Кристина Лорен
Красив негодник (5)

Пет

Осемдесет и три дупки в отдушника, двадесет и шест винта и четири крушки. Това успях да преброя на тавана над леглото си. Обърнах се на една страна, но мускулите ми, особено определена група около междукрачието, саркастично напомняха защо не мога да спя.

Искам да гледаш. И утре, когато усещаш лека болка между краката си, искам да знаеш кой е направил това с теб.

 

 

Не е било шега. Без изобщо да мисля, посегнах към гърдите си, хванах зърното си и го погалих. Затворих очи и ръката вече не беше моята, а неговата — такава, каквото я помнех. Дългите пръсти с грация и вещина галеха и обхващаха гърдите ми, палците му играеха със зърната ми. По дяволите! Изритах с яд една възглавница от леглото, тя полетя и падна на земята. Много добре знаех накъде отиват нещата — към задънената улица, там, където стигаха вече три нощи поред. Всяка вечер едно и също и накрая никакво успокоение. На това трябва да се сложи край! Заудрях възглавницата с юмрук, уж да я наместя, обърнах се по корем и стиснах очи, твърдо решена да спя.

И кого заблуждавах? Все едно тази тактика щеше да проработи! Колкото бе проработила предната нощ, че и по-предишната!

Помнех много ясно онзи ден преди година и половина, когато Елиът ме извика в офиса си да „поговорим“. Бях започнала да работя за компанията му като младши асистент. По онова време бях още в колежа. След като мама почина, Елиът ме взе под крилото си. Не, не беше като баща, а по-скоро като добър наставник, и най-вече — добър човек. Канеше ме на вечеря у тях и се грижеше за емоционалното ми здраве.

Винаги ми бе напомнял, че вратата към дома му и към него самия е отворена за мен. Но онази сутрин, когато ме извика да говорим, бе много сериозен и някак делови, и аз, естествено, се побърках от страх.

Когато влязох в офиса му, той ми обясни, че най-малкият му син се връща от Франция, където шест години работил като изпълнителен директор на отдел „Маркетинг“ в „Лореал“. Та въпросният син, Бенет, най-сетне се завръщал у дома и щял да заеме поста на главен оперативен директор на компанията.

Елиът знаеше, че се ослушвам за възможности за стаж, за да натрупам нужния опит; настоя да завърша стажа си и да подготвя дипломната си работа в „Райън Медиа“. Увери ме, че Бенет Райън щял да бъде повече от щастлив да ме приеме в отдела си.

После ми даде документацията, която трябваше да обиколи компанията през следващата седмица и с която се оповестяваше завръщането на Бенет Райън.

Не е за вярване! Само това ми минаваше през ума, докато разглеждах информацията за Бенет. Изпълнителен директор на отдел „Маркетинг“ в „Лореал“, Париж. Най-младият мъж в класацията „Най-добрите четиридесет под 40“, няколко негови статии бяха публикувани в „Уолстрийт Джърнъл“. Завършил с отличие университета в Ню Йорк, няколко титли по бизнес и управление, продължил да учи в Париж, където специализирал корпоративни и международни финанси, завършил с отличие. И всичко това до трийсетгодишна възраст. Господи! Как го каза Елиът… прекалено мотивиран. И прекалено меко казано, бих добавила. Хенри бе споменал, че брат му е малко по-темпераментен и не прилича на него по нрав, не бил така спокоен и уравновесен. Явно съм изглеждала леко притеснена, защото бе побързал да ме успокои:

— Всъщност е голямо дърво, има изключително добра памет и за добро, и зло, много въздържан, никога не показва чувствата си, изключително прецизен, но… Е, хайде, усмихни се! Как е възможно да не те обикне! За теб няма да е никакъв проблем да запушиш вечно лаещата му уста — каза и обгърна раменете ми с огромните си ръце.

Не исках да си го признавам след всичко, което се случи последните дни, но до деня на неговото завръщане бях започнала да се влюбвам в него. Изгарях от нетърпение да започнем работа заедно, но освен това бях и силно впечатлена от това, което бе успял да постигне за толкова кратко време.

Нямаше нищо лошо в това да гледам снимката му в интернет. Беше еталон, образец на всичко, което можеш да желаеш от един мъж. Преди да пристигне, си бяхме разменили няколко имейла и макар всички да бяха любезни, не мога да кажа, че си чупеше китките да покаже приятелско отношение.

И когато настъпи големият Ден с главно „Д“, Бенет трябваше да дойде чак следобед на събранието на борда, където щеше да бъде официално представен. Така че, имах на разположение почти цял ден да се притеснявам и да ми се драйфа от нерви. Сара, винаги добра приятелка, дойде при мен да ме разсее. Тя седна на стола ми и един час си разправяхме комични моменти от филма „Продавачи“; обсъждахме защо този филм трябва задължително да се гледа. По едно време се смеех със сълзи и цяло гърло и не забелязах, че Сара е заела поза на препарирана патица. Не забелязах, че вратата на офиса е отворена, не забелязах, че някой стои до мен. И не забелязах, или по-точно не обърнах внимание на жестовете на Сара, и не разбирах защо не спира да прокарва палец през средата на шията си. Защо ли? Защото очевидно съм кръгла идиотка.

