Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (22)

III
ПАПАТА И СВЕТЪТ

Нали ви казвах, че ще получим вести в Санс? И то добри. Престолонаследникът, изоставяйки силно развълнуваните генерални щати, на които Марсел поискал разтрогване на големия съвет, а епископ Льо Кок настоявал за освобождаване на Шарл Злия и така се увлякъл, че заговорил за сваляне на крал Жан… да, да, племеннико, дотук сме стигнали… наложило се съседът му здраво да го настъпи, за да се опомни и уточни, че не щатите, а папата може да свали краля, по искане на трите съсловия… та престолонаследникът хубаво ги изиграл, тръгвайки като нас към Мец вчера, понеделник. С двехилядна конница. Казал, че посланията на императора го задължават да се яви на събора в Мец за благото на кралството. Да… и най-вече моето писмо. Послуша ме. Така че сега щатите са на сухо и ще си тръгнат, без да са могли да вземат решения. Ако в града се надигнат големи вълнения, ще може да се върне с войската си. Държи го под заплаха…

Още една добра вест: Капочи няма да дойде в Мец. Отказва да се присъедини към мен. Много благоприятен отказ. Хем той се злепоставя пред светия отец, хем аз се оттървах от него. Изпращам архиепископа на Санс да придружи престолонаследника, който вече е съпровождан от архиепископа-канцлер Пиер дьо Ла Форе; така ще има двама мъдри съветници. Колкото до мен, в свитата ми има дванадесет прелата. Предостатъчно. Никой папски легат не е имал толкова. И никакъв Капочи. Наистина не мога да разбера защо светият отец така упорито държеше да го прикрепи към мен и защо още упорствува и не го извика обратно. Първо, без него щях да тръгна по-рано… Това наистина бе една пропиляна пролет.

Когато в Авиньон чухме за руанските събития и получихме писмата на крал Жан и на крал Едуард, когато научихме, че ланкастърският херцог въоръжава войска за нов поход, и че френската войска е свикана за първи юни, още тогава разбрах, че нещата ще тръгнат много зле. Казах на папата, че трябва да прати легат, и той се съгласи с това. Започна да се вайка над положението в християнския свят. Бях готов да тръгна същата седмица. Минаха три, докато напише указанията си. Казвах му: „Но какви указания, sanctissimus pater^[1]? Достатъчно е да препишете тези, които получихте от вашия предшественик, преподобният Климент VI, по повод една съвсем сходна мисия преди десет години. Те бяха доста добри. Моето указание е да направя всичко, за да предотвратя едно всеобщо възобновяване на войната.“

Може би дълбоко в себе си, без да си дава сметка, защото той безспорно не е способен на съзнателна злонамереност, не желаеше особено да успея в онова, в което той се бе провалил навремето преди Креси. Впрочем той си го признаваше. „Аз вече съм бил веднъж много лошо посрещнат от Едуард III и се опасявам да не ви се случи същото. Той е твърде непреклонен; не можеш лесно да го надхитриш. Освен това е убеден, че всички френски кардинали са настроени срещу него. Ще ви изпратя заедно с нашия venerabilis frater Капочи.“ Ето как мислеше той.

Venerabilis frater! Ако един папа не сгреши поне веднъж по време на владичеството си, той бил самият бог. Е, грешката на Климент VI е, че даде кардиналския сан на Капочи.

„И после, ми каза Инокентий, ако един от двама ви пострада от някоя болест… да не дава бог… другият ще може да продължи мисията.“ Понеже бедничкият отец непрекъснато боледува, си мисли, че с всички е така и щом кихнете е готов да ви даде последно причастие.

