Кристина Лорен
Красив негодник (4)

Четири

Паника. Единствената дума, с която може да бъде описано състоянието ми, докато бягах към офиса си, бе паника. Не можех да повярвам, че това ми се случва. Не знаех и какво е това „това“. Сам с нея, в онази малка клетка, с аромата й, кожата й, стенанието, което се откъртваше от гърдите й. Никакъв начин да се овладея. Никога и нищо не ме бе поваляло, а тя го правеше с лекота.

Стигнах до офиса. Там можех да се скрия и да намеря известна сигурност. Строполих се на дивана. Облегнах ръце на коленете си и заскубах косата си, полагайки нечовешки усилия да се успокоя, и най-вече да накарам шибаната ерекция да отмине.

Нещата отиваха от зле към катастрофално зле. В мига, в който ми напомни за презентацията, знаех, че няма сила на света, която да ме накара да вляза в онази зала и на всичкото отгоре някой да очаква от мен да заформя мисъл, да не говорим за реч, да не говорим за работа. Шибаната зала. Буквално. И да седна на онази маса? Не, нямаше начин.

И когато влязох и я видях, облегната на стъклото на прозореца, това бе достатъчно да ме възбуди. Затова в последната секунда измислих онази абсурдна постановка с другата зала, как съм взел решение и трябвало да ме пита за всичко.

Освен това реших да й напомня кой е шефът. Но както при всеки спор, тя ме зашлеви с думи и се изнесе.

Докато седях и си скубех косата, чух блъскане на шкафове, врати, чекмеджета. Какво, по дяволите, правеше?

Станах и тръгнах към вратата, отворих и я видях как мести папките, тоест блъска ги от една купчина в друга. Скръстих ръце и се облегнах на стената. И докато я гледах толкова бясна, разбрах, че това няма да помогне на огромния… проблем в панталоните ми. Дори го усложняваше.

— Би ли ми казала какъв е проблемът?

Тя ме погледна, сякаш току-що се бях сдобил с втора глава.

— Ти откачи ли?

— Не, ни най-малко.

— Съжалявам, ако съм леко изнервена — изсъска, грабна няколко папки и ги метна в един от шкафовете. — Но не съм много очарована от…

— Бенет! — Беше баща ми. Влезе в офиса с бърза крачка и както винаги, усмихнат. — Браво, много добра работа. С Хенри току-що говорихме с Дороти и Рой и те бяха… — И тук спря, защото я видя. Беше застанала до бюрото и стискаше ръба му така силно, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Сякаш всеки миг щеше да се строполи. — Клоуи, добре ли си?

Тя пусна бюрото, стана и кимна с глава. Лицето й беше безумно красиво, леко зачервено, косата — пръсната по гърба. Мое дело! Едва преглътнах и обърнах поглед към прозореца.

— Изглеждаш… топла, да не би да те тресе? — попита баща ми, тръгна към нея и сложи ръка на челото й. — Гориш.

Гледах отраженията им в огледалото, стиснах зъби и се опитах да се преборя с новото чувство, което залази по гърба ми. Откъде се вземаше това нещо? Какво е това?

— Всъщност съм леко… Ами… Не съм много добре — каза тя.

— Трябва веднага да се прибереш у дома. С такава натовареност тук и с цялата работа по тезата ти, със сигурност си…

— Имаме доста задачи за днес — обадих се през зъби и се обърнах към тях. — Надявах се да свършим с Бюмон, госпожице Милс.

— Убеден съм, че можеш да се справиш и сам — сряза ме баща ми и впери стоманения си поглед в мен. После я погледна и каза: — Хайде, тръгвай.

— Благодаря, Елиът. — И тогава ме погледна победоносно и нагло, извила триумфално веждата си. — Ще се видим утре сутринта, господин Райън.

Гледах как излиза от стаята. Баща ми затвори вратата след нея, обърна се и ме погледна гневно, сякаш щеше да ме подпали с поглед.

— Какво? — попитах.

— Нищо няма да ти стане, ако си малко по-мил с нея, Бенет — рече. После седна на ръба на бюрото и реши да продължи да човърка там, където отдавна болеше. — Нямаш представа какъв късметлия си, че имаш това момиче до себе си.

— Ако нравът й бе на нивото на професионалните й умения, нямаше да има проблем — казах и завъртях очи с досада, но той ме отряза с поглед.