— И после помниш ли… — продължих да се кикотя. — Когато му казва: „И трябваше да вземам някаква шибана поръчка от някакъв, на когото съм духала един-единствен път след бала“. А той й казва: „Да, и аз съм обслужвал брат ти“.

Започнах да се треса от смях, запрепъвах се из стаята и очевидно съм тръгнала назад. Спрях се чак когато тялото ми опря в нещо твърдо и топло.

Обърнах се все още ухилена като зелка, но усмивката ми замръзна. По-точно, минах през състояние от вледеняване до изпепеляване, защото току-що тресящият ми се от смях задник бе забърсал бедрото на новия ми шеф.

— Господин Райън! — измънках. Веднага го разпознах от снимките. — Много съжалявам.

На него обаче никак не му беше смешно. За да разведри нажежената атмосфера, Сара стана и се представи с усмивка:

— Радвам се да се запозная с вас. Аз съм Сара Дилън. Асистентка съм на Хенри.

Новият ми шеф погледна протегната й ръка, но не помръдна да се здрависа. Вместо това само повдигна изумено съвършената си вежда и каза:

— Вероятно имате предвид господин Райън.

Сара бавно отдръпна протегната си ръка и го изгледа видимо раздразнена от отношението му. Имаше нещо в самото му присъствие, което можеше да запуши дори устата на момиче като Сара. Когато се посъвзе, тя измънка нещо от сорта:

— Ами… ние тук не държим много на обръщенията на фамилно име. По принцип всеки се обръща към всеки на първо име… Това е вашата асистентка Клоуи.

Той кимна и каза:

— Госпожице Милс, за вас аз съм господин Райън. Ще ви очаквам в офиса си след пет минути, за да уточним някои основни положения по правилата за поведение на работното място.

Гласът му беше леден. Кимна към Сара и каза кратко:

— Госпожице Дилън.

Сякаш й казваше да си разкара задника на секундата.

После плъзна поглед към мен, задържа го на лицето ми около секунда, завъртя се на пети и тогава с ужас станах свидетел на първото от хилядите затръшвания на врати, които видях през следващите месеци и с които той стана печално известен в личната ми класация за гадове.

— Какъв негодник! — измърмори Сара.

— Красив негодник! — отвърнах.

С надежда да замажа първоначалното впечатление, реших да изтичам и да му взема кафе. Даже бях питала Хенри как го пие. Черно. Естествено! Когато се върнах и почуках на вратата, чух резкия му глас: „Влез“. Опитах се да си наложа да не треперя, сложих усмивка, отворих вратата. Говореше по телефона и трескаво записваше нещо в бележника си. И когато го чух да говори на френски… спрях да дишам.

— Ce sera parfait. Non. Non, ce n’est pas ne’cessaire. Seulement quatre. Oui. Quatre. Merci, Ivan.^[1]

Затвори телефона, но не вдигна поглед. Приближих се до бюрото му и той заговори със същия студен глас, както преди минутки.

— За в бъдеще ще ви помоля в работно време да не провеждате разговори, които не са свързани с работата ви. За тази цел използвайте свободното си време. Плащаме ви да работите, а не да клюкарствате. Ясен ли съм?

Онемях, дори не ми идваше и на ум да му отговоря и едва когато той вдигна очи и ме погледна въпросително, разбрах горчивата истина за Бенет Райън. Макар да бе непоносимо красив, а на живо даже още по-съблазнителен, той не беше като останалите мъже в семейството му.

— Да, сър — казах и след като излязох от шока, тръгнах към бюрото да оставя чашата с кафе, но токчето ми се закачи в килима и политнах напред.

— Мамка му! — извика той. Врялото кафе бе оплискало целия му костюм.

— О, боже… господин Райън. Толкова съжалявам!

Хукнах към мивката в банята и грабнах една кърпа, върнах се обратно и след секунди бях на колене пред него и трескаво търках петното от кафе. Разбира се, в бързината не забелязах къде е петното и някъде около средата на унизителните ми усилия осъзнах, че всъщност то бе между краката му, а аз с настървеност търках забележителната издутина в панталона му. Извърнах очи, за да не гледам, но лицето и врата ми пламнаха. От срам ли, или от гледката, не знам.

— Свободна сте, госпожице Милс.

Закимах с глава и побягнах навън, ужасена, че съм направила такова лошо впечатление.

За щастие, успях да му докажа, че не съм празноглава патка. Имало е случаи, когото е бил съвсем откровено впечатлен от усилията и резултатите, които постигах, макар че винаги бе крайно лаконичен в комплиментите и всеки божи ден, без изключение, ужасно изнервен.

Захванах се с любимото си занимание да се навивам какъв отвратителен гад е, но, както винаги, стигнах до въпроса, който си задавах хиляди пъти след това: дали нещата не бяха свързани с факта, че се бях опитала да махна петно от кафе по неподходящия начин, а и с времето започнах да изпитвам съмнения, че петното е било точно там.

 

 

Когато пристигнах на работа, видях Сара; качихме се заедно в асансьора и се уговорихме да се видим следващата седмица за обед. Като влязох в офиса, забелязах, че вратата му е затворена. Не знаех дали е пристигнал, или не.

