Брандън Сандърсън
Отсенки от себе си (17)

15.

Едно от нещата, на които животът в Дивите земи бе научил Уакс, беше, че хората са готови да осребрят всичко. Първия път, когато видя някой да продава вода, остана изненадан. Кой би продавал нещо, което буквално тече от небето?

Сега, повече от двайсет години по-късно, беше изненадан, че никой в Елъндел не е изнамерил начин да облага събирането на дъждовна вода. Стига някой да иска нещо, можеш да му наложиш такса. Това беше двойно по-вярно за аломантията, макар че някои консерватори заклеймяваха засилената комерсиализация на Металните изкуства. Наемните ферохимици се намираха по-трудно от аломантите, може би защото териските традиции се отнасяха към силите им с такова благоговение.

Уакс изкачи стъпалата на сградата, която се издигаше самотно в относително приятен квартал, дори и тази негова част, така да се каже, да бе по-мрачната част от улицата. Мястото имаше два етажа и капаците на прозорците му бяха спуснати, въпреки че светлината отвътре ги огряваше с топло сияние. Една черна карета — с одран сребърен герб — беше паркирана на алеята вдясно.

Усмиряването премина през него, веднага щом достигна вратата. Спокойно, нежно усещане, като емоционално обезболяващо. Сякаш някой беше притиснал възглавница върху емоциите му в опит да ги задуши от нежност.

Немарливост, помисли си той. Трябваше да си взема шапката. Шапката имаше алуминиеви подшивки, а бе възможно Кървящата да разполага с клин, който да й позволява да Усмирява или Размирява. Е, по-късно трябваше да си я вземе. Блъсна вратата и се озова в помещение, огряно от мъждиви лампи с червени абажури. Пръснатите мъже и жени вътре се излежаваха на възглавници, пушеха пури или ароматизирани лули и се взираха в тавана, който бе боядисан като стъклопис в красиви, абстрактни шарки.

Повечето заведения затваряха по това време, но не и Усмирителните салони. Посещенията в тези салони бяха по-скъпи от ходенето на кръчма, но пък нямаха същия страничен ефект. Или по-точно — имаха различни странични ефекти. Жена в одежди на икономка — и шапка, вероятно с подшивки от алуминий, — приближи Уакс, за да поиска заплащане, но Уакс и показа легитимацията си.

— Ако си мислиш, че документите означават безплатно — каза собственичката, — трябва да си отскоро на служба.

Уакс й отвърна със суха усмивка, докато прибираше металната пластина. Жената стопанисваше долнопробен Усмирителен салон. Макар онова, което правеше, да не беше незаконно — забавното бе, че нямаше забрана да манипулираш емоциите на хората, стига да си плащат за това, — отдавна беше свикнала с редовните посещения на констаблите. Не само, че тези места привличаха хора, които се укриват, но бе напълно възможно в по-непочтените салони да се възползват от клиентите си.

Никой вътре не отговаряше на описанието на Чапао, но пък Усмирителните салони често имаха повече от едно помещение.

— Нисък мъж — каза Уакс, — оплешивяващ. Известен като Чапао, но може да не си е казал името.

Собственичката кимна и даде знак на Уакс да я последва, след което започнаха да си проправят път през помещението и излегнатите по пода клиенти. Мрачната, опушена сграда трябваше да засили нервността на Уакс — точно на такива места се случваха нещастните случаи и засадите, — но Усмирението се надмогваше трудно. Разкъсваше горните пластове на тревогите му и разкриваше тези под тях — тревогата му за Уейн и Мараси. Под тях пък — изненадващо безсилие — дори гняв, — насочено към Бог. След това и на тези емоции пораснаха пърхащи криле и го оставиха кух. Не спокоен, а празен.

Искаше да се отпусне в някое от креслата, да затвори очи и да въздъхне уморено. Кървящата можеше да почака. Едва ли щеше да опита да извърши ново убийство още тази вечер. А и защо да се тревожи, ако го извърши? Вероятно така и така не би могъл да й попречи.

Откриваше, че мрази това чувство. Емоциите бяха негови, собствената му сърцевина. Когато му ги отнемаха, не се чувстваше по-щастлив, нито забравяше. Просто му се повдигаше.

