Анна Тод
След падането (36)

Глава тридесет и пет
Хардин

За каква се мисли, по дяволите?

Въобразява си, че понеже не желая да замина с нея в Сиатъл, може да ми пробутва такива речи? Не искала да ходя?

Тя беше тази, която ме покани да ида, и пак тя беше тази, която се опита да ме удари? Не, не мисля, че ще й мине номерът. Докато говорех, бях наистина подивял. И как само се опита да ме удари? Изненада ме. Много ме изненада. Оставих я с разширени от бяс очи, но трябваше да се махна оттам, преди да стане по-зле.

В града намирам малко кафене. Кафето има вкус на катран. Мъфинът е още по-зле. Мразя този малък град, в който не можеш да намериш нищо. Късам три пакетчета захар и ги набутвам в кафето си, после бъркам с пластмасовата бъркалка. Прекалено ми е рано за подобни събития, че да понеса и гадното кафе.

— Добро утро — чувам познат глас, но това не е гласът, който искам да чуя.

— Защо си тук? — питам Лилиян, която се е промъкнала зад гърба ми.

— Не обичаш да ставаш рано, нали? — чурулика с бодър глас и сяда на стола пред мен.

— Остави ме — отвръщам сърдито и се оглеждам в малкото кафене. Вече се е образувала опашка чак до вратата. Може би няма да е зле да стана и да кажа на всички да отидат и да намерят някой шибан „Старбъкс“, защото това място е като кенефна дупка.

— Не си се извинил, нали?

— Господи, как може да си толкова любопитна? — потърквам носа си и тя се смее.

— Ще ядеш ли това? — сочи коравия като камък мъфин.

Бутам го към нея и тя си отчупва едно парче.

— На твое място не бих го ял — предупреждавам я, но тя все пак яде.

— Не е чак толкова зле — лъже и знам, че иска да го изплюе, но със сетни усилия успява да преглътне. — Ще ми кажеш ли защо не се извини на Тамара?

— Мамка му, името й е Теса. Ако я наречеш…

— Чакай, спокойно, спокойно. Само се пошегувах. Успокой топката — смее се тя и изглежда доволна, че е успяла да ме раздразни.

— Хаха. Много весело — казвам и изпивам остатъка от кафето.

— Както и да е. Защо не й се извини?

— Не знам.

— Знаеш.

— Какво ти пука?

Навеждам се напред към нея, а тя се обляга на стола.

— Не знам. Предполагам, че защото я обичаш, а аз съм ти приятелка.

— Приятелка? Та аз не те познавам. А да не говорим, че ти не знаеш нищо за мен.

По неутралното й лице минава лека сянка и тя премигва бавно с очи. Ако се разплаче, ще стана и ще пребия някого. Не мога да понеса толкова много драма в такъв нечовешки час.

— Виж, не казвам нищо. Печена си и всичко, но това… нашето не е приятелство. Аз нямам… приятелства.

Тя навежда глава настрани.

— Не може да нямаш приятели. Нито един?

— Нямам. Има хора, с които ходя по купони. И Теса.

— Трябва да имаш приятели. Поне един.

— И какъв е смисълът ти и аз да сме приятели? Тук сме до утре следобед.

— Можем да бъдем приятели до утре следобед.

— И ти май нямаш много приятели.

— Не, Райли не ги харесва.

— И? Какво значение има?

— Има, защото не искам кавги с нея, така че не се виждам с тях.

— Извинявай, но Райли ми се струва голяма кучка.

— Не говори така за нея — казва рязко тя и бузите й пламват. За първи път, откакто се запознахме, лицето й излъчва нещо, различно от спокойствие или… забрава.

Играя си с чашата в ръцете си и съм доволен, че успях да я предизвикам да покаже някаква различна емоция.

— Просто казвам. Не бих позволил някой да ми нарежда с кого да съм приятел и с кого не.

— Значи ми казваш, че Теса има приятели, с които излиза без теб? — пита многозначително.

Отвръщам поглед и се замислям над въпроса й. Има приятели, разбира се. Има… Ландън.

— Да.

— И не слагаш себе си в списъка?

— Не, аз не влизам в списъка. Ландън й е приятел.

— Ландън ти е доведен брат. И той не се брои.

Стеф е нещо като приятелка на Теса, но не мога да кажа, че са чак толкова близки. А Зед? Той вече е извън играта.

— Има мен — казвам.

— Точно така си и мислех — смее се тя.

— Какво значение има? Когато се махнем оттук, ще имаме нови приятели. Заедно. Ще започнем отначало.

— Разбира се. Само че не заминавате на едно и също място — напомня ми тя.

— Ще дойде с мен. Знам, че сега не изглежда така, но аз я познавам. Знам, че не може да живее без мен.

Лилиян ме поглежда замислено.

— Знаеш ли, има голяма разлика между това да обичаш някого и да не можеш да живееш без него.

Това момиче не се чува какво говори. В думите й няма никакъв смисъл.

— Не желая да говоря повече за нея. Ако ще сме приятели, искам да знам повече за теб и Рейгън.

— Райли — отвръща раздразнено.

— Много дразни, нали? — смея се.