Включих компютъра и се опитах да се подготвя за деня. През последните дни в мига, в който задникът ми опреше в този стол, ме натискаше жестоко очакване. Знаех, че ще го видя още сутринта, защото всеки петък правехме програмата за следващата седмица. Никога обаче не знаех в какво разположение на духа ще го заваря и това ме убиваше.

Макар че напоследък настроението му бе отвратително, последните му думи вчера бяха: „Вземи и жартиерите“. Какво искаше да каже? Да не би да се надяваше да ги види? Няма начин, не е познал. Щом като няма начин, защо си ги обула? Не, няма да му позволя да ги скъса, кълна се… Но… разбира се, че ще ги скъса. Няма обаче да му дам тази възможност!

Да, повтаряй си това, Милс, повтаряй си го, докато си повярваш.

Отговорих на няколко мейла, поправих договора на Пападакис във връзка с някои претенции за интелектуална собственост, направих няколко запитвания за хотели и така мина един час. Вратата на кабинета му се отвори и срещу мен стоеше един доста делови Райън.

Безупречно сако с две копчета, тъмночервена копринена вратовръзка. Изглеждаше спокоен и някак отпуснат. Никаква следа от дивака, който ме изчука в съблекалнята на „Ла Перла“ преди осемнайсет часа и трийсет и шест минути. Не че броях колко време е минало оттогава!

— Готова ли си да започнем?

— Да, сър.

Той кимна и влезе в офиса си. Е, хубаво, ако цената за нормалното му настроение бе едно чукане, добре изиграно от моя страна. Не знам какво очаквах, но в известен смисъл бях разочарована, че всичко е постарому. Нещата между нас ставаха все по-интензивни, напрежението не спадаше, а това означаваше, че когато всичко свърши, щеше да е много трудно да се съвзема след такава катастрофа и да събера изпочупените парчета от кариерата си. Надявах се да успеем да излезем от тази каша без допълнителни затруднения, поне докато си взема дипломата.

Влязох след него и седнах. Започнах да изреждам задълженията и срещите, които изискваха неговото одобрение и присъствие. Той слушаше, без да ме прекъсва, което бе необичайно. Записваше си или въвеждаше в компютъра.

— Имаме среща с „Ред Хоук Пъблишинг“ в три часа днес. Брат ви и баща ви също ще присъстват. Предполагам, ще продължи до края на работното време. Това е всичко за днес.

И така продължихме, докато стигнах до онази част, която ме ужасяваше най-много.

— И последно… следващия месец е конференцията на „Милър Маркетинг“. В Сан Диего — казах. Изведнъж ми стана много интересно какво пише в тефтера ми и защо рисувах разни неща, уж водех записки. С две думи, не можех да вдигна поглед към лицето му. Настана пауза, която продължи безкрайно. Накрая вдигнах глава да видя какво става и защо не говори. Той ме гледаше, потупваше с позлатената си химикалка по бюрото, погледът му беше празен, никакво чувство.

— Ще идваш ли с мен? — попита.

— Да — казах и след това моята единствена дума от две букви изпълни стаята с кънтяща тишина. Нямах никаква представа какво му минава през ума. Но не откъсваше очи от мен. — Просто темата е заложена в… програмата ми на обучение… и си мисля, че мога да ви бъда полезна там, да ви помагам с организационни неща.

— Уреди каквото трябва — каза и продължи да пише на компютъра.

Реших, че това е начин да ми каже, че е време да изляза от офиса му, станах и тръгнах към вратата.

— Госпожице Милс — обърнах се. Макар че не ме гледаше, звучеше почти притеснен. Това вече беше нещо ново. — Майка ми ме помоли да ви предам поканата й за вечеря другата седмица.

— О! — Стана ми горещо. — Предайте й, че ще погледна графика си. — И тръгнах да излизам.

— Беше ми… казано да бъда… много настоятелен и да направя всичко възможно да ви убедя да дойдете.

Обърнах се много бавно. Не ме гледаше, но изпитваше силно притеснение и неудобство.

— Защо трябва да го правите?

— Ами… — Покашля се, поколеба се и каза: — Очевидно майка ми иска да ви запознае с… някого.

Каква новина! Познавах ги от години и макар Сюзън да бе споменавала мимоходом разни имена на… мъже, никога не бе искала директно да ми урежда среща с някого.

— Майка ти иска да ми уреди среща с някакъв? Това ли да разбирам? — попитах, зарязвайки любезностите. Тръгнах към бюрото му със скръстени на гърдите ръце.

— Така изглежда. — Нещо в лицето му не пасваше на безизразния му тон.

— Защо?

Той вдигна вежди, видимо раздразнен.

— Откъде, по дяволите, да знам? Не седим по цяла вечер да обсъждаме теб и бъдещето ти — почти извика. — Може би се е притеснила, че с такъв ведър, човеколюбив нрав може да си останеш стара мома и да остарееш сама с две дузини котки.

— Според мен трябва повече да се притеснява, че синът й ще се превърне в мръсен дядка, който обикаля из магазините за бельо и преследва млади момичета — казах, опряла длани върху бюрото му.

Той скочи от стола, лицето му се изкриви от ярост. Наведе се към мен и кресна:

— Ти си… ти си най-…

И точно тогава телефонът му звънна. Гледахме се с омраза, никой не помръдваше, не откъсвахме очи един от друг, дишахме тежко. За секунда ми мина през ума, че ще ме сграбчи и ще ме метне на бюрото. Исках да го направи. Без да откъсва очи от мен, той вдигна телефона.