Ускори крачка, за да подкани и собственичката да побърза, докато напускаха помещението с възглавниците и тръгваха по дълъг коридор. Тук подминаха няколко други стаи: Напълно бяло помещение с хора, насядали с кръстосани крака на пода. Друго — напълно черно, без каквото и да е осветление, в което хората едва се различаваха. Имаше дори стая с изрисувани дървета по стените и под, покрит със слама като в териска колиба за общи събрания. В това помещение седеше самотен мъж, на самотен стол и със затворени очи.

Собственичката поведе Уакс по поредица от стъпала. Може би мъжът в териската стая беше един от Усмирителите — салонът трябваше да разполага с поне един от тях, от когото да се разширява малката Усмирителна сфера. Салоните бяха задължени да вграждат алуминиеви листове в стените, за да ограничават влиянието на емоционалната аломантия върху съседните къщи, но правилото не се налагаше навсякъде.

Собственичката отведе Уакс до малка стая на втория етаж, неукрасена, като се изключеше една маса за масаж в центъра й. Чапао не лежеше на нея. Вместо това крачеше до един залостен прозорец в далечната стена, а изнервената масажистка стоеше наблизо със скръстени ръце. На един стол до стената седеше старец. Металните мускали в джоба му — видими за Уакс по малките, пръснати линии, сочещи към уловените люспици, — го идентифицираха като аломант.

Уакс повдигна вежда. Чапао беше платил за частен сеанс. Откъде беше намерил толкова пари? Кочияшът се закова и погледна Уакс. Очите му отскочиха към пистолетите на кръста му, след което падна на колене и се разрида.

Възрастният Усмирител се изправи с ясно доловимо изпукване на ставите:

— Направих всичко възможно, господарке Халекс — каза той на собственичката. — Но този човек не се нуждае от аломантия. Трябва му лекар.

— Твой е — каза господарката Халекс на Уакс. — Изведи го оттук. Притеснява хората ми.

Уакс прекоси помещението и се отпусна на коляно до Чапао. Ниският мъж трепереше, обвил краката си с ръце.

— Чапао — каза Уакс. — Погледни ме.

Чапао се обърна към него.

— Как се казва кучето ти? — попита Уакс.

— Моето… нямам куче. Умря преди няколко години.

Задоволително. Не беше дегизираната Кървяща, освен ако не се беше сетила да разпитва случайни кочияши за домашните им любимци, преди да ги убива и да приема формата им.

— Какво се е случило? — попита Уакс. — Защо си тук?

— За да забравя какво видях.

— Усмиряването не работи по този начин — каза Уакс. — Не отнема спомените ти.

— Но поне трябва да ми олекне, нали?

— Зависи от емоциите, които изпитваш — обясни Уакс, — и от уменията на Усмирителя — той сложи ръка на рамото на мъжа. — Какво видя, Чапао?

Мъжът премигна с кървясали очи:

— Видях… себе си.

* * *

Разбира се, Арадел не беше в кабинета си. Помещението беше там, по неговите думи, за да има къде да сядат лордовете на къщите, когато идват да ми се оплакват.

Мараси го откри на покрива на участъка, където изслушваше докладите на двамата участъкови Монетомети, които наблюдаваха улиците на града. Мараси изчака учтиво заедно с МеЛаан и няколко констабъл-лейтенанти, стоящи наблизо, и успя да чуе по-голямата част от последните новини. Из улиците все още има хиляди хора, милорд. Събират се из кръчмите. Не се разотиват по домовете си…

Арадел беше стъпил с ботуш на ниската стена, ограждаща покрива, и слушаше рапортите им. Около всеки от Монетометите ясно се забелязваха завихряния от мъгла; мъглата реагираше на аломантия. Най-накрая Арадел ги освободи. Не бяха истински констабли — по-скоро наемници. Лоялността им бе запазена за къщите им. Или в някои случаи — за личната им изгода.

Докато двамата тръгваха — със скок от покрива, — констабъл-генералът се обърна към лейтенантите.

— Подгответе хората за разчистване на кръчмите — каза тихо.

— Сър? — попита една от жените.

— Ще ги затворим — каза Арадел и посочи: — Първо по крайбрежните булеварди, а след това из по-малките улици. Не можем да започнем, преди да получа разрешение от губернатора да наложа военно положение в октанта, но искам констаблите да са готови, преди да сме получили заповедта.

