Кристина Лорен
Красив негодник (20)

Двайсет

Членовете на борда започнаха да се събират. Всички ме поздравяваха мило и се отправяха към местата си. Председателят, господин Ченг, вече беше седнал начело на масата. Прегледах записките си, няколко пъти проверих кабела на лаптопа и на проектора и зачаках да се повяват останалите. Чувах как ледът се удря в чашите, как хората си сипват минерална вода; колегите ми говореха тихо, от време на време някой се смееше. После пак наставаше тишина.

Колеги!

Никога не се бях чувствала по-изолирана. Господин Джулиан така и не дойде да ме подкрепи. Защо ли не се учудих! Залата ми напомни за друга подобна, в друга сграда на седемнайсет пресечки оттук. Сутринта минах оттам, застанах пред „Райън Медиа“ и тихичко благодарих на всички, които ми бяха помогнали да стигна дотук, които ме бяха изградили като човек и професионалист.

Когато си тръгнах, започнах да броя пресечките, за да забравя болката в гърдите, която ме изгаряше само като си представих, че Бенет няма да е тук, че няма да влезе уверен, стабилен, че няма да седне и да втренчи поглед в мен.

Мъчно ми бе за проекта си, за колегите, за високите стандарти и взискателността на Бенет. Ала най-много тъгувах за мъжа, за когото копнеех. Мразех се за глупавото си решение да избера единия Бенет пред другия и в крайна сметка го загубих и като шеф, и като мъж.

Една асистентка почука, надникна и каза на господин Ченг, че трябва да изляза да подпиша някакви формуляри.

Тръгнах след нея, ръцете ми трепереха, разтривах китките си, сякаш да се отърва от кошмарното напрежение.

Можеш да се справиш, Клоуи!

Двайсет слайда с най-подробна информация за петцифрена маркетингова стратегия за фирма, която се занимава с кучешка храна. Нищо сложно. Просто трябваше да мина и през това, да си събера багажа и да се махна от Чикаго, да започна отначало, на стотици километри оттук. За първи път този град ми се стори толкова чужд.

Ала все още не бях сигурна, че това е правилното решение. Дори и да напуснех, нямаше да реша проблемите си. А и Чикаго бе мой… дом.

Вместо да спрем пред офиса на асистентката, продължихме към друга зала. Тя отвори вратата и ми направи път да мина. Когато влязох, тя не ме последва. Просто затвори вратата и излезе. Остави ме сама.

Или може би… не бях сама.

Остави ме с Бенет!?

Изпитах познатото чувство на празнота в стомаха. Беше застанал в другия край на залата, до големите прозорци. Носеше морскосиньо сако и тъмночервената вратовръзка, която му подарих за Коледа. Държеше голяма папка. Очите му бяха потъмнели и бе невъзможно да разбера какво мисли и чувства.

— Здравей — каза. Гласът му трепна още с първата дума. Едва преглътнах. Представих си как пъхам чувствата си в бутилка и слагам тапата, за да не изскочат навън.

Животът ми без него бе ад. По цял ден седях и фантазирах как се връщам в „Райън Медиа“, как той влиза в офиса ми, как го гледам, докато крачи към кабинета си. Или как застава до вратата с елегантна торбичка от „Ла Перла“ и ми я подава… Не очаквах обаче да го видя тук. Толкова дълго мечтах да го срещна, но ето че от една негова дума се превърнах в развалина. Липсваше ми гласът му, начинът, по който ме гледаше, сарказмът му, нетърпението, с което чакаше да свърша нещо, търпението му, когато започнах да осъзнавам, че се влюбва в мен.

Сега бе тук. И изглеждаше ужасно. Беше отслабнал и макар да бе облечен стилно и спретнато, дрехите му висяха като на закачалка. Изглеждаше така, сякаш не бе спал от седмици. О, колко ми беше познато това! Около очите му имаше огромни тъмни кръгове, нямаше я наглата му, саркастична усмивка. От огъня, който пламтеше в погледа му и в целия му външен вид, нямаше и следа. Цялото му изражение, онова, което го правеше Бенет… Бенет, бе заличено.

— Какво правиш тук? — попитах.

Той вдигна ръка и прокара пръсти през косата си. Очевидно се бе опитал да я сложи в ред по-рано сутринта, но и това бе отишло по дяволите. Сякаш някой стисна до болка сърцето ми.

— Тук съм, за да ти кажа, че постъпи като пълен идиот, като напусна „Райън Медиа“.

Адреналинът ми се качи, стъписах се от познатия тон, онзи, с който ми бе говорил месеци, преди да започне… цялата история.

— Постъпих като идиот не само за това, а и за много други неща. Благодаря за посещението. Приятно ми беше — казах и тръгнах към вратата.