— Да — излая в слушалката с очи, втренчени в мен. — Да, Джордж, имам време. Кажи.

Той седна, а аз останах, в случай че му е необходима някаква справка по време на разговора с Пападакис. Той вдигна пръст, за да ми покаже, че трябва да остана, взе химикалката и започна да го върти по бюрото, докато слушаше какво му обяснява Джордж.

— Искате ли да остана? — попитах вежливо. За пред хората.

Той кимна и започна да обяснява:

— Не се налага да изпадаш в такива подробности на този етап, Джордж. — Гърленият му глас мина от ушите по гърба ми. — Само основните неща. Това е достатъчно. Трябва да знаем параметрите на предложението, преди да продължим с изготвянето на договора.

Пристъпвах от крак на крак. Как може да е такъв изрод? Да ме кара да стоя и да чакам, все едно държа купа с грозде, а той е някакъв римски император и трябва да му подавам по някое зърно, когато му се прииска. Само едно ветрило с пера ми трябваше! Той пак ме погледна и неволно сведе очи към полата ми. И това го издаде. Когато вдигна очи към лицето ми, устните му бяха леко разтворени. Сякаш се канеше да ме пита нещо, ако можеше да си го позволи по средата на важен разговор. И тогава хвана химикалката между палеца и показалеца си, насочи я към полата ми, вдигна я и оголи бедрото ми. И когато видя жартиера, очите му почти изскочиха от орбитите.

— Да, разбирам — измънка в слушалката и пусна полата ми надолу. — Очевидно и двамата сме съгласни, че това е много благоприятно развитие.

Очите му обходиха тялото ми, потъмняха. Сърцето ми започна да прескача. Когато ме погледнеше така, исках само едно — да седна в него и да го завържа за стола с вратовръзката му.

— Не, не, на този етап нищо повече като информация. Както казах, това е само предварителната рамка.

Минах покрай бюрото и седнах на стола срещу него. Той ме погледна с интерес, след което сложи химикалката между зъбите си и я захапа.

Усещах как горещината между краката ми се разлива по цялото тяло. Вдигнах полата си нагоре, бавно по коприната на чорапите. Кожата ми попи хладния въздух в офиса, а очите му жадно попиваха гледката.

— Да, разбирам — каза, но сега гласът му бе по-дълбок, дрезгав.

Прокарах пръсти по ръба на жартиера, по оголената кожа, по сатена на бельото. Никой, абсолютно никой не ме бе карал да се чувствам толкова желана. Как го правеше той? Просто помиташе всичките ми мисли за работа, за живота ми, за целите ми, за бъдещето ми и казваше: Всичко това си струва и всичко е наред и с живота, и с работата ти, но погледни какво ти предлагам аз. Ще е малко извратено, ще е опасно. Но ще копнееш за него. Ще копнееш за мен.

И ако го кажеше на глас, щеше да е самата истина.

— Да, мисля, че това е единственият начин да вървим напред — каза в слушалката.

Така ли мислиш? Така ли е? Усмихнах се, захапах устна, а той се усмихна сатанински. Плъзнах пръстите си нагоре към гърдите, стиснах ги леко. С другата ръка бавно отместих бикините встрани и прокарах два пръста по влажния клитор.

Господин Райън се закашля и започна да опипва бюрото за чашата с вода.

— Така е добре, Джордж. Ще поемем нещата веднага щом го получим от вас. Можем да влезем в този краен срок.

Пръстите ми се движеха по-бързо и по-жадно, а мисълта ми се въртеше около случилото се в съблекалнята, как бе хванал бедрата ми и как бавно ме изтегли по пениса си.

Затворих очи, отметнах глава назад. И да исках да се забавя, вече не можех. Опитах се да бъда много тиха, захапах устни, но не успях да потисна един лек стон. Представях си стегнатите мускули на ръцете му върху кожата си, как пръстите му се движат в мен като първата вечер в залата за конференции. Мускулите на краката му — обтегнати от напрежение, очите му — потъмнели и молещи. Отворих очи.

Погледът му бе точно такъв, какъвто си го представях, черен, умоляваш, гладен.

И усетих как падам, падам, потъвам в стола, сякаш кожата ми се разтапяше и се смесваше с кожата на стола. Оргазмът дойде силен и ме остави незадоволена. Исках неговите ръце, не исках моите, исках него, а не образите в жадното ми съзнание.

Разговорът очевидно бе приключил по някое време. Учестеното ми дишане бе единственият звук в стаята. Той седеше срещу мен, бе впил ръце в облегалките на стола, сякаш някой го бе сложил насред циклон и се опитваше да се задържи на мястото си. По челото му бе избила пот.

— Какво правиш с мен? — попита тихо.

Засмях се, махнах кичурите от лицето си и казах:

— Не правя нищо с теб. Доколкото ми е известно, направих го сама на себе си.

— Да, наистина — отвърна и ме погледна въпросително.

Станах, оправих полата си.

— Ако нямате други въпроси към мен, бих желала да се върна към задълженията си.