Видели — ли сте ме неразположен, откакто сме тръгнали, Аркамбо? А Капочи го болят бъбреците от друсането; на всеки два часа трябва да спира по нужда. Днес се поти в треска, утре има разстройство. Искаше да ми вземе лекаря, метр Вижие, който ще се съгласите, никак не е отрупан с работа, поне що се отнася до мен. За мен истински лекар е този, който всяка сутрин ме опипва и прослушва, проверява ми очите и езика, изследва урината ми, не ми налага много ограничения и не ми прави кръвопускане повече от веднъж месечно, и който ме поддържа винаги в добро здраве… А докато го изчакаш да се приготви, тоя Капочи! Той е от хората, които се домогват и настояват да бъдат натоварени с мисия, а когато я получат, изискванията им нямат край. Не му стигаше един папски секретар, искаше двама. И да го питаш за какво, след като преди да се разделим аз трябваше да пиша и поправям всички писма до курията… С всичко това тръгнахме едва в деня на слънцестоенето, двадесет и първи юни. Прекалено късно. Войната не се прекратява, когато войските вече са на път. Тя може да се спре в главите на кралете, докато още се колебаят. Казвам ви, Аркамбо, една пропиляна пролет.

В навечерието на тръгването светият отец ме прие сам. Може би му беше малко съвестно, че ме е обременил с един излишен придружител. Отидох да се срещна с него във Вилньов, където живее. Не желае да се настани в големия, построен от неговите предшественици дворец. Смята го за прекалено разкошен, прекалено пищен, с твърде многобройна прислуга. Инокентий искаше да задоволи общественото мнение, което упреква папите в извънредно разточителство. Общественото мнение! Няколко драскачи, за които злъчта е естествено мастило; няколко проповедника, изпратени на църквата от самия дявол, за да внесат в нея раздор. За последните бе достатъчно едно хубавичко, добре нагласено отлъчване; а за първите — доход или бенефиций, придружени с известна власт, защото често завистта подтиква техните злословия; онова, което уж искат да поправят в тоя свят, е именно незначителното място, което заемат в него. Вижте например Петрарка, за когото онзи ден ме чухте да говоря с епископа на Оксер. Той е злонамерен по природа, но трябва да признаем, че има големи познания и достойнства, думата му се чува и от двете страни на Алпите. Беше приятел на Данте Алигиери, който го доведе в Авиньон; бе натоварван с немалко мисии между владетелите. Ето ви един човек, който писа, че Авиньон е вертеп на вертепите, че тук процъфтяват всички пороци, че гъмжи от мошеници, че тук идват да подкупват кардиналите, че папата продава епархии и абатства, че прелатите имат любовници,а любовниците им — сводници… с една дума, новият Вавилон. За мен самия разпространяваше твърде злостни слухове. Тъй като беше личност, аз се срещнах с него, слушах го любезно, от което той остана доволен, уредих някои негови въпроси… говореше се, че се отдавал на магьосничества, магии и други такива… накарах да му върнат някои бенефиции, които му бяха отнети; влязох в преписка с него, като го молех във всяко писмо да ми пише по няколко стиха или мъдрости от големите древни поети, които той отлично владее, за да украсявам с тях проповедите си, защото не си правя илюзии и знам, че имам стил на законовед даже по едно време го предложих за подобна на папски секретар длъжност, и само от него зависеше да я получи. И ето че вече по-малко злослови по адрес на Авиньон, а за мен говори чудеса. Бил съм светило в небето на църквата, голяма сила до папския трон; бил съм равен, даже съм превъзхождал по знания най-големите днешни юристи; надарен от природата и усъвършенствуван от науката; че умът ми притежавал онази способност да обхваща всяко нещо във вселената, която Юлий Цезар виждал у Плиний Стари. Да, племеннико; точно така говореше! Без да съм ограничил броя на прислугата си и великолепието на жилището си, което преди време предизвикваше злъчните му изказвания… Той се върна в Италия, приятелят ми Петрарка. В него има нещо, което не му позволява да се установи поетоянно някъде; също като приятеля му Данте, от когото много е заимствувал. Беше си измислил безгранична любов към една жена, която никога не му е била любовница и която умря. С това си спечели ореол на възвишеност. Липсва ми. Ако беше останал в Авиньон, сега сигурно щеше да седи на вашето място, защото щях да го взема със себе си…

Но да се подчиниш на така нареченото обществено мнение като нашия славен Инокентий! Това значи да проявяваш слабост, да насърчаваш обвиненията, да се отчуждиш от онези, които те подкрепят, без да спечелиш нито един от недоволните.

