Брандън Сандърсън
Злочестие (15)

14.

Навремето смятах, че мога да разпознавам Епичните, щом ги видя. Фактът, че прекарах седмици с Възмездителите заедно не с един, а с цели двама скрити Епични, доказа, че не съм прав за това.

Все пак, имаше нещо във вида на Епичните, които са на върха на силата си. Стойката им, самоуверената им усмивка. Открояват се като оригване по време на молитва.

Проф изглеждаше почти като последния път, когато го видях — облечен беше в черна престилка, а ръцете му светеха в бледо зелено. Посивелите му коси бяха изненадващи за някой с толкова мощна физика. Проф беше як. Като каменна стена или булдозер. Никога няма да наречеш такъв човек елегантен и абсолютно никога няма да ти хрумне да го прередиш на опашка.

Проф крачеше по бяло-сивата улица, следван от сферично силово поле, в което беше затворена някаква жена. Дългата тъмна коса закриваше лицето й. Облечена беше в традиционна китайска рокля. Това беше Бурята, Епичната, която носеше дъждовете и караше насажденията да растат свръхбързо. Жената, с която говорих по-рано, каза, че Бурята се противопоставяла на властта на Проф.

Явно това се беше променило. Проф спря пред магазина, в който се намирах, после се обърна и погледна прозорците на сградите по улицата. Прибрах се вътре с разтуптяно сърце. Изглежда, Проф търсеше нещо.

Искри! Какво да правя? Да бягам? Пушката ми беше в торбата, разглобена, обаче имах пистолет, затъкнат в колана, под ризата. Пазачите ме бяха пуснали с него, както беше предвидил Ейбрахам. Явно не ги беше грижа, че хората вътре са въоръжени. Като че ли го очакваха.

Е, срещу Проф оръжията не вършеха работа. Той беше Висш Епичен с две първични непобедимости. Не само силовите му полета го предпазваха, но и ако се случеше да бъде ранен, раните му щяха да зараснат.

Все пак измъкнах пистолета от колана си. Останалите в помещението се скупчиха, но запазиха тишина. Ако имаше друг изход, вероятно щяха да го използват. Макар че това не беше напълно сигурно. Много хора се криеха от Епичните, вместо да бягат. Смятаха, че единственият начин да се справят, е да кротуват и да чакат.

Отново надзърнах през прага. Сърцето ми бумтеше. Проф не се беше преместил, обаче се беше извърнал от нашата сграда и оглеждаше отсрещната. Припряно изтрих потта от челото си, преди да се е стекла в очите ми. После извадих слушалката от джоба и я пъхнах в ухото си.

— Някой да е виждал Дейвид? — питаше Коуди.

— Подминах го при последното минаване — отговори Ейбрахам. — Мисля, че трябва да е някъде при склада, далеч от Проф.

— Да, там някъде — прошепнах аз.

— Дейвид! — Гласът на Меган. — Къде си? Прикрий се. Проф върви по улицата.

— Виждам. Изглежда, търси нещо. Какви са позициите ви?

— Мястото ми е с добър изглед към мишената — отговори Коуди. — На петдесетина метра от нея, на втория стаж на сграда с отворен прозорец. Сега е на мушката ми.

— Меган ме грабна — обади се Ейбрахам — и ме завлече зад ъгъла. Ние сме на следващата улица в източна посока и гледаме на мобилните си онова, което вижда Коуди.

— Останете на позициите си — прошепнах аз. — Мизи?

— Не съм я чувал — отговори Ейбрахам.

— Тук съм — каза Мизи задъхано. — Бооже, почти го настъпих, хора.

— Къде си? — попитах аз.

— Избягах. Перпендикулярно на нашата улица. Намирам се на някакъв пазар или нещо подобно. Всички се крият, но тук е претъпкано.

— Остани на място — казах аз — и се включи към мобилния на Коуди. Това може и да не е свързано с нас. Очевидно иска да се похвали със залавянето на Бурята и… Искри!

— Какво има? — попита Мизи.

Проф светеше. Бледата зелена светлина заструи от него, когато той се обърна на улицата.

— Ще излезете ли? — изрева той. — Знам, че сте тук! Покажете се!

Мразех да чувам гласа на Проф така. Като… като на Епичен. Поначало беше дрезгав, но сега звучеше различно. Повелителен, изискващ, гневен. Стисках пистолета в потната си ръка. Зад мен едно от децата изхлипа.

— Ще го отклоня — прошепнах аз.

— Какво! — попита Меган.

— Няма време — отговорих аз и се изправих. — Ако започне да разрушава района, докато ме търси, ще убие хора. Трябва да привлека вниманието му.

— Дейвид, не — възрази Меган. — Идвам при теб. Само…

Проф протегна ръце напред към сградата — не моята, а отсрещния комплекс апартаменти. Беше висока осем етажа, изцяло от розова и сива сол.

И при движението на Проф се изпари.

В Нюкаго го бях виждал да постига невероятни неща чрез силите си. Беше се изправил срещу отряд на Правораздаването и беше унищожил оръжията, куршумите и броните им в сражението. Но това беше нищо в сравнение с днешното действие. Превърна цяла сграда в прах, докато мигна.

