Джефри Дивър
Картбланш (46)

Четирийсет и четвърта глава

Джеймс Бонд се стресна и се събуди от кошмар, който не можеше да си спомни. Странно, но първата му мисъл беше за Фили Мейдънстоун. Имаше абсурдното чувство, че й е изневерил, въпреки че най-интимният му контакт с нея беше леко докосване на лицата, което продължи половин секунда.

Той се претърколи. Другата страна на леглото беше празна. Бонд погледна часовника на мобилния си телефон. Беше седем и половина. Чаршафите и възглавниците ухаеха на парфюма на Фелисити.

Предишната вечер започна като опит да научи повече за врага и целта му, но се беше превърнала в нещо повече. Бонд бе изпитал силна съпричастност към Фелисити Уилинг, амбициозна жена, която беше завладяла Лондонското Сити и сега насочваше способностите си към по-благородна битка. Хрумна му, че и двамата по свой начин са като странстващи рицари.

И искаше да я види отново.

Но едно по едно. Бонд стана от леглото и облече хавлиен халат. Поколеба се за миг, но си каза: Трябва да го направя.

Той отиде при лаптопа си в хола на хотелския апартамент. Компютърът беше модифициран и съдържаше активираща се от движение камера за слаба светлина. Бонд я включи и изгледа видеозаписа. Камерата беше насочена към вратата и стола, където беше захвърлил дрехите си с портфейла, паспорта и мобилния телефон. В пет и половина сутринта, според електронната лента за времето, Фелисити, облечена, беше минала покрай дрехите му, без да прояви интерес към джобовете или компютъра му. Беше се спряла и погледнала към леглото. С усмивка? Бонд се надяваше да е така, но не беше сигурен. Тя беше сложила нещо на масичката до вратата и бе излязла.

Той се изправи и се приближи до вратата. До лампата лежеше визитната й картичка, Фелисити беше написала номер на мобилен телефон под служебния на благотворителната й организация. Бонд пъхна визитката в портфейла си.

Той изми зъбите си, изкъпа се, избръсна се и нахлузи сини джинси и широка черна риза „Айзод“, избрана, за да скрие валтера. Засмя се, сложи си пищната безвкусна гривна и часовника и плъзна на пръста си пръстена с инициалите Ю. Дж. Т.

Провери съобщенията и имейлите си и откри един от Пърси Озбърн-Смит. Човекът бе останал верен на промененото си държане и му беше изпратил кратка и ясна информация за разследването в Британия, макар че беше постигнал малък напредък. Озбърн-Смит заключаваше:

Нашите приятели в Уайтхол определено са се вманиачили по Афганистан, но това е още по-добре за нас, Джеймс. С нетърпение очаквам да споделя Георгиевски кръст с теб, когато видим Хидт с белезници.

Докато закусваше в стаята си, Бонд се замисли за предстоящото пътуване до завода на „Зелена инициатива“ на Хидт и за миналата вечер — за всичко, което беше видял и чул, особено за свръхзатегнатата охрана. Щом приключи, той се обади в отдел „Кю“ и се свърза със Сану Хирани. Чу детски гласове и предположи, че са го прехвърлили на мобилния телефон на шефа на отдела в дома му. Хирани имаше шест деца. Всичките играеха крикет, а най-голямата му дъщеря беше забележителен батсман.

Бонд му каза от какви средства за комуникация се нуждае. Хирани имаше няколко идеи, но не беше сигурен дали ще може да измисли решение толкова бързо.

— С колко време разполагаш, Джеймс?

— Два часа.

По линията се чу замислена въздишка от единайсет хиляди и триста километра разстояние.

— Ще ми трябва посредник в Кейптаун. Някой със знания в тази област и най-високо ниво на достъп до секретна информация. А, да, и солидно неофициално прикритие. Познаваш ли някого, който се вмества в профила?

— Боя се, че познавам.

* * *

В десет и половина сутринта Бонд, облечен в дълго сиво яке, отиде в полицейското управление, където го придружиха до отдел „Разследване и борба с престъпността“.

— Добро утро, капитане — усмихна се Куолийн Нкози.

— Административен офицер — кимна Бонд. Погледите им се срещнаха заговорнически.

