Брандън Сандърсън
Злочестие (42)

41.

Групата се натовари. Оръжията в ръка, мобилните закачени на китките ни, слушалки в ушите. Мизи подхвърли на всеки от нас мъничка кутийка — нагънато катераческо въже. Хванах моето за колана.

Оставихме раниците си и взехме само муниции. Раниците бяха нужни за дългосрочно оцеляване. След това нещо нямаше да се нуждаем от тях — по една или друга причина.

Напрежението изпълваше въздуха — както далечната миризма на дим издаваше пожар. Не бяхме готови, но боят тъй или иначе бе дошъл. Точно сега всичко зависеше от Коуди. Той стоеше в центъра на нашата база и оглеждаше прашния под от каменна сол. Винаги ми беше изглеждал дългурест по един почти комичен начин, но сега — облякъл тензорния костюм, със зелените му светлини и драматична, футуристична кройка — изглеждаше внушително.

Застанах до него.

— Там долу е, Коуди — казах аз. — Цял комплекс пещери. Бойното поле, което ние избрахме. Трябва ни само път.

Той пое дълбоко дъх.

— Помниш ли какво ми каза първия път, когато ме обучаваше с тензорите? — попитах го аз.

— Да… че трябва да ги използваш така, все едно милваш някоя красива жена.

— Повече си мислех за другото нещо, което каза. Че човек трябва да има душата на воин, като Уилям Уолъс.

— Уилям Уолъс е бил убит, момко.

— О.

— Но не се е дал без бой — добави Коуди и се стегна. — Хайде дръжте си агнешката саздърма.

Той вдигна ръце пред себе си и по захванатите за тях метални жички към дланите му пробяга зелена светлина. Протегна ръцете си и аз усетих отчетливото трептене, което сякаш проникваше до самата ми душа, без да произведе и звук.

Изпари се участък от пода, широк почти метър на метър и дълбок може би три метра. Беше доста впечатляващо в сравнение с някогашните възможности на тензорите, но съвсем далече от нужното ни, за да достигнем пещерите.

— Джонатан потегли! — обади се Летящ рицар. — Искри. Хора, загазили сте го. Той не изглежда доволен!

Коуди изруга под мустак и гледаше превърнатата в ситни зрънца сол част от пода. Вятърът от отворената врата на таванската стая завъртя образувалото се течение.

Хванах Коуди за ръката.

— Опитай отново.

— Дейвид, толкова голямо мога да го направя! — отвърна той.

— Коуди — настоях аз. — Концентрирай се. Душата на воина.

— Момко, продължа ли да не се оправям с това, ние сме мъртви. Хванати в капан тук. Простреляни. Доста натиск, под който да работя.

— Така е — неистово продължих аз. — Но… хм… не повече натиск от времето, когато си спрял терористите да изстрелят ядрените оръжия срещу Шотландия, нали?

Той ме изгледа; челото му бе покрито с капчици пот. После се ухили.

— Откъде знаеш за това?

— Щастливо хрумване. Коуди, можеш да го направиш.

Той отново се съсредоточи върху пода пред себе си. Костюмът му отново засвети, по ръцете му преминаха лентички светлина и запулсираха като сърдечен ритъм. Намирах се толкова близо и изпитах нещо познато, все едно съм чул гласа на стар приятел. Напомни ми за дните в подземията на Нюкаго, за невинността и убеждението.

Коуди вдигна ръце над главата си и бученето се усили.

— Все едно милвам жена — прошепна той. — Много, много едра жена.

Освободи силата с предизвикателен вик и тя се удари в пода с такава мощ, че ме събори на колене.

На сантиметри пред мен подът се превърна в голяма дупка, пълна със зърна сол. Гледах ги как се стекоха и разкриха отвор, широк поне метър и половина. Извиваше се надолу, с гладки, стъклоподобни страни, минаваше през каменната сол и после през истински камък. Изчезващата сол показваше, че отворът свършва в нещо много по-голямо отдолу.