И така, за да даде пример на бедност, нашият овят отец се настани в малкия си кардиналски дворец във Вилньов на другия бряг на Рона. Но даже и с намалена свита, сградата наистина се оказа твърде малка. Наложи се да я разширят, за да побере най-необходимите служители. Работата на секретарите е затруднена по липса на място; писарите непрекъснато се местят от едно помещение в друго, докато трае строежът. Пишат вулите сред прахта. И тъй като много служби останаха в Авиньон, налага се час по час да се прекосява реката срещу силния вятър, който духа там, и който зиме пронизва до костите. Така всяко нещо става със закъснение… А освен това, понеже беше предпочетен в избора пред Жан Бирел, генералът на шартърския орден, прославил се със съвършената си святост… питам се дали в края на краищата не сгреших, като го отстраних; нямаше да бъде по-неудачен от този… светият отец даде обет да основе манастир. В момента го строят между папското жилище и новото укрепление, замъкът Сент-Андре, който точно сега издигат. Но този строеж се финансира от краля. Така че в момента християнският свят се управлява сред строителна площадка.

Светият отец ме прие в своята църквица, откъдето почти не излиза, в една малка петостенна абсида, помещаваща се в съседство с голяма приемна зала… все пак има нужда от приемна; съобразил е поне това… чиято украса бе поръчал на един майстор от Витерб, Матео Джиова нещо си, Джиованото, Джиованели, Джиованети… всичко е синьо, бледо; подходящо е за женски манастир; на мен никак не ми допада, няма достатъчно червено, няма позлата. Ярките бои не са по-скъпи от другите… А шумът, племеннико! Изглежда, това е най-тихото място в целия дворец, щом светият отец се оттегля тук! Трионите стържат в камъка, чуковете дрънчат о длетата, скрипците скърцат, колите потракват, талпи отскачат с трясък, работниците си подвикват и се карат… Да обсъждаш важни въпроси сред целия този шум е истински ад. Разбирам защо светият отец страда от главоболие! „Виждате ли, преподобни братко, ми каза той, колко пари и колко грижи ми струва да построя около себе си облика на бедността. И освен това трябва да поддържам и големия дворец отсреща. Не мога все пак да го оставя да рухне…“

Папата Обер ме затрогва, когато така тъжно се подиграва със себе си, и сякаш си признава грешките, за да ми достави удоволствие.

Беше седнал в едно жалко кресло, в каквото аз не бих седял дори по време на първото ми епископство; както обикновено, стоя приведен напред през целия разговор. Голям гърбав нос, продължаващ линията на челото, широки ноздри, големи, високи вежди, големи уши, чиито краища стърчат извън бялата шапка, увиснали над къдравата брада устни. Има доста яко телосложение, да се чудиш защо е с такова крехко здраве. Един скулптор работи над надгробната му плоча с хоризонтално изображение на фигурата. Защото той не желае изправена статуя: това е показност… Нали все пак се съгласи да има гроб.

Този ден беше настроен да се оплаква. Продължи: „Всеки папа, братко, трябва по свой начин да изживее страданията на нашия спасител Исус Христос. Моето изпитание е в провала на всичките ми начинания… Откакто божията воля ме издигна начело на църквата, се чувствувам като с вързани ръце. Какво направих, какво постигнах за тези три години и половина?“

Божията воля, разбира се; но нека признаем, че тя пожела да се прояви и чрез скромната ми личност. Което ми позволява известна свобода в отношението ми към светия отец. Но въпреки това има неща, които не мога да му кажа. Не мога да му кажа, че човек, облечен във върховна власт, не трябва да се стреми да променя света, за да оправдае издигането си на този пост. У скромните високопоставени хора има някаква скрита гордост, често причина за неуспехите им.

Намеренията на папа Инокентий, неговите високи цели са ми добре известни. Те са три и зависят една от друга. Най-дръзката: да обедини римската и гръцката църкви, под върховенството на католическата, разбира се; отново да скрепи Изтока и Запада, да възстанови единството на християнския свят. Това е мечтата на всеки папа от хиляда години насам. А при Климент VI благодарение на мен нещата доста бяха напреднали, повече от когато и да е било, във всички случаи повече от сегашното им състояние. Инокентий възприе замисъла като свой, сякаш това бе съвсем нова идея, която му бе дошла в главата ей така, озарен от светия дух. Да не спорим за това.