Лейтенантите се подчиниха тичешком. Арадел хвърли поглед на Мараси и на нея й се стори, че разпознава нещо от предшественика му, войник, починал като мъченик в дните на Издигащия се воин. Дали в друга епоха този човек нямаше да бъде полеви генерал вместо полицай?

— Какво имате за мен, лейтенант Колмс? — каза той, като й махна да пристъпи напред. МеЛаан още се бавеше при стълбището, с ръце в джобовете на панталоните.

— Нашият убиец, сър — каза Мараси, като му подаде папката. — Изкопала се е от собствения си гроб, след като са я екзекутирали за наводненията на изток. Няколко дни по-късно са намерили костите наблизо и са го обявили за оскверняване на гроб. В края на краищата как биха отгатнали, че един от Безликите безсмъртни е населявал тялото на убиец и престъпник?

Арадел изпусна въздух с тихо съскане. На булеварда зад него, въпреки късния час, под уличните лампи се движеха сенки.

— Значи всичко това е нейно дело?

— Извинете, сър — отвърна Мараси, — но бих казала, че всичко това е по вина на непоносимите работни условия в града. Като оставим настрана тази уговорка, Кървящата със сигурност подклажда проблема. Искала е градът да бъде на ръба, когато направи своя ход.

— Гибел… — прошепна Арадел. — В сравнение с това изглежда едва ли не тривиално дали губернаторът е корумпиран, нали?

— Предполагам, че зависи кого ще попитате.

От улицата долу се надигнаха викове; група мъже, които минаваха покрай канала и разговаряха бурно. Не успяваше да различи думите им, а само интонацията.

— Все още ми трябва доказателство — каза Арадел. — Не че искам да подценявам усилията ти, лейтенант. Но не възнамерявам да преследвам духове сред мъглите, така че искам да го видя със собствените си очи. Това важи и за губернатора. Дръж си очите отворени. Ако успееш да ми намериш нещо неоспоримо, ще го използваме веднага щом всичко се размине. И все още ми трябва някакво доказателство по отношение на твоя свръхестествен убиец.

— Разбирам, сър — каза Мараси и кимна към МеЛаан, осветена от фенерите, окачени на стълбове до вратата за стълбището. — Имам такова доказателство за вас, ето там. Но ще е най-добре, ако ви го покажем насаме.

Арадел бавно премести тежестта си напред, спускайки крак от парапета, на който беше стъпил. Хвърли поглед на Мараси, която кимна.

— Долу — каза на двамата констабли, които все още стояха с него. Младши ефрейтори, които използваше за свръзки. Те се подчиниха и щом изчезнаха, Арадел прекоси разстоянието до МеЛаан. — Надявам се — каза той, след като се покашля, — че въпросите ми няма да ви обидят, ъ, Ваша Божественост.

— Искрените въпроси никога не обиждат, човеко — произнесе МеЛаан, — защото е ваше задължение да дирите истината. Истинските въпроси получават само истински отговори.

Кожата й заискри и стана прозрачна като преди, но едновременно с това придоби калейдоскопичен гланц. Тя разпери ръце и по някакъв начин блузата й се разцепи и изхлузи по раменете, за да разкрие прозрачната горна част на тялото й, в която се забелязваше смарагдов скелет, блещукащ в светлината на лампите.

Мараси премигна. Е, не това очакваше. До нея Арадел си пое рязко въздух, след което сякаш престана да диша, докато се взираше в гледката. Главата на МеЛаан — напълно прозрачна — се наведе на една страна и им хвърли майчински поглед.

— Говори — прошепна тя.

— Онова… — Арадел прочисти гърло. — Онова, което констабъл Колмс ми казва, истина ли е? Възможно ли е някой от вашия вид да е зад всичко това?

— Паалм е изгубена душа — произнесе МеЛаан, — измъчена от покрусен ум и изопачен дух. Да, тя е една от нас, човеко. Задачата ви не е лесна, но ще ви се притечем на помощ в този час на отчаяние.

— Страхотно — каза Арадел. — Предполагам… предполагам, че това беше потвърждението, от което се нуждаех — той се поколеба. — Някакъв шанс да кажеш добра дума за мен на Хармония?

— Делата ти са собствените ти добри думи, човеко — произнесе МеЛаан. — И твоят Бог ги чува. Върви и защити този град. Не се тревожи за себе си, а за ближния.

— Разбира се, разбира се — отвърна Арадел. — Тогава ще се заемам. Освен ако не можеш да ми кажеш нещо повече…

— Хъркането ти — произнесе МеЛаан — е малко шумно.