— Майка ти се обади. Дойдох да ти напомня за довечера. Ще дойдат Хенри и Мина с бебето.

— Добре, ще бъда там.

Тръгна към вратата, спря и се обърна… предполагам да ме подлуди.

— И не закъснявай.

— За бога, татко! Няма да закъснея!

Прекрасно знаеше, всички знаеха, че аз никога не закъснявам. Дори и за обикновена вечеря със семейството. Но Хенри… е, той беше друг случай. Един ден брат ми щеше да закъснее за собственото си погребение.

 

 

Най-накрая сам. Влязох в офиса си и се строполих на стола. Добре, може би бях малко изнервен. Бръкнах в джоба си и извадих това, което бе останало от бельото й. Точно се канех да го сложа при другите от… колекцията, когато забелязах, че са на Ажан Провокатьор. Трябва да се е поизръсила за тези. Стана ми любопитно. Отворих шкафа. Другите два чифта бяха на Ла Перла. По дяволите! Тази жена вземаше бельото си доста сериозно. Помислих си, че трябва да намеря някой магазин на „Ла Перла“ из центъра и да проверя колко й е струвала моята колекция. Прокарах ръка през косата си, метнах третия чифт вътре и затръшнах шкафа.

Край, направо бях изперкал!

Колкото и да се опитвах да се концентрирам, не успях да свърша нищо. И така цял ден! На обед отидох да тичам и дори след изтощителна тренировка не можех да мисля за друго, освен за събитията от сутринта…

В три часа вече стана пределно ясно, че няма смисъл да оставам на работа. Трябваше да изляза. Стигнах до асансьора. Не, не тук! Стълбите. Обърнах се към стълбите и веднага разбрах, че това е по-лошият вариант. Всъщност нямах вариант. Хукнах като луд надолу и взех със спринт осемнайсет етажа.

 

 

Докато паркирах пред къщата на родителите си, усетих как част от напрежението ми спада. От кухнята се носеше приятната миризма на вкуснотиите на мама. Чувах как си говори с баща ми във всекидневната — весело и безгрижно.

— Бенет! — изчурулика майка ми и скочи да ме посрещне. Наведох се да я целуна и й позволих да оправи косата ми. Когато най-сетне се преборих с нея да ме остави на мира, взех купата от ръката й, сложих я на масата, бръкнах и си взех един морков.

— Къде е Хенри? — попитах и се огледах.

— Няма ги още — каза баща ми, който точно влизаше в стаята. Хенри си беше кофти пич, както и да го погледнеш. Ако останеше на него, жена му и детето щяха да излизат от къщата един път в годината. Отидох до бара и направих по едно сухо мартини за майка ми и за мен.

След двайсет минути от коридора се чу шум и глъчка. Излязох да ги посрещна. Мъничката клатушкаща се фигурка с вече поникнали зъбки се хвърли към мен и ме прегърна през коленете.

— Бени! — изпищя тя. Вдигнах я на ръце и я задуших с целувки. Моята прелестна племенница София.

— Господи! Погледни се колко си жалък! — каза Хенри и мина към хола.

— Щото ти не си, нали?

— Ако някой сметне да зачете мнението ми и двамата трябва да млъкнете и да престанете с това вечно дрънкане — каза Мина и последва съпруга си.

София беше първото внуче в семейството, следователно беше нашата принцеса. Както винаги, тя се настани в скута ми, а аз се опитвах да ям някак покрай и над главата й, като се стараех да избягвам „помощта“ й, което бе много трудно, дори невъзможно. Въртеше ме на пръста си както си иска, а аз изпълнявах всичко.

— Бенет, все се каня да те помоля нещо — започна майка ми и преди да продължи, ми подаде бутилката с вино. — Искаш ли да поканиш Клоуи за вечеря у дома следващата седмица? И моля те, постарай се да я убедиш да дойде.

Изръмжах недоволно и веднага получих ритник от баща ми. В кокалчетата.

— Защо, за бога, всеки иска да я водя тук? — попитах.

Майка ми надяна онази физиономия… майчинската, на загрижена и в същото време строга мама.

— Ами тя е сама в съвсем непознат град…

— Майко, тя живее тук от години. На двайсет и шест е, едва ли градът й е непознат.