За да успее, преди това той предприе друго начинание: поиска да върне папството в Рим, защото папата можел да има власт над източните християни само ако я упражнява от трона на Свети Петър. Константинопол, който в момента е в упадък, можел, без да загуби достойнството си, да се преклони пред Рим, но не и пред Авиньон. Знаете, че по този въпрос имам съвсем различно мнение. Съображението би било основателно, при условие че нямаше опасност папата да бъде по-слаб в Рим, отколкото в Прованс…

Но за да се върне в Рим, първо трябва да се помири с императора; ето третата му цел. Той започна с нея. Да видим сега какво се получи от всички тези красиви проекти… Без да послушат съвета ми побързаха да коронясат избрания преди осем години император Карл, когото държахме в подчинение, докато отказвахме коронясването му. Сега вече нямаме власт над него. Той ни благодари със златната вула, която щем не щем трябваше да приемем, загубвайки не само влиянието си върху избора на императора, но и върху финансите на църквата там. Това не е помирение, а отбой. Така императорът великодушно ни остави с развързани ръце в Италия, което значи, че благоволи да ни разреши да бръкнем в гнездо на оси.

Светият отец изпрати в Италия кардинал Алварез д’Алборноз, по-скоро военачалник, отколкото кардинал, за да подготви завръщането в Рим. Най-напред Алборноз се свърза с Кола ди Риенци, който известно време властвуваше в Рим. Роден в една кръчма в Трастевере, този Риенцо беше един от онези излезли от народа и носещи чертите на Цезар мъже, каквито се появяват от време на време там, и печелят римляните, напомняйки им, че техните деди са управлявали света. Впрочем той се представяше за императорски син, защото беше открил, че е незаконен наследник на Хенрих VII Люксембургски, но си остана единственият на това мнение. Беше си избрал титлата трибун, носеше пурпурна тога, заседаваше в Кампидолио върху развалините на храма на Юпитер. Моят приятел Петрарка го приветствуваше като възкресител на миналото величие на Италия. Можеше да го използуваме като пионка в нашата игра, но предпазливо, а не да залагаме всичко върху него. Беше убит преди две години от рода Колона, защото Алборноз закъсня да му изпрати помощ. Сега всичко трябва да се започне отначало; никога не сме били толкова далеч от завръщане в Рим, където анархията е по-голяма отпреди. За Рим трябва само да мечтаем, но не и да се връщаме там.

Колкото до Константинопол… О, на думи сме направили много. Император Палеолог е готов да ни признае; даде тържествено обещание; той би дошъл дори лично да коленичи пред нас, стяга, да можеше да излезе от малката си империя. Поставя едно-единствено условие: да му пратим войска, за да се освободи от враговете си. Намира се в такова положение, че би признал и един селски свещеник срещу петстотин рицари и хиляда пешаци… А, и вие се учудвате! Щом единството на християните, щом обединението на църквите зависи само от това, не можем ли да изпратим тази малобройна войска към гръцкото море? Не, не можем, добри ми Аркамбо, не можем. Защото няма с какво да я въоръжим и да й заплатим. Защото умната ни политика даде своите плодове; защото, за да опровергаем нашите хулители, решихме да се преобразуваме и да се върнем към чистотата на църквата от времето на нейното зараждане. Който твърди, че наистина я познава, е доста смел! Каква чистота? Щом дойдоха дванадесет апостоли, се появи един предател!

И започнахме с премахването на доходи и бенефиции, непридружени с грижа за душите… „овцете трябва да се водят от пастор, не от наемник“… и с отстраняването от божиите тайнства на онези, които трупат богатства… „да бъдем като бедните“… забранихме всички налози, събирани от проститутките и игрите със зарове… но да, стигнахме и до такива подробности… е, нали игрите със зарове подтикват към богохулствуване; ние не искаме омърсени пари; да не се обогатяваме от греха, който, откакто стана по-евтин, само още повече процъфтява и излиза на показ.

Всички тези преобразувания доведоха до празни хазни, защото чистото злато тече на много слаби струйки; недоволните се умножиха, и пак се намират фанатици, които проповядват, че папата е еретик.

Ех, ако е вярно, че пътят към ада се гради от добри намерения, милият свят отец ще да е изградил поне половината!

