Кристина Лорен
Красив негодник (11)

Единайсет

В четвъртък знаех, че е време да обсъдим нещата. Нямаше да съм в офиса целия петък, така че това бе последният ни ден заедно, преди да тръгне. Цяла сутрин бе прекарала с ръководителя на дипломната си работа, а аз ставах все по-напрегнат и притеснен… за всичко.

Бях повече от сигурен, че това, което се случи в офиса ми, й бе показало прекалено ясно, че има власт над мен и че полека превзема нови и нови територии. Исках да съм с нея всяка секунда и не само да правим секс, и да се събличаме. Исках да съм около нея, а чувството ми за самосъхранение не ми даваше мира цяла седмица.

Какво бе казала тя? Не искам да… искам това. Не е добре за мен. Едва когато Мина ни разкри, разбрах какво искаше да каже. Бях презирал желанието си, защото за първи път в живота си не можех да избия нещо от главата си, не можех да се съсредоточа върху работата си, но никой, дори близките ми, не можеха да ме обвинят в това, че я харесвам.

За разлика от мен обаче, при нея нещата не стояха така. Всеки би помислил, че е стигнала толкова високо само с вдигнати крака. За интелигентен и мотивиран човек като нея, това щеше да бъде забит в репутацията й трън. За вечни времена. И щеше да я боли.

Беше съвсем права, когато се опита да се отдръпне от мен. Животинското привличане не беше на добре, не беше нормална, здрава връзка. Нищо хубаво нямаше да излезе. За кой ли път се заклех, че докато я няма, ще се опитам да се стегна.

Когато влязох в офиса след обедната почивка, бях крайно изненадан да я видя зад компютъра. Бързаше, пишеше трескаво.

— Не знаех, че ще си тук днес — казах, като се опитах да прикрия вълнението си.

— Да, имах работа. Трябваше да уредя нещата в Сан Диего и исках да обсъдим моето отсъствие.

— Искаш ли да дойдеш в кабинета ми?

— Не — отвърна тя, прекалено бързо. — Мисля, че можем да го обсъдим и тук. — После ме погледна, посочи стола срещу бюрото си и каза закачливо: — Искате ли да седнете, господин Райън. Моля, заповядайте.

Много хитро. На собствен терен и стените помагат! Седнах.

— Утре сутринта няма да сте тук, така че няма смисъл да идвам. Знам, че не искате асистентка, но все пак уредих да ме заместват, докато ме няма. За всеки случай. Няма да съм тук две седмици. Дала съм на Сара подробна информация за програмата, за срещите ви и всичко, от което ще се нуждаете. Едва ли ще възникнат проблеми, но… може да ви наглежда, така да се каже. — Тук спря, погледна ме и вирна вежди, а аз завъртях отегчено и недоволно очи. — Имате телефоните ми, включително и телефона в дома на баща ми в Бисмарк… в случай че се нуждаете от нещо.

Започна да изрежда задачите, които трябваше да се свършат. Не можех да не забележа колко делово и студено се държеше. Не че не знаех тези неща, но когато обясняваше, всичко изглеждаше някак подредено. Очите ни се срещнаха, но тя бързо извърна поглед и продължи:

— Ще кацна в Калифорния няколко часа преди вас, така че ще мина да ви взема от летището.

Очите ни пак се срещнаха и този път тя не побърза да извърне поглед. Бях сигурен, че и двамата мислим за едно и също: Сан Диего щеше да бъде голямо изпитание и за двама ни. Въздухът в стаята сякаш се промени, сякаш подухна вятър и размести пластовете. Тишината между нас казваше много повече от думите, които не можехме да изречем. Забелязах, че дишането й се учести. Стиснах зъби. Бяха ми необходими нечовешки усилия да се въздържа и да не скоча да я целуна.

— В такъв случай, приятно пътуване — казах и се поздравих, че гласът ми не издаде в какво печално състояние бях. Станах, направих няколко колебливи крачки и добавих: — Ще се видим в Сан Диего, нали?

— Да.

Кимнах и влязох в офиса си. Затворих вратата. Не я видях до края на деня и за първи път от самото начало рязката и хладна раздяла ми се стори фалшива.

Целия уикенд мислех само за едно: как ще е в офиса без нея, какъв ще е животът ми, когато я няма. От една страна, може би щеше да е хубаво да си върша работата, без да се разсейвам и да мисля за глупости. Но от друга се питах как ли ще се почувствам, когато вляза и не я видя. Тя бе константа в живота ми вече почти една година и независимо от разногласията ни, с нея се чувствах добре, някак спокоен и уверен.

В понеделник Сара влезе в офиса ми точно в девет с широка усмивка и с една… брюнетка на около двайсет и нещо. Сара ми я представи. Келси. Момичето ме погледна срамежливо, но Сара сложи ръка на рамото й, сякаш да я окуражи.

Реших, че това е прекрасна възможност да докажа на всички, че не съм такъв, за какъвто ме мислеха повечето хора в компанията, и че лошият ми нрав се дължи единствено на факта, че госпожица Милс е твърдоглава.

