Анна Тод
След падането (129)

Сто двадесет и осем
Хардин

Ароматът на кафе атакува ноздрите ми и аз се пресягам да търся тялото на Теса. Знам, че не е далеч от мен. Но търсенето на сънливата ми ръка се оказва безплодно. Отварям очи и виждам две чаши димящо кафе, а Теса опакова багажа си.

— Колко е часът? — питам и се надявам да ми каже, че е все още рано.

— Почти обед.

Мамка му, проспал съм почти целия ден.

— Вече закусих и опаковах всичко. Обядът ще е готов след малко — казва с усмивка. Изкъпала се е и се е облякла. И пак е сложила тези проклети тесни джинси.

Скачам от леглото и стискам зъби да не й се разкрещя, че не ме е събудила по-рано.

— Супер — промърморвам и се навеждам да взема джинсите си от пода, но те вече не са там.

— Ето — казва Теса и ми подава джинсите. Разбира се, сгънати са.

— Добре ли си? — пита, вероятно усетила враждебността ми.

— Добре съм.

— Хардин! — продължава да ме притиска. Знаех си, че няма да ме остави на мира.

— Добре съм. Просто уикендът мина ужасно бързо.

Усмивката й стапя леденото ми настроение.

— Да, наистина — съгласява се.

Мразя това положение. Защо да живеем разделени? Толкова ненавиждам цялата тая кошмарна ситуация.

— Имаме само няколко дни до четвъртък — опитва се да направи разстоянието помежду ни по-малко, но не й се получава.

— Какво е сготвила Карен за обед? — сменям темата. — Надявам се да не е изляла и в обеда едно шише кленов сироп. Теса се смее:

— Не, няма сироп.

Ландън е седнал умислен на масата в столовата. Карен пренася голям поднос със сандвичи. Теса сяда до Ландън и наблюдавам как го пита дали е добре.

— Да, добре съм. Малко съм отвеян днес.

Никога не ми беше минавало през ума, че ще доживея да видя как Ландън не й казва истината.

— Сигурен ли си? Защото ми се струваш малко…

— Теса… — Кълна се, че ако сложи ръка върху нейната… — Всичко е наред. Добре съм — твърди и се усмихва Ландън, сваляйки ръка от масата. Веднага хващам ръката й, придърпвам я в скута си и собственически я покривам с моята.

Разговорът минава от бавно в мудно темпо, после леко се съживява. Не говоря. И така идва време да я закарам обратно в Сиатъл. За кой ли път се ритам в зъбите за тоталния си идиотизъм, че не тръгнах с нея от самото начало.

— Ще се видим, преди да заминеш, нали? — казва с насълзени очи Теса и прегръща Ландън. Не искам да гледам.

— Да, разбира се. Може да дойда да те видя в Сиатъл, след като се върнете от Англия и посещението при кралицата — шегува се той, а тя се усмихва. Ландън винаги я кара да се усмихва. Оценявам усилията му, особено като знам, че аз ще съм този, на когото ще си го изкара, когато разбере за него и Дакота, понеже не съм й казал веднага.

Десет минути след това буквално се налага да извлека задника й от къщата. Карен е ужасно разстроена. Не мога да разбера какво става. Казва на Теса, че я обича, което също ми се струва странно.

— Мислиш ли, че съм ужасен човек заради това, че се чувствам по-добре с твоето семейство, отколкото с моето? — пита Теса след петнадесетминутно пътуване в мълчание.

— Да.

Тя ме гледа лошо, но аз въртя очи и се смея на престорения й гняв.

— Семействата и на двама ни са напълно откачени и всичко е пълна каша — казвам, а тя само кима и продължаваме да пътуваме в мълчание.

Колкото повече приближаваме Сиатъл, толкова по-неспокоен ставам. Не искам да прекарам цялата седмица далеч от нея. Четири дни разделен от Теса, са като доживотна присъда.

Когато се връщам у дома след дългото каране, веднага хуквам към спортната зала.