— Чакай — извика грубо. Обърнах се по навик, както се бях обръщала десетки пъти, когато ми нареждаше нещо. Приближи се.

— И двамата постъпихме като идиоти, Клоуи.

— Тук вече мога да се съглася с теб. Беше съвсем прав, когато каза, че си ме обучавал, защото от кого друг мога да се науча да постъпвам идиотски. Естествено, от най-добрия експерт. Добре, че научих някои неща от баща ти.

Уцелих право в целта. Той направи крачка назад. През изминалите месеци в мен бушуваше гняв, съжаление, вина, гордост, но това, което току-що казах, не беше истина. Не беше справедливо да го обвинявам и веднага съжалих. Той ме бе тласкал напред и нагоре. Предполагам, невинаги си е давал сметка, че има такова въздействие върху мен… Все пак му дължах нещичко.

Докато стоях с него в огромната зала, над която тегнеше пълна тишина, не исках да си призная, че бе направил немалко за мен. И не го беше направил неволно, а с цел. Не друг, а той ми бе дал възможността да работя по най-големия им проект. Той ме вземаше на всяка важна среща, той ми даваше да пиша трудните отчети, той ме караше да се обаждам и да водя най-трудните разговори по телефона. Истината е, че той, не друг, ме бе научил. И това имаше огромно значение за него. Моят успех или провал бе негов успех или провал.

— Не е вярно, не исках да кажа това — преглътнах смутено.

— Знам, личи си. — Прокара пръст по устните си. — Но има известна доза истина в това, което казваш. Ти си много добра и заслугата за това не е моя. И все пак ми се иска да поема част от заслугата за други неща, за да подхраня ненаситното си его. И още — ти… ме вдъхновяваш.

Сякаш нещо заседна в гърлото ми, не можех да преглътна, стомахът ми се сви. Трябваше да седна. Опипах най-близкия стол и се подпрях, за да не падна.

— Защо си тук, Бенет? — попитах отново.

— Защото, ако се издъниш тук, лично ще се погрижа никога да не работиш за „Форчън 500“.

Не очаквах това. Гневът взриви цялото ми същество.

— Няма да се издъня, задник такъв! Подготвила съм се!

— Става дума за друго. Тук е сделката ни с Пападакис. Тук са слайдовете и файловете за борда. — Той ми подаде флашката и папката. — Искам да се представиш по брилянтно, искам да представиш сделката идеално, защото си заслужава. Иначе ще ти сритам задника.

Не се усмихна, остана сериозен, нямаше скрито-покрито. В онзи миг зад думите му съзрях истината.

Ние. Това сме ние, не аз, не той, а ние.

— Това не е мое — казах и посочих флашката. — Не съм направила слайдовете. Напуснах, преди да ги довърша.

Той кимна много, много бавно.

— Договорите са оформени до последния детайл. Само не са подписани. Слайдовете са направени въз основа на цялата ти работа. Това ще представиш днес, а не маркетингова кампания за скапана кучешка храна.

Не трябваше да ми го навира в носа. Приближих се към него.

— Майната ти, Бенет. Скъсах си задника да работя за теб, после за Джулиан. Ще си скъсвам задника да работя за когото и да е. Независимо дали продава кучешка храна, или прави сделки за милиони долари. Проклета да съм, ако ти позволя да се опиташ да контролираш кариерата ми. Не можеш да ме контролираш.

— Не искам да те контролирам — каза и направи крачка към мен.

— Глупости!

— Искам да ти помогна.

— Нямам нужда от помощта ти.

— Напротив, Клоуи. Това е твоята работа.

Беше толкова близо, че можех да протегна ръка и да го докосна, да усетя топлината на тялото му, аромата на шампоана му, на кожата му. Така познат, че чак ме болеше.

— Моля те — продължи. — Заслужила си го. А и тази сделка ще ги впечатли повече.

Преди няколко месеца това, което исках най-много на този свят, бе да представя точно тази сделка. Това бе… моят живот, моят труд. Сълзи напираха в очите ми. Премигнах яростно, за да ги скрия.

— Не искам да съм ти задължена.

— Това не е услуга. Това е моята отплата, моят начин да призная, че прецаках всичко, да ти кажа, че имаш голям талант, че си един от най-способните кадри в този бизнес! — Погледът му се смекчи. Протегна ръка и отметна един кичур зад рамото ми. — Няма да ми бъдеш задължена. Няма да си обвързана с мен… освен ако не искаш… и то по различен начин.

— Няма да мога да работя за теб. Вече не — едва продумах.

Полагах нечовешки усилия да удържа порива си да го докосна.

