Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (7)

Седма глава

— Защо не се върнеш вътре и не намериш някой глупак да си точиш ноктите в него, Лейни? — Уудс тръгна към помещението, където бяха повечето гости, без да ме пуска.

Дърпаше ме със себе си.

— Мисля, че ще се прибера в стаята си. Не биваше да излизам от нея тази вечер — казах, опитвайки се да го спра да не ме хвърля на глутницата. Не трябваше да влизам там с Уудс. Нещо ми подсказваше, че идеята никак не е добра.

— Защо не ми покажеш стаята си? И аз искам да избягам.

— Няма достатъчно място за двама — поклатих глава.

Уудс се засмя и се наведе да каже нещо в ухото ми, когато погледът ми срещна сребристите очи на Ръш. Гледаше ме с особено внимание. И не изглеждаше щастлив. Да не би да ме беше поканил от любезност, а всъщност да не е искал да идвам? Дали бях разбрала грешно?

— Трябва да тръгвам. Не мисля, че на Ръш му е много приятно да ме види тук — казах, погледнах Уудс и се изплъзнах от ръката му. Най-сетне дишах свободно.

— Глупости. Сигурен съм, че е прекалено зает, за да се интересува какво правиш и къде си. Пък и защо да не иска да си на рождения ден на по-голямата си сестра?

Ето, пак ме загложди същият въпрос: защо Грант ми каза, че Ръш няма други братя и сестри от онзи баща? А Нан очевидно бе негова сестра.

— Мисля, че не ме брои за част от семейството. Аз съм нежеланата дъщеря на новия съпруг на майка му. Тук съм само още около две седмици, после ще се изнеса в собствено жилище. Аз съм нежелан гост в този дом — опитах се да се усмихна с надеждата, че Уудс ще разбере и ще ме пусне да си тръгна.

— Няма нищо нежелано в теб. Дори Ръш не е чак толкова сляп — рече Уудс и пак започна да ме обгражда от всички страни, докато аз се опитвах да отстъпя назад.

— Блеър, ела тук — чух заповедническия глас на Ръш някъде зад гърба си и голямата му ръка ме придърпа назад. — Не очаквах да дойдеш тази вечер.

Предупредителният тон в гласа му ми подсказа, че ме е поканил само от любезност, но не го е мислил сериозно. Аз просто не бях разбрала посланието.

— Съжалявам. Ти каза, че мога да дойда, ако искам — отвърнах много тихо и ужасно засрамена, че Уудс слуша разговора. И другите ни гледаха. За пръв път да реша да бъда малко по-смела и ето какво се случва.

— Не съм очаквал да се появиш облечена така — отговори с плашещо спокоен тон, но очите му не се откъсваха от Уудс.

Какво им имаше на дрехите ми? Мама беше спестявала, беше пожертвала пари да ми купи тази рокля, която така и не успях да облека. Шестдесет долара бяха много пари за нас. Гадеше ми се от тези глупави, разглезени парвенюта, които се държаха така, сякаш съм облечена в нещо отвратително. Обичах роклята си. Обичах и обувките на мама. Моите родители са били влюбени и щастливи, когато мама ги е носила. Тези обувки бяха част от тяхното щастие.

Да вървят по дяволите. Всички до един.

Отскубнах се от Ръш и хукнах към кухнята. Ако не е искал да се появявам и да го излагам пред приятелите му, да беше казал. Вместо това той ме накара да изглеждам като пълен идиот.

— Какъв ти е шибаният проблем? — попита ядосано Уудс.

Не погледнах назад. Надявах се да се сбият. Надявах се Уудс да разбие противно красивия нос на Ръш. Но се съмнявах, че това може да се случи, защото, макар че Ръш беше един от тях, изглеждаше малко по-суров и доста здрав.

— Блеър, чакай — извика Грант.

Не желаех да се обръщам и исках да го подмина, но точно сега той беше единственото нещо, за което можех да се хвана. Най-близкото до приятел. Когато стигнах до коридора, намалих скоростта. Тук никой не ме виждаше и Грант успя да ме догони.

— Нали не вярваш, че сериозно го мисли?

Идеше ми да се изсмея с пълно гърло. Когато ставаше дума за брат му, Грант определено беше слепец. Така правят добрите братя.

— Няма значение. Не биваше да идвам. Трябваше да се сетя, че не ме кани сериозно. Ще ми се просто да ми беше казал да си седя в стаята, както по принцип е очаквал, че ще направя. Но аз не разбирам от тези игри на думи.

Обърнах се рязко и тръгнах към кухнята.

— Да, брат ми е доста труден и има проблеми, но не мога да отрека, че се опитваше да те предпази. По своя крайно изкривен и ненормален начин — каза Грант точно когато хващах дръжката на вратата към килера.

— Продължавай да вярваш в доброто у него, Грант. Така правят добрите братя — отворих вратата и я затръшнах зад гърба си.

Поех си дълбоко дъх, после още веднъж, за да успокоя болката в гърдите си, и потънах в леглото.

Купоните не бяха място за мен. Това беше вторият, но и първият не беше по-добър. Всъщност беше по-зле. Отидох да изненадам Кейн, а накрая аз бях изненаданата. Кейн беше в спалнята на Джейни Къркман и голите й гърди бяха в устата му. Не бяха правили секс, но определено напредваха в тази посока. Тогава затворих вратата зад гърба си и си тръгнах през задната врата на къщата. Някои от хората на купона ме видяха и разбраха на какво съм се натъкнала. Един час по-късно Кейн се появи в къщата ни, умоляваше ме да му простя и плачеше на колене.

