Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (19)

VII
ПОЛЕТО HA ОПРОЩЕНИЕТО

Ha коне бяха единствено кралят, отново надянал шлема, и маршалът, който бе сложил само една мрежеста качулка, защото не намираше, че се излага на кой знае каква опасност, та да облича бойни доспехи. Одреем не е от хората, които без повод парадират с военния си чин. Щом на краля му се харесваше да се перчи с владетелския си шлем, то си беше негова работа.

Всички останали от свитата, от най-знатния сеньор до най-простия стрелец, трябваше да отидат пеша до мястото на наказанието. Кралят бе решил така, защото той винаги губи прекалено много време да организира лично парадите с най-големи подробности и обича да прави нововъведения в дребните неща, вместо да постъпва според отдавна установените обичаи.

Бяха останали само три каруци, защото от толкова нареждания по недоразумение бяха върнали една в повече.

До тях бяха застанали Гийом… е не, не е Гийом а ла Кош; заблудих се. Гийом а ла Кош е слуга в камарата; но подобно име… ла Гош, льо Гош, ла Танш, ла Планш… Дори не съм сигурен, че се казва Гийом; впрочем това няма голямо значение… Та до тях бяха застанали кралят на престъпниците и импровизираният палач, бял като платно след престоя в затвора, мършав, доколкото ми казаха, и никак не отговарящ на представите за един неверник, извършил четири убийства, и монахът, който мачкаше с пръсти, както правят всички монаси, конопения си шнур.

Гологлави и с вързани отзад ръце, осъдените излязоха от кулата. Начело вървеше граф д’Аркур, с бялата си надризница, която кралят бе разкъсал при ръкава заедно с ризата. Отдолу се виждаше огромното му рамо, розово като свинска кожа, и тлъстата му гръд. Привършваха с точенето на брадвите върху воденичния камък в единия край на двора.

Никой не гледаше към осъдените, никой не смееше да ги погледне. Всеки се взираше в ръба на някое паве или стена. Кой би дръзнал пред краля да отправи приятелски или просто съчувствен поглед към четиримата мъже, които щяха да умрат? Даже и намиращите се най-отзад гледаха надолу, от страх съседите им да не кажат, че са забелязали нещо по лицата им… Мнозина упрекваха краля. Но от негласен до открито изказан упрек… Голяма част бяха свързани с граф д’Аркур от продължително приятелство, бяха ходили на лов и на състезания с него, яли бяха винаги на изобилната му трапеза. В този момент сякаш никой не си спомняше за това; покривите на замъка и априлските облаци бяха по-привлекателна гледка. Така че Жан д’Аркур, оглеждайки се на всички страни изпод надиплените от тлъстина клепачи, не можеше да срещне нито едно лице, което да откликне на злочестината му. Дори и това на брат му, най-малко, това на брат му! Естествено!

След като обезглавят дебелия по-възрастен брат, в чия полза кралят щеше да се разпореди относно титлите и имуществата му?

В първата каруца качиха този, който в момента все още беше граф д’Аркур. Това не стана лесно. Квинтал и половина, и то с вързани ръце. Наложи се четирима сержанти да го бутат и повдигат. В дъното на каруцата бяха пръснали слама и бяха сложили дръвника.

Когато го качиха, Жан д’Аркур се обърна разгърден към краля, сякаш искаше да му каже нещо, към краля, застанал неподвижно на седлото, облечен в мрежеста броня, увенчан със стомана и злато, кралят съдник, който държеше да покаже, че всичко в кралството е подчинено на неговата воля и че най-богатият сеньор от една провинция може за един миг да бъде унищожен, ако такова е желанието му. И д’Аркур остана безмълвен.

Във втората каруца качиха сир дьо Гравил, а в третата Мобюе дьо Менмар заедно с Колен Дублел, щитоносеца, който бе вдигнал нож срещу краля. Последният сякаш казваше на всеки от тях: „Спомни си убийството на Шарл Испански; спомни си странноприемницата «Свинята предачка»“. Защото всички разбираха, че с изключение на Жан д’Аркур, за останалите трима това прибързано и страшно правосъдие беше внушено от мъст. Да наказваш хора, които публично си оправдал… Трябва да можеш да представиш нови и твърде тежки обвинения, за да постъпиш така. Такова нещо би трябвало да предизвика порицание от папата, ако същият не беше толкова слаб… В главната кула наварският крал беше злостно избутан пред прозореца, за да не изпусне нищо от зрелището.

