Брандън Сандърсън
Злочестие (50)

49.

Експлозията разкъса стъклената космическа станция и я натроши на парчета. Топлината и силата ме удариха веднага, а после ме заобиколиха. Изтекоха в протегнатата длан на Злочестие, всмукани като вода през сламка.

Всичко свърши за миг. Зад мен станцията се сглоби отново; стъклото се събра и се залепи.

Стоях като идиот и не спирах да натискам копчето.

— Мислеше си — заговори Злочестие, без да се обръща — че собствената ми сила може да ме унищожи? Може би в това би имало нещо поетично. Но аз съм повелител на силите, Дейвид. Познавам ги всичките, в цялата им сложност. Да, мога да ти кажа как действа Илдития. Да, мога да обясня какво върши Меган при прескачането в други светове — като основни и временни възможности. Но аз наистина съм безсмъртен. Нито една от силите не може да ме нарани за постоянно.

Смъкнах се на пода. Напрежението от всичко ме победи. Битката с Проф. Разрушение ме отмъкна. Натиснах копчето и бях готов да умра.

— Чудех се дали просто да не им кажа — разсъждаваше Злочестие и се обърна към мен. — Трябва да разбереш, че е необходимо да се унищожите. Разбери обаче, аз не трябва да се намесвам. Дори дребните нарушения — като това да бъда принуден да правя приспособления за нападението ви над Шарп Тауър — ме притесняват. Това е противно на традициите ни, макар че поддържането на моето прикритие го изискваше.

— Злочестие, ти вече се намесваш. Сериозно. Ти ги караш да се побъркват! Караш ги да разрушават!

Не ми обърна внимание.

Искри… как можех да го заставя да види? Как можех да му покажа, че той причинява мрака и разрухата, че хората не ги приемат толкова естествено, колкото твърди той?

— Като цяло вие сте едно нищо — тихо изрече той. — Вие ще се унищожите, а аз ще бъда свидетел. Няма да изоставя задълженията си, както са го правили други. Ние трябва да наблюдаваме, каквото е призванието ни. Но аз не бива да се намесвам, не пак. Прегрешенията на младостта могат да бъдат простени. При все че никога не съм бил наистина дете. Аз бях нов. А вашият свят е шок. Ужасен шок.

Той кимна, като че ли убеждаваше себе си.

Насилих се да стана. После извадих пистолета си от кобура на крака.

— Твоят отговор на всичко, Дейвид Чарлстън? — с въздишка произнесе Злочестие.

— Струваше си да опитам — отвърнах аз и вдигнах оръжието.

— Аз държа силите на вселената. Ти разбираш ли това? Всичките са мои. Аз съм това, което наричате Висш Епичен, умножено по хиляда.

— И в този случай си чудовище — отговорих аз. — Струва ми се, че божествените сили не те правят бог. Те те превръщат в побойник, който случайно разполага с най-голямото оръжие.

Дръпнах спусъка. Оръжието дори не стреля.

— Махнах барута — отбеляза Злочестие. — Нищо, което би могъл да направиш, все едно дали резултат от Епични сили или пък от човешка сръчност, не може да ме нарани.

Той се поколеба.

— Ти обаче не разполагаш с такава защита.

— О… — отвърнах аз.

И побягнах.

— Наистина? — запита той подире ми. — Това ли правим?

Измъкнах се от стаята и се понесох по пътя, по който бях дошъл; беше трудно, понеже съоръжението е било направено за хора, които се носят в безтегловност, а не ходят.

Стигнах стаята, в която бях дошъл. Път без изход.

Злочестие изникна до мен.

Преглътнах. Устата ми беше суха.

— Ненамеса, а?

— Разбира се, Дейвид — отговори той. — Въпреки че ти разби станцията. Не бива да те спасявам от… естествените последици от действията ти. Това място може да бъде толкова крехко.

Усмихна се.