— Радвам се да се запознаем, Келси — казах, усмихнат до уши, а тя ме изгледа изненадано.

— И аз се радвам да се запознаем, сър — отговори и погледна въпросително Сара, която гледаше с удивление протегнатата ми ръка, после усмивката ми, после пак ръката ми. Най-сетне се обади:

— Прегледали сме всичко, което Клоуи остави като инструкции. Келси, бюрото ти е тук. — И я поведе към стола на Клоуи.

Обзе ме неприятно чувство. Някой друг в нейния стол! Зарязах сценария с усмивките и се обърнах към Сара:

— Тя ще ти се обади, ако има нужда от нещо. Аз ще бъда в офиса си.

Келси напусна преди обедната почивка. Мотивите й бяха, че съм бил малко „груб“. Груб ли? Та тя едва не подпали микровълновата. Избяга от офиса, обляна в сълзи, и крещеше, че обкръжението й е враждебно и че така не може да се работи.

Втората заместничка се оказа мъж. Айзък. Пратиха ми го около два следобед. Изглеждаше много интелигентен и, честно казано, нямах нищо против. Не исках да работя с някоя ревла. Бях много доволен от развоя на събитията. Но… радостта ми бе кратка.

Всеки път, когато минех край компютъра му, тоя гледаше снимки на котки и слушаше музика или пък гледаше клипове. Щом ме усетеше, веднага сменяше прозорците на екрана, но за негова беда, аз не бях идиот и много тактично му казах просто да не идва на другия ден.

Третата. Джил. Боже, колко говореше тая жена! Дрехите й бяха прекалено впити и гризеше капачката на химикалката… като освирепяло животно. Не, не приличаше по нищо не нея. Когато бе замислена или съсредоточена, Милс захапваше химикалката си… деликатно, секси. Нищо общо с този гризач. Недопустимо! Вторник следобед я разкарах.

Седмицата продължи в този дух. Смених пет асистентки. Всеки път, когато някой се изнизваше от офиса ми, чувах гръмкия смях на брат ми в коридора.

Задник!

Какво правеше на моя етаж, не знам. Копелето дори не работеше тук! Хората започнаха да се забавляват за моя сметка и да коментират нещо в духа на „каквото пожънеш, това ще посееш“.

Бях сигурен, че Сара я информира за всичко, което става, получих няколко съобщения на мобилния. Питаше как са нещата. Отговарях й. Очаквах с нетърпение да ми пише, дори често проверявах телефона си, да не би да пропусна някое съобщение. Ненавиждах се за това, но бях готов да заменя колата си, само и само да се върне… независимо от ужасния си нрав.

Отчаяно ми липсваше тялото й. Липсваше ми и вечният огън между нас. Тя знаеше, че съм гадняр, но ме понасяше. Не знам защо, но го правеше. И през тази първа седмица истински оцених професионалното й отношение.

През втората седмица не получих нито едно съобщение. Започнах все по-често да се питам какво прави, къде е, с кого е. В един момент дори се почудих дали е говорила с Джоуел. Бях сигурен, че не са се виждали след инцидента с цветята, който приключихме с негласно споразумение за прекратяване на огъня. Все пак мисълта, че може да й се обажда, докато си е у дома, не ме оставяше на мира.

У дома. Дали за нея „у дома“ бе домът на баща й, или смяташе Чикаго за свой дом? За първи път ме порази ужасяващата мисъл, че ако баща й е много болен, може да реши да се премести в Северна Дакота, за да е с него.

Мамка му!

В неделя вечерта започнах да се приготвям за полета. Чух как телефонът вибрира на леглото до куфара ми. На екрана видях името й и усетих пристъп на паника и радост.

„Ще те взема утре в 11. 30. Терминал В до таблото с разписанието. Пусни ми съобщение, когато кацнеш.“

Изчаках да осъзная факта, че след броени часове ще сме заедно, и чак тогава отговорих.

„Добре, ще ти пусна съобщение. Благодаря.“

Тя веднага отговори.

„Няма за какво. Всичко наред ли е?“

Бях изненадан, че ме пита как съм. И двамата бяхме на нова територия. През седмицата си пишехме, но съобщенията бяха кратки, а отговорите — само с „да“ или „не“. Нищо лично. Дали и тя бе имала отвратителна седмица като мен?

„Да, всичко е наред. Ти как си? Как е баща ти?“

Усмихнах се и го изпратих. Ставаше все по-странно. След по-малко от минутка получих отговор.

„Добре е. Липсваше ми, но ще се радвам, че се прибирам у дома.“

У дома. Сега разбрах къде за нея е „у дома“ и преглътнах; усетих болката в гърдите. Написах й:

„Ще се видим утре.“

Нагласих алармата на телефона, сложих го на нощното шкафче и седнах до куфара на леглото си. Щях да я видя след по-малко от дванайсет часа.

А не бях съвсем сигурен какво точно изпитвам при мисълта за това.