 

 

Отидох до банята да оправя грима си и когато се върнах, имах съобщение от господин Райън, че ще ме чака в гаража за срещата в центъра. Добре, че и другите шефове щяха да са с нас. От краткия, но забележителен опит, натрупан през последните няколко дни, и след това, което току-що бях направила в офиса му, реших, че двайсет минути с този мъж в лимузина насаме можеха да приключат само по два начина, като само единият включваше вариант да излезе от колата със здрави топки.

Когато слязох в паркинга, лимузината ме чакаше. Шофьорът излезе и ми отвори вратата с усмивка.

— Здрасти, Клоуи. Как е работата?

— Винаги има какво да се прави. Голямо забавление пада. И няма край. Как е училището? — Стюарт беше любимият ми шофьор. Макар че обичаше да флиртува с мен, винаги бе усмихнат и ми оправяше настроението.

— Ако има вариант да си взема дипломата по биология, без да държа изпит по физика, няма да е никак зле. Жалко, че не си по моите науки, иначе можеше да ме обучаваш като частен учител — каза и ми намигна.

— Ако сте свършили, съжалявам, че се налага да напомням, но имаме важна среща. Може да се сваляте извън работно време.

Е, да, Райън беше вече в колата. Подаде глава, изгледа ни ядосано и се облегна тежко на седалка. Намръщих се, погледнах Стюарт и завъртях очи.

Но освен него в колата нямаше никого.

— Къде са останалите? — попитах озадачено.

— Имат друга среща след това и решиха да пътуват с друга кола.

Беше делови, много резервиран, но нямаше начин да не забележа как нервно потупва със скъпите си италиански обувки. Погледнах го с леко недоверие. Не, не изглеждаше по-различен. Напротив, бе по-съблазнителен от всякога, ако това изобщо беше възможно. Косата му, както винаги, бе рошава; разсеяно бе захапал химикалката, както преди малко в офиса… Наложи се да извърна поглед, за да преодолея раздразнението си. Не успях обаче да откъсна очи достатъчно бързо. Той вдигна поглед и ме хвана как го оглеждам. Усмихна се и каза:

— Избра ли си нещо?

— Не и в тази кола — отговорих и се усмихнах. И просто защото знаех, че това ще му подейства, кръстосах крака, така че полата ми да се вдигне малко по-нагоре от… приличното. Може би трябваше да му се напомни, че не той е победителят в тази игра. Мисията завърши успешно — усмивката му се стопи за секунда.

Останалите осемнайсет минути и половина от пътуването прекарахме в размяна на кофти погледи, а аз се опитвах да се държа на положение и с нищо да не издавам, че в съзнанието ми се вихрят фантазии от сорта: главата му между краката ми…

 

 

Предполагам, не е необходимо дори да споменавам, че пристигнах в ужасно настроение.

Последваха три непоносимо дълги часа, секундите минаваха със скоростта на минути. Всички останали директори се събраха. Всеки бе представен на всеки. И тази отвратителна жена Лила! Много красива и страшно заинтригувана от моя шеф. Беше на около трийсет, с гъста червена коса, тъмни очи и убийствено тяло. И, разбира се, той не пропусна възможността да сложи онази усмивка, която събуваше гащи от разстояние. Оная едва не изгуби съзнание, докато я омагьосваше както само той си знае. И това цял следобед! Задник!

Когато се прибрахме в офиса след едно още по-напрегнато пътуване, той съобщи, че има да ми казва нещо, но по всичко личеше, че не знае как. Останах с впечатлението, че ако не го каже, ще гръмне. Когато исках да мълчи, не можеше да млъкне, когато исках да говори, не можеше да обели дума.

Щом тръгнахме към асансьора, ме връхлетя онова дежа ву: сградата бе почти празна. Вратите се затвориха след нас и се запитах защо в тези проклети асансьори няма достатъчно кислород.

Погледнах отражението му в полираните врати, но беше невъзможно да се каже какво му минава през ума. Беше разхлабил вратовръзката си, сакото бе само преметнато през раменете, по време на срещата бе навил ръкавите си до лактите и не можех да откъсна очи от мускулите на ръцете му.

Като се изключи фактът, че гледаше в земята и че бе стиснал зъби, изглеждаше спокоен.

Стигнахме до нашия етаж. Въздъхнах с огромно облекчение. Това бяха най-дългите четирийсет и две секунди в живота ми.

Последвах го към офиса, като внимавах да не се заглеждам в тялото му, докато грациозно вървеше с едри крачки към офиса си. Ала за моя огромна изненада, Райън не затвори вратата след себе си. А той винаги, абсолютно винаги я затваряше, и то с гръм и трясък.

Проверих съобщенията си и започнах да си събирам нещата за уикенда. Никога преди не бях бързала да си тръгна от работа, но сега панически събирах всичко и исках да се изпаря на секундата. И като казвам това, всъщност лъжа най-безсрамно. Последния път, когато бяхме сами на този етаж, успях да се изнеса със спринт. По дяволите, не трябваше да мисля за онази вечер, не и сега, в празния офис, на празния етаж. Само ние двамата.

Той излезе от офиса си точно когато се канех да тръгвам. Мина покрай бюрото ми, остави малък бежов плик и продължи към вратата, без да спира, без да обели дума.

Какво, по дяволите, е това?

Отворих плика. Елегантна хартия с цвят на слонова кост, с моето име на няколко листа. Това беше… това беше документацията за лична кредитна сметка за „Ла Перла“, а Бенет Райън беше собственик на банковата сметка.