— Моето… какво?

— Като на стотина гневни колоси — продължи МеЛаан. — По време на скално свличане. И ето, не след дълго може да разбуди мъртвите.

— Да… — проточи Арадел.

— Върви си по пътя, човеко — каза МеЛаан.

— Както заповядаш. Лейтенант Колмс, за момент?

Той склони глава пред МеЛаан, а след това я заобиколи, без да успява да откъсне очи от нея. Вярно, че и Мараси изпитваше затруднения да направи същото. МеЛаан надмогваше сетивата, дори когато не беше прозрачна и разголена. МеЛаан й кимна — нямаше нужда да се връща за нея. На половината път надолу по стълбите Арадел изпусна дълбоко въздух:

— Е, това беше странно.

— Предупредих ви — отбеляза тя.

— Наистина ме предупреди. А онова за хъркането… предполагам, беше метафора. Но за какво? Констаблите може би сме прекалено шумни? — той кимна на себе си. — От нас се очаква да служим на хората, но постоянните оплаквания за полицейска бруталност, служителите на реда, които заповядват наляво-надясно, все едно са някакви лордове… Да, сега разбирам. Трябва да направя някои промени. Мислиш ли, че това имаше предвид тя?

— Не зная — отвърна предпазливо Мараси. — Срещата с нея се отразява дълбоко на всеки.

— Съвсем вярно — Арадел се поколеба на стълбите, извърнат така, сякаш жадуваше да се върне горе. Успя да се въздържи. — Въпросът ми от по-рано остава. Някъде там има безсмъртен убиец, който може би се опитва да свали правителството. Как, в името на Съхранение, можем да се преборим с нещо подобно?

— Не можете — отговори Мараси. — Лорд Уаксилий ще се справи с кандрата. Ние трябва да се съсредоточим върху задачата градът да не експлодира.

Арадел кимна:

— Искам да направиш нещо за мен.

— Сър? — все още стояха на стълбището, осветено от една самотна електрическа лампа над тях.

— Спомена лорд Ладриан — каза Арадел. — Струва ми се, че той ти има доверие, лейтенант.

— През последната година помежду ни се зароди приятелство.

— Той е непредвидим, лейтенант — каза Арадел. — Оценявам работата, която върши, но методите му… да кажем просто, че не бих възразил срещу малко повече информация относно това какво върши и кога.

— Искате от мен да го шпионирам?

Арадел сви рамене. Друг човек на негово място би изпитал смущение при толкова открито поставен въпрос, но при него сякаш не се получаваше.

— Няма да те лъжа, Колмс. Мисля, че можеш да се превърнеш в ценен ресурс за този отдел в повече от едно отношение. Работата ми е да следя закона в този октант да се спазва и ще се почувствам доста по-добре, ако знам какво прави лорд Ладриан. Дори и само за да съм готов навреме със съответните разрешителни… и необходимите официални извинения.

— Разбирам — каза Мараси.

Арадел почака за нещо повече. Мараси на практика чуваше вменените думи. Ти си констабъл, лейтенант. Това ти е работата. Изпълнявай.

— Можете просто да го попитате — каза тя. — Упълномощен е. Технически погледнато е под ваша юрисдикция.

— Мислиш ли, че не съм опитвал? Винаги обещава да докладва. Ако изкарам късмет, докладът му се състои от писмо, в което разяснява къде е провесил заподозрения надолу с главата… Помниш ли този случай? Или набързо ме осведомява на някое празненство кого преследва, най-вече за да поиска от мен подкрепления. Не искам да се превръщаш в бавачка, но сериозно, малко повече информация ще ми се отрази чудесно.

Мараси въздъхна.

— Ще ви предавам седмичен доклад. И по-често, при текущи разследвания като сегашното. Но ще го информирам за действията си.

— Чудесно. Фантастично — Арадел отново започна да слиза по стълбището, като пристъпваше също толкова бързо, колкото говореше: — Посети губернатора и му предай, че се нуждая от изпълнителна заповед за въвеждането на военно положение още тази вечер, за да разчистим кръчмите. Направи предложение да изпрати по една такава до всеки от октантите. После провери твоя приятел Ладриан и ми съобщи всичко, научено за тази Безсмъртна, която е решила, че може да постави града ни на колене.