— Не казвам, че можеш или трябва да работиш за мен. Аз се издъних като шеф. — Преглътна нервно, пое дълбоко въздух. — Издъних се и като партньор, като любовник, или както искаш го наречи. За мен е много важно да вземеш файла и тази флашка. За мен е жизненоважно да се върна при теб, ако ми позволиш.

— Трябва да се връщам — казах.

— Не, не трябва. Презентацията е обявена за по-късен час. — Погледна часовника си. — Преди минута Хенри трябва да е звъннал на Ченг и в момента разтяга локуми, за да ми даде време да говоря с теб. И да ти кажа, че първо, не си идиот и второ, че никога няма да рискувам да те загубя отново.

Усетих как една издайническа усмивка се появи на лицето ми. Наложи се да прехапя устни, за да не се издам. Ала той я видя. Очите му грейнаха победоносно. Колкото и да се опитвах да скрия усмивката си, колкото и да хапех устни, нямаше начин да не забележи какво се случва в мен.

— Оценявам какво си направил за мен — казах много предпазливо. — Работих много по тази сделка и наистина смятам, че е мое дело. Ако нямаш нищо против, ще дам на борда да разгледа материалите за Пападакис, но ще представя „Сандърс“.

Той се замисли и ме погледна. Челюстта му потрепна нервно. Знак, че губи търпение.

— Добре, убеди ме, че не извършваш ритуално самоубийство с тази презентация.

Изпънах рамене и започнах:

— Кампанията се основава на нещо като игра „Главен готвач“. Но всеки епизод или реклама ще показва отделни части от рецептата на храната. Ще накара хората сами да я приготвят.

За секунда остана сериозен, после искрено се засмя.

— Това е много умно, Клоуи!

Усмихнах се, щастлива от мнение му, и реших да запазя този мил спомен за времето, когато… както и да е.

— Всъщност не е така. Това именно е уловката. Съставките в храната на „Сандърс“ са най-обикновени — месо и… месо. Добро месо, разбира се, и някои добавки. Кучетата не се интересуват как изглежда храната им или в каква кутийка е. Искат месо. На кокал. Това им е вкусно, това обичат. Баща ми даваше на кучето си какво ли не — в красиви кутийки; с кафяв ориз, с пшеничени кълнове и с не знам още какво. Но за рождения ден му даваше месо с кокал. Обикновено месо, от най-евтиното. Не кучетата, а хората се интересуват от кафявия ориз или от зелените стръкчета. Тоест, става дума за грижата на добрия стопанин и дали иска да я полага. А на кучето не му дреме.

Лицето му сияеше.

— Това е начин — продължих — да се посмеем и на себе си, задето тъпчем любимците си с какво ли не, а всъщност трябва да запазим чувството, което ни кара да ги обичаме и да се грижим за тях като за членове на семейството ни. Продуктите на „Сандърс“ са кокалчето с месо, с което можеш да ги глезиш всеки ден. Ако животните имаха право да гласуват, биха избрали „Сандърс“.

— Успя да ме убедиш.

— За кампанията ли? Да, това е идеята.

— Знам, че можеш да го направиш от начина, по който го представи. Стана ми интересно и се хванах.

Засмях се. Човек рядко чуваше комплимент от устата на Бенет и се научаваше как да го разпознае в редките случаи, когато му се случи.

— Благодаря — казах.

— Клоуи, позволи ми да се върна при теб. Кажи ми сега, кажи ми, че ще го направиш.

Изсмях се пресилено. Прокарах длани по лицето си.

— Винаги да заповядва, винаги всичко да е на секундата, винаги да командва.

— Докога ще се правиш, че не ти липсвам? И ти не си по-добре от мен. Джулия ми се обади снощи, точно правех слайдовете…

— Джулия ти се е обадила? — зяпнах от изумление.

— Каза, че си в ужасно състояние, накара ме да те потърся. Така или иначе, вече работех по въпроса. Но след като тя се обади, вече беше много по-лесно да дойда тук и да се моля на колене.

— Ти не знаеш как да се молиш на колене, никога не си го правил — казах и усетих, че не мога да сдържа усмивката си. Бенет облиза устни и ме погледна в очите.

— Вероятно не знам — каза. — Искаш ли да ми покажеш?

— Да опитаме. Нека те видя как се гърчиш, червей, и молиш!

— С цялото ми уважение към вас, госпожице Милс… и с извинение ще ви кажа само едно — да го духате.

— Само ако помолиш.

Ококори очи и преди да отговори, измъкнах папката на Пападакис и излязох.

 

 

Върнах се в залата, Бенет беше зад мен. Приближих се към Ченг и му връчих папката. Той се усмихна.

— Кога успяхте да подготвите два проекта?

Измънках нещо, съвсем неподготвена за такъв въпрос.