Тя ме гледа, преструвайки се на сърдита, после ми разказва как се е запознала с приятелката си. Райли е отговаряла за нея през месеците, които й се полагали за ориентация през първата й година в колежа. В началото била груба с нея, но после й се пуснала. Казва, че изненадата била взаимна. Тая Райли се оказва доста ревнива и лесно й пламва фитилът. Защо ли ми е познато?

— Повечето ни кавги са от ревност. Нейната ревност. Постоянно се страхува, че ще я напусна. Не знам защо. Тя е тази, по която се заглеждат като изтървани и мъже, и жени. И е излизала и с мъже, и с жени — въздъхва.

— А ти не си ли?

— Никога не съм ходила с мъж — бръчка нос, сякаш идеята я отвращава. — А, веднъж в осми клас. Направих го, защото си мислех, че трябва да го направя. Всичките ми приятели ми се подиграваха, че нямам гадже.

— Защо не им каза още тогава?

— Не е толкова просто.

— Би трябвало да е.

— Да, би трябвало да е. Но не е. Както и да е, никога не съм била с никого, освен с Райли и едно друго момиче — усмивката й изчезва. — Но Райли е… излизала с много.

 

 

Остатъкът от предиобеда и целият следобед минават така. Слушам проблемите на това момиче. Не ми е чак толкова неприятно както очаквах. Хубаво е да чуеш, че не си единственият с подобни проблеми. Лилиян много ми напомня на Теса и Ландън. Ако те двамата се слеят в един човек, ще се получи точно копие на Лилиян. Не ми е приятно да си призная, но компанията й не ми пречи. Тя е аутсайдер като мен, но не ме укорява, защото почти не ме познава. В кафенето влизат и излизат хора и всеки път, когато влезе русо момиче, подскачам на стола си и очаквам да видя моето русо и така далечно вече момиче.

Чувам тиха, странна песен.

— Това е баща ми — казва Лилиян и вади телефона си. — Мамка му, кога е станало пет? — Започва да изпада в паника. — Трябва да тръгваме. Е, поне аз. Все още нямам какво да облека за тази вечер.

— За?

— Вечеря. Нали знаеш, че родителите ми ще вечерят с твоите?

— Карен не ми е… — започвам, но решавам да не човъркам темата. Ставаме и отивам с нея в малък бутик, претъпкан с разни шарени рокли и евтини дрънкулки. Мирише на нафталин и море.

— Не мога да избера нищо — казва с тежка въздишка и ми показва една отвратителна розова рокля.

— Това е нечувано — отсичам, тя кима и веднага я оставя. Питам се какво ли прави Теса сега. Дали се чуди къде съм? Сигурен съм, че си мисли, че съм с Лилиян, което е истина, разбира се, но няма за какво да се притеснява. Знае го много добре. Чакай… не, не знае. Не съм й казал за приятелката на Лилиян.

— Теса не знае, че си… лесбийка — изричам, без да мисля, докато тя ми показва черна рокля с ресни и мъниста. Прокарва ръка по роклята така, както направи снощи с бутилката коняк.

— Не, няма да ти давам дизайнерски съвети, затова спри да ме гледаш така умолително.

Тя върти очи и пита:

— И защо не й каза.

— Не знам. Забравих.

— О, колко съм трогната, че моята сексуална ориентация е останала незабележима за теб — разперва ръка върху шията си, за да ме накара да спра да мушкам пръст в перата и мънистата, които висят на герданчето й. — Но трябва да й кажеш — продължава с усмивка. Нищо чудно, че си отнесъл един тупаник.

Знаех си, че не бива да й казвам за шамара.

— Млъкни. Ще й кажа… — Ще си помисля дали да й кажа, защото е твърде вероятно тази ситуация да проработи в моя полза. — Може би.

Лилиян пак върти очи. Прави го почти толкова често, колкото и Теса.

— Никак не е лесно да се разбереш с нея, повярвай ми. Знам какво правя — казвам, но… Всъщност знам ли? Да, знам точно кои копчета да натисна, за да получа това, което искам.

— Трябва да се облечеш официално за тази вечеря. Ресторантът е ужасно, снобски — предупреждава ме тя пак и оглежда роклята.

— Проклет да съм, ако го направя. И защо си мислиш, че изобщо имам намерение да ходя?

— Защо не? Нали искаш малката ти женичка да не ти се сърди чак толкова много?

Думите й ме изненадват и леко ме изкарват от равновесие.

— Женичка? Не я наричай така.

Лилиян обаче не ме слуша. Изнамира отнякъде бяла официална риза и я залепва за гърдите ми.

— Поне си сложи хубава риза. Иначе баща ми ще ти мели на главата цяла вечер — казва и влиза в пробната. След няколко минути излиза в черната рокля. Изглежда добре, наистина. Секси е, но вече мога да си представя как ще стои тази рокля на тялото на Теса. Гърдите й са много по-големи от тези на Лилиян и ханшът й е по-широк, така че ще изглежда по-добре.

— Не е чак толкова грозна в сравнение с останалите тук — опитвам се да направя комплимент с половин уста и тя веднага дръпва пердето, разбира се, след като ми врътва очи и ми показва среден пръст.