Отворил ми е кредитна сметка?

— Какво, по дяволите, е това? — подскочих от стола. — Открил си ми сметка?

Той спря на вратата, поколеба се, обърна се бавно и ме погледна.

— След малкото ти шоу днес се обадих по телефона и уредих да си купиш това, от което… имаш нужда. Разбира се, сметката няма лимит — каза с равен тон. Ето защо бе толкова добър във всичко, с което се захванеше. Той можеше да се овладее във всяка ситуация, да контролира себе си и всичко. Но сериозно ли си мислеше, че може да контролира мен?

— Добре, да видим дали съм разбрала правилно — казах, поклатих глава и се опитах да запазя хладнокръвие. — Уредил си да ходя да си купувам бельо?

— Да си купиш нещо в замяна на това, което аз… — Спря, поколеба се, вероятно обмисляше как да продължи. — В замяна на това, което беше… повредено. И ако не я искаш, не я ползвай, по дяволите — последното бе казано през зъби. След което се обърна и тръгна.

— Подъл кучи син! — побягнах след него и му препречих пътя. Документите бяха вече топка смачкана хартия в юмрука ми. — Мислиш ли, че това е смешно? Мислиш ли, че съм някаква пластмасова кукла, която можеш да обличаш както си искаш, за свое удоволствие? — Не знаех на кого бях по-ядосана: на него, че мислеше така за мен, или на себе си, че бях позволила нещата да стигнат дотук, че не ги бях спряла още в началото.

— О, да, намирам го за ужасно смешно! Ха-ха — каза с мрачен глас.

— Вземай си нещата и си ги наври в задника — извиках, блъснах топката хартия в гърдите му, грабнах си чантата и хукнах към асансьора.

Разбира се, знаех, че не е целял да ме обиди. Или поне се надявах да е така. Но това? Ето защо не трябва да чукаш шефа си и при никакви обстоятелства не трябва да изнасяш кратка еротична програма в кабинета му.

Очевидно никой не ми бе казал тези неща на курса по обучение и въвеждане в работата или пък бях проспала тази лекция.

— Госпожице Милс! — извика той, но не му обърнах никакво внимание. Влязох в асансьора и след гореща молитва, неколкократно блъскане по копчето, секунди преди вратата да се затвори, той бе успял да стигне, но прекалено късно, за да спре асансьора. Поздравих се за бързината, протегнах ръка, изпружих среден пръст и асансьорът потъна надолу.

Браво! Много зряла постъпка, Клоуи. Няма що!

— Мамка му, мамка му, мамка му! — крещях в празния асансьор. Този гадняр нямаше да има възможността да скъса пореден чифт гащи!

Излязох от асансьора и тръгнах към колата си. Не спирах да си говоря и да ругая на глас. Осветлението беше слабо, а колата ми бе една от малкото останали на това ниво, но бях прекалено ядосана, за да обърна внимание. Не исках да го виждам, не и сега. И в мига, в който си го помислих, чух как металната врата към стълбите се отваря с трясък. Той изскочи и извика задъхано:

— Господи! Няма ли да спреш за една шибана минута!

Беше бягал осемнайсет етажа по стълбите! Такъв спринт би убил човек със здрава физика и психика, но не и него.

Отключих вратата и метнах чантата си вътре.

— Какво, по дяволите, искаш още, Райън?

— За бога, не можеш ли да минеш от програма „кучка в атака“ към… „кучка в режим на изслушване“. Или да се държиш като някое по-спокойно животно?

— Ти за курва ли ме мислиш? — обърнах се и го погледнах.

През лицето му минаха около стотина емоции: гняв, шок, объркване, омраза… и Господи… колко беше хубав. Яката на ризата му бе разкопчана, косата му бе по-рошава от всеки път, по лицето му бе избила пот, а това, взето накуп, никак не облекчаваше положението. Реших да не отстъпвам и да продължа да се навивам и да го мразя.

Той застана на прилично разстояние от мен, поклати глава и каза:

— Как, по дяволите, можеш да си го помислиш? — Спря, огледа се и продължи: — Как може да ти мине през ума, че мисля така за теб? Не! Не е така! Направих го, в случай че… — Пак спря, опита се да събере мислите си и после се предаде и млъкна.

Бях толкова бясна, че без да мисля, без да мога да се спра, направих крачка напред и го зашлевих. Ехото от удара разпука тишината в паркинга. Още няколко чувства минаха през лицето му: изненада, ярост, недоумение. Вдигна ръка и докосна бузата си, там, където го бях шамаросала.

— Може да си ми шеф, но не си този, който ще решава кое и как става извън деловите ни отношения.

Тишината тегнеше над нас, съзнанието ми отказваше да регистрира шума от колите на улицата.

— Знаеш ли — започна той и направи крачка към мен. Очите му бяха тъмни, мрачни. — Не те чух да се оплакваш нито веднъж, когато беше притисната към прозореца. — Втора крачка. — Не те чух да се оплакваш в асансьора и на стълбището. — Крачка напред. — И определено не те чух да се оплакваш, когато гледаше в огледалото на съблекалнята как те чукам. — Крачка. — И днес, когато седна и си разтвори краката в кабинета ми, странно защо не чух нито една дума на протест от шибаната ти гадна уста.