— Знаеш ли Бенет, прав си — каза майка ми, но вече говореше ядосано. — Дойде тук, когато постъпи в колеж, завърши с отлични оценки, работи при баща ти няколко години, после се премести в твоя отдел… Тя е най-добрият ти служител и между другото ходи на вечерно училище, за да може да завърши университет. Мисля, че Клоуи е удивително момиче и искам да я запозная с… искам да я представя на човек, който може да я оцени.

Вилицата ми замръзна във въздуха и ми трябваше доста време, докато осмисля думите й. Майка ми искаше да я нагласи на среща с някого? Давай, мисли бързо. Кой е тоя? Започнах да прехвърлям всички млади мъже, които бяха близки на семейството ми. Брад — много нисък. Деймиън — чука всичко, което е на два или четири крака, стига да е живо, Кайл — гей. Скот — прекалено глупав. Странно! И по-странното беше, че усетих доста неприятна болка в гърдите. Не бях сигурен какво е. Ала след като не отмина, реших, че вероятно е гняв.

Но защо да се ядосвам за такова нещо? Че майка ми иска да я сватоса с някакъв малоумник? Вероятно защото спиш с нея, тъпо копеле! Е, добре де, не спиш, а я чукаш. Добре де, чукал си я два пъти. Но ако се замисли човек, това, което се случва сега, може и да продължи.

О, да, и я бях чукал с пръсти в асансьора. И освен това събирах скъсаното й бельо в шкафчето на бюрото си.

Опрях длани в лицето си и казах:

— Добре, ще говоря с нея. Но не се надявай много. Мисля, че лишеният й от чар нрав прави мисията почти невъзможна.

— Знаеш ли какво, Бен — атакува брат ми от другия фронт. — Всички тук ще се съгласят, че ти си единственият, който не умее да работи и общува с нея.

Огледах ги. Разбира се, всички кимаха с глава и, както винаги, се съгласяваха с този идиот брат ми.

През останалото време темата на вечерта беше… тя. Как трябвало да се държа по-добре с нея, колко велика и мила била, и как щяла да хареса сина на една от добрите приятелки на майка ми — Джоуел. Тоя го бях забравил. Не беше много зле, само дето до четиринайсетата си година играеше с куклите Барби на сестра си и плака като бебе, когато го удариха с бейзболна топка в десети клас. Милс ще го смели на кайма! Засмях се при мисълта за тази доста неперспективна сводническа инициатива на майка ми.

Поговорихме за предстоящите срещи до края на седмицата. Имахме важна среща във вторник следобед и щях да ходя с баща ми и брат ми. Знаех, че Милс вече е приготвила всичко за срещата. Колкото и да не ми се искаше да призная, не можех да отрека, че беше две крачки пред всяко събитие и определено знаеше какво прави. Беше готова навреме с всичко, знаеше какво ще ми е необходимо.

Тръгнах си с обещанието да направя невъзможното и да я доведа на вечеря. Макар че не бях сигурен кога ще я видя, защото имах работа из целия град и едва ли щях да се въртя много из офиса. Освен това не знаех как да започна разговор с нея през кратките моменти, когато съм там. Не знаех как да кажа… нещо хубаво.

 

 

На следващия ден, след срещата, седях в колата някъде сред милионите коли, задръстили Саут Мичиган Авеню, и вяло гледах през прозореца. Чудех се дали този ден може да стане още по-непоносим. Мразех задръствания, мразех уличното движение. Едва лазехме. Сградата на компанията ни беше само на няколко пресечки и вече сериозно обмислях варианта да кажа на шофьора да обърне, а аз да се прибера пеша.

Беше вече четири часът, а от двайсет минути бяхме минали едва двайсет метра. Затворих очи и се замислих за срещата, от която току-що си бях тръгнал.

Не, нищо лошо не се бе случило, точно обратното. Клиентите бяха повече от доволни от нашите предложения. Никакви спънки, нищо конкретно. Просто не можех да се отърва от лошото си настроение. Хенри не спря да ми повтаря през петнайсет минути, че се цупя като тийнейджър, и може би имаше право, но можеше да си спести усилията, разбрах го още първия път. Докато дойде време да подписваме договорите, вече исках да му наритам задника. Как можеш да зададеш един и същи въпрос сто пъти и да очакваш да не ти се озъбят? Какъв ми бил проблемът? Какво ми имало?

