Джефри Дивър
Картбланш (72)

Седемдесета глава

Ниъл Дън се спускаше по хребета Дванайсетте апостоли по пътеките за туристи, водещи към странноприемницата. Държеше пистолета „Берета“ и внимателно се криеше от погледа на мъжа, който толкова хитро се беше маскирал като Джийн Терон — човека, за когото преди час и нещо Фелисити му каза, че е британски агент на име Джеймс.

Въпреки че сега не го виждаше, преди няколко минути го беше съзрял да се катери по скалата. Джеймс се беше хванал на въдицата и нападаше цитаделата, а Дън се измъкваше през задната врата, така да се каже, и предпазливо се движеше по пътеката. След пет минути щеше да бъде в хотела, а британският агент щеше да се катери по скалата.

Всичко вървеше по плана… преработения план.

Сега оставаше само да се измъкне от страната — бързо и завинаги. Разбира се, не сам. Щеше да замине с човека, на когото се възхищаваше най-много на света, човека, когото обичаше, човека, който беше двигателят на всичките му фантазии.

Шефът му, Фелисити Уилинг.

Това е Ниъл. Гениален е. Той е моят проектант…

Така го беше описала тя преди няколко години. Лицето му бе засияло от удоволствие, когато чу тези думи, и ги носеше в съзнанието си като къдрица от косите й. Заедно със спомена за първата им работа заедно, когато Фелисити беше инвестиционен банкер в Лондонското Сити и го беше наела да инспектира работни инсталации, за чието завършване клиентът й трябваше да даде пари. Дън отхвърли лошо изпълнената работа и спести милиони на нея и на клиента. Тя го покани на вечеря, а той изпи твърде много вино и се разбъбри, че моралът няма място във войната и бизнеса — в нищо, по дяволите. Красивата жена се съгласи с него. Господи — помислил си беше той — ето някой, на когото не му пука, че стъпвам накриво, че съм съставен от резервни части и че не мога да се шегувам, нито да се направя на очарователен, за да спася живота си.

Фелисити беше идеалната сродна душа по равнодушие. Страстта й да печели пари се равняваше на неговата да създава ефективни машини.

Вечерта завърши в луксозния й апартамент в Найтсбридж и те се любиха. Това несъмнено беше най-хубавата нощ в живота му.

Започнаха да работят заедно по-често. Преминаха към занимания, които бяха малко по-доходни и съвсем не толкова законни, колкото преценката дали да се отпусне кредит за строителство.

Впускаха се във все по-дръзки, сенчести и печеливши начинания, но онова другото между тях се промени, както Дън беше предполагал, че ще стане, Фелисити най-после призна, че не го приема по този начин. Да, нощта, която прекарали заедно, била чудесна и тя много се изкушавала, но се притеснявала, че това ще разруши тяхната изумителна интелектуална — не, духовна връзка. Освен това вече я били наранявали много лошо. Била птица със счупено крило, което още не било зараснало. Можело ли да останат само партньори и приятели? Ти можеш да бъдеш мой проектант…

Историята й прозвуча малко неубедително, но Дън предпочете да й повярва, както биха сторили мнозина, когато любимият човек измисля разказ, не толкова болезнен, колкото истината.

Бизнесът им процъфтяваше злоупотреба тук, изнудване там и Дън чакаше, защото мислеше, че Фелисити ще промени решението си. Придаваше си вид, че той също е превъзмогнал романтиката, и успя да зарови обсебеността си от нея дълбоко, скрита и експлозивна като противопехотна мина VS-50.

Сега обаче всичко се беше променило. Скоро щяха да бъдат заедно завинаги.

Ниъл Дън твърдо вярваше в това.

Щеше да спечели любовта й, като я спаси. Напук на всичко. Щеше да я заведе в безопасност в Мадагаскар, където беше създал уютно гнездо за тях. Щяха да живеят много удобно.

Докато се приближаваше към странноприемницата, Дън си спомни, че Джеймс беше хванал натясно Хидт със забележката си за Исандлуана — зулуското кръвопролитие през XIX век. Сега той се замисли за втората битка в онзи януарски ден, при Роркс Дрифт. Там войска от четири хиляди зулуси беше нападнала малък аванпост и лазарет само със сто и трийсет британски войници. Колкото и невъзможно да изглеждаше, британците бяха успели да ги отблъснат и бяха дали минимални жертви.

