Морис Дрюон
Как един крал погубва Франция (12)

XI
КРАЛСТВОТО СЕ ПРОПУКВА

Пътищата на Бери винаги са имали лоша слава. Виждам, че войната далеч не ги е подобрила… Хей, Брюне, Ла Рю! За бога, намалете хода! Знам че всеки бърза да пристигне в Бурж. Но това не значи, че трябва да ме тръскате като чувал с картофи. Спрете, спрете напълно! И накарайте отпред също да спрат. Така… Не, не са виновни конете ми. Виновни сте вие, дето сте ги пришпорили, сякаш са ви подпалени седлата… А сега можете да потеглите, и моля да ме возите както се вози кардинал. В противен случай ще ви карам да запълвате коловозите по пътя.

Тези нехранимайковци ще ми изпотрошат костите, само и само да си легнат един час по-рано! Е, дъждът най сетне спря… Вижте, Аркамбо, още едно опожарено селце. Англичаните са дошли да вилнеят чак в предградията на Бурж, а някои части са били изпратени дори под стените на Ньовер.

Виждате ли, аз не обвинявам уелските стрелци, ирландските пешаци и изобщо цялата войнишка паплач, която уелският принц е използувал за тая работа. Това са примамени с обещания за богатство голтаци. Бедни и невежи хора, с които се отнасят сурово. За тях войната означава грабителство, плячкосване, рушене. Виждат как жителите на селата се разбягват с деца на ръце при тяхното появяване, с викове: „Англичаните, англините идват, да се спасяваме!“ На селяците винаги им е приятно да плашат себеподобни! Чувстват се много силни. Ядат пилешко и тлъсто свинско всеки ден; пробиват бъчвите и утоляват жаждата, а преди да си тръгнат опустошават онова, което не са могли да изядат и изпият. След като задигнат достатъчно коне за попълнение започват да колят всичко, което мучи или блее по пътищата и в оборите. А после, с пияни мутри и мръсни ръце запращат, смеейки се, главни по копите сено, плевните, по всичко, което може да гори. Ех, за подобна сган от прости войници е голямо наслаждение да се подчиняват на такива заповеди.

Не обвинявам и английските рицари. В края на краищата те са в чужда страна; свикали са ги за война. А и Черният принц им дава пример в плячкосването, като кара да му носят най-красивите изделия от злато, слонова кост и сребро, най-хубавите платове, за да пълни с тях каруците си или да възнаграждава военачалниците си. Ограбва невинни, за да задоволява приятелите си, ето величието на този човек.

Но хората, на които пожелавам да умрат от жестока смърт и вечно да се пържат в ада… да, колкото и добър християнин да съм… това са гасконските и аквитанските рицари, тези от Поатие и даже някои от нашите перигорски барони, които предпочитат да следват английския херцог вместо френския крал и които от алчност за плячка или от тщеславие, от съседска завист или заради някакво неуспешно дело, което им тежи на сърцето, тръгват да опустошават собствената си страна. Не, горещо се моля точно на тях бог да не прощава.

Имат само едно оправдание — глупостта на крал Жан, който изобщо не им е доказал, че е в състояние да ги защищава, и който винаги е вдигал войските много късно, за да ги прати там, където врагът вече не го е имало. О, бог наистина позволи голям позор, като остави да се роди та-къв владетел, носещ само разочарования!

Защо се съгласи на Валонския договор, за който ви говорих вчера, защо отново размени със своя наварски зет целувката на Юда? Защото се страхуваше от плаващата към Бордо войска на Едуард Английски. В този случай, след като и беше развързал ръцете откъм Нормандия, здравият разум изискваше да се втурне към Аквитания. Не е нужно да си кардинал, за да се досетиш. Нашият жалък крал се мотае и издава величествени заповеди за съвсем незначителни неща. Оставя уелския принц да доплава по Жиронд и тържествено да влезе в Бордо. Научава от разузнавачи и пътници, че принцът събира войски и ги попълва с рицарите от Гаскон и Поатие, за които преди малко ви казах мнението си. Всичко му подсказва, че се готви сериозен поход. Друг на негово място би се спуснал като орел да защити кралството и поданиците си. Но този образцов рицар не си мръдна и малкия пръст.