Силите на Проф унищожиха не само постройката от сол, но и мебелите вътре, а хората и личните им вещи изпопадаха. Озоваваха се на земята с ужасно тупване и болезнени викове. Само един остана да лети във въздуха на двадесетина стъпки височина. Той насочи два пистолета Узи към Проф и стреля.

Куршумите, разбира се, нямаха ефект. В миг летящият мъж се озова ограден от светеща зелена сфера. Хвърли оръжията и започна панически да опипва стените на новия си затвор.

Проф сви юмрук. Сферата стана колкото баскетболна топка и смачка затворения вътре Епичен на пихтия.

Отместих поглед, понеже внезапно ми призля. Така… така направи с Ексел и Вал.

— Фалшива тревога — каза Коуди. Звучеше облекчено. — Не търси нас. Търси Епични, които все още се подчиняват на Крадеца.

Проф премахна сферата и останките на мъртвия Епичен паднаха на земята с противно плисване. От един магазин до моя на улицата излезе човек. Младеж — все още тийнейджър — с разхлабена вратовръзка и шапка. Той постоя за миг пред Проф, после падна на коляно и сведе глава.

Около него се появи сфера светлина. Младежът изпадна в паника и се заозърта. Проф протегна длан, все едно претегляше новодошлия. После махна с ръка и сферата изчезна.

— Запомни това чувство, дребни Епичен — каза той. — Вярвам, че ти си онзи, когото наричат Динамо. Приемам верността ти, колкото и да е закъсняла. Къде е господарят ти?

Младежът преглътна и заговори с пресеклив глас.

— Бившият ми господар ли? Той е страхливец, повелителю. Бяга от тебе.

— Бяхте заедно по-рано днес. Къде отиде той?

Динамо посочи с разтреперана ръка една улица.

— Има обезопасена къща през една улица оттук. Забрани ни да идем с него. Мога да ти покажа.

Проф даде знак и младежът хукна край него с нестабилна стъпка. Проф сключи ръце зад гърба си и тръгна подире му, но спря.

Дъхът ми секна. Какво ставаше?

Проф направи няколко крачки към мен и приклекна да огледа сандъка, който бях хвърлил по-рано. Той се беше отворил отстрани. Проф го побутна с крак. Изглеждаше умислен.

— Господарю? — обади се Динамо.

Проф се извърна от сандъка и тръгна след младежа. Лабораторната му престилка се развяваше. Силовото поле, където беше затворена Бурята, го следваше като послушно куче. Жената вътре не вдигна поглед.

Отдъхнах си, опрях се на стената и свалих пистолета.

— Мизи — прошепнах по мобилния, — той тръгва към теб.

— Изглежда търси Крадеца — обади се Меган. — Успяхме да се появим точно за последното премерване на силите между Проф и бившия господар на града. Колко приятно.

— Следвам го през визьора — каза Коуди. — Но когато мине на следващата улица, няма да виждам кой знае колко. Искаш ли да продължа с наблюдението, момко, или да остана на място?

— Опасно е да сме толкова близо до него — настоя Ейбрахам. — Ако само зърне някого от нас…

— Аха — съгласи се Коуди. — Обаче аз определено искам да знам на какво е способен, преди да опитаме да го свалим. Онова, което направи със сградата… пред него тензорите са като детска игра.

— Добро сравнение — разсеяно отговорих аз. — Трябва да знаем резултата от сблъсъка му с Крадеца, ако се стигне дотам. Коуди, виж дали можеш да заемеш позиция. Мизи, настоявам да се изнесеш.

— Опитвам се — запъхтяно каза тя. — Притисната съм в стая с много хора и… Уф. Не знам колко бързо мога да се измъкна, момчета…

Е, не възнамерявахме да се оттегляме, докато някой от нашите е в опасност.

— Меган, бъди готова за отклоняване на вниманието. Ейбрахам, стой с нея. — Поех дълбоко дъх. — Ще проследя Проф.

Никой не възрази. Имаха ми доверие. Нарамих торбата — нямаше време да сглобя моята Готшалк — застанах на входа и надзърнах иззад поклащащата се завеса. Преди да изляза, хвърлих поглед на останалите хора в помещението.

Всички те — мъжът с децата и жената, с която говорих по-рано — ме зяпаха изумено.

— Да не би да каза, че ще проследиш този Епичен? — попита мъжът. — Луд ли си?

— Не е — тихо каза жената. — Ти си един от тях, нали? От онези, които се борят. Чух, че всички сте били избити в Ню Йорк.

— Не казвайте на никого, че сте ме видели, моля ви — казах аз. Поздравих ги с вдигане на пистолета и се измъкнах на безлюдната улица.

Побутнах сандъка, при който Проф се беше спрял — онзи, който бях зарязал. Пълен беше с храна. От пакетираната храна, която трябваше да се купува и идваше от градовете с някакви останали фабрики: боб, консервирано пиле, газирани напитки. Кимнах и забързах в посоката, в която Проф се беше отправил.