И за да съм честен, не можех да го виня. Трябваше да си призная, че през последните няколко дни се бях държал като пълен задник. А такова признание от моя страна не беше за пренебрегване, защото не се случваше често, да не кажа никога.

Разбира се, Хенри не пропусна да отбележи, че ми трябва едно яко чукане. Това ми бил проблемът. Ако само знаеше колко е прав.

Един ден. Един-единствен ден от случката в асансьора, след която, поради твърдата и устойчива на времето ерекция, останах вкаменен в буквалния смисъл на думата. Един ден и вече откачах от желание да я докосна. И по поведението ми човек би заключил, че не съм чукал от шест месеца. Един ден и вече ходех като лунатик.

Колата пак спря и бях на ръба да започна да вия. Шофьорът свали преградата и ми се усмихна извинително.

— Съжалявам, господин Райън. Сигурен съм, че задръстването ви побърква. Остават само четири пресечки. Освен ако не искате да вървите пеша? Мога да ви спра…

Точно в този момент забелязах, че сме спрели близо до магазин на „Ла Перла“. Без дори да го изслушам, изскочих от колата. И когато застанах на тротоара и зачаках да пресека, се запитах защо, по дяволите, бях слязъл и каква работа имах в такъв магазин. И какъв смисъл изобщо имаше да ходя там? Да се измъчвам ли отивах или какво? На пазар?

Влязох в магазина и застанах пред витрина с деликатно бельо — всичко, което жената може да сложи под роклята си. Подът беше от дърво с цвят на мед и излъчваше топлина. По таваните имаше цилиндрични малки лампи. Светлината беше мека, интимна, насочена към витрините със скъпо бельо.

Деликатните дантели, сатена… И пак заклещен от мисълта за нея. Колко познато. Беше ми станало втора природа.

Докато прокарвах длан по стъклото на витрината, разбрах, че съм станал обект на внимание от страна на продавачките. Една висока блондинка вече крачеше към мен.

— Добре дошли в „Ла Перла“ — каза тя и ме изгледа както лъвица оглежда пържола.

Мина ми през ума, че една жена в този бизнес вече е преценила колко струва сакото ми и че копчетата на ръкавелите ми са с истински диаманти. Очите й бяха като касов апарат.

— Мога ли да ви помогна в избора? Може би подарък за съпругата ви? Или за приятелката ви? — попита, без да прикрива нотката на флирт в гласа си.

— Не, благодаря — отвърнах и вече се чувствах съвсем не на място си. — Просто разглеждам.

— Е, ако промените решението си, аз съм тук — каза тя и ми намигна, след което се обърна и се върна към щанда. Гледах как се отдалечава, отвратен от мисълта, че дори не ми мина през ума да взема телефонния й номер. Ебаси! Не бях мъжка курва, но когато красива жена в магазин за първокласно бельо започне да флиртува с мъж, той трябва поне да й отвърне. А аз дори не се сетих. Господи! Не съм наред!

Точно се канех да си тръгна, когато нещо привлече погледа ми — чифт черни жартиери. Преди да се усетя, вече ги докосвах. Не знаех, че жените наистина носят жартиери в реалния живот, искам да кажа… освен жените в списания като Плейбой. Не знаех, преди да започна да работя с нея, разбира се. Спомням си онази среща през първия месец. Беше кръстосала крака под масата и когато понечи да се намести, полата й се вдигна леко и тогава видях деликатната бяла каишка, закопчана за чорапа й.

Тогава за първи път ми мина през ума, че си пада по хубаво бельо, но не за първи път се наложи да прекарам времето за обедна почивка, заключен в офиса си, да фантазирам за нея и да карам на ръчна.

— Хареса ли си нещо?

Обърнах се, без да се замислям откъде познавам гласа.

Мамка му! Госпожица Милс.

Никога не я бях виждал… такава, различна. Беше много елегантна, както винаги, но беше облечена съвсем обикновено. Тъмни джинси по тялото и червена блуза. Косата й бе вързана на висока опашка. Без грим и без очилата, които понякога носеше в офиса, изглеждаше като малко момиче.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита тя, фалшивата й усмивка се бе изпарила.

— А теб какво те интересува?

— Просто ми е любопитно. Нямаш ли достатъчно богата колекция с мои гащи, та си дошъл да купуваш още? — изгледа ме ядно и посочи жартиерите в ръцете ми. Пуснах ги като ужилен.