Гийом, който не е Гийом ла Кош, се обръща към маршал Одреем… всичко е готово. Маршалът се обръща към краля… всичко е готово. Кралят прави жест с ръка. И шествието потегля.

Начело отряд от стрелци с железни каски и кожени наколенници тежко пристъпват в дебелите си гамаши. Следва маршалът на кон, с явна неохота. После пак стрелци. И зад тях трите каруци. Най-накрая кралят на престъпниците, хилавият палач и мръсният поп.

После идва кралят, изпънат на жребеца си, заобиколен от сержантите от личната гвардия, и сподирен от цяла процесия сеньори с обикновени или ловджийски шапки и с подплатени с кожа плащове или ризници.

Градът е тих и пуст. Жителите благоразумно са изпълнили заповедта да не излизат от къщи. Но главите им се трупат зад дебелите, зеленикави и шуплести като дъна на бутилки стъкла; прокрадват погледи през полуоткрехнатите обрамчени с олово прозорци. Не могат да повярват, че човекът в каруцата е граф д’Аркур, когото толкова често са срещали по улиците на града, и даже са го видели същата сутрин, в разкошно облекло. И все пак по едрата снага добре личи, че е той… „Той е, казвам ти, че е той.“ Колкото до краля, чийто шлем стига почти до прозорците на първия етаж на къщите, никой не се съмнява, че вижда именно него. Дълго време беше техен херцог… „Той е, наистина е той, кралят…“ Но те нямаше да се уплашат повече, ако бяха видели лице на мъртвец под наличника на шлема. Руанчани бяха недоволни; ужасени, но и недоволни. Граф д’Аркур винаги ги бе поддържал, и те го обичаха. Затова си шушнеха: „Не, това не е добро правосъдие. Всъщност ние сме потърпевши.“

Каруците се друсаха. Сламата се изплъзваше под краката на осъдените, които с мъка запазваха равновесие. Казаха ми, че през целия път Жан д’Аркур е бил с отметната назад глава, а косата откривала дебелите гънки на врата му. Какво ли си е мислел, отивайки на смърт, човек като Жан д’Аркур, докато е гледал късовете небе между върховете на покривите? Винаги съм — се питал какво става в главите на осъдените в последните им мигове… Дали не се е разкайвал, че не се е наслаждавал достатъчно на всички красиви неща, които бог поднася всеки ден пред очите ни? Или колко е абсурдно това, което ни пречи да се възползуваме от всички негови благодеяния? Предният ден спореше за данъците и таксата върху солта… А може би си е казвал, че е изпаднал в това положение от чиста глупост. Защото бе предупреден, чичо му Годьофроа бе пратил да го предупредят… „Тръгнете си незабавно…“ Годьофроа д’Аркур отдалече бе подушил капана… „Този банкет насред постите мирише на клопка“… Само ако пратеникът беше дошъл мъничко по-рано, ако Робер дьо Лори не се беше случил на стълбището… ако… ако… Но не съдбата, самият той си беше виновен. Достатъчно бе да се измъкне от трапезата на престолонаследника, достатъчно бе да не си търси оправдание да се поддава на лакомията си… „Все едно е, ще тръгна след пиршеството…“

Виждате ли, Аркамбо, големите нещастия често сполитат хората по съвсем дребни поводи, заради несъобразителност или погрешно решение в ситуация, която наглед е била без значение, и в която са се оставили да бъдат повлечени от природата си… Нищо и никакво лекомислие в избора, и пълно крушение.

О, как биха искали после да поправят постъпката си, да се върнат назад, в мига на погрешното решение. Жан д’Аркур блъсва Робер дьо Лори, извиква му: „Сбогом, месир“, яхва едрия си кон, и всичко е съвсем различно. Прибира се при чичо си, връща се в своя замък при жена си и деветте си деца, и до края на живота си със самодоволство си спомня как се е измъкнал от коварната клопка на краля… Освен ако не си счупи главата о някой клон в гората, докато се прибира, ако този ден така му е било писано. Върви, че разбери каква е божията воля! А и да не забравяме все пак…това, което тази жестока присъда в крайна сметка осуетяваше… че д’Аркур наистина заговорничеше срещу короната. Е, не бе настъпил часът на крал Жан, и бог отреждаше на Франция други злочестини чрез ръката на краля.

