произнесе кандрата с ръмжащия си, получовешки глас. — Подуших нещо нередно.

Подушил? Уакс не долавяше никакви странни миризми… но пък цялото място миришеше странно. Пристъпи в помещението и тогава забеляза нещо. Една от ямите беше пълна. Да не би това да бяха хартиени листове?

Да, бяха. Щом Уакс коленичи на ръба на ямата, с изненада откри, че това са стотици листове с нагънати ръбове, сякаш откъснати от книга. Съдържаха ситно писмо с номерирани стихове. Словата на Основателите.

Освен обичайните думи, върху тях някой бе издраскал всичко с кафеникавочервено мастило.

Кръв, помисли си Уакс. Това е кръв. Той остави фенера на пода, посегна и взе една от страниците. Книга осемдесета, стихове от двадесет и седми до петдесети. Стихове за похода на Хармония към Истина.

Някой, най-вероятно Кървящата, бе изписал върху тях думите лъжи, лъжи, лъжи.

Уакс изрови други страници. По доста от тях бяха издраскани дума или фраза, макар че повечето просто бяха омазани в кръв. Нещо във всичко това притесняваше Уакс. Нещо, което караше окото му да потрепва.

Бях там, пишеше на една от страниците. Никой, казваше се на друга. Беше, съобщаваше трета. Започна да ги подрежда една до друга. ТенСуун, за когото почти бе забравил, подуши въздуха от мястото си при входа.

Уакс хвърли поглед назад:

— Видя ли ги?

— Да — отговори ТенСуун.

— Какво означават според теб?

— Аз… не останах дълго — каза кандрата, след което отмести поглед. — Не прекарвам много в тази стая, човеко. Не я харесвам.

Тази стая… Уакс почувства хлад. Тук ли бяха хванали в капан ТенСуун, заключен, без кости, в очакване да го екзекутират?

Поквара. Беше коленичил на мястото, определило съдбата на света.

Той се протегна и взе още страници. Изглежда, Кървящата бе накъсала всички томове на Словата на Основателите — пълната версия. А и на старо издание, ако се съдеше по факта, че е писана на ръка, вместо отпечатана.

— Наистина си я познавал, нали? — попита Уакс. — Издигащия се воин?

— Познавах я — произнесе меко ТенСуун. — Към края прекарах повече от час без клиновете си, така че спомените ми отслабнаха. Но повечето от изгубеното беше от времето точно преди падението ми. Повечето ми спомени за нея са неопетнени.

Уакс се поколеба, стиснал листовете в ръцете си:

— Каква беше тя? Имам предвид, като личност?

— Беше силна и ранима, едновременно — прошепна ТенСуун. — Беше моят последен и най-велик господар. Имаше умението да излива всичко от себе си в своите дела. Когато се бореше, беше острието. Когато обичаше… беше целувката. В това отношение бе далеч по-истински… човек, от всеки, когото съм познавал.

Уакс откри, че кима, докато подреждаше страниците около себе си — на купчини, според това дали по тях има драсканици, или не. Онези с отпечатъци от пръсти трупаше на отделна купчина. Може би щяха да са от полза. По-вероятно нямаше. Все пак Кървящата можеше да се променя.

Накрая ТенСуун приближи до него.

— Изглеждат така — каза той, като огледа страниците, — сякаш биха означавали нещо, като ги подредиш заедно.

— Да — каза неудовлетворено Уакс.

— Какво има?

— Прекалено много е — отговори Уакс, като махна с ръка към всичко. — Твърде объркано, твърде сензационно. Защо й е да изпише всички тези страници, а после да ги изтръгне и остави тук?

— Защото е луда.

— Не — каза Уакс. — Не е от този вид лудост. Работила е твърде преднамерено, фокусирано. Мотивите й може да са налудничави, но методът е премерен. — Как можеше да го обясни? Този случай караше инстинктите му да се изправят един срещу друг. Опита отново: — Когато някой остави нещо подобно, това означава едно от две неща. Немарливост или престараване. Не е немарлива, но и не смятам, че опитва да се прави на сладка, да размахва пред нас улики и да играе игрички. Когато разговарях с нея…

— Говорил си с Паалм? — попита настоятелно ТенСуун с наострени уши. — Кога?