— Не, не, аз…

— Все се канех да те питам какво правиш с тях? Прибираш си ги като мили спомени от поредното ти завоевание ли? — попита и скръсти ръце пред гърдите си, които се притиснаха една в друга и изпъкнаха напред. Неволно погледнах бедрата й и усетих как започвам да се надървям. За кой ли път.

— Господи! — поклатих глава. — Защо си винаги такава кисела кучка?

Адреналинът се изсипваше във вените ми, мускулите ми се бяха напрегнали и без преувеличение — треперех. От ярост и желание.

— Предполагам, че предизвикаш най-доброто в мен — каза и леко се наведе напред.

Гърдите й се опираха в моите.

Огледах се и забелязах, че хората в магазина ни гледат.

— Виж — започнах, опитвайки се да си събера акъла. — Искаш ли да се успокоиш и да не викаш толкова? — Трябваше да се разкарам оттук колкото е възможно по-бързо, защото по някакво много болно и перверзно стечение на обстоятелствата всяка кавга с тази жена завършваше с чифт гащи в ръцете ми и после в джоба ми. — А ти какво правиш тук? Защо не си на работа?

Тя завъртя очи.

— Работя за теб почти цяла година, но защо ли съм се заблудила, че ще запомниш — каза с раздразнение, — през седмица се виждам с ръководителя на дипломната ми работа. Свърших с него и реших да поразгледам. Може би трябва да ми вържеш верижка на крака с устройство за проследяване, за да знаеш къде съм по цял ден и цяла нощ. Макар че, ха, не е ли странно, че ме намери и без устройство за проследяване.

Гледах я и не знаех какво да кажа.

— Винаги си толкова язвителна с мен.

Браво, Бен! Умникът на мама и тати! Няма що, голямо попадение!

— Ела с мен — каза тя, хвана ме за ръката и ме повлече навътре в магазина. Завихме покрай някакви щандове и ме вкара в една пробна. Очевидно бе дошла доста преди мен, защото бе натрупала купища бельо в пробната. Толкова много дантела, че не се разбираше кое какво е. През малките колонки се чуваше музика, така че можех спокойно да викам, докато я душа.

Тя затвори вратата с огледало от горе до долу, обърна ме и ме погледна в очите.

— Проследи ли ме дотук? — попита.

— Защо ми е да те следя?

— Значи съвсем случайно си наминал, докато аз съм тук, за да задоволяваш някаква своя перверзия? Това ли правиш в свободното си време?

— Госпожице Милс, не си въобразявайте, че сте по-различна или по-специална от останалите хора. Да ти имам самочувствието!

— Знаеш ли, добре, че имаш голяма пишка, че да компенсира плиткия ти мозък и гадната уста.

И после не знам какво и как стана. В следващата секунда се наведох към нея и прошепнах:

— Напълно съм сигурен, че и устата ми няма да те разочарова.

И тогава вече всичко ми се стори прекалено много, прекалено силно, реално и нереално. Гърдите й се повдигаха с учестеното й дишане, впи поглед в устата ми, захапа долната си устна. Вдигна бавно ръка, хвана вратовръзката ми и ме притегли към себе си. Отворих уста и тя стрелна мекия си език между зъбите ми.

Не можех да се отдръпна, не и сега. Галех лицето й, косата й. Намерих щипката, махнах я и копринените й къдрици се разпръснаха около дланта ми. Увих косата й около юмрука си и я дръпнах назад, за да усещам устните й по-добре. Исках повече, исках я цялата. Тя простена. Дръпнах косата й по-силно.

— Това харесва ли ти? — попитах.

— Господи! Да!

И когато чух тези думи, не ми пукаше къде сме, кои сме. Никога преди не бях изпитвал подобно животинско привличане, такава първична химия. Когато бяхме заедно, когато бяхме такива, нищо друго нямаше значение.

Ръцете ми се спуснаха надолу, хванах блузата й, издърпах я нагоре и веднага залепих устни върху нейните. Тя съблече сакото ми и го пусна на пода. С едната си ръка рисувах кръгчета около талията й, а с другата трескаво разкопчавах джинсите й. Тя ги изрита от краката си заедно със сандалите и ги метна някъде зад нас. Целувах врата й, раменете й.