— Тя е изключително работлива — каза Бенет и зае мястото си зад масата. — Когато приключи с Пападакис, й предложихме да натрупа стаж и в друга компания, докато завърши. Но, разбира се, се надяваме да остане в „Райън Медиа“.

Не знаех какво да кажа и как да прикрия изненадата си. За какво, по дяволите, говори?

— Невероятно! — обади се един възрастен мъж от другия край на масата. — За Пападакис ли става дума?

Бенет кимна.

— Ще работи за баща ми, под негово ръководство. Трябва му човек, който да се занимава с тази сделка и който да може да работи на пълен работен ден. Очевидният избор е Клоуи, ако приеме, разбира се.

Опитах се да потисна чувствата, които ме заляха. Първо ме обзе раздразнение, че не ми го каза насаме, а пред борда. После ме изпълни благодарност, вълнение и гордост. Как щях да му се накарам!

— Е, да започваме тогава — каза Ченг и се облегна. Взех лазерната писалка и тръгнах към таблото. Имах чувството, че стъпвам в желе.

Бенет седна, покашля се леко, погледнах го. Толкова много неща трябваше да го питам! Защото, преди да започна да говоря, видях как само с устни каза: „Обичам те“.

Как се подмазва хитрото копеле!

 

 

Казаха, че ще включат презентацията ми в една от брошурите, че ще я публикуват в уебсайта и във вестника на компанията. После ме накараха да подпиша някакви документи, дойде фотограф да ме снима. Много ръкостискания, много потупвания, предложиха ми работа в „Милър“.

— Вече има работа — каза Бенет, дръпна ме настрани и ме изгледа мълчаливо. Хората се разотиваха.

— Да, да поговорим за това — опитах се да говоря ядосано. Свят ми се виеше от целия този луд ден. И Бенет, на една целувка разстояние, не ми помагаше особено.

— Моля те, не отказвай. Уф, май прецаках изненадата. Довечера баща ми щеше да ти се обади.

— Наистина ли ми предлага работа?

— А ти ще приемеш ли?

— Кой знае. Сега искам да празнувам — казах закачливо.

— Беше страхотна — каза тихо и ме целуне по бузата.

— Благодаря, това беше и първото ми развлечение от няколко месеца.

— Материалите за борда не бяха лоши, нали?

— Да — отвърнах, — но ти направи грешка.

— Каква? — Лицето му посърна.

— Призна си, че се справяш идеално с PowerPoint.

Той се засмя, взе чантата с лаптопа от рамото ми, остави я на стола и застана на сантиметри от мен. С онези потъмнели очи и онази усмивка, които познавах така добре. Настръхнах.

— Навремето правех слайдовете за моя шеф. И аз съм бил стажант, не забравяй.

— Шефът ти крещеше ли ти?

— От време на време.

Плъзна пръст по ръката ми.

— Критикуваше ли почерка ти?

— През цялото време.

Наведе се и целуна ъгълчетата на устата ми.

— А целуваше ли те?

— Хм… баща ми предпочита потупване по рамото. Не си пада много по целувките.

— Е, вече не съм стажантка — казах и мушнах ръце под сакото му, за да го прегърна.

— Сега си ми колежка. И може би гадже?

— Така е.

Кръвта ми бушуваше, гласът ми трепереше, докато произнасях тези думи. Едва сега разбрах какво е истинско облекчение.

— Трябва да измисля нещо, та да те кача в заседателната зала… и да те опра гола до прозореца.

Обля ме гореща вълна.

— Можеш да ме заведеш у вас.

Бенет ме целуна по бузата, после по устата, само веднъж. Отдръпна се и каза сериозно:

— Клоуи, хубаво е да флиртуваме тук и това ме прави безкрайно щастлив. Но не мога, не искам да те загубя отново. Повярвай ми. Тези няколко месеца едва не ме убиха.

— Няма да допусна да ме изгубиш, дори да искам.

— Но трябва да ми даваш възможност да оправям нещата, когато се издъня. Знам, че понякога се държа като задник.

— Понякога?

— Да, знам. И късам бельо.

— И после го прибираш на скришно място, а това малко ме стряска — прошепнах и прибрах един кичур от челото му.

— Но те обичам — каза и ме погледна в очите. — Освен това се сприятелих с повечето продавачки в „Ла Перла“. Обикалях доста из магазините, да те търся. Знам от високо място, че имам изключителни сексуални умения. Надявам се всичко да наклони везните в моя полза.

— Добре. Договорено! — казах и го притеглих към себе си. Хванах го за сакото и го притиснах до прозореца.

— Сключихме сделката преди секунди и вече командваш — засмя се той.

— Млъкни! И ме целуни. — Усмихнах се и допрях устни до неговите.

— Слушам, шефе.