Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (26)

IV
ШАРТЪРСКИЯТ ЛАГЕР

Чуйте, племеннико, най-новата глупост! Знаете ли какво ми писа папата в едно писмо от двадесет и осми ноември, чието изпращане или е било отлагано, или приносителят не ме е търсил, където трябва, щом го получих едва снощи в Арси? Познайте… Ето какво: огорчен от неразбирателството ми с Капочи, светият отец ме упреква в „липса на милосърдие“. Питам се как можех да му засвидетелствувам милосърдие, на тоя Капочи? Не съм го виждал, откакто ме напусна внезапно в Брьотьой, за да иде в Париж. И кой собствено е виновен за нашето неразбирателство, ако не този, който силом ми наложи за придружител един себелюбив, ограничен, загрижен само за собственото си удобство прелат, чиито действия целят единствено да осуетяват моите? Хич не го интересува всеобщият мир. Важното е не аз да бъда този, който ще го постигне. Липса на милосърдие, ама че работа! Липса на милосърдие… Имам сериозни основания да вярвам, че Капочи заговорничи със Симон дьо Бюси и че има пръст в задържането на Феб, който, уверявам ви, да, знаете, че беше освободен през август; но благодарение на кого? На мен; това не знаехте… срещу обещание да се присъедини към кралската войска.

Е, най-накрая светият отец благоволява да похвали усилията ми и да ме увери, че моите постъпки се радват не само на неговото одобрение, но и на това на цялата кардиналска колегия. Надявам се, че не пише същото и на другия… Но както през октомври миналата година, той отново ме съветва Шарл Наварски да бъде включен във всеобщия мир. Лесно мога да предположа кой му подсказва това…

След бягството на Фрике дьо Фрикан крал Дан реши да премести зет си в Арльо, една крепост в Пикардия, където хората са твърде предани на рода Артоа. Опасяваше се да не би в Париж Шарл Наварски да си спечели прекалено много съучастници. Не искаше да го остави в един и същ затвор с Феб, дори в един и същ град…

След това, както вчера ви казах, той заряза Брьотьой и се върна в Шартр. Беше ми казал: „Ще говорим отново в Шартр.“ Ето къде бях аз, докато Капочи се надуваше в Париж…

Къде се намираме? Брюне!… кое е това селище?… А Поавр, минахме ли Поавр? А, добре, той е по-нататък. Казаха ми, че църквата заслужавала да се види. Впрочем всички църкви в Шампан са много красиви. Това е благочестив край…

О! Не съжалявам, че видях Шартърския лагер. Щеше да е добре и вие да го бяхте видели… Знам; бяхте освободен, за да заместите болния си баща, защото англичаните трябваше на всяка цена да бъдат задържани извън границите на Перигор. Без това сега може би щяхте да лежите под плочите на някой манастир в Поатие. Знае ли човек? Съдба.

И тъй, представете си Шартр: най-малко шест хиляди души са заели огромната равнина, над която се издигат върховете на катедралата. Една от най-многочислените, ако не и най-многочислената войска, свиквана някога в кралството. Но разделена на две твърде разграничаващи се една от друга части.

От едната страна се издигаха в стройни редици стотиците палатки от копринени и цветни драперии на бароните и рицарите. Огромно гъмжило от движещи се хора, коне и каруци се ширеше, докъдето стига погледът сред ярки цветове и блясък на метал в слънчевата светлина; именно тук идваха със сергиите си търговци на оръжия, брони, вино и храни, тук съдържателите На публични домове докарваха каруци, пълни с леки жени, под надзора на краля на престъпниците… чието име все още не мога да си спомня.

И в другия край, на порядъчно разстояние, съвсем отделно, като в Страшния съд от картините… от едната страна раят, от другата адът… пешаците, без подслон сред окосените жита, освен някое опънато на копие платнище, ако изобщо се бяха погрижили да се снабдят с такова; огромна, пръсната на слуки тълпа, уморена, мръсна, бездействуваща, в която се деляха по селища и не се подчиняваха на случайно избраните вождове. А и нямаше какво да изпълняват. Не им поставяха никакви задачи, не им заповядваха никакви маневри. Единственото занимание на тези хора бе да си търсят храна. Най-хитрите ходеха да карат в рицарския лагер, ограбваха курниците в съседните махали или бракониерствуваха. Зад всяка могила можеха да се видят двама-трима дрипльовци, клекнали край някой заек, който се пече. При появата на каруците, които раздаваха ечемичен хляб без определен час, наставаше голяма суматоха. Виж, определени бяха часовете на ежедневните посещения, които кралят правеше в строя на пешаците. Проверяваше новопристигналите, днес тези от Бове, утре от Соасон, в други ден тези от Орлеан и Жаржо.