— По дяволите! — изстенах и вдигнах поглед. В огледалото зад нея видях цялото отражение на съвършеното й тяло. Бях си я представял гола толкова пъти, дори не искам да си признавам колко пъти се бях затварял сам с фантазиите за нея, но на дневна светлина тялото й се оказа много по-красиво от това, с което хранех въображението си. Беше останала само по чифт силно изрязани черни бикини и черен сутиен. Косата й се разливаше по гърба. Беше се повдигнала на пръсти, за да може да докосва с устни врата ми. Мускулите на прасците й се бяха стегнали. Гледката, съчетана с усещането на устните й по кожата ми, ме възбуждаше до болка.

Тя захапа ухото ми и започна да разкопчава ризата ми.

— И на теб ти харесва по-грубо, нали?

Махнах колана, панталона, боксерките си. Всичко стана за секунди, след това я притеглих към малката кушетка. Когато плъзнах ръцете по гърба й и започнах да разкопчавам сутиена, усетих нов пристъп на възбуда, като токов удар. Притискаше голите си гърди в мен, сякаш искаше да ме докара до лудост. Свалих презрамките на сутиена от раменете й, без да отделям устни от врата й. Отдръпнах се леко назад, за да погледна гърдите й. Мамка му! Съвършени! Бях си ги представял стотици пъти, бях си представял как ги докосвам, как ги смуча, как ги чукам, но нищо не можеше да се сравни с реалното изживяване да ги видя пред себе си. Дори без да ги докосвам, само да ги гледам, бе предостатъчно да свърша.

Обви ме с бедра и сега не ни разделяше нищо, освен малките й бикини. Зарових глава в гърдите й, ръцете й бяха в косата ми, притискаше ме все по-силно към себе си.

— Искаш да си играеш с мен? — прошепна. Вдигнах поглед. Гледаше ме напрегнато, после рязко дръпна главата ми назад. Нямах никаква остроумна забележка за случая, изобщо нямах никаква мисъл. Исках да й кажа да спре да говори и да ме чука, исках да усетя вкуса на кожата й. Исках го повече, отколкото си бях представял, че желая.

— Да — казах.

— Помоли любезно тогава.

— Заеби тези любезности. Позволи ми.

Тя простена едва чуто, наведох се напред и засмуках идеалното й зърно. Беше се уловила за косата ми и я дърпаше силно, но не усещах болка. Господи, колко беше вкусна.

Толкова много неща ми минаваха през ума. Исках само да вляза в нея, толкова силно го желаех, но знаех, че после ще мразя и себе си, и нея. Нея затова че успяваше да ме превърне в парче глина в ръцете си, а себе си — че позволявах страстта ми към нея да превземе всяка разумна мисъл. Ала не можех да спра, изключено. Бях се превърнал в наркоман, който живее единствено за следващата си доза, а за мен дозата бе тя. Моят така добре устроен живот се разпадаше с бясна скорост, а аз седях встрани и гледах, безпомощен да направя каквото и да е. Това, което исках, бе да я почувствам.

Пуснах ръце по бедрата й, после надолу между краката й; и преди да разбера какво правя, вече бях увил бикините й около юмрука си. Стиснах зъби и опитах да се спра, да не късам тези поне.

— Давай, скъсай ги… знам, че искаш — каза тихо в ухото ми и после го захапа силно. Половин секунда по-късно бикините й представляваха малка купчина съдрана дантела в ъгъла на съблекалнята. Хванах грубо бедрата й, повдигнах я, сложих ръка върху основата на пениса си и я плъзнах леко върху мен.

Усещането бе толкова силно, направо ме помете. Наложи се да хвана бедрата й и да я задържа на място, за да не свърша на секундата. Ако не успеех да се контролирам, после щеше да ми го натяква, а и нямаше да мога да я задоволя.

Когато все пак овладях положението, макар и временно, започнах да я вдигам и да я пускам по пениса си. Никога до сега не се бяхме оказвали в такава поза — лице в лице, тя върху мен. Странно как телата ни сами намираха съвършения ритъм. Плъзнах ръце надолу, вдигнах бедрата й нагоре и я накарах да ги кръстоса около кръста ми. Сега влизах до края. Наложи се да заровя лице във врата й, за да потисна стоновете си.

Пред кабинката минаваха хора, говореха, но мисълта, че могат да ни хванат, ме възбуждаше още повече.

