Брандън Сандърсън
Злочестие (32)

31.

Вълната от разрушителната сила на Проф приключи, точно когато удари мен, и въпреки че паднах в дупката на пода, успях да се протегна и да се хвана за ръба, за да се спра. Меган коленичи до издатината, забравила за отворилата се до нея дупка.

Падането беше около три метра, но това бе малко множко, за да искам да рискувам. Започнах да се изкатервам нагоре.

— Дейвид — внезапно каза гласът на Тиа в ухото ми. — Какво правиш?

— Опитвам да не умра — със сумтене произнесох аз, все още висейки. — Ти все още ли си на седемдесетия етаж?

— В стаята на Джон съм и опитвам да вляза в кабинета му. Би ли могъл да прекъснеш електричеството за мен? Има електронна ключалка на бронираната врата.

Отгоре избръмча тензорна вълна и аз чух зловещо простенване откъм тавана.

— Изключвателя го няма, Тиа — продължих аз, докато се изправях на крака и се озовах в една военна зона. — А и ние имаме по-големи неприятности от това да се вмъкнем в стаите на Проф. Той е тук.

— Искри! — изруга Тиа. — Какво става? Вие добре ли сте?

— Да и не.

Докато съм бил долу, Проф и Тави бяха съборили междинните стени на стаите и бяха оформили много по-голямо бойно поле. Разменяха си избухвания на светлина и тензорни сили и оставяха процепи и кратери в пода.

Таванът нямаше да издържи още дълго. Потърсих Меган — беше коленичила край останките от една стена. Тя изсъска през стиснати зъби; гледаше битката с немигащи очи. Пристъпих към нея, но когато ме погледна, устните й се свиха, а зъбите скръцнаха. Презрение.

Охо.

Това беше опасно. Твърде бързо беше пренесла твърде много неща към нашия свят.

Но, искри, това действаше. Проф се оттегляше по коридора пред един от пристъпите на Тави — летящи копия от синя светлина, които той успяваше да изпари с тензорната си сила. Външната стена от лявата му страна бе разнебитена и през нея духаше вятърът. От дясната му страна стаите бяха осеяни с дупки, а подът и стените бяха почти изцяло унищожени.

Хвърлих се към Меган, когато таванът от дясната страна на Проф хлътна. Премигнах — искри, от тази сол една драскотина на ръката ми защипа — и видях как към Тави се понесоха остриета от блестящо зелено; светлината им освети прахта наоколо. Тя едва ги отблъсна.

Проф беше загубил излъчването си на непоклатима увереност; потеше се и ругаеше, докато се биеше, и — за моя изненада — видях няколко драскотини на ръката му.

Те не зарастваха.

Силите й наистина спираха неговите. Но защо не беше станал добър? Не беше ли се изправил срещу страховете си?

— Дейвид — притеснено се обади Тиа. — Звучи така, сякаш цялата сграда се срутва. Ти добре ли си?

— Засега. Тиа… Меган призова негова версия от друг свят. Човек с неговите сили. Те се бият.

— Искри! — изруга Тиа по линията. — Вие сте откачени.

За миг тя се умълча, докато аз зяпах Проф със зинала уста, смаян от прилагането на силата.

— Добре — обади се колебливо Тиа. — Идвам при вас.

— Не — възразих аз. — Крий се. Не мисля, че можеш да направиш нещо. Че който и да е от нас може да направи нещо.

Погледнах Меган — стиснала зъби — и се затичах към нея.

Тя ме погледна ядосана.

— Не се приближавай, Дейвид — изръмжа тя. — Просто… не се приближавай.

Спрях, въздъхнах и се затичах по-нататък по коридора — към Проф и Тави. Глупаво може би, но трябваше да видя това. Минах през стаята, където таванът беше паднал от дясната ми страна, и след това продължих към двамата души, които се биеха. Тук коридорът завиваше, но те бяха продължили, бяха изпарили стената и навлезли в разкошен хотелски апартамент.

Проф изстреля към Тави вълна от тензорна сила, разтопи столове и маси и я удари с пълна мощ. Копчетата на ризата й станаха на прах, но самата риза не — поддаваше само плътната неодушевена материя.

Силовите й полета изчезнаха. Тя скочи в търсене на прикритие и едва се измъкна от светлинни остриета. Трябваше да преброя до три, преди тя да успее да образува силово поле и да блокира сипещите се удари. Действаше. Явно и тя имаше същата слабост като Проф — същите сили, използвани от някой друг. Улучването й от тензори временно изключваше нейните сили, както се отразяваше и огънят на Меган.

Можех ли да направя нещо? Да й го обясня? Пристъпих напред, после се поколебах, тъй като въздухът около мен се огъна.

Озовах се в моментно видение от друг свят — Зарево, застанал на някакъв покрив, стиснал разперени ръце в юмруци, а от тях излиза огън. Нощно небе. Студен въздух, раздвижван от избухванията на топлина от Епичния.

Видението изчезна и аз отново бях на бойното поле в небостъргача. Отстъпих от деформирания въздух, а после се прикрих зад разрушена стена от каменна сол — вън от стаята, в която се сражаваха Проф и Тави. Над мен прелетяха няколко лъча светлина и се забиха в стената като вилици в торта.

Сега, когато знаех как да гледам, забелязах други места, където въздухът се въртеше и деформираше. Имаше ги навсякъде из коридорите и стаите — силите на Меган разделяха нашата реалност и я редуваха с реалността на Зарево.

На мен това ми изглеждаше като нещо много, много лошо.