Вярно е, че по това време, в края на септември миналата година, той имаше финансови затруднения, и то по-големи от обикновено. И точно когато принц Едуард екипираше войските си, крал Жан от своя страна обяви, че отлага с шест месена изплащането на дълговете си и заплатите на своите военачалници.

Често кралете изпращат хората си на воина именно когато хазната им е празна. „Побеждавайте и ще бъдете богати! Плячкосвайте, пленявайте за откупи…“ Крал Жан се остави да го разорят още повече, като позволи на англичанина да опустоши на воля южната част на кралството. Ех лесен и плодоносен беше походът на английския принц! Само за месец прехвърли войските си от бреговете на Гарона до Нарбон и морето, като пътьом се задоволи да накара да трепери Тулуза, да опожари Каркасон и опустоши Безие. Сееше ужас далеч зад себе си и си спечели почти без усилие голяма слава.

Стратегията му, която тази година нашият Перигор изпита на гърба си, е много проста — напада незащитените селища. Праща начело отряди да разузнаят голяма част от пътя и разберат кой села и крепости ще бъдат добре отбранявани. Тях заобикаля. Срещу останалите пуска многочислени части от рицари и въоръжени мъже, които с гръм и трясък нахлуват в селищата, разпръсват жителите, премазват о стените онези, които не са успели да избягат достатъчно бързо, нанизват и пребиват всичко, което се окаже пред копията и боздуганите им; после се разделят като житен клас и плъзват към съседните селца, замъци или манастири.

След тях стрелците заграбват необходимите за войската припаси и изпразват къщите, преди да ги подпалят; най-накрая пешаците натоварват плячката на каруците и довършват опожаряването.

Пиейки до пресищане, всички тези войници изминават от три до пет левги на ден; но страха който английската армия сее, я предхожда отдалече.

Целта на Черния принц? Вече ви казах: да омаломощи френския крал. И трябва да признаем, че я постигна.

Най-облагодетелствувани са жителите на Бордо и винопроизводителите; понятно е защо така се влюбиха в английския херцог. В последните години ги сполитаха една след друга само беди опустошения от войната, опропастени от боевете лозя, твърде несигурни търговски пътища, лоша търговия и най-накрая страшната чума, заради която се наложи да сринат цял един квартал, за да обеззаразят града. Сега никак не ги е грижа, че нещастията от войната поразяват други; всеки да страда по реда си, нали така?

Веднага щом пристигна, уелският принц започна да сече пари и пусна в обръщение хубави златни монети с отпечатък на лилия и лъв… леопард, както казват англичаните… много по-плътни и по-тежки от френските с лика на агне. „Лъвът изяде агнето“ казват хората на шега. Лозята дават добра реколта. Провинцията е охранявана. Обменът на пристанището е богат и оживен, за няколко месеца оттам потеглиха двадесет хиляди бъчви вино, почти всички за Англия. Така че от миналата зима лицата на буржоата от Бордо греят от радост, а коремите им са закръглени както бъчвите им. Жените им се тълпят при търговците на платове, при златарите и бижутерите. Градът живее в празненства и всяко завръщане на принца, с любимата му черна броня, на която дължи прозвището си, се посреща с радостни приветсвия. Съпругите на всички буржоа са луди по него. Забогатели след грабежите, воините харчат с пълни шепи. Пълководците от Уелс и Корнуел държат първенството; и в последно време в Бордо се навъдиха много рогоносци, защото богатството не насърчава добродетелта.

Човек би казал, че от една година Франция има две столици, а това е най-лошата участ за едно кралство. Бордо — изобилие и мощ; Париж — оскъдица и безсилие. Какво искате! Парижките монети бяха обезценявани осемдесет пъти от началото на царуването. Да, Аркамбо, осемдесет пъти! А сечената в Тур лира е запазила само една десета от стойността, която имаше при възкачването на краля. Как може да се управлява държава с такива финанси? Когато оставяш да се покачват без мярка цените на всички стоки и същевременно обезценяваш парите, можеш да очакваш големи превратности и смутове. Франция вече позна превратностите, а в смутовете тепърва навлиза.