Обичах го от тринадесетгодишна. Той ми подари първата целувка. Не можех да го мразя. Просто го пуснах да си иде. Това беше краят на нашата връзка, но успях да го накарам да не изпитва никаква вина и си останахме добри приятели. Понякога се прекършваше, плачеше и ми казваше, че ме обича и че иска да се върна в живота му, но в същото време всяка събота на задната седалка на мустанга му имаше ново момиче. Аз бях само един детски спомен.

Тази вечер никой не ме предаде. Само ме унизиха.

Наведох се и събух обувките на мама. После ги сложих внимателно в кутията, в която винаги ги държахме, и ги прибрах в куфара си. Не трябваше да ги обувам тази вечер. Бях решила, че ще извадя тези обувки само ако си заслужава. Трябваше да е специален случай. Специален човек. Същото се отнасяше и до роклята. Щях да я облека само за някого, който я харесва, за някого, който ме обича. Тогава цената на роклята ми не би имала значение.

Пресегнах се да разкопчая ципа, когато малката врата се отвори и в рамката се появи Ръш. Един много ядосан Ръш. Не каза нищо. Ръцете ми бавно се отпуснаха покрай тялото. Очевидно нямаше да се събличам точно сега.

Той влезе и затвори вратата след себе си. Този човек беше прекалено голям за малката стая. Наложи се да отстъпя назад и да седна на леглото, за да може да се побере, без да се докосваме.

— Откъде познаваш Уудс? — попита, а гласът му беше като на разгневено диво животно.

Погледнах го съвсем объркана. Не разбирах защо не му харесва познанството ми с Уудс. Нали бяха приятели? Или не ме искаше край приятелите си? Това ли беше?

— Баща му е собственик на клуба. И на голф игрището. Нося му напитки.

— Защо облече това? — попита студено.

И това беше последната капка. Изправих се, вдигнах се на пръсти, за да мога да го гледам в очите.

— Защото мама ми я купи. За да я облека. По повод, който така и не се състоя, понеже ме излъгаха. Тази вечер ти ме покани и исках да се приобщя към вас. Така че облякох най-хубавото, което имам. Съжалявам, че не беше достатъчно хубаво за вас. Но знаеш ли какво? Не ми пука. Пет пари не давам. Ти и твоите разглезени, разлигавени приятелчета! Не сте нищо повече от надути сноби. Въздух под налягане. Я не се вземайте толкова на сериозно.

Забих пръст в гърдите му. Само да посмееше да каже още една дума за роклята ми.

Ръш отвори уста, затвори я, поклати глава, затвори очи.

— Майната му на всичко — изръмжа и когато отвори очи, ръцете му вече бяха в косата ми, а устните му върху моите.

Не знаех как да реагирам. Устните му бяха меки, но настоятелни. Засмука долната ми устна, после — горната, издърпвайки я между зъбите си.

— От мига, в който влезе в къщата ми, искам да усетя вкуса на тази сочна устна — промърмори, преди да плъзне език в устата ми.

Ухаеше на мента и на нещо скъпо. Коленете ми омекнаха и аз се хванах за рамото му, за да не падна. Езикът му галеше моя, сякаш ме молеше да се присъединя. Погалих с език долната му устна и после я захапах. От гърлото му се откърти тих стон и следващото, което помня, бе, че се озовахме на леглото.

Тялото му беше върху моето, а ерекцията му се притискаше между краката ми. Очите ми се затвориха и с изненада чух безпомощния стон, който избяга между устните ми.

— Сладка, толкова сладка — прошепна в устните ми, откъсна уста от моята и скочи от мен. Очите му бяха фокусирани върху роклята ми, която се беше събрала около кръста. Бикините ми бяха на показ.

— Мамка му. Мамка му! — изпсува, удари с все сила стената, скочи от леглото и побягна от стаята, сякаш някой го гонеше.

Стената завибрира от силата, с която блъсна вратата.

Не помръднах. Не можех. Сърцето ми беше обезумяло, почувствах силна болка между краката. Познавах тази болка, бях я изпитвала, докато гледах секс по телевизията, но никога не е била така силна.

Ръш не искаше да му харесвам, но му харесвах. Усетих го. Но пък го бях виждала да прави секс ден след ден, бях го виждала все с различни момичета, бях го виждала как ги гони на сутринта или дори по-рано. Не беше кой знае какъв подвиг да възбудиш Ръш. А и не бях постигнала нищо. Той просто се ядоса, защото аз бях тази, която го възбуди.

Болеше ме — знаех, че ме ненавижда толкова много, че не иска да признае, че ме намира за привлекателна.

Пулсирането между краката ми постепенно утихна. Защото на негово място ме заля реалността — Ръш не искаше да ме докосва и се ядоса, защото не успя да се стърпи и го направи. Но дори и възбуден, бе успял да стане и да ме изостави.

Вероятно аз бях единственото момиче, което не искаше да докосне. Повечето момичета го желаеха и го получаваха. Но с мен? Не можеше да се насили да го направи. Аз бях бедният бял боклук, който бе принуден да държи под покрива си, докато се изнесе.

Обърнах се настрани, свих се на топка. Може би никога повече нямаше да облека тази рокля. Сега с нея идваше още един лош спомен. Време беше да я опаковам и да я прибера завинаги. Това щеше да бъде моето сбогуване с една мечта. Онази мечта, в която аз самата щях да бъда достатъчно основание да ме обикнат.