Важното за Ниъл Дън в тази битка обаче беше командирът на британските войници, лейтенант Джон Чард. Той бил от Кралския инженерен корпус сапьор като Дън. Чард бе измислил план за отбрана при изключително неблагоприятни изгледи, изпълнил го беше блестящо и бе награден с Кръст „Виктория“. Сега Дън също щеше да спечели награда — сърцето на Фелисити Уилинг.

Движейки се бавно в есенната вечер, той стигна до странноприемницата, като избягваше скалната фасада и британския шпионин.

Замисли се за плана си. Знаеше, че дебелият агент е мъртъв или умира. Помнеше какво видя в трапезарията през оптическия мерник на пушката, преди мъжът да угаси осветлението. Единственият друг човек в хотела беше жената от полицията на Южна Африка. Дън лесно щеше да я очисти. Щеше да хвърли нещо през прозореца, за да отвлече вниманието й, а после да я убие и да изведе Фелисити.

Двамата щяха да побегнат към брега, за да ги изтеглят, и сетне бързо да бъдат прехвърлени на хеликоптера, който щеше да ги откара към свободата в Мадагаскар.

Заедно…

Той се промъкна тихо до прозореца на странноприемницата „Шестият апостол“. Погледна вътре предпазливо и видя, че британският агент е застрелян и лежи на пода. Очите му бяха отворени и изцъклени в смъртта.

Фелисити седеше на пода близо до него. Ръцете й бяха оковани в белезници зад гърба. Дишаше тежко.

Дън остана потресен, като видя колко лошо са се отнесли с любимата му. Ядоса се още повече. Този път гневът му не премина. После чу, че полицайката се обажда по предавателя и иска подкрепления. Беше в кухнята.

— Кога ще дойдат? — троснато попита тя.

Вероятно след известно време — помисли си Дън. Съучастниците му бяха преобърнали голям камион и го бяха запалили. Виктория Роуд беше блокирана.

Заобиколи зад хотела, мина през обраслия с бурени и пълен с боклуци паркинг и отиде до вратата на кухнята. Насочи пистолета и безшумно отвори вратата. Чу бъбренето по предавателя за някаква пожарна кола.

Добре — каза си той. Полицайката се беше съсредоточила върху разговора.

Пристъпи вътре и тръгна по тесния коридор към кухнята. Можеше да…

В кухнята нямаше никого. Предавателят беше на плота и от него се разнасяше глас, прекъсван от електронни смущения. Дън осъзна, че това са различни предавания от диспечера в централата на полицията, който съобщава за пожари, обири и оплаквания от шумни съседи.

Предавателят беше настроен на режим сканиране, а не комуникация.

Защо го беше направила?

Не можеше да е капан, за да го примамят да влезе. Джеймс нямаше как да знае, че Дън е напуснал снайперисткия си пост и е в хотела. Той се приближи до прозореца и се вгледа в скалата, по която бавно се катереше човек.

Изведнъж сърцето му спря да бие. Човекът не се катереше. Неясният силует беше на същото място като преди десетина минути. Освен това Дън осъзна, че преди малко може би не беше видял шпионина, а якето му, което бе закачено на скалата и се развяваше от вятъра.

Не, не…

— Хвърли оръжието — каза глас със звучен британски акцент. — Не се обръщай или ще те застрелям.

Раменете на Дън се прегърбиха. Той продължи да гледа към хребета Дванайсетте апостоли. И после се изсмя.

— Логиката ми подсказа, че ще се покатериш до снайперисткия пост. Сигурен бях.

— А моята логика ми каза, че ще блъфираш и ще дойдеш тук — отвърна шпионинът. — Покатерих се само достатъчно на високо, за да оставя якето си, в случай че погледнеш.

Ирландеца се озърна през рамо. Полицайката стоеше до англичанина. И двамата бяха въоръжени. Дън видя студените му очи. Южноафриканката беше не по-малко непреклонна. През вратата Дън съзря Фелисити Уилинг, своя шеф, своята любов, която се мъчеше да надзърне в кухнята.

— Какво става там? — извика тя. — Отговорете ми!

Моят проектант…

— Няма да повтарям — грубо каза британският агент. — След пет секунди ще стрелям в ръцете ти.

Дън нямаше план за това. За пръв път неоспоримата логика на инженерството и научната механика му изневери. Неочаквано му стана забавно. Помисли си, че за пръв път ще вземе напълно безразсъдно решение, но това не означаваше, че няма да успее.

Безразсъдната вяра понякога успява.

Той отскочи встрани на дългите си крака, приклекна, завъртя се, вдигна пистолета си и го насочи към полицайката.