Светлините внезапно помръкнаха, угаснаха — и после почти веднага се върнаха. Проф и Тави дори не прекратиха боя, но забелязах, че младата жена изглежда много по-изтощена от него. Потеше се, зъбите й бяха стиснати, а по лицето й се стичаха сълзи и минаваха през полепналия по него солен прах.

— Искри — изруга Тиа по линията. — Все още не мога да мина през тази врата. Някъде в стаята си Джон има резервен генератор. Включи се, когато прерязах кабелите; мога да го чуя как пухти вътре.

— Ти продължаваш с това? — попитах аз.

— Няма просто да стоя тук — отвърна тя. — Ако той е разсеян, то тогава…

Тя прекъсна, когато Проф освободи вълна от тензорна сила — предназначена да спре помитащо силово поле — и тя удари стената на апартамента, в който той се биеше. Стената падна навътре и разкри други стаи — там Тиа беше коленичила на пода.

Тя пусна едно проклятие и се сниши до съборената стена.

— Нямах представа, че си толкова близо — съобщи тя по линията. — Чакай. Това момиче ми изглежда познато. Това не е ли…

О, Господи…

— Момко — намеси се Коуди по линията — не мога да разбера какво става там горе. Вие биете ли се някак с него?

— Нещо такова — обясних аз и измъкнах пищова си от кобура му. Проф беше погълнат от двубоя си с Тави. Острие удари момичето, прониза ръката му и по стената отвратително пръсна кръв. Тя падна на колене и мигове по-късно раната започна да минава. Тави отби следващите светлини с тензорната сила и присви ръка. След това се изправи на крака — плътта беше зараснала, а кръвта спряла.

Все още укрит в дупката до стаята, аз зяпах. Тя се излекува. А силите й се върнаха много по-бързо от способностите на Меган, след като докоснеше огън.

Като Едмънд. Слабостта й не я засяга толкова, колкото засяга Проф или останалите. Може би се е изправила срещу страховете си отдавна и ги е превъзмогнала?

Проф продължаваше да носи белези на местата на нейните удари. И все пак не можех да не смятам, че пропускам нещо изключително при силите и слабостите. Проф се биеше с нея. Това не би ли означавало, че той сам застава срещу страховете си? Защо продължаваше да бъде толкова очевидно погълнат от тъмата?

Вътре в стаята — през разрушената западна стена — Тиа най-накрая беше успяла да проникне в кабинета на Проф. Едва я различавах там — мина покрай генератор като оня, който намерихме горе. Тя седна на бюрото и започна бясно да работи на компютъра.

Но Тави… горката Тави. Не я познавах, но сърцето ми се късаше, като виждах как отстъпва под избухванията на силата на Проф. Тя продължаваше да се бие, но очевидно имаше по-малко опит в сраженията от него.

Изправих се и стиснах малкия си пистолет с две ръце. През рамо съзрях как Меган се приближава по коридора и плаче силно; лицето й представляваше маска от болка и съсредоточеност.

Трябваше да спра това. То не действаше и унищожаваше Меган. Вдигнах оръжието си към Проф, докато той се беше концентрирал върху Тави; издишах и се успокоих. Изчаках една вълна от тензорната сила на Тави да мине над него и да унищожи някое силово поле.

И после стрелях.

Не мога да кажа дали бих настрана нарочно или беше ефект от люлеенето на пода. Тук таванът се огъваше както в съседната стая — твърде много стени бяха изчезнали.

Както и да е, изстрелът ми закачи Проф за страната на лицето, вместо да го удари право в тила на главата. Куршумът откъсна парче от бузата му и разпръска кръв. Вродените му защитни силови полета не действаха. Вероятно бих могъл да го убия.

Моментът отмина. Проф издигна зад себе си стена от силово поле, за да спре други изстрели — един почти несъзнателен жест, сякаш бях някаква задна мисъл. Злочестие… ами ако убиеше Тави? Бяхме я измъкнали от нейната реалност и я бяхме запокитили посред нашата война. Отново погледнах Меган.

Огън, мина през ума ми. Това беше друг начин да приключим с това. Разрових се в джоба си в търсене на запалката. Къде беше? Дори не бях забелязал колко опърпани са станали дрехите ми — хубавото сако посипано със сол, а панталоните разкъсани. Не можех да намеря запалката си; бях я загубил някъде.

Все пак намерих нещо друго в джоба си. Малък цилиндър. Тъканният инкубатор на Летящ рицар.

Вдигнах поглед към мястото, където бях прострелял Проф. Смеех ли? Можеше ли Меган да удържи още малко?

Взех решението си, втурнах се през стаята, снишавах се из силовото поле и прескочих останките на полустопено от тензора канапе. Това ме отведе в сърцето на битката — Проф и Тави се сражаваха край бара на великолепната стая. Над мен се носеха вълни от прах и влизаха в очите ми. Солта проникна и в устата ми и от това ми се доповдига. Подът се разтресе, аз се хвърлих на него и се изтъркалях настрани, когато невидим тензорен удар отвори голяма дупка наблизо. От дупка в тавана се сипеше прах.

Изправих се и заобиколих Проф много отблизо при придвижването си към петното от кръв на пода. Той се обърна към мен с разширени от ярост очи. Искри, искри, искри!

Плъзнах се по пода и посред кървавото петно намерих парченце кожа от бузата му. Той вече се бе излекувал от прострелването. Явно раните бяха нелечими само ако го засегнеше някое от остриетата от светлина. Обикновената рана започваше да заздравява веднага щом силите му се появяха отново.