— По-рано тази вечер — отвърна Уакс. — Усетих някакво съжаление в нея. Твърди, че не си играе, но това изглежда като игра. Хиляда разхвърляни страници, оставени така, че да бъдат събрани и да се превърнат в улика? — той поклати глава. — Не го вярвам. Лудост или не, трябва да е знаела, че в крайна сметка някоя кандра ще ги открие.

— Много добре — каза ТенСуун, като отново се отпусна на задните си лапи. — И си разговарял със самата нея, не с някоя имитация?

— Да. Странно ли е? И ти го правиш сега. МеЛаан сякаш също не играе определена роля.

— Ние не сме Паалм — произнесе ТенСуун. — Откакто я познавам, е отдадена на изпълнението. Бях като нея преди години. Не знаех кой съм, ако не имитирам някого.

Уакс огледа страниците. През една беше издраскано Свобода. Ще ти дам свобода, независимо дали, казваше се на друга в половинчата мисъл.

— А тя каква беше? — попита Уакс. — Коя е тя, Пазителю?

— Трудно е да се каже — отговори ТенСуун. — Паалм беше любимката кандра на Лорд-Владетеля. Робиня на волята му и на договора, който сключихме с него. Тя не обърна внимание на събитията, които съпътстваха края на Света на Саждите; изчезна, не се върна в Родната земя. Допусках, че е мъртва, докато не се появи сред оцелелите. Дори и тогава странеше от нас, макар че, като всички, служеше на Хармония. Докато… нищо. Отсъствие.

— Свобода — произнесе Уакс и почука по страницата. — Каза същото и на мен. Какво значи?

— Не зная — каза ТенСуун и в сравнение с преди гласът още по-силно наподобяваше на ръмжене. — Тя предаде всичко, което сме. Но пък и аз сторих същото. Така че може би сме заедно във всичко това, двамата с нея. Две от най-старите чудовища, останали на тази планета, след като сега мнозина от Вторите са предпочели бягството и са отнели живота си.

— Свобода — прошепна Уакс. — Някой друг ни движи… Остави бележка за мен в имението на губернатора. Отърва политик от езика му, за да преустанови лъжите му. Уби свещеник, като избоде очите му, за да го накара да спре да гледа. Да вижда. Кого? Какво?

Тя бе живяла като кандрата на Лорд-Владетеля, подскачала и танцувала според прищевките му. А после… слуга на Хармония? Живееше с гласа в главата си и през цялото време е знаела, че ще овладее свободата. Какво ли би било чувството?

Би ли те накарало да извадиш един от клиновете си? Дали не би направил опит да отнесеш тази свобода на всички? Подведен, в собствената си лудост, сигурен, че светът се нуждае от спасение?

Уакс се изправи бавно.

— Всичко е заради Хармония.

— Блюстителю?

— Опитва се да свали Самия Бог.

— Това е лудост.

— Да — каза Уакс, като се обръщаше към кандрата. — Така е — той започна да крачи напред-назад из малкото помещение. — Разговаряй с Хармония, за да научиш нещо, което искам да знам. Първия път Кървящата напуснала ли е, защото Хармония е опитал да поеме контрола върху нея? Това ли е дало началото?

Моментно мълчание.

— Да — отговори ТенСуун. — Хармония казва, че не е опитвал да я контролира директно. Но я е притиснал силно да извърши нещо, което не е искала да направи.

— Тя не спира да настоява на тази своя идея, че всички хора са контролирани — Хармонийо… да не би тя да е била Тан Проклетия? Да не би да е носила тялото му още тогава? Била ли е там, когато застрелях Леси? — Вижда всички като марионетки на Хармония… в очите й политиците са неговата уста. Поради тази причина иска да свали правителството. Религията? Тя е очите на Хармония, за да следи хората. Бори се с това, като създава размирици между религиозните секти.

— Да… — каза ТенСуун. — В известен смисъл може да се схваща като продължение на Първия договор. Служи на Лорд-Владетеля. Повали силата, която с много труд той е победил. Хармония е част от това.