Шествието започна да изкачва склона, водещ към бесилото, но спря посред пътя, на площад, заобиколен от ниски къщички, където всяка есен става пазарище на коне, и който се нарича полето на Опрощението. Да, такова е името му. Въоръжените мъже се строиха от двете страни на пресичащия площада път, оставяйки три копия разстояние между редиците.

Кралят, все на кон, застана точно по средата на пътя, на един хвърлей от дръвника, който сержантите бяха дотъркаляли от първата каруца и сега търсеха по-равно място за него.

Маршал Одреем слезе от коня, и кралската свита, над която стърчаха главите на двамата братя д’Артоа… какво ли си мислеха те? По-големият бе главният виновник за тази екзекуция. О, не мислеха за нищо… „братовчеде Жан, братовчеде Жан“… Свитата се строи в полукръг. Наблюдаваха Луи д’Аркур, докато сваляха брат му от каруцата; той не трепна.

Приготовленията на това импровизирано посред един пазарски площад правораздаване сякаш нямаха край. И вперени очи на всички прозорци около площада.

Херцогът-престолонаследник, навел глава под обшитата с перли шапка, тъпчеше на място до своя млад чичо д’Орлеан, правеше няколко стъпки, връщаше се, пак пристъпваше, сякаш за да прогони някакво неразположение. И изведнъж дебелият д’Аркур се обръща към него, към него и към Одреем, извиквайки с все сила:

„О, сир херцог, и вие, добри маршале, помогнете ми, за бога, нека да говоря с краля, и ще успея да се оневиня и да му кажа неща, от които и той, и кралството ще имат полза.“

Сред онези, които го чуха, нямаше човек да не си спомня как сърцето му се е разкъсало от звученето на този глас, едновременно предсмъртен вик и проклятие.

С един и същ порив херцогът и маршалът пристъпват към краля, който е чул така добре всичко, както и те. Почти докосват коня му: „За бога, сир татко, позволете да ви говори — Да, сир, нека ви говори, и за вас ще е по-добре“, настоява маршалът.

Но какъв подражател е този Жан II! В рицарството подражава на своя дядо Валоа и на крал Артур от легендите. Научил е, че Филип Хубави е оставал неумолим, когато е давал заповед за смъртна лрисъда. И подражава, въобразява си, че подражава на Железния крал. Само че Филип Хубави не си слагаше шлема без нужда. И не осъждаше току-така, не опираше правораздаването си върху една нездрава злопаметност.

„Освободете тези, предатели“, повтаря Жан II през вдигнатия си наличник.

О, сигурно се чувствува велик, сигурно се чувствува наистина всемогъщ. Кралството и вековете ще запомнят суровата му воля. Но той най-вече пропусна прекрасната възможност да размисли.

„Така да бъде! Да се изповядаме“, каза тогава граф д’Аркур, обръщайки се към мръсния поп. А кралят извика: „Не, никакво изповядване за предателите!“

Тук вече не подражава, а изобретява. Сравнява престъплението… но какво престъпление всъщност? Престъплението да си заподозрян, престъплението да си изрекъл зли думи, които са били донесени… да го наречем посегателство над кралската особа, с това на еретиците и неверниците. Крал Жан е помазан, нали така? Tu es sacerdos in oeiernum…^[1] Затова ce мисли за самия господ и решава къде ще идат душите след смъртта. Според мен и за това светият отец беше длъжен сериозно да го порицае.

„Само този, щитоносецът…“, добавя той, посочвайки Колен Дублел.

Иди, че разбери какво става в този надупчен като пчелна пита мозък. Защо е тази дискриминация? Защо разрешава — на щитоносеца, вдигнал нож срещу него, да се изповяда? Присъствуващите и до днес, когато говорят за тези ужасни мигове, са в недоумение относно странната постъпка на краля. Дали не искаше да подчертае, че степента на прегрешението съответствува на феодалната йерархия, и че провинилият се щитоносец носи по-малка отговорност от рицаря? Или защото насоченият към сърцето му нож го бе накарал да забрави, че Дублел също бе сред убийците на Шарл Испански, заедно с Менмар и Гравил, Менмар, този висок и мършав мъж, който сега се мята сред въжетата и хвърля гневни погледи наоколо, и Гравил, който няма как да се прекръсти, но явно мълви молитви… ако бог иска да приеме покаянието му, ще го чуе и без посредник.