Дробовете ми започнаха да се борят за въздух. Усещах хладния метал на колата през роклята. Дори качена на тези убийствени обувки, той беше поне двайсет сантиметра по-висок от мен. Трябваше само да вдигна глава и устните ни щяха да се срещнат.

— Е, преодолях го — казах през зъби, но с всяка глътка въздух, гърдите ми опираха в неговите и усещах такова облекчение, каквото разумът ми категорично не искаше да усещам.

— Разбира се, че си го преодоляла — прошепна, поклати глава, защото знаеше, че не е истина, притисна се към мен, усетих ерекцията му. Сложи ръце върху колата, от двете страни на тялото ми, като капан. — Напълно и окончателно си го преодоляла.

— Или пък… може би един последен път — помислих, но явно го бях казала на глас.

— Може би само още веднъж? — Устните му едва докосваха моите. Беше толкова нежно, толкова истинско.

— Не искам… да искам това, не е добре за мен — прошепнах в устните му.

Дъхът от ноздрите му гореше лицето ми и точно когато си мислех, че превъртам окончателно, той захапа грубо долната ми устна и ме притисна до себе си. Стонът му се удари в зъбите ми, слезе в гърлото ми. Притисна ме силно и грубо към колата и както миналия път, протегна ръка и махна шнолата от прибраната ми коса.

Целувките ни бяха нежни, възбуждащи, после груби, настоятелни, в един миг синхронизирани, в следващия разпокъсани. Косата ми бе увита в юмрука му. Приклекна леко и отърка пениса си в корема ми.

— Господи! — простенах и увих крак около него. Токчето ми се заби в бедрото му.

— Знам — издиша отчаяно в устата ми. Погали крака ми, хвана дупето ми, стисна леко и каза тихо: — Казвал ли съм ти колко са секси тези обувки? С тези панделки.

— Имам още една панделка някъде, но ще ти е нужна голяма доза късмет да я намериш.

Той се отдръпна, погледна ме и изръмжа:

— Влизай в шибаната кола — и отвори рязко вратата.

Гледах го и се опитвах да накарам мозъка си да работи рационално, но в тази гъста мъгла… Какво исках в крайна сметка? Можех ли да му позволя да има тялото ми? Отново? Но когато прокара ръка по шията ми и я зарови в косата ми, всяка разумна мисъл се изпари. Треперех.

Той стисна главата ми между дланите си, обърна лицето ми нагоре, погледна ме настоятелно и каза:

— Сега!

Решението бе окончателно. Хванах вратовръзката му, увих я около дланта си и го дръпнах на задната седалка на колата.

Вратата зад него се затвори и без да губи и секунда, започна да разкопчава роклята ми. Стана светкавично, сякаш сама се отваряше под пръстите му. Ръцете му се плъзнаха по голата ми кожа. Бутна ме назад, студената седалка полепна по горещото ми тяло. Той застана на колене пред разтворените ми крака, сложи длан между гърдите ми и после бавно започна да я пуска надолу по корема ми, по дантелата на жартиера, по ръба на чорапите ми, по ръба на бикините. Мускулите на корема ми се свиваха конвулсивно при всеки негов допир. Опитах се да контролирам дишането си.

Той погали нежните бели панделки на жартиера и каза:

— Не е въпрос на късмет.

Хванах ризата му и го издърпах към себе си, плъзнах език в устата му и усетих дланта му между краката си. С всеки превзет сантиметър от оголената ми кожа устните ни се търсеха, целувките ни ставаха по-дълги, по-нетърпеливи. Издърпах ризата от панталона, галех гладкия му гръб, ханша, гърдите. Деликатните му косъмчета ме водеха надолу към пъпа. Исках да го дразня така, както той ме дразнеше.

Прокарах пръсти по колана, сложих длан върху пениса му, погалих го и го стиснах леко.

— Нямаш представа какво правиш с мен! — простена той.

— Кажи ми — прошепнах. — Кажи ми. — Опитвах се да използвам неговите думи в моя полза. Знаех, че в този миг аз печеля състезанието. — Кажи ми и ще ти дам всичко, което искаш.

Той простена пак, захапа устната си, опря чело в моето, цялото му тяло вибрираше.

— Искам да ме чукаш.

Ръцете му трепереха. Хвана новите ми бикини; колкото и откачено да звучи, исках да ги скъса. Суровата страст между нас не можеше да се сравни с нищо, което бях изживявала до този миг. Не исках да го карам да се въздържа. Без да каже и дума, той ги уви около юмрука и ги раздра. Опъването на сатена върху кожата ми предизвика сладка болка и само разпали удоволствието.

Вдигнах крак и го избутах назад, седнах, обкрачих го и раздрах ризата му. Копчетата се пръснаха из цялата кола.

Целият свят около мен изчезна. Съществувах единствено за него, за това, което правеше с мен. Хладният въздух по кожата ми, насеченото му дишане, горещите му устни и мисълта за това, което предстоеше… това бе твърде много.

С треперещи ръце разкопчах колана и панталона и с негова помощ успях да го сваля до бедрата. Усетих главичката на пениса му, едва докосваше влагалището ми, дразнеше ме. Не издържах и се плъзнах по него.