— Но какво съм аз? — продължи Уакс, като слушаше наполовина ТенСуун. — Защо аз? Защо се е фокусирала върху…

Не, грешен въпрос.

Какво щеше да направи след това? Очи, език… може би уши? Представи си, че е на крачка пред теб, помисли си той. Подготви се за най-лошото.

Отново сведе очи към страниците по пода. Тя искаше да отстрани Уакс от пътя си. Сложна загадка? Беше начин да му изгуби времето, да отклони вниманието му. Беше накъсала тези листа не за да си поиграе с него, а за да го отстрани от разследването за достатъчно дълго, че да приключи следващият етап от плана й. Беше го довела тук с онази прах по робата си. Тъкмо затова я беше подхвърлила.

— Тя знае — произнесе Уакс. — Знае какво ще направиш, ТенСуун. Какво си направил — почувства студ и срещна нечовешките очи на кандрата: — Планирала е да изпратиш кандрите да спечелят обратно сърцата и умовете на хората. Това те оставя открит. Следващата й стъпка е да ги доведе долу.

* * *

Уейн се мотаеше между два огъня. В единия краката от маси и столове чертаеха остри линии и приличаха на призрачни крайници на трупове. Мъглите не приближаваха много до огньовете, макар че пушекът ги имитираше добре. Като просяк, облечен толкова спретнато, че го разпознаваш като такъв едва когато се приближи достатъчно и го подушиш като хората.

Уейн поспря до един от огньовете, за да запали пурата си от него. Последното го принуди бързо да изгаси ръката си, защото едва не пламна. Подуши собствените си опърлени косми и мириса на огъня. Лакираните мебели не горяха чисто. Усещането за горещина му харесваше обаче. От него се чувстваше жив.

Беше престанал да пълни металоемите си с надеждата, че разполага с достатъчно здраве за онова, което се задава. Точно сега не можеше да си позволи да е слаб или болнав. Не и с всичко, което се случваше наоколо.

Отстъпи от пламъците и пъхна пурата между зъбите си. Беше от хубавките, от тайните резерви на самия губернатор. Уейн всмука дълбоко, преди да си спомни, че мрази проклетите му неща. Е, какво пък. Не беше разменил нещо ценно за нея. Само една от вилиците на Уакс.

Събраната на площада тълпа бе от най-големите, които беше срещал през тази вечер. Притискаха се към огъня като ято гарвани, привлечени от убито животно. Уейн се запиля зад тълпата и подаде пурата си на някой там. Остави жената да си стои озадачена, когато се гмурна обратно в тълпата.

През такава тълпа човек не можеше да се движи през хората, но се получаваше да ходиш с тях. Трябваше да си облечеш тълпата като добро палто, плътно и тясно, а сетне да оставиш на плата да ти даде някаква посока. Уейн влачеше крака, когато хората влачат крака, и крещеше на всички правилни места, придавайки необходимото пиянско заекване на думите си. Сръчка приятелски някого, когато друг го блъсна и не след дълго приближи предните редици. Тук, над всички останали, стоеше мъж без риза, облечен в панталони с тиранти. Беше стъпил в най-горната част на една статуя във фонтана, държеше се за равновесие за копието на Оцелелия, а другият му юмрук бе издигнат към тълпата.

— Обират ни! — крещеше мъжът.

Вярно, самата истина, помисли си Уейн, докато крещеше в знак на съгласие заедно с тълпата.

— Очакват да работим по цял ден, но после, когато не им е угодно, просто ни захвърлят и не ги е грижа дали гладуваме!

Да, така правят, помисли си Уейн и се присъедини към ругатните и виковете.

— Правят си услуги едни на други — изрева мъжът. — Изстискват ни до последната капка, а после отиват на някое от техните разточителни празненства.

Бил съм на тези празненства, помисли Уейн. Чудесни сандвичи.

— Оцелелия би ли търпял всичко това?

Вероятно не, призна Уейн. Докато тълпата се люлееше около него, той скръсти ръце и се замисли. Разбира се, беше важно да заловят кандрата с убийствени наклонности и така нататък, но пък, покваро, май не беше точното време да се размотаваш наоколо в компанията на мошеници и благородници. Като слушаше речта на мъжа, наполовина му идваше да се обеси, което беше тревожно, защото по правило имаше самоубийствени желания само сутрин.