Придружаваха го, чуйте само, четиримата му сина, брат му, конетабълът, двамата маршали, Жан д’Артоа, Танкарвил, и не знам кой още… с цял отряд щитоносци.

Един път, който впрочем беше и последният, сега ще разберете защо… той ме извика, сякаш ми правеше голяма чест. „Монсеньор дьо Перигор, утре, ако благоволите да ме последвате, ще ви взема на обиколката.“ Аз продължавах да дебна случай да се споразумеем относно някои предложения, колкото и смътни да бяха те, които да направим на англичаните, за да има върху какво да установим началото на преговорите. Бях предложил двамата крале да изпратят представители, които да съставят списък на всички спорни между кралствата въпроси. Това бе достатъчно, за да се разисква с години.

Или пък търсех друг, съвсем различен повод за начало на преговорите. Спорните въпроси уж се пренебрегват и двете страни влизат в предварителни преговори за подготовка на съвместен поход в Константинопол. Важното бе веднъж да се започне…

И така, повлякох се с червената си мантия сред безчетната въшлива сган, която лагеруваше в Бос. Точно така, въшлива, защото като се върнах се наложи Брюне да ме пощи. Не можех все пак да отблъсна тези нещастници, които идваха да целуват краищата на мантията ми! Миризмата беше по-отвратителна от тази в Брьотьой. Предната нощ се бе вдигнала голяма буря, пе-шаците бяха спали направо на мократа земя. Дрипите им се изпаряваха на утринното слънце и здравата воняха. Презвитера, който вървеше пред краля, се спря. Презвитера наистина беше важна личност! След него спря и кралят, и цялата свита.

„Сир, това са хората от превотството Брасьо, кметство на Блоа, които пристигнаха вчера. Видът им е плачевен…“ Презвитера сочеше с боздугана си четиридесетина одърпани, кални, брадясали голтаци. Не се бяха бръснали от десет дни, да не говорим за миене. Дрехите им не се различаваха изпод сивия слой мръсотия и пръст. Някои бяха със скъсани обувки, други само с омотани около краката парцали, трети пък съвсем боси. Държаха се добре изправени, за да се представят, но погледите им бяха тревожни. Ей богу, не бяха очаквали самият крал да се появи пред тях с бляскавата си свита. И голтаците от Брасьо се притискаха един до друг. Острията и куките на няколко ножове и прътове стърчаха над тях като щръкнали от кален сноп тръни.

„Сир, продължи Презвитера, те са тридесет и девет, а трябваше да бъдат петдесет. Осем от тях носят ножове, деветима имат мечове, от които един в много лошо състояние. Само един притежава и меч, и прът. Един има брадва, трима — железни тояги, и още един, въоръжен само с кама; останалите нямат нищо.“

Би ме досмешало, ако не се питах какво караше краля да губи своето време и това на маршалите си в броене на ръждиви мечове. Да се покаже тук, веднъж, да, не беше лошо. Но пък всеки ден, всяка сутрин? И защо ме бе извикал на този жалък парад?

В този момент с изненада чух как най-малкият му син Филип извика с приповдигнат тон, като юноша, който иска да изглежда зрял мъж: „Не, с такава войска не можем да извоюваме големи победи.“ Той е едва четиринадесетгодишен; гласът му беше още момчешки, а тялото му не изпълваше ризницата. Баща му го погали по челото, сякаш се поздравяваше, че е дал живот на такъв умен воин. После, обръщайки се към хората от Брасьо, той ги попита: „Защо не сте се въоръжили както трябва? Така ли се идва във войската ми? Не сте ли получили нареждания от вашия прево?“

Тогава един мъжага, който трепереше по-малко от останалите, вероятно притежателят на единствената брадва, излезе отпред и отговори: „Сир господарю наш, превото ни заповяда всеки да се въоръжи според състоянието си. Снабдихме се, доколкото можехме. Тези, които са дошли с голи ръце, нямат възможност за повече.“

Кралят се обърна към конетабъла и маршалите с красноречиво изражение на човек, доволен от това, че макар и в негов ущърб, фактите доказват правотата му. „Още един прево, който не е изпълнил дълга си… Върнете ги заедно с тези от Сен-Фаржо и от Соасон. Ще си платят глобата. Лори, записвайте…“

И наистина, както той ми обясни малко след това, тези, които не се явяваха на огледа или идваха без оръжия и не можеха да се сражават, бяха длъжни да платят обезщетение. „С глобите на всички тези пешаци ще си доставя необходимото за заплащане на конницата.“

Прекрасно хрумване, навярно подсказано от Симон дьо Бюси, което той си бе присвоил. Ето защо беше свикал пехотата и броеше с такова хищно задоволство частите, които връщаше по домовете им. „За какво ни е тази сган от пешаци? — ми каза още той; — Баща ми бе разбит при Креси именно по вина на пешите войски. Те бавят всички и пречат на хода на конницата.“

Всеки беше съгласен с него, с изключение на престолонаследника, който явно искаше да каже нещо, но се въздържа.