Монахът, който вече се питаше какво търси тук, веднага се нахвърля върху единствената душа, която му повериха, и започна да мърмори на латински в ухото на Колен Дублел.

Кралят на престъпниците избутва граф д’Аркур пред дръвника. „Коленичете, месир.“

Дебелият мъж се строполясва като вол. Мърда колене, вероятно под тях има камъчета, които ги нараняват. Минавайки зад него, кралят на престъпниците му вързва очите, преди да се е опомнил, и го лишава от гледката на чеповете на дръвника, последното нещо, което щеше да види приживе.

По-скоро на останалите трябваше да вържат кърпа на очите, за да не гледат ужасната сцена, която щеше да последва.

Кралят на престъпниците… все пак интересно защо не си спомням името му; много пъти съм го виждал до краля и добре си спомням как изглежда, висок и як мъжага с гъста черна брада… кралят на престъпниците взе главата на осъдения в две ръце като предмет, за да я положи както трябва, отмести косата и оголи добре врата му. Граф д’Аркур продължаваше да мърда колене заради камъчетата… „Хайде, сечи!“, заповяда кралят на престъпниците. Тогава той видя и всички видяха, че палачът трепереше. Сякаш никога нямаше да престане да претегля в ръце голямата си брадва, да, мести длани по дръжката й, да преценява подходящото разстояние до дръвника. Страхуваше се. О, щеше да е по-уверен с камата в някой тъмен ъгъл. Но с брадва, какъвто беше мършав, и то пред краля, пред всички тези сеньори, пред войниците! След дългите месеци затвор едва ли чувствуваше мускулите си толкова здрави, въпреки супата и чашата вино, които му бяха дали за сила. А освен това не му бяха сложили качулка с дупки за очите, какъвто е обичаят, защото нямаха под ръка. Така отсега нататък всички щяха да знаят, че е бил палач. Престъпник и палач. Имаше с какво да ужаси когото и да е било. Чудно какви ли мисли му минаваха през главата и на този Бетрув, който щеше да си извоюва свободата, извършвайки същото деяние, довело го в затвора. Сега той виждаше главата, която трябваше да отсече, на мястото, където по-късно щеше да стои неговата, ако кралят не беше минал през Руан. Може би у този негодник имаше повече милосърдие, повече състрадание и любов към ближния, отколкото у краля.

„Сечи!“ — наложи се да повтори кралят на престъпниците. Бетрув вдигна брадвата, не право нагоре като палач, а встрани, като дървар, който поваля дънер, и я остави да падне от собствената й тежест. Тя падна накриво.

Има палачи, които отсичат главата изведнъж, с точно нанесен удар. Но не и този! Граф д’Аркур явно беше зашеметен, защото вече не мърдаше с колене; но не бе мъртъв, брадвата бе заседнала в пласта тлъстини на врата му.

Трябваше да повтори. Този път още по-лошо. Острието засегна странично само част от врата. Кръвта бликна през широко зиналата рана, през която се виждаше дебелият жълт слой тлъстина.

Бетрув се бореше с брадвата, чието острие се бе забило в дръвника, и не можеше да го измъкне. Пот се стичаше от челото му.

Кралят на престъпниците се обърна към краля: с вид, с който сякаш се извиняваше, сякаш казваше: „Вината не е моя.“

Бетрув се ядосва, не чува какво му казват сержантите, удря отново; но желязното острие като че ли се забива в буца масло. И пак, и пак! Кръвта шурти от дръвника, блика под брадвата, полива по разкъсаната риза на осъдения. Някои от присъствуващите се извръщат, повдига им се. Полицето на престолонаследника са изписани ужас и гняв; стиска юмруци, от което дясната му ръка; става съвсем морава. Пребледнял, Луи д’Аркур се насилва да остане на първия ред, пред касапницата, устроена на брат му. Маршалът се отмества, за да не стъпва в пълзящата към него кървава вада.

Най-после, при шестия удар, огромната глава на графа се откърши от туловището и се търколи заедно с черната си превръзка под дръвника.

