Аби Глайнс
Твърде далеч: Пропадане (1)

Първа глава

Когато хората се събират на купон, обичайната гледка на паркинга са джипове с кални гуми. Скъпите западни коли не са нещо, което съм свикнала да виждам, а тук беше претъпкано с такива. Поне двадесет. Задръстваха цялата улица пред къщата.

Спрях петнадесетгодишния форд на мама на тревата. Под гумите захрущяха пясък и пръст. Не исках да блокирам никого.

Татко не ми беше казал, че ще има гости тази вечер. Всъщност не ми беше казал почти нищо. Освен това не дойде на погребението на мама. Ако не се нуждаех от място, където да живея, нямаше да съм тук. Бях продала малката ни къща, завещана от баба, за да платя последните сметки за лечението на мама. След това ми останаха само дрехите и старият джип.

Беше ми много трудно да се обадя на баща си, като се има предвид, че нито веднъж не успя да мине да ни види в продължение на тези три години, в които мама се бори с рака. Но той беше моето единствено семейство, единственият близък човек, когото си имах.

Стоях и гледах масивната триетажна къща, построена директно върху пясъка на Розмари Бийч във Флорида. Това беше новият дом на баща ми. Тук беше неговото ново семейство. Не виждах начин да бъда, нито бях сигурна, че искам да бъда част от този живот.

Някой рязко отвори вратата на джипа ми. По инстинкт грабнах деветмилиметровия си пистолет и за части от секундата вече го бях насочила към нахалника, който бе посмял да пипа колата ми. Стисках оръжието с две ръце, здраво и спокойно, сложила пръст на спусъка.

— Чакай… Щях да ти кажа, че си се изгубила, но сега съм готов да ти кажа каквото искаш. Моля те, само прибери това нещо.

Пред дулото на пистолета ми стоеше младеж с кестенява, прибрана зад ушите рошава коса. Ръцете му бяха вдигнати, а очите — широко отворени. Повдигнах вежда, но продължих да го държа на мушка. Защото не е нормално да отваряш вратите на чуждите коли и да плашиш хората.

— Не, не мисля, че съм се изгубила. Това е къщата на Ейбрахам Уин, нали?

Момчето нервно преглътна:

— Не… не мога да мисля с това нещо, насочено към лицето ми, захарче. Леко съм притеснен. Би ли го прибрала, преди да си се наранила или пък да гръмне случайно?

Да се нараня? Да гръмне случайно? Наистина? Това момче започваше да ме вбесява.

— Не те познавам. Навън е тъмно и съм на непознато място. Сама. Прости ми, ако не се чувствам в пълна безопасност. И ми повярвай: няма да се нараня, нито пък оръжието ще гръмне случайно. Мога да стрелям с пистолет. Доста добре.

Той май не ми повярва. Сега, след като се загледах в него, вече не ми се виждаше опасен. Но не бях готова да прибера пистолета. Все още не.

— Ейбрахам? — повтори и започна бавно да клати глава. — Не, чакай. Ейб е доведеният баща на Ръш. Запознах се с него, преди той и Джорджиана да заминат за Париж.

Париж? Ръш? Какво?

Чаках да ми обясни, но той гледаше дулото на пистолета и почти не дишаше. Без да откъсвам очи от него, свалих оръжието, затворих предпазителя и пъхнах пистолета под седалката си. Сигурно ако не беше насочен в лицето на момчето, то щеше да се съсредоточи и да ми обясни.

— Имаш ли разрешително за това нещо? — попита с недоумение.

Не бях в настроение да обсъждам правото си да нося оръжие. Исках някой да ми даде отговор.

— Ейбрахам е в Париж? — попитах, за да съм сигурна, че съм чула добре. — Та той знаеше, че идвам днес. Говорихме едва преди седмица. Точно след като продадох къщата.

Момчето бавно кимна и леко се поотпусна.

— Познаваш ли го?

Не бих казала. Не го бях виждала, откакто заряза майка ми и мен. Това беше преди пет години. Спомнях си онзи татко, който идваше да гледа как играя бейзбол, таткото, който печеше бургери на грила в задния двор, спомнях си как всички съседи и приятели се събираха при нас. Това беше бащата, когото имах до деня, в който Валери, моята сестра близначка, загина в автомобилна катастрофа. А баща ми караше колата.

Този ден напълно го промени.

А мъжът, който не ми се обади нито веднъж да попита как съм, как се справям с болната си майка… Този мъж? Не, не го познавах.

— Аз съм дъщеря му. Блеър.

Очите на момчето се разшириха още повече. То отметна глава назад и избухна в смях.

Какво смешно имаше? Защо ми се смееше? Очаквах да ми обясни, но той само ми подаде ръка:

— Хайде, Блеър. Искам да те запозная с един човек. Това ще му хареса, сигурен съм.