— Господи! — прошепна той и гласът му, думите му, пулсиращото усещане в мен, всичко бе твърде напрегнато.

Започнах да го чукам, всяко следващо движение бе по-жадно и нетърпеливо от предишното. Болката от вкопчените му в бедрата ми пръсти само разпалваха огъня. Опря лице в гърдите ми и свали чашката на сутиена със зъби. Пое втвърденото ми до болка зърно в устата си, а аз се държах с две ръце за косата му.

— Захапи го — прошепнах.

Той заби зъби около зърното ми. Извиках, но не от болка.

Телата ни се движеха в идеален ритъм. Реагираха на всеки поглед, всеки допир, всеки звук. Обожавах и мразех това, което ми причиняваше. Никога не си бях позволявала да изгубя контрол, никога преди… него… преди да усетя допира му. И когато това се случваше, самоконтролът ми излиташе от главата ми.

— Обичаш ли да усещаш зъбите ми? — попита. Думите му излизаха накъсани, запъхтени. — Искаш ли да ги усетиш на друго място?

— Наистина не знаеш кога да млъкнеш — казах и го ударих в гърдите. И тогава той ме грабна, вдигна ме нагоре, метна ме на седалката, отвори краката ми и влезе грубо и яростно.

Колата ми беше прекалено малка. Не мисля обаче, че нещо дребно като липса на място можеше да ни спре сега. Краката му бяха странно изкривени, ръцете ми бяха вдигнати нагоре между главата и вратата, за не се удрям в дръжката. Но нищо нямаше значение. И всичко беше повече, отколкото можех да понеса.

Той се опря на колене и застана по-удобно, вдигна единия ми крак, сложи го на рамото си и влезе до края.

— О, Господи, да, да.

— Наистина ли? — И преди да отговоря, издърпа и левия ми крак върху другото си рамо. После се хвана за вратата и влезе още по-силно и дълбоко.

— Така ли ти харесва? — попита, а смяната на ъгъла, под който влизаше в мен, разтърси тялото ми.

— Не. — Ръцете ми оттласкваха тялото ми от вратата, бедрата ми се повдигаха, исках да посрещам всеки тласък. — По-силно!

— Боже! — изръмжа, обърна глава настрани и започна да целува с влажните си устни крака ми. Телата ни лъщяха от пот. Прозорците бяха запотени, стенанията ни изпълваха тясното пространство. Слабото осветление в паркинга бе достатъчно, за да се насладя на това чудо на природата, на този шедьовър на мъжествеността, застанал над мен, пулсиращ в мен. Гледах го така, както се гледа божество. Изпъкналите от напрежението мускули, рошавата му коса, полепнала по потното чело, изопнатите сухожилия на врата му. Тогава той стисна очи, поклати глава и едва чуто каза:

— О, господи… не мога… не мога да спра.

Извих гръб. Исках да го усетя колкото е възможно по-дълбоко, да го… погълна. Никога не бях изпитвала подобно зверско чувство да искаш да погълнеш цялото тяло на друго човешко същество. Но когато беше в мен, сякаш никога не бях достатъчно близо, достатъчно в него и той достатъчно в мен, никога не успявах да достигна до онова нещо в него, което исках да почувствам с всичките си сетива.

И с тази единствена мисъл, ако може да се каже, че подобно нещо е мисъл, болезненото напрежение по кожата, в слабините ми, в корема сякаш кристализираше в тежка болка. Пуснах краката си, тялото му ме покри с цялата си тежест, а аз не спирах да го умолявам:

— Моля те, моля те, моля те.

И пак. И пак.

Бях толкова близо, толкова близо.

Бедрата ми се въртяха в кръг, той се движеше в синхрон с мен, грубо, стабилно — като звяр, приклещил плячката си под огромното си тяло.

— Мамка му, готова съм, моля те.

— Всичко… — изстена. — Вземи всичко — изръмжа и захапа долната ми устна.

Свърших с ужасни викове, забих нокти в гърба му, усещах вкуса на солта от потта по устните ни.

Той изруга, промуши ме един последен път и тялото му се вцепени, готово да поеме оргазма.

Изтощен и треперещ, зарови лице във врата ми. Не можах да устоя на желанието да прокарам треперещите си пръсти през мократа му коса. Лежахме мълчаливо и се опитвахме да успокоим дишането си. Сърцето ми щеше да се пръсне. Хиляди мисли галопираха в мозъка ми.

Минутите минаваха, той се успокои. За секунда си помислих, че е заспал, но точно тогава вдигна глава.

Когато седна да се облича, потното ми тяло потръпна от студ. Гледах го напълно объркана, без никаква представа какво решение да взема, какво изпитвам към този човек. Седнах и започнах да се обличам.

Сексът с него не беше само задоволяване на някаква потребност от физически контакт. Беше изживяване, което ми носеше радост, каквато не бях изпитвала от безкрайно дълго време.

Но от друга страна… Какъв задник.

— Предполагам, няма да използваш сметката, която ти открих. Знам, че не бива да се повтаря — каза. Обърнах се към него. Опитваше се да облече скъсаната си риза, бе вперил очи право напред.

Мина доста време, после ме погледна.

— Кажи нещо, за да съм сигурен, че си ме чула.

— Кажете на Сюзън, че ще дойда за вечеря, господин Райън. А сега се разкарай от шибаната кола.