— Видя ли новините сутринта? — попита Нкози и потупа „Кейп Таймс“. — Трагична история. Цяло семейство е било убито със запалителна бомба в гетото Примроуз Гардънс.

Той се намръщи прекалено силно.

— Какъв ужас — отвърна Бонд и си помисли, че въпреки амбициите си за Уест Енд Нкози не е много добър актьор.

— Несъмнено.

Бонд надникна в кабинета на Бхека Джордан и тя му направи знак да влезе.

— Добро утро — поздрави той и видя две доста изтъркана бягащи пътеки в ъгъла. Не ги беше забелязал вчера. — Често ли тичаш?

— От време на време. Важно е да съм в добра форма заради работата ми.

В Лондон Бонд прекарваше най-малко един час на ден във физически упражнения в спортния салон на ГМР и бягане в Риджънтс Парк.

— И аз го правя с удоволствие. Може би, ако времето позволи, ще ми покажеш някои алеи за бягане. Сигурно има хубави алеи в града.

— Убедена съм, че в хотела има карта — отряза го Джордан. — Е, успешна ли беше срещата ти в клуб „Лодж“?

Бонд й разказа какво се беше случило на благотворителния прием.

— А после? — попита тя. — Госпожица Уилинг оказа ли се… полезна за теб?

Той озадачено повдигна вежда.

— Мислех, че не одобряваш незаконното наблюдение.

— Наблюдението на някого на обществените тротоари и улици не може да се нарече незаконно. Нкози ти каза, че навсякъде в града има камери.

— Тогава в отговор на въпроса ти, да, тя наистина ми помогна. Даде ми информация за засилената охрана в „Зелена инициатива“. Извадих късмет — резервирано добави Бонд. — Никой друг не разбра. В противен случай пътуването ми там днес можеше да бъде катастрофално.

— Да, провървяло ти е — рече Джордан.

Бонд й каза имената на тримата дарители, които Фелисити бе споменала — мъжете, с които Хидт я беше запознал.

Джордан знаеше двама от тях като преуспяващи легитимни бизнесмени. Нкози провери в базата данни и научи, че никой от двамата няма криминално минало.

— Ти не харесваш Фелисити Уилинг — отбеляза Бонд.

— Да не мислиш, че ревнувам?

Изражението й говореше: „Точно каквото би си помислил един мъж“.

Нкози се обърна. Бонд го погледна, но той не предлагаше подкрепа в този международен спор.

— Изобщо не ми е минавало през ума. Очите ти ми подсказаха, че не я харесваш. Защо?

— Не я познавам. Вероятно Уилинг е добра жена, но не ми харесва какво представлява.

— И какво представлява?

— Чужденка, която идва тук, гали деца по главите и раздава помощи. Това е империализъм през XXI век. По-рано са експлоатирали Африка за диаманти и роби, а сега я експлоатират заради способността й да пречисти от вината богатите западняци.

— Струва ми се, че никой не може да прогресира, ако е гладен. Има ли значение откъде идва храната?

— Благотворителността е подривна. Трябва сам да се бориш срещу потисничеството и недоимъка. Ние можем да се справим сами. Вероятно по-бавно, но ще го направим.

— Нямате проблем, когато Британия или Америка налага ембарго на военните диктатори, нали? Гладът е опасен колкото гранатите, изстрелвани от ракетни установки, и противопехотните мини. Защо да не ви помогнем и за глада?

— Различно е. Очевидно.

— Не виждам как — хладно възрази Бонд. — Пък и Фелисити може да е на ваша страна повече, отколкото предполагаш. Тя си е създала врагове сред големите корпорации в Европа, Америка и Азия. Смята, че те се бъркат в работите на Африка и че повече неща трябва да се оставят в ръцете на хората тук. — Той си спомни безпокойството й по време на кратката разходка до ресторанта снощи. — Според мен тя се изложи на голям риск, че го каза. В случай че те интересува.

Но Джордан явно не се интересуваше. Абсолютно дразнеща жена — помисли си Бонд и погледна огромния си часовник „Брайтлинг“.