Погледнах протегнатата ръка и се пресегнах за чантата си.

— Имаш ли оръжие в чантата? Да предупредя ли да не те ядосват?

Отворих уста да му отговоря грубо, но закачката в гласа му ме спря.

— Отваряш вратата на колата ми, без да почукаш. Изплаши ме.

— И когато си изплашена, първата ти реакция е да извадиш пистолет? По дяволите, момиче! Откъде идваш? В наши дни повечето момичета пищят и… някакви такива простотии.

Повечето момичета, на които този младеж е попадал, не са били принудени да се бранят сами през последните три години. Аз трябваше да се грижа за майка си, но нямаше кой да се грижи за мен.

— От Алабама съм — отговорих и скочих от джипа, без да се възползвам от подадената ръка.

Бризът удари лицето ми и моментално разпознах солената миризма на брега.

Никога не бях виждала океана. Не на живо. Да, бях виждала снимки, бях виждала морето на картички, по филми, но ароматът му беше точно такъв, какъвто винаги си го бях представяла.

— Значи е вярно това, което се говори за момичетата от Бама^[1]? — попита той.

— Какво искаш да кажеш?

Бавно огледа тялото ми, после очите му се върнаха на лицето ми.

— Тесни джинси, потник по тялото и пистолет. Боже, през цялото време съм живял на грешното място.

Завъртях очи и отворих багажника. Имах един куфар и няколко кутии, които исках да предам по-натам на някоя благотворителна организация.

— Чакай, нека ти помогна — предложи той и мина от другата ми страна. Извади големия куфар, който майка ми пазеше в дрешника си за онова голямо пътешествие, което така и не направихме. Все говореше как един ден ще се качим на колата, ще прекосим цялата страна и ще стигнем чак до северния бряг. „Един ден…“, казваше тя.

И после се разболя.

Разтърсих глава, за да се отърва от спомените и да се фокусирам върху настоящето.

— Благодаря… Май не попитах как се казваш…

Момчето извади куфара и ме погледна.

— Нима? Забрави да ме питаш как се казвам, докато ми беше навряла деветмилиметровия в лицето?

Въздъхнах. Може би малко преиграх, но той пък ме изплаши. Какво е очаквал?

— Аз съм Грант… Приятел съм на Ръш.

— Ръш?

Кой беше тоя Ръш?

На лицето на Грант пак се появи онази широка усмивка.

— Не знаеш кой е Ръш? — попита. Явно му се струваше много забавно. — Мамка му, колко съм щастлив, че дойдох тази вечер.

Той посочи към къщата с брадичка.

— Ела. Ще ви запозная.

Тръгнах редом с него. С всяка стъпка музиката ставаше все по-оглушителна. Ако баща ми го нямаше тук, кой тогава беше в дома му? Знаех, че новата му съпруга се казва Джорджиана, но това беше всичко. Може би децата й са вдигнали купон? Дали имаше деца? Не помнех никаква информация за нея. Баща ми не беше много изчерпателен. Каза, че новото му семейство ще ми хареса, но май не обясни какво има предвид под „семейство“.

— Ръш тук ли живее? — попитах.

— Да, през лятото предимно. Според сезоните се мести в другите си къщи.

— Другите си къщи?

Грант се засмя.

— Не знаеш нищо за семейството на баща си, нали, Блеър?

Нямаше представа колко е прав. Поклатих глава.

— Добре тогава. Един кратък урок, преди да влезем в зоната на пълната лудост — каза и спря на най-горното стъпало. — Ръш Финли е доведеният ти брат. Той е единственото дете на известния барабанист на „Слакър Димън“, Дийн Финли. Родителите му не са се женили. Майка му — Джорджиана, е била едно от онези момичета, които са пътували навсякъде с групата. Това е неговата къща. Майка му живее тук, понеже баща му й позволява — обясни ми той. После млъкна и погледна към вратата, която точно в този момент се отвори. — А всички тези хора тук са негови приятели.

На вратата стоеше висока и елегантна блондинка с къса наситеносиня рокля и обувки с изумително висок ток. Със сигурност бих си счупила врата, ако се кача на такова нещо.

Момичето ме изучаваше с интерес. Огледа ме старателно, но леката погнуса в очите й нямаше как да остане незабелязана. Не знаех много за хората като тези тук, но със сигурност дрехите ми, купени от намалената конфекция, не й бяха по вкуса. Или беше това, или по тялото ми лазеше голяма буболечка. Все едно, реакцията й би била същата.

— Здрасти, Нанет — каза Грант с раздразнение.

— Коя е тази? — попита момичето и бавно отмести поглед от мен към Грант.

— Приятелка. Забърши отровата от лицето си и се опитай да не изглеждаш като разярена пума, Нан. Загрозява те — отговори той, хвана ме за ръката и ме поведе навътре в къщата.