Но дали това означаваше, че в другия край на лагера, при знамената, конете и броните, всичко вървеше като по вода? Въпреки многобройните свиквания, въпреки строгите наредби, според които феодали и капитани се задължаваха два пъти месечно да проверяват хората си, оръжието и конете, за да бъдат в постоянна готовност, и според които се забраняваше на войниците да се прехвърлят от един командуващ на друг или да се оттеглят без позволение, „под страх да бъдат лишени от плата и безмилостно наказани“, въпреки всичко това една трета от рицарите не се беше явила. Други пък, принудени да екипират отред от най-малко двадесет и шест копиеносци, се явяваха едва с десет. Изпокъсани ризници, изкорубени шлемове, прекалено твърди брони, скърцащи при всяко движение… „Ах, месир, как искате Да смогна? Не съм си получил заплатата, достатъчно ми е да поддържам собственото си снаряжение“… Блъскаха се кой по-напред да подкове коня си. Военачалници се лутаха из лагера да търсят заблудилата се част, изостанали войници търсеха, кой повече, кой по-малко, своя военачалник. Всеки крадеше от съседния отред от каквото имаше нужда, къс дърво или кожа, шило или пък чук. Маршалите бяха отрупани с жалби, главите им бръмчаха от грубите пререкания на ядосаните рицари. Ала кралят не искаше и да знае за това. Броеше пешаците, които ще платят глоба…

Тъкмо се бе отправил към тези от Сент-Енян, когато с бясно препускане през лагера пристигнаха шестима въоръжени мъже, с плувнали в пяна коне, самите те с облени в пот лица и прашни брони. Единият от тях тежко слезе от коня, поиска да говори с конетабъла, и като се приближи до него, му каза: „Аз съм от хората на месир Бусико, нося вест от него.“

Атинският херцог направи знак на вестоносеца да докладва на краля. Пратеникът понечи да прегъне крак, но бронята му пречеше. Кралят го освободи от почестите и го накара да говори веднага.

— Сир, месир дьо Бусико е затворен в Роморантен:

Роморантен! Кралската свита за миг онемя от изненада, сякаш бе поразена от гръм. Роморантен, само на тридесет левги от Шартр, от другата страна на Блоа! Никой не допускаше, че англичаните могат да бъдат толкова близо.

И наистина, докато завършваха обсадата на Брьотьой, докато се занимаваха със затварянето на Гастон Феб, докато тилът и останалите части бавно се събираха в Шартр, уелският принц… вие знаете това по-добре от когото и да е било, Аркамбо, понеже тогава отбранявахте Перигьо… беше започнал похода си, навлизайки в кралска територия от Сент-Фоа и Бержьорак, и бе продължил на север по пътя, който ние изминахме, Шато-л’Евек, Брантом, Рошьошуар, Ла Перюз, причинявайки разрушенията, на които бяхме свидетели. Ние бивахме уведомявани за неговия ход и трябва да ви кажа, че аз доста се учудвах, че кралят така се бави в Шартр, докато принц Едуард опустошава страната. Според последните вести, той трябваше да се намира някъде между Ла Шатр и Бурж. Мислехме, че ще продължи към Орлеан, и кралят уверяваше, че там ще влезе в сражение с него, преграждайки му пътя към Париж. За тази цел конетабълът, подтикван все пак от известна предпазливост, беше изпратил една част от двеста копиеносци начело с месир дьо Бусико, месир дьо Краон и месир дьо Комон, на далечно разузнаване по другия бряг на Лоара, които трябваше да го осведомят за положението там. И бе получил впрочем съвсем малко сведения. А сега изведнъж Роморантен! Значи, уелският принц бе поел на запад… Кралят накара вестоносеца да продължи. — Най-напред, Сир, бе заловен при Обинисюр-Нер месир дьо Шамбли, когото месир дьо Бусико бе изпратил на разузнаване… — О, Гри-Мутон е пленен — каза кралят; така наричаха месир дьо Шамбли.