— Напомни ми — казах на Коуди — никога да не те оставям да ме галиш.

Той се усмихна и вдигна светналите си в яркозелено ръце.

— Той ще е тук всеки момент, слонцета — обади се Летящ рицар по линията. — Движи се по-бавно, отколкото го очаквах; предпазлив е, разбира се, но и така е почти при вас. На ваше място бих офейкал.

— Долу — рекох аз и хванах своя Готшалк, който Ейбрахам ми подхвърли. — Помнете изходните си позиции!

Мизи се закова до края на дупката и закова няколко шипа на пода с голямо, подобно на тръба оръжие. Закачи въжето си за един от шиповете и скочи вътре. Меган се закачи за друг шип, последва я и се плъзна надолу като при игра в стар увеселителен парк.

Погледнах Крадеца и му направих знак да тръгва.

— Оставам — каза той.

— Той иска да те убие! — казах му аз.

— Но ще бъде привлечен от вас — отвърна Крадеца и скръсти ръце. — Ще бъда в по-голяма безопасност, докато се крия в стаята си тук горе.

— Не и с експлозивите, оставени от Мизи. Виж, ние можем да използваме помощта ти. Ела с нас. Промени света.

Той изсумтя и се обърна.

— Дейвид — обади се Коуди, загледан в тавана. — Да се изнасяме, момко!

Със стиснати зъби издърпах края на въжето от кутийката на колана и го закачих за един празен шип, а после се хвърлих в дупката. Плъзгах се по гладкия камък в тъмнината и опитвах да сдържам раздразнението си. Очакванията ми бяха глупави, но някаква част от мен все пак предполагаше, че Крадеца ще се присъедини към нас за тази битка.

Все имах намерението да говоря още с него, но ние непрестанно бяхме под напрежението на поредната подготовка. Трябваше ли да направя нещо друго? Бих ли могъл да направя нещо друго? Бих ли могъл да направя нещо друго? Бих ли могъл да намеря начин да го привлека на наша страна, ако бях по-умен или по-убедителен?

Мобилният ми автоматично задейства кутията на точната дълбочина и започна да удържа въжето, докато не се забавих; после изскокнах в по-широко помещение и се спрях с поклащане на две-три стъпки от пода. Прерязах връвта и се приземих в огромна купчина сол и каменен прах. Минах през тях и се махнах от отвора.

Мизи и Меган светеха с телефоните си и осветяваха множество естествени подземия, покрити с внушителен брой графити. Пещерите като цяло бяха с нисък таван — към три метра, макар и да не беше еднакво — и ги свързваха тунели с множество ъгълчета. Не изглеждаше съвсем естествено, но бе много по-органично от подземията под Нюкаго. Изкопа бил ли е луд колкото Копачите, на които беше дарил силите си? Ако съдим по невероятния брой пещери тук, изглеждаше вероятно.

Ейбрахам бе следващият в купа от сол — ртичът покриваше едната му ръка. Най-накрая се появи и Коуди, който не си беше губил времето с въжета — изхвърча от дупката върху силово поле, което се материализира под краката му.

— Коуди, остави силите — казах му аз и посочих една извивка в пещерата. — Намери място в оная посока и бъди готов. Няма да успеем да го изненадаме с твоите способности, но въпреки това искам на първо време да бъдеш скрит. Мизи, имай готовност да взривиш подаръка си горе при мой знак.

— Крадеца? — попита тя.

— Той знае за експлозията — отвърнах аз. — Ще се отстрани от пътя й.

А не го ли направеше — е, това си бе изцяло негова отговорност.

Хванах мобилния си и се запрепъвах през неравния под на пещерата към някакъв страничен пасаж. Комплексът беше сложен, но картата на телефона ми отбеляза няколко относително безопасни кътчета, от които можех да ръководя операциите. Това не бе частта от пещерните образувания, където първоначално бяхме планирали да поставим капана си, но трябваше да стане.

Меган дойде при мен.

— Добра работа с шотландеца горе.