„Преподобни братко, разкрийте ми изцяло мисълта си; не премълчавайте нищо, дори да трябва да ме упреквате.“

Как да му кажа, че ако се вгледа по-внимателно в това, което, нашият създател е написал на небето, ще види, че звездите вещаят зли и мрачни знамения почти над всеки трон, включително и над неговия, на който той седи именно защото небесните знаци са зловещи — нали ако бяха добри, навярно аз щях да го заемам? Как да му кажа, че при такъв жалък хороскоп не е уместно да предприемаш цялостно преустройство на църквата, а само да се стараеш да я поддържаш, доколкото можеш такава, каквато си я заварил, и че не е достатъчно да произхождаш от селото на Помпадур в Лимузен, и да си скромен селянин, за да заповядваш на кралете и да премахваш неправдата в тоя свят? Нещастието на днешното време е, че най-високите тронове не се заемат от хора, чиято величина да отговаря на такъв пост. Ех, на приемниците няма да им е лесно!

В навечерието на тръгването той ми каза още: „Дали няма да бъда папата, който ще е бил в състояние да постигне обединението на християните и не е успял? Научих, че английският крал събира в Саутхемптън петдесет кораба, за да прехвърли в континента около четиристотин рицари и стрелци и над хиляда коня.“ Естествено, че бе научил; нали аз му бях пратил тази вест. „Това е половината от войската, която ми е нужна, за да удовлетворя искането на император Палеолог. Не бихте ли могли с помощта на нашия брат кардинал Капочи, за когото знам, че не притежава всички ваши достойнства, и когото не мога да обикна така, както вас… хвърля ми прах в очите… но който донякъде се ползува с доверието на крал Едуард, не бихте ли могли да убедите последния, вместо да праща този поход срещу Франция… Да, досещам се какво мислите… Крал Жан също е свикал войските си; но той е способен на рицарско и християнско чувство за чест. Вие имате влияние над него. Ако двамата крале се откажат да воюват помежду си и отправят заедно част от войските си към Константинопол, за да може той да се върне в лоното на единствената истинска църква, ще има ля по-голяма слава от тяхната? Опитайте се да им изтъкнете това, преподобни братко; кажете им, че вместо да потапят в кръв кралствата си и да носят само страдания на своите християнски народи, могат да си спечелят слава на герои и светци.“

Отговорих: „Пресвети отче, това, което желаете би било най-лесното нещо на света, стига само да бъдат изпълнени две условия: за крал Едуард, да бъде признат за крал на Франция и коронясан в Реймс; за крал Жан, крал Едуард да се откаже от претенциите си и положи васалска клетва. Щом тези две условия бъдат осъществени, не виждам друга пречки… — Вие ми се подигравате, братко; загубил сте вярата. — Не съм я загубил, пресвети отче, но не мога да накарам слънцето да грее през нощта. Иначе вярвам с цялата си вяра, че ако бог желае да стори чудо, ще го направи и без нас.“

Известно време седяхме, без да говорим, защото в съседния двор изсипваха кола с чакъл, и дърводелците се караха с товарачите. Папата бе провесил големия си нос, широките си ноздри, дългата си брада. Най-накрая ми каза: „Поне ги склонете да подпишат ново примирие. И добре да знаят, че им забранявам да подновяват военните действия. Ако някой прелат или свещеник попречи на вашите умиротворителни усилия, ще му отнемете всички църковни бенефиции. И не забравяйте, че ако двамата крале упорствуват да водят война, можете да стигнете чак до отлъчване; това е записано в указанията ви. Отлъчване и възбрана.“

С така припомнените ми пълномощия действително се нуждаех от благословията, която ми даде. И наистина, Аркамбо, виждате ли ме да отлъча кралете на Франция и Англия при сегашното положение в Европа? Едуард веднага би освободил своята църква от всякакво подчинение на светия престол, а Жан би изпратил конетабъла си да обсади Авиньон, И какво би направил Инокентий според вас? Ще ви кажа. Ще отрече правомощията ми да ще отмени отлъчването. Това бяха само думи.

И така на следващия ден потеглихме.

Три дни преди това, на осемнадесети юни, войските на ланкастърския херцог бяха пристигнали в Ла Аг.