Той стигна долната площадка и закрачи през главното помещение, като крещеше, че иска докладите на неколцина констабли, които бяха успели да извикат на служба същата вечер. Мараси го последва по-бавно, с толкова натежали крака, все едно носеше петдесеткилограмови окови.

Можеш да се превърнеш в ценен ресурс за този отдел в повече от едно отношение…

Стигна приземния етаж и излезе през задната врата на участъка. Знаеше си, че отношенията й с Уаксилий са й подсигурили службата. Ако не се беше присъединила към преследването на Майлс Стоте живота, никога не би станала толкова добре забележима. При все това беше допускала, че разбиранията й за историческата статистика на престъпленията, препоръчителните й писма и интервюто за работа са свършили по-голямата част от работата.

Такъв ли беше изобщо случаят? Дали Арадел не й беше дал работата вместо на някой като Реди, защото тя познаваше Уаксилий? Времето, прекарано в учене, имаше ли някакво значение?

Облегна гръб на стената в очакване на МеЛаан. Поквара… всичко ли трябваше да се върти около Уаксилий? Разбира се, самата мисъл я накара да се почувства като дете, което ревнува, че някое друго дете има повече кубчета от него.

Почти веднага след това МеЛаан се появи по уличката, като караше мъглата да се разбягва пред нея.

— Е? — попита тя. — Как се справих?

— „Ще ви се притечем на помощ в този час на отчаяние“? — цитира Мараси.

— Хей, това очакваше той.

— Не и аз.

МеЛаан изсумтя:

— Когато трябва, мога да се държа и божествено. Разполагам с дълъг опит.

— Защо тогава не се преструваш така около мен и останалите?

— Кой твърди, че точно това не е преструвката? — каза МеЛаан. Тя погледна Мараси в очите. — Може би задължението ми като един от слугите на Хармония е да показвам на хората онова, което трябва да видят, за да постигнат мир със себе си.

Внезапно Мараси почувства как потръпва от студ. Не заради думите, а заради погледа в очите на МеЛаан, които бяха станали леко прозрачни. Сякаш… за да й напомни?

А после МеЛаан отметна глава назад и избухна в смях:

— Не-е, просто те покварявам, хлапе. Не ви показвам тази своя страна, защото ми е прекалено трудно да не се хиля, когато говоря като някой от вехтите книги.

— Следователно подмятането за хъркането? — каза Мараси.

— Да. Трябваше да проверя този човек, когато Хармония започна да издирва Паалм. Хърка като парен локомотив. Както и да е. А сега накъде?

— Към имението на губернатора — отговори Мараси.

— Да вървим тогава — каза МеЛаан, като закрачи към изхода на уличката.

* * *

— На едно място отбихме — каза Чапао, свит до каретата си в мъглата до Усмирителния салон. — И вече бях чул разни звуци вътре в каретата. Не ми се понрави как излезе от онази църква, с омацани в червено ръце.

Уакс коленичи в задната част на каретата, без да престава да го слуша, и започна да развива вързопа от черен плат. От едната страна на каретата беше окачен фенер, който му предоставяше достатъчно светлина, но и огряваше мъглата. Все още долавяше докосването на Усмирителя от съседната сграда, но вече не толкова отчетливо. Чувстваше се почти нормално. Това беше едновременно хубаво и лошо, защото нямаше какво да удържа отвращението му, докато развиваше кървавия чук, с който бяха приковали отец Бин.

— Не трябваше да поглеждам в каретата — продължаваше Чапао. — Той ме предупреди да не го правя, нали разбираш. Но не се сдържах. Така че се обърнах бавно и надникнах през процепа за кочияша, онази пролука, която са оставили, за да поглеждаш да не би човекът вътре да не раздира тапицерията и така нататък… И открих, че не превозвам човек, а чудовище. Мъглив дух, с оголени кости и сухожилия, с лице от разтегнати мускули и остри зъби. Погледна ме, усмихна се широко и приближи процепа. Притисна онова оголено око към дупката и после се промени. Промени се. По лицето му порасна кожа и заприлича на моето. Превърна се в изкривена, изопачена моя версия.

Той отново зарида. Уакс отви костите от вързопа — от трупа на Пътеследващия, когото Кървящата бе имитирала, за да убие Бин. Избелени, оглозгани, а под тях — купчина дрехи. Одежди на Пътеследващ? Да, цветовете съответстваха.