Канеше се да се обърне и да отплава обратно към имението, за да поговори с МеЛаан по въпроса, когато нещо се промени. На статуята се покатери нова фигура: по-възрастен, оплешивяващ мъж, който беше натрупал малко повечко материал около кръста, но по приятелския начин. Носеше богато украсена роба, която се нищеше на подгъвите като мъглопелерина. Свещеник на Оцеленците?

По-възрастният свещеник вдигна умолително ръка, а крещящият мъж сведе глава уважително и отстъпи. Под гигантския образ на Оцелелия неговият свещенослужител щеше да бъде изслушан. Уейн почувства вълнение около себе си, сякаш стомахът му току-що е открил, че се е натъпкал с гнили ябълки. Религията го притесняваше. Понякога изискваше от хората неща, които иначе никога не биха извършили.

— Идвам при вас — започна в нощта свещеникът — с разбиране и симпатии. Но ви умолявам да не призовавате името на Оцелелия в грабежи и унищожение. Има начин да отвърнете и ще се присъединя към вас в него, но не живеем в дните на тиранията на Лорд-Владетеля. Можете да ги накарате да чуят гласовете ви. Можете да изпратите свои представители при правителството.

Тълпата се смълча. Няколко мъже изкрещяха ругатни, които разясняваха съвсем точно какво точно искат да причинят на губернатора, но повечето запазиха мълчание.

— Оцелелия казваше, че иска да се усмихваме — умоляваше свещеникът. — Учеше ни, че не бива да позволяваме на тъгата да ни покруси, независимо колко зле върви животът.

Настроението на тълпата се променяше. Блъскаха се, вместо да викат. Уейн се поотпусна. Е, може би религията ставаше и за нещо повече освен за изискани дрешки и странни шапки. Ако свещеникът успееше да пръсне тълпата, Уейн на драго сърце би му купил питие. А купуването на питиета за свещеници беше страхотно, защото обикновено не ги пиеха, така че човек се озоваваше с две…

Един момент. Защо онзи приятел с тирантите — същият, който говореше по-рано, — защо се промъкваше зад свещеника? И вдигаше ръка, сякаш се кани да…

— Не! — извика Уейн, като разблъскваше тълпата на път за фонтана.

Замрази времето, което предизвика доста голямо объркване сред хората около него, но и това не помогна много. Единственото, което му оставаше, бе да стои безпомощно, докато свещеникът си оставаше прекалено надалеч, за да бъде спасен. Мъжът с тирантите стоеше точно зад внимателния старец, с вдигната ръка, в която под светлината на огъня, лъщеше нож.

Само дето не беше нож. А игла.

Уейн отстрани забързващата си сфера. Иглата се заби в гърба на свещеника. Мъжът със закръглено лице потрепери изправено, а после плътта му започна да се топи. Стана прозрачна, очите му изтекоха от орбитите, а кристалните му кости заискриха под светлината на огньовете.

— Гледайте! — каза гологърдият мъж. — Виждате ли какво са изпратили, за да ви усмирят? Безликите безсмъртни служат на благородниците! Това не беше свещеник, а един от слугите им. Искат да вярвате, че сте свободни, че демокрацията им работи за вас, но всичко, което ви заобикаля, е лъжа!

Уейн зяпаше втрещено как свещеникът — не, кандрата — се опитва да остане прав и да проговори, но това само влоши нещата. Протестиращите закрещяха с подновена злоба, като се изключеха онези около Уейн, които все още бяха озадачени как така времето около тях е спряло да се движи.

Една жена в мръсна пола го огледа подозрително:

— Ей, ти не си ли онзи тип от Дивите земи?

Уейн направи гримаса, като отстъпваше. Водачът на фонтана го забеляза и прекъсна изобличителната си реч. Той посочи Уейн:

— Един от тях е тук! — извика той. — Изпращат констабли сред нас! Навсякъде са! Контролират ви!

На практика цялата тълпа се обърна и погледна Уейн.

Е, по дяволите.