Хвърлих се към някаква дръжка на пода — тъкмо навреме, понеже отстрани на стаята се отвори голяма дупка. Вятърът виеше.

— Сбогом, Дейвид Чарлстън — изрече Злочестие и тръгна, за да ритне пръстите ми.

В стаята проблесна светлина.

После някой удари Злочестие право в лицето и го просна. Въздухът спря да нахлува, аз поех дълбоко дъх и погледнах новодошлия.

Проф.

Носеше черната си лабораторна престилка, а очите му нямаха отсъстващия поглед, с който го бях оставил. Беше го заменило изражение на решимост и чиста упоритост.

— Ти — каза Злочестие, както си лежеше на пода. — Аз взех силите от теб!

Проф отвори престилката си. Под нея, на гърдите му беше закачена направената от Летящ рицар дреха — бързо поправена, мотиваторите сменени.

— Безполезно! — обади се Злочестие. — Ако съм ги взел, не би трябвало да действа. То… Аз…

Той объркано погледна светналото в зелено на стената силово поле.

Проф ми подаде ръка.

Изпуснах дълга облекчена въздишка.

— Как си? — попитах го аз и взех ръката му.

— Зле — прошепна той. — Благодаря ти, че ме върна. Мразя те за това, Дейвид. Но ти благодаря.

— Аз не съм те върнал — отговорих. — Ти се изправи срещу това, Проф.

Внезапно разбрах — като беше поставил мотиваторите и опитал отново да вземе силите си след случилото се, той ги бе посрещнал. Беше дошъл, за да рискува да загуби. Беше го направил.

Бе взел силите. Като Меган беше отделил от тях мрака, бе го захвърлил и ги прие.

Сега силите на Проф бяха негови, а не на Злочестие. Мотиваторите нямаха значение.

Проф ме хвана — може би възнамеряваше да ни телепортира — но изведнъж вълна от нещо се удари в нас и ни събори. Злочестие отново взе да свети с ярка червена светлина и заговори… Искри, този глас — нечовешки, нереален.

Нещо изпадна от ръката на Проф, Злочестие го посочи и то се изпари.

— Какво беше това? — попитах аз през ужасното скърцане, в което се превърна гласът на Злочестие. Говореше на език, който не можех да разбера.

— Това беше изходът ни — каза Проф. — Бягай.

Телепортаторът. Проклятие. Изправих се, а Проф постави силово поле между нас и Злочестие. То обаче изчезна за миг. Невъзможно беше да се биеш с него, това…

Някаква невидима сила ме събори на земята. Злочестие светна, вдигна ръце, образува лъч и го изстреля към мен.

Отново проблесна светлина и лъчът не улучи.

В стаята стоеше Меган и стискаше Разрушение за гърлото. Той сякаш се задушаваше. Зяпнах от изненада, когато тя го захвърли — той изчезна секунда по-късно, не по обичайния си начин, а просто избледня. Меган вдигна пистолета си и започна да стреля по Злочестие. Нямаше ефект, въпреки че той отново закрещя на странния си език.

Меган изруга и приклекна до мен.

— План? — попита тя.

— Аз… Меган, ти как…

— Лесно — обясни тя и отново стреля. — Хванах Разрушение от друго измерение, показах му снимка на мястото и го накарах да ме доведе тук. Там той е слонце, да знаеш. Сега… план?

План.

Понякога не знаеш какво ти трябва, докато не си нагазил дълбоко в работата.

— Изпрати двама ни — казах аз и се изправих на крака. — Изпрати Злочестие и мен в света на Зарево — но не в космоса, моля. Изпрати ни при Зарево, където и да е той.

— Дейвид, Злочестие ще те убие!

— Моля те, Меган, моля те. Довери ми се.

Тя изопна устни, аз се втурнах към Злочестие през разтреслата се стая, и Меган освободи силите си.

Хванах го и двамата се озовахме на друго място.