— Ръцете му бяха червени… — шепнеше Чапао.

— А след това започна да бягаш? — попита Уакс, като подреждаше внимателно костите.

— Не — каза Чапао, — шибнах конете в галоп и подкарах онова адско изчадие в каретата си. Кочияш на самия Железни очи. Какъв смисъл имаше да бягам? Душата ми беше в ръцете му. Хармонийо… душата ми е в ръцете му!

— Не — каза Уакс. — Това е било измама, фалшиво лице, Чапао. Твърдиш, че е била изопачена твоя версия?

МеЛаан беше казала, че по-старите кандри често могат да наподобяват чужди лица, без да разполагат с правилните кости, но винаги има забележими разлики.

— Да — мъжът се сви още по-ниско. — Зная какво си мислиш, блюстителю. Че аз съм убил онзи свещеник, нали? Побъркал съм се и съм го убил. И онези окървавени ръце са били мои. Трябваше да се самоубия, да скоча от моста…

— Не — каза Уакс. — Измамил те е шарлатанин, Чапао. Не си го направил ти.

Мъжът просто изхленчи.

Уакс продължаваше да подрежда методично уликите, макар че се питаше каква ли полза има. Щеше ли традиционната детективска работа да помогне с нещо срещу такова създание? Как можеш да се опълчиш на митологията с микроскоп? Хармонийо… ами ако намереше улика? А ако му се удадеше възможност да я настигне? Можеше ли дори да се победи нещо подобно?

Взря се в костите и поклати глава. Щеше да извика екип криминолози, които да огледат доказателствата. Трябваше да се добере до имението на губернатора и да провери какво е положението.

Един момент, помисли си той и се наведе напред. Ето тук, на подгъва на робата. Какво беше това? Той заслони фенера, с което накара Чапао да изпъшка и да се свие още повече.

След като светлината от фенера намаля, Уакс най-после го видя по-ясно. Ъгълчето на подгъва грееше с мека синя светлина, която лесно можеше да бъде пропусната. Уакс посегна надолу, взе от веществото и го разтърка между пръстите си. Някакъв вид пудра? Що за пудра излъчваше собствена светлина, дори и толкова слаба?

— Забеляза ли нещо да грее при църквата, Чапао? — попита той, като се обърна към него. Уакс отново позволи на светлината от фенера да засияе. Дори и по този начин единственият отговор, който успя да изтръгне от него, беше объркано поклащане с глава. — Къде откара каретата? — попита Уакс.

— Площад „Лестиб“ — прошепна Чапао. — Където ми беше наредено да оставя създанието. А после стиснах очи и зачаках. То… на тръгване то се качи при мен. Сложи ръце на раменете ми, приближи лице до моето. Бузите ни се докосваха. Усещах кръвта, макар че не остави петна по ризата ми. То… то ми прошепна нещо, блюстителю. Ще те направя свободен. Когото отворих очи, го нямаше. Беше оставило тези кости в пътническото отделение заедно с малка купчинка монети. Помислих си, че със сигурност съм полудял.

Уакс изпи една допълнителна стъкленица с метали, за да възстанови запасите си, след което подсуши стъкленицата и взе проба от прахта. Площад „Лестиб“, кръстен на Лорд Мъглороден. Намираше се тревожно близо до имението на губернатора.

— Не се тревожи. По петите на създанието съм. Възнамерявам да го спра.

— Каза, че ще ме направи свободен — заприказва отново Чапао. — Ако не съм се побъркал, това означава… означава, че онова нещо беше истинско.

— Такова е — каза Уакс.

— Честно ви казвам, сър, предпочитам да съм полудял.

— Ами — произнесе Уакс, като се изправяше и побутваше Чапао към каретата му. — Създанието вероятно не те иска мъртъв.

— Вероятно?

— Няма начин да го знаем със сигурност — каза Уакс, като проверяваше мунициите си. — Но бих се обзаложил, че е така. Поне не те иска по-мъртъв от всички останали в този град. Може би. Все още не съм сигурен каква игра играе.

Чапао се беше поболял. Проклятие. Беше сигурен, че с последните си думи ще го утеши.

— Върви си у дома — каза Уакс и подхвърли на мъжа няколко банкноти. — Или си намери хотел. Поспи малко. Тя няма да се върне за теб.

Имаше си по-едър дивеч за преследване.