Кралят не помръдваше. Наблюдаваше през железния си прозорец, без всякакъв признак на вълнение, погнуса или неразположение, бликащата кървата рана между огромните плещи, точно срещу него, откъснатата окървавена глава сред лепкавата локва. Ако нещо се забелязваше по лицето му в желязната рамка, то беше усмивка. Един стрелец се строполи сред звън на метал. Едва тогава кралят благоволи да отмести поглед. Това малодушно войниче няма да остане задълго в гвардията му. Перине льо Бюфл се наведе и повдигна стрелеца за яката на ризницата му, като му удари силна плесница. Но припадайки, войничето бе направило услуга на всички. Хората се поотпуснаха; чуха се даже хихикания.

Трима мъже, по-малко нямаше да стигнат, издърпаха обезглавеното тяло. „На сухо място!“, викаше кралят на престъпниците. Да не забравяме, че дрехите му се полагаха. Достатъчно бе, че са разкъсани; ако освен това са и много изцапани, нямаше да получи нищо срещу тях. И без туй двама осъдени бяха отпаднали от сметките му…

Сега той насърчаваше за следващия ход своя задъхан и плувнал в пот палач, и му даваше куп съвети като на изтощен борец: „Вдигаш брадвата право над себе си, и не я гледаш; гледаш къде ще удариш, по средата на врата. И прас!“ И той разпръсна слама край дръвника, за да попие кръвта, превърза очите на сир дьо Гравил, един здрав, по-скоро закръглен нормандец, накара го да коленичи, и му сложи лицето в кървавата пяна. „Сечи!“ И този път с първия удар… като по чудо… Бетрув му отсича врата; главата се търкулва напред, докато тялото се свлича встрани, изливайки червена струя в праха. Всички се чувствуват някак облекчени. За малко да поздравят Бетрув, който се оглежда стъписан, сякаш се пита как е успял.

Идва ред на високия Мобюе дьо Менмар, с изкълчената походка, който хвърля предизвикателен поглед към краля. „Всеки знае, всеки знае…“, извиква той. Но понеже брадатият отпред вече му превързва очите, думите му се заглушават, и никой не разбира какво искаше да изрече.

Маршал д’Одреем отново се отмества, защото кръвта пъпли към ботушите му… „Сечи!“ И пак един удар, само един добре отмерен удар е достатъчен.

Изтеглят назад тялото на Менмар при другите две. Отвързват ръцете на труповете, за да могат по-лесно да ги хванат за четирите крайника, да ги люшнат, и хоп! да ги метнат в първата каруца, която ще ги откара до бесилото, за да ги окачат на гредата. Там ще им смъкнат дрехите. Кралят на престъпниците прави знак да приберат и главите.

Бетрув едва си поема дъх, опрян на дръжката на брадвата. Боли го кръстът; вече едва издържа. За малко остава да изпиташ съжаление. Е, заслужи си оправдателното писмо, и още как! Нищо чудно, ако до края на дните си сънува кошмари и крещи насън.

Колен Дублел, смелият щитоносец, е нервен, макар че получи опрощение на греховете си. Понечи да се отскубне от ръцете, които го бутаха към дръвника; искаше сам да стигне. Но превръзката е точно затова, да възпрепятствува невъздържаните движения на осъдените.

И все пак не успяха да попречат на Дублел да вдигне глава точно когато не трябваше, и Бетрув… този път вината наистина не беше негова!… му разцепи напреко черепа. Хайде, още веднъж. Готово.

О, руанчаните, които гледаха от прозорците на къщите наоколо щяха да имат доста неща да разказват, неща, които бързо щяха да се разнесат от град на град из цялото херцогство. И отвсякъде щяха да идват хора, за да видят с очите си площада, попил толкова много кръв. Да не повярва човек, че цялата тази кръв, тази огромна локва, се е съдържала само в четири човешки тела.

Крал Жан наблюдаваше хората си с някакво странно задоволство. Отвращението, което той вдъхваше даже и у своите най-предани служители, сякаш не му беше неприятно; беше твърде горд със себе си. Гледаше най-вече първородния си син… „Ето как трябва да се държи човек, момчето ми, когато е крал…“

Кой би се осмелил да му каже, че бе сгрешил, поддавайки се на отмъстителния си нрав? И за него този ден беше решаващ кръстопът. Наляво или надясно. Беше избрал грешния път, като граф д’Аркур на стълбището. След шестгодишно неустойчиво царуване, изпълнено със смутове, трудности и поврати, той даваше на кралството си, което беше твърде склонно да го следва, пример за злоба и насилие. За по-малко от шест месеца щеше да се спусне по наклона на истинските нещастия, повличайки Франция след себе си.