Гърбът й се огъна като лък, отметна глава назад, захапа устната си и усещането за измамна невинност, което излъчваше, ме побърка и съвсем изтрещях. Не знам кога и защо бях забил поглед в огледалото и гледах отражението й там. Никога в целия си живот не бях виждал нещо по-еротично.

Тя дръпна косата ми и придърпа устата ми към нейната. Езиците ни се вплитаха със скоростта на бедрата ни.

— Изглеждаш прекрасно — прошепнах в устата й. — Обърни се, искам да видиш нещо — казах и я вдигнах нагоре, обърнах я с лице към огледалото с гръб към мен, тя се плъзна надолу по пениса ми.

— Господи! — изстена, издиша тежко и облегна глава върху рамото ми. Не знаех кое я възбужда повече — да ме усети как я изпълвам по-дълбоко или отражението в огледалото. Или и двете…

Хванах косата й и вдигнах главата й, за да се погледне в огледалото.

— Искам да гледаш там — изръмжах в ухото й. Погледът ми срещна нейния в огледалото. — Искам да гледаш. И утре, когато усещаш лека болка между краката си, искам да знаеш кой е направил това с теб.

— Спри да говориш — каза, но тялото й трепереше все по-силно, при всяка моя дума; знаех, че й харесва. Тя плъзна ръце нагоре по тялото си, прокара ги през гърдите си и ги събра отново в косата ми.

Докосвах всеки сантиметър от кожата й, целувах и леко захапвах меката плът под врата и раменете й, в огледалото виждах как влизам и излизам от нея. И колкото и да ми се искаше и да се надявах, че ще намеря сили да изтрия този спомен, знаех, че това, което се случва в тази кабинка, ще да остане в съзнанието ми цял живот.

Сложих пръст върху клитора й.

— Мамка му, мамка му! Моля те! — пошепна тя.

— Харесва ли ти? — Притиснах клитора й и започнах да правя малки кръгчета около него.

— Да, моля те, моля те, още, още!

Телата ни бяха изпотени, косата й бе полепнала по челото. Не откъсваше поглед от точката между краката си, където влизах в нея — все по-интензивно и по-бързо. И двамата бяхме толкова близо до края. Исках да ме гледа в очите, докато свършваме заедно, но, от друга страна, не исках да види какво ми причинява и как се разпадам около нея. Не, огледалото щеше да й покаже прекалено много.

Хората навън говореха, влизаха и излизаха от пробните и никой нямаше и най-малка представа какво се случва. Ако не направех нещо, малката ни тайна щеше да лъсне много скоро. Когато движенията й станаха неконтролируеми, когато усетих как мускулите й се свиват около мен, как опъва косата ми по-силно и по-френетично, притиснах ръка към устата й, за да заглуша вика й, докато тялото й буквално се разпадаше в мен, около мен. Опрях глава в рамото й и успях да сподавя собствения си вик в мига, в който най-сетне можех да си позволя да… избухна. Имах чувството, че тялото ми се разпада отвътре навън като рушаща се в мен сграда. Облегнах глава на стената.

Трябваше да стана, да се облека, да тръгна, но треперещите ми крака едва ли можеха да ме пренесат на повече от няколко метра. Надеждата, че с всеки следващ път сексът с тази жена ще става все по-еднообразен и скучен, че напрежението и желанието ще бъде потушено, че ще мога най-сетне да преодолея манията си… всичко това се разби на пода в тази съблекалня.

Когато разсъдъкът ми започна да се завръща от… където бе изчезнал в мига, в който я видях магазина, с него дойде и прозрението, че отново, за кой ли път, се бях оставил на слабостта си. Повдигнах я от скута си и се наведох да си търся боксерките.

А когато ме погледна… бях очаквал всичко — омраза, безразличие, гняв, но не и това, което видях. Слабост, податливост, нещо крехко и ранимо. Ала тя се усети, затвори очи и когато ги отвори, старателно избегна да ме погледне в очите.

Облякохме се. Съблекалнята изведнъж се оказа прекалено малка и непоносимо тиха. Чувах само дишането й, предполагам, че и тя чуваше само моето.

Оправих вратовръзката си, вдигнах скъсаните бикини от пода, сложих ги прилежно в джоба си, хванах дръжката на вратата, спрях. Вдигнах ръка и погалих нежната материя на бельото, закачено на една от закачалките. Успях да уловя погледа й.

— Вземи и черните жартиери — казах.

И без да се обръщам, излязох от съблекалнята.