Какво направи нашият тъй хитър крал миналата зима, за да предотврати предвижданите от всеки нещастия? Понеже след английското нашествие не можеше да разчита на данъци от Лангдок, свика генералните щати от Ланг д’ойл. Но събранието не задоволи исканията му.

За да се съгласят с узаконяването на една извънредна такса от осем дение^[1] за ливра върху всяка продажба, тежък налог за всички занаяти и търговци, и на специален данък върху солта, депутатите проявиха голямо упорство и поставиха сериозни условия.

Искаха постъпленията да бъдат прибирани чрез определени от тях бирници; парите да не достигат нито до краля, нито до неговите служители; в случай на нова война да не се предприема друго събиране на данъци, преди те да са го обсъдили… и знам ли какво още? Представителите на третото съсловие бяха особено разгорещени. Сочеха примера на фландърските общини, чиито буржоа сами се управляват, или на англичаните това им носи успех, да направим и то-ва спрямо краля, отколкото френските щати. „НА английския парламент, който има по-големи прание като тях.“ Присъщ на французите недостатък е да търсят пример от чужденците, когато имат политически затруднения, вместо добросъвестно да съблюдават собствените си закони… Нищо чудно, че повторното свикване на щатите, което престол она следни кът бе принуден да ускори, взе такъв лош обрат, както онзи ден ви казвах. Превото Марсел вече има ораторски опит от предната година… Не съм ли ви разказвал това? А да, вярно, на дон Калво… Оттогава не съм го канил при себе си; става му лошо в носилката…

А наварецът, ще попитате, какво правеше през това време? Наварецът усърдно убеждаваше крал Едуард, че не му е изменил, съгласявайки се да преговаря с Жан II във Валон, че продължава да храни същите чувства към него и че е дал вид, че се сдобрява с френския крал само за да служи по-добре на общите им интереси, което не след дълго щял да му докаже. С други думи чакаше удобен случай за предателство.

Междувременни се стараеше да заздрави приятелството си с престолонаследника с всички средства на любезността, ласкателството и удоволствията та даже и чрез жените — познавам хубавици като онази Грасийоз, сигурно съм я споменавал пред вас или някоя си Биет Касинел, които са доста предани на наварския крал и за които се говори, че внасяли голямо оживление в малките празненства на двамата родственици. Благодарение на което, след като стана негов учител в прегрешенията, наварецът започна подмолно да настройва престолонаследника срещу баща му.

Убеждаваше го, че крал Жан никак не го обича него, първородния. Което беше вярно. Че е жалък крал. И това беше вярно. И че в края на краищата ще направят едно благочестиво дело, ако помогнат на бог — не чак да съкратят дните му, но поне да го отстранят от трона. „Вие ще бъдете по-добър крал от него, братко. Не чакайте да ви остави едно напълно рухнало кралство.“ На тая песен младите лесно се хващат. „Уверявам ви, че двамата заедно ще успеем да го сторим. Но трябва да си спечелим покровители в Европа.“ И предлага — ни по-малко, ни повече — да отидат при императора Карл IV, чичото на престолонаследника, да молят за подкрепа и поискат войска. Чия беше тази прекрасна идея да се обърнат към чужденеца за уреждане въпросите на кралството и да предоставят на императора, който и без това създава доста затруднения на папството, да решава съдбата на Франция? Може би епископ льо Кок, този недостоен прелат, когото Шарл Наварски бе въвел в обкръжението на престолонаследника. Във всеки случай работата беше доста добре нагласена и даже беше отишла твърде далеч…

Какво става? Защо спираме, без да съм заповядал? А, някакви каруци са задръстили пътя. Навлизаме в предградията. Накарайте да освободят пътя. Не обичам такива непредвидени спирания. Нищо не се знае… Ако пак се случи, нека охраната заобиколи плътно носилката. Срещат се понякога дръзки скитници, които не се плашат от светотатствуване и за които един кардинал би представлявал добра плячка…