— Просто му трябваше малко насърчение — започнах аз, — за да се превърне в това, което винаги е твърдял, че представлява.

— Той не е единственият — продължи тя.

Спряхме на пресечката на два тунела, тя ме придърпа и ме целуна бързо.

— Винаги съм смятала, че искаш да си начело, Дейвид. Имаш сериозна причина.

Тя се обърна и тръгна в обратната посока. Задържах ръката, после пръстите, а тя се измъкна от мен.

— Не се пренапрягай, Меган.

Тя се усмихна — искри, каква усмивка — и задържа пръстите ми със своите.

— Аз го притежавам, Дейвид. Мое е. Вече не се боя от него. Ако ме надвие, ще намеря обратния път.

Пусна ме и прекоси пещерата, а аз се промуших в избраното от мен местенце. Беше тясно и ме накара да се гърча през някакви скали, но щеше да крие светлината на моя мобилен от очите на Проф и да пази мен от експлозиите. Вече влязъл, се намерих в мехурообразна стаичка без други изходи.

Протегнах се към колана си и откачих слушалки със закрепено за предната им част стъклено забрало — неохотен дар от Летящ рицар в пратката с тензорния костюм, върху него можеха да бъдат проектирани многобройни екрани.

— Мизи — попитах аз, — камерите на местата си ли са?

— Закрепвам последната — отвърна тя. — Летящ рицар, тия неща са дооооста страховити.

— Казва го на човека, който ги е изработил, служейки си с контролиран от ума му манекен — измърмори Ейбрахам под нос.

— Прекратете — намеси се Летящ рицар, въпреки че гласът му се различаваше малко трудно поради шума при него.

— Летящ рицар — казах му аз, — по линията ти има някаква намеса или статично електричество.

— Хмм? О, не се притеснявай. Пуканките са почти готови.

— Ти правиш пуканки? — попита Ейбрахам.

— Да, защо не? Ще бъде истинско шоу…

Един след друг на дисплея на слушалките ми изникнаха четири екрана и ми дадоха изображения на главната пещера и близките тунели. Мизи беше поставила осветителни тръбички, въпреки че камерите имаха термално и нощно виждане. Бяха дошли от Летящ рицар — мънички ракообразни дронове с камери в телата. Използвах мобилния, за да включа камерата на един дрон, и тя работеше без грешка.

— Добре — обобщи Летящ рицар. Той и Мизи също щяха да наблюдават екраните, при все че тя щеше да бъде заета с взривовете си. Меган и аз бяхме отчаяни, когато се изправихме срещу слабостите си; надявах се, че ако успеехме да докараме Проф до изтощение, ако създадяхме истинска опасност, щяхме да улесним и него да стигне дотам.

— Летящ рицар — попитах аз, докато минавах през камерите, за да получа изображение от гледната точка на Коуди, а после и на Меган — предполагаемото време на пристигане на Проф?

— Току-що се приземи на сградата ви — отговори той.

— Други Епични с него?

— Никакви — продължи Летящ рицар. — Добре, той изпари покрива и се спуска през него.

— Мизи — казах аз. — Взривявай подаръка.

Усетихме удара и по направената от нас дупка паднаха малко отломки. Напрегнато чаках и опитвах да гледам всички екрани едновременно. От коя ли посока щеше да се появи?

Покривът на пещерата потрепери, после падна и стовари тон солена прах в главното помещение. Светлината проникна на лъчи. Проф не се задоволи с малка дупка като нашата — той откърти покрива на цяла пещера.

Долетя върху диск от светлина — около него се вихреше прах, на лицето му имаше предпазни очила, а тъмната му лабораторна престилка плющеше. Дъхът ми спря.

Не видях чудовище. Мислено видях и си спомних човека, който се появи през друг покрив сред сипеща се прах. Човека, който бе търчал през глава — премина през отряд на Правоприлагането и изложи на риск живота и здравия си разсъдък — за да ме спаси.

Време беше да върна жеста.

— Давайте — прошепнах аз по линията.