— Скоро трябва да тръгна за „Зелена инициатива“. Нуждая се от транспорт. Някой може ли да ми уреди кола под наем на името на Терон?

Нкози кимна ентусиазирано.

— Несъмнено. Ти обичаш да караш, капитане.

— Да. Откъде знаеш? — учуди се Бонд.

— По пътя от летището вчера гледаше с интерес едно „Мазерати“, мотоциклет „Мото Гуци“ и „Мустанг“ с ляв волан от Америка.

— Много си наблюдателен, офицер.

— Старая се. Фордът е хубав автомобил, но един ден ще имам „Ягуар“. Това е мечтата ми.

— Здравейте, здравейте — разнесе се силен глас от коридора.

Бонд не се изненада, че гласът принадлежи на Грегъри Лам. Агентът на МИ6 влезе и махна за поздрав на всички. Беше очевидно, че Бхека Джордан не го харесва, както призна Лам вчера, въпреки че той и Нкози, изглежда, се разбираха. Двамата поговориха за скорошен футболен мач.

Едрият червендалест мъж погледна предпазливо Джордан и после се обърна към Бонд.

— Дойдох за теб, приятелю мой. Получих сигнал от Воксхол Крос^[1] да ти помогна.

Лам беше куриерът, за когото Бонд с нежелание спомена пред Хирани по-рано сутринта. Не можа да се сети за никого другиго, когото да използва след толкова кратко предизвестие, а Лам поне беше проверен.

— Хвърлих се направо в бурните води, дори не съм закусил, приятелю мой, да знаеш. Говорих с онзи човек от вашия отдел „Кю“. Той винаги ли е толкова бодър и весел рано сутринта, по дяволите?

— Да — отвърна Бонд.

— Трябва да си побъбрим с него. Имам проблем с навигацията на моите чартърни кораби. Пиратите подслушват сигналите. Къде отидоха превръзките на очите и дървените крака? Хирани каза, че има устройства, които заглушават подслушваните, но не пожела да ми изпрати някое. Има ли начин ти да ходатайстваш за мен?

— Знаеш, че нашата организация официално не съществува.

— Всички сме в един отбор — намусено каза Лам. — След един-два дни очаквам пристигането на огромен кораб.

Да помогне на доходната кариера за прикритие на Лам, беше последното нещо, за което Бонд мислеше в момента.

— А задачата ти днес? — строго попита той.

— А, да — даде му Лам черната чанта, която носеше така, сякаш съдържаше короната на английската кралица. — Може и да прозвучи нескромно, но утрото беше поразителен успех. Абсолютно бляскав. Тичах насам-натам и раздавах бакшиши. Ще ми възстановиш парите, нали?

— Убеден съм, че ще уредим нещо.

Бонд отвори чантата и огледа съдържанието. Втренчи се внимателно в един предмет — пластмасова тубичка с етикет „Облекчение — за конгестия, причинена от астма“.

Хирани беше гениален.

— Инхалатор. Проблеми с белите дробове ли имаш, капитане? — попита Нкози. — Брат ми също. Той работи в златна мина.

— Не съвсем — отговори Бонд и пъхна в джоба си другите неща, които беше донесъл Лам.

Телефонът иззвъня и Нкози вдигна.

— Имам хубава кола за теб, капитане — каза той, след като затвори. — „Субару“. Четири по четири.

Субару — иронично си помисли Бонд, но Нкози сияеше, затова учтиво добави:

— Благодаря, офицер. С нетърпение очаквам да я карам.

— Харчи малко — въодушевено допълни Нкози.

— Убеден съм — рече Бонд и тръгна към вратата.

Грегъри Лам го спря.

— Бонд, понякога не съм сигурен дали силните на деня в Лондон ме възприемат сериозно. Вчера малко преувеличих за Кейптаун, фактът е, че най-лошото, което се случва тук, е някой военен диктатор да дойде от Конго на плаж или тип от „Хамас“ да мине транзитно през летището. Искам да ти благодаря, че ме включваш, приятелю мой. Аз…

— Лам, да предположим, че съм ти приятел. Тогава няма да се налага да го повтаряш. Какво ще кажеш?

— Добре, прия… добре.

Дебелото лице на Лам се разтегли в усмивка.