И така, заминаването на двамата Шарловци френския и наварския, бе решено в пълна тайна сега вече знаем и кой щеше да ги придружи до Мец: граф дьо Намюр, Жан д’Аркур, дебелият граф, когото щеше да сполети нещастие, както ще ви разкажа; освен това Годьофроа от рода Булон Гоше дьо Лор, и разбира се, сир дьо Гравил, сир дьо Клер, сир д’Оне, Мобюе дьо Менмар, Колец Дублел и неизбежният Фрике дьо Фрикан, с една дума съзаклятниците от „Свинята предачка“, Освен тях — това е важно, защото мисля, че точно те трябваше да осигурят средствата за този поход — й двамата племенника на превото, Жан и Гийом Марсел, близки приятели на наварския крал, който ги канеше на своите увеселения. Младите богати буржоа винаги се главозамайват, когато заговорничат с крал!

Заминаването беше предвидено за деня на Сент-Амброаз. Привечер тридесет наварци трябваше да чакат престолонаследника край бариерата на Сен-Клу, за да го заведат у братовчед му в Мант, откъдето славната дружина трябваше да се отправи към империята.

А после… е, на човек със зла орис не може все да не му върви, дори и най-глупавият крал не всякога успява да загуби всичко. Нашият Жан II подушва работата в самото навечерие, в деня на Сен-Никола. Повиква сина си, обработва го както трябва и престолонаследникът, разкривайки заговора същевременно съзнава, че се е заблудил, и то не само по отношение на себе си, но и по отношение интересите на кралството.

Трябва да признаем, че в този случай крал Жан постъпи по-умело, отколкото друг път. Упрекна сина си единствено за намерението да напусне кралството без негово позволение, възнагради го за искреността, като начаса му прощава това прегрешение, и открил, че наследникът му проявява самостоятелност, го направи херцог на Нормандия, заявявайки, че иска да го приобщи по-тясно към задълженията на трона. Разбира се, поверявайки му това графство, населено само със сподвижници на рода Еврьо-Навар, беше равносилно да го прати в капан! Добре изигран ход.

На престолонаследника му оставаше само да предупреди Злия, че освобождава всички, които бяха включени в техния замисъл.

Досещате се, че тази история никак не увеличи любовта на бащата към сина, макар че ядът на краля бе прикрит зад големия подарък. Но сега омразата към зет му набъбна и узря като превтасало тесто. Убива конетабъла му, подклажда размирици, придвижва войски, влиза в преговори с вражеския крал… при това Жан II не знаеше още до каква степен!… и най-сетне подвежда сина му — това бе прекалено; крал Жан чакаше изгоден момент да му плати за всичко това.

Ние в Авиньон с нарастваща тревога следяхме тези неща и предвиждахме настъпването на трагични събития. Откъснати или опустошени провинции, нестабилна монета, празна хазна, недоволствуващи и непокорни депутати, упорито враждуващи помежду си едри васали, крал, когото вече поддържат само непосредствените му съветници и най-сетне, като връх на всичко, престолонаследник, готов да търси чужда помощ срещу собствената си династия… Казах на папата: „Пресвети отче, Франция рухва.“ И не се лъжех. Сгреших само в срока.

Бях предвидил разрухата след две години. А тя дойде за по-малко от една. И не сме видели още най-лошото. Какво искате? Когато главата не е достатъчно здрава, какво може да се очаква повече от крайниците? Сега трябва да се опитаме да слепим отново късовете на всяка цена и за целта сме принудени да прибегнем до услугите на Германия, и с това да издигнем авторитета на императора, чиято дързост искахме по-скоро да ограничим. Съгласете се, че има за какво да проклинаме!

А сега, Аркамбо, качете се отново на седлото и застанете начело на шествието. Искам при влизането в Бурж, въпреки късния час, да се вижда, че вашето перигорско знаме се развява до хоругвата на светия престол. И нека дръпнат пердетата на носилката, за да мога да давам благословия.