Прекосихме голямо фоайе, оттам минахме през един вход като арка и се озовахме в нещо, което според мен беше всекидневна. Противно на очакванията ми, там нямаше кой знае колко много хора. Всекидневната беше по-голяма от цялата ми къща… която вече дори не беше моя. Имаше две отворени врати. Гледката към океана спря дъха ми. Исках да се приближа и да надникна навън.

— Насам — рече Грант и ме поведе към… бар? В къщата имаше бар?

Хвърлях по едно око на хората, покрай които минавахме, а те най-открито ме оглеждаха. Отличавах се. Биех на очи.

— Ръш, запознай се с Блеър. Мисля, че май е твоя. Намерих я отпред. Изглеждаше леко объркана — каза Грант и аз веднага проследих погледа му, за да видя кой е Ръш.

О.

Мили.

Боже.

— Вярно ли? — отговори Ръш с мързелив, протяжен акцент.

Лежеше отпуснат на белия диван, държейки бира в ръка, но докато говореше, се наведе леко напред.

— Сладка е, но е много млада. Не бих казал, че е от моите.

— О, да, млада е. Тук си съвсем прав. И след като току-що разбра, че татко й е избягал с майка ти в Париж за няколко седмици, мисля, че сега е съвсем твоя. Но аз с радост ще й дам стая в моята къща, ако искаш. Само да ми обещае, че ще остави смъртоносния си пистолет в колата.

Ръш присви очи и ме огледа по-отблизо. Бяха необикновени на цвят. Изумително… странен цвят. Не бяха кафяви. Не бяха бадемови. Бяха сребристо топли. Никога не бях виждала такива очи. Дали не носеше контактни лещи?

— Това не значи, че е моя — отговори след доста време и пак се облегна на дивана.

Грант се покашля.

— Шегуваш се, нали?

Ръш не отговори. Просто отпи от бутилката с бира. Погледът му бавно се премести към Грант и аз видях предупреждението в очите му.

Всеки момент щяха да ме изгонят. Не, това не отиваше на добре. Имах точно двадесет долара и почти никакъв бензин. Вече бях продала всичко, което можеше да се продаде.

Когато се обадих на баща си, го помолих да отседна някъде за малко, докато си намеря работа и изкарам пари, та да си позволя да наема жилище. Той се съгласи, може би прекалено бързо. Даде ми адреса си и ми каза, че ще е безкрайно щастлив да остана в дома му.

Вниманието на Ръш отново се насочи към мен. Вероятно чакаше да направя нещо? Да кажа нещо? Но какво очакваше да кажа? Устните му съвсем леко се обтегнаха в усмивка. Намигна ми.

— Имам къща, пълна с гости тази вечер, а и леглото ми е вече заето — рече, после погледна към Грант. — Мисля, че е най-добре да я оставим да си намери хотел за тази вечер, докато се свържа с татенцето й.

Нямаше начин да не забележа презрението, с което произнесе думата татенце. Очевидно не харесваше баща ми. Напълно го разбирах. Ръш нямаше вина. Баща ми ме беше подлъгал да дойда тук. Похарчих почти всичките си пари за бензин и за храна по пътя. Защо изобщо се доверих на този мъж? Защо?

Пресегнах се и хванах дръжката на куфара, който Грант все още държеше.

— Прав е. Ще тръгвам. Идеята не беше никак добра — обясних, без да го поглеждам.

Дръпнах дръжката и Грант се принуди да я пусне, макар и с неохота.

Сълзи опариха очите ми. Оставах без дом. И мисълта за тази перспектива бавно започна да достига до съзнанието ми.

Не можех да погледна нито единия, нито другия.

Обърнах се и тръгнах към вратата със сведен поглед. Чух как Грант и Ръш се карат, но блокирах думите им. Не исках да зная какви ужасни неща говори онзи красив мъж за мен. Не ме харесваше. Това беше повече от очевидно.

И баща ми не беше добре дошъл в това семейство.

— Много бързо си тръгваш — чух глас, който ми напомни прекалено сладък сироп.

Вдигнах поглед. Щастливата усмивка на момичето, което ни беше отворило вратата, ми подсказваше, че и то не ме иска тук.

Защо всички тези хора се гнусяха от мен?

Сведох поглед и отворих входната врата. Бях прекалено горда, за да позволя на тази кучка да види как плача.

Когато се озовах сред защитеността и тишината на нощта, си позволих да изхлипам тихичко, след което тръгнах към колата си. Ако не носех тежкия куфар, бих тичала. Нуждаех се от сигурността, която ми даваше тази моя, единствено останала ми вещ — колата. Там ми бе мястото, а не в смехотворно голямата къща и сред тези надути сноби.

Липсваше ми домът. Мама ми липсваше.

Проплаках още веднъж, влязох в колата и заключих вратата.