Пратеникът на Бусико поде: „Но месир дьо Бусико не успя навреме да разбере това, и се натъкнахме изневиделица на челните английски части. Нападнахме ги тъй стремително, че се впуснаха да бягат… — Както обикновено, каза крал Жан — … но срещнаха подкрепленията си, доста по-многочислени от нас, и ни атакуваха от всички страни, така че месир дьо Бусико, месир дьо Краон и месир дьо Комон бързо ни поведоха към Роморантен и се затвориха в крепостта, преследвани от цялата армия на принц Едуард; когато месир дьо Бусико ни нареди да тръгнем насам, обсадата тъкмо започваше. Ето какво трябваше да ви кажа, Сир.“

Отново настъпи мълчание. После маршал дьо Клермон ядосано каза: „Защо по дяволите са нападнали англичаните? Нямаха такива указания. — Да не би да ги упреквате за храбростта им? — отвърна му маршал Одреем. — Натъкнали са се на неприятеля и са го нападнали. — Голяма храброст — каза Клермон. — Триста копиеносци срещат двадесет и ги връхлитат, без да чакат, въобразявайки си, че е голямо геройство. А после насреща им изникват хиляда и ето че на свой ред се разбягват, и тичат да се скрият в първия замък. Сега не могат да ни послужат за нищо. Глупащина, а не храброст.“

Както обикновено двамата маршали се спречкаха, а конетабълът ги остави да се карат. Той, конетабълът, не обичаше да взема страна. Беше по-смел на дела, отколкото в спор. Предпочиташе да се нарича Атински херцог, отколкото херцог дьо Бриен, заради бившия конетабъл, неговия обезглавен братовчед. А неговото владение беше именно Бриен, докато Атина бе само един семеен спомен, вече без всякакво покритие, освен при кръстоносен поход… Или може би просто с възрастта бе станал безразличен. Дълго време беше командувал, и то доста добре, войските на неаполокия крал. Тъгуваше за Италия, защото тъгуваше по младините си. Презвитера, застанал малко встрани, наблюдаваше с насмешливо изражение пререканието на маршалите. Техният спор бе прекъснат от краля.

„А аз мисля — каза той, — че тази злополука ни прави услуга. Защото сега англичанинът е задържан с обсадата. Така, докато е там, ще знаем къде да го нападнем.“ И се обърна към конетабъла: „Готие, войската да тръгне утре призори. За да не се бавим, разделете я на няколко части, всяка от които да прекоси Лоара по различен мост, но нека поддържат тясна връзка една с друга, за да можем отново да ги съберем на уречено място оттатък реката. Аз ще мина през Блоа. Ще нападнем английската армия в тил и във фланг, а в случай че реши да тръгне оттам, ще й преградим всички пътища. Завардете Лоара далеч след Тур, чак до Анже, та ланкастърският херцог, който пристига от Нормандия, по никой начин да не може да се присъедини към уелския принц.“

Ето че Жан II учудваше хората си! Внезапно така спокоен и хладнокръвен, той им даваше ясни и точни нареждания, и определяше пътищата на своята армия, сякаш виждаше цяла Франция на длан. Да завардят Лоара откъм Анжу, да я прекосят в Турен, да бъдат готови да слязат към Бери или да преградят пътя на англичаните към Поату и Ангумоа… и най-накрая да си отвоюват Бордо и Аквитания. „И нека да действуваме бързо, изненадите да играят в наша полза.“ Всеки заемаше войнствен вид, готов за действие.

„Върнете обратно цялата пехота — заповяда още Жан II. — Да не допускаме втори Креси. Дори и само с конницата, пак ще бъдем пет пъти повече от тези омразни англичани.“

И така, понеже преди десет години поради неправилно въвличане в сражението на обикновените стрелци и тези с арбалет, същите бяха възпрепятствували маневрите на конницата и с това бяха станали виновни за поражението, сега крал Жан се отказваше от цялата пехота. И неговите пълководци до един го подкрепяха, защото всички бяха участвували при Креси и още пазеха болезнения спомен. Основната им грижа бе да не допуснат същата грешка.

Единствен престолонаследникът се осмели да каже: „Значи, татко, изобщо няма да имаме стрелци…“

Кралят дори не благоволи да отговори. И престолонаследникът, който стоеше близо до мен, ми каза, сякаш търсеше подкрепа или пък за да не изпадне в глупаво положение пред мен: „Англичаните качват стрелците си на коне. Но при нас никой няма да се съгласи да дадем коне на хора от простолюдието.“

Хм, добре че се сетих… Брюне!… Ако утре времето е все така меко, ще измина на парадния си кон прехода, който впрочем ще бъде кратък. Трябва да си възвърна формата преди Мец. И после, влизайки в Шалон, искам да покажа на жителите му, че мога да яздя не по-зле от техния умопобъркан епископ Шово… когото все още не са сменили.