Джефри Дивър
Картбланш (40)

Трийсет и осма глава

Името му беше Грегъри Лам, потвърдено от приложението за ириса и пръстовия отпечатък на телефона на Бонд. Човекът на МИ6, действащ на територията на Кейптаун, агентът, когото Бил Танър беше казал на Бонд да отбягва.

Двамата бяха в стаята на Бонд без бира и сандвич. За ужас на Бонд, подносът с обяда му беше вече прибран от стълбището от някой чевръст служител на хотела, когато двамата с Лам се върнаха на първия етаж.

— Можеше да те убия — измърмори Бонд.

— Не бях в реална опасност. Твоята организация не раздава онези две нули на тъпаци, които обичат да стрелят. Не се вълнувай, приятелю мой. Някои от нас знаят с какво всъщност се занимава Групата за международно развитие.

— Как разбра, че съм в града?

— Ами събрах две и две. Чух някои неща и се свързах с приятели в Ламбет.

Едно от неудобствата на използването на МИ6 или Отбранителната разузнавателна агенция беше, че за делата ти знаеха повече хора, отколкото би ти се искало.

— Защо не се свърза с мен по обезопасени канали? — троснато попита Бонд.

— Щях да го направя, но щом дойдох тук, видях, че някой те следи.

Бонд наостри уши.

— Слаб мъж със синьо сако и златна обеца?

— Не видях обецата. Зрението ми вече не е като едно време. Но ти си забелязал всичко. Повъртя се малко там и после изчезна като покривката на масата, щом изгрее слънцето. Знаеш ли какво имам предвид? Мъглата на Тейбъл Маунтин^[1].

Бонд не беше в настроение за разкази на пътешественици. По дяволите, човекът, който беше убил Юсуф Насад и едва не бе сторил същото с Феликс Лайтър, бе научил, че Бонд е в Кейптаун. Вероятно той беше мъжът, за когото му беше казала Джордан, онзи, който се беше вмъкнал в Южна Африка от Абу Даби с фалшив британски паспорт.

Кой беше този човек, по дяволите?

— Снима ли го? — попита Бонд.

— Не. Беше бърз като воден скорпион.

— Забеляза ли нещо друго за него? Марка мобилен телефон, евентуални оръжия, превозно средство?

— Не, нищо. Човекът изчезна.

Лам повдигна широките си рамене, а Бонд предположи, че са осеяни с лунички и зачервени като лицето му.

— Ти си бил на летището, когато се приземих. Защо не ми се обади?

— Видях капитан Джордан. Неизвестно защо, тя не ме харесва. Може би ме мисли за голям бял колонизатор, дошъл отново да открадне страната й. Преди няколко месеца Джордан яко ми се накара.

— Моят главен координатор каза, че ти си в Еритрея.

— Да, бях там и в Судан миналата седмица. Там, изглежда, все ги тегли към войната, затова се подсигурих, за да се уверя, че прикритието ми ще оцелее от играта с оръжия. Оправих това и чух за операция на ГМР. — Очите му се премрежиха. — Изненадах се, че никой не ми се е обадил за това.

— Мислеха, че работиш в много сериозна и деликатна операция — назидателно каза Бонд.

— Аха. — Лам като че ли повярва. — Е, както и да е, реших, че е по-добре да притичам тук да ти помогна. Кейптаун е коварен град. Изглежда чист и спретнат и е пълен с туристи, но тук има много повече. Не искам да се хваля, приятелю мой, но ти трябва някой като мен да рови под повърхността и да ти каже какво всъщност става. Аз имам връзки. Познаваш ли друг агент на МИ6, който е изкрънкал пари от фонд за развитие на местно правителство, за да финансира легендата си? Миналата година си докарах прилична печалба от Короната.

— И всичко отиде в държавната хазна, така ли?

Лам сви рамене.

— Трябва да играя роля, нали? За света аз съм преуспяващ бизнесмен. Ако не поддържаш легендата си, малко пясък в механизма и преди да се усетиш, голяма перла изкрещява: „Аз съм шпионин!“. Хей, може ли да си взема нещо от минибара ти?

Бонд махна с ръка.

— Взимай.

Лам извади миниатюрна бутилка „Бомбайски сапфир“, после още една и ги изля в чаша.

— Няма ли лед? Жалко. Е, нищо.

Той сипа малко тоник.

— Каква е легендата ти? — попита Бонд.

— Предимно уреждам чартърни превози с товарни кораби. Бих отбелязал, че идеята е гениална. Дава ми възможност да общувам с лошите момчета на доковете. Освен това се занимавам със сондиране за злато и алуминий и изграждане на пътна инфраструктура.

— И пак имаш време за шпиониране?

— Добър въпрос, приятелю мой!

Неизвестно защо, Лам започна да разказва на Бонд житейската си история. Бил британски гражданин и майка му също, а баща му бил южноафриканец. Дошъл тук с родителите си и решил, че животът в Африка му харесва повече, отколкото в родината. След обучение във Форт Монктън Лам помолил да го изпратят в Южна Африка. Работел само за станция „З“. Повечето си време прекарвал в Уестърн Кейп, но често пътувал из континента по работа. Когато забеляза, че Бонд не го слуша, той изгълта питието си и рече:

— Е, върху какво точно работиш? Нещо за онзи Северан Хидт? Страхотно име. И Инцидент 20. Много ми хареса. Звучи като нещо от филм за Дивизия 55, дето героите гледат НЛО над Мидландс.

— Бях прикрепен към Отбранителната разузнавателна агенция — раздразнено обясни Бонд. — И Дивизия 55 се занимаваше с ракети или самолети, които нарушават британското въздушно пространство, а не с НЛО.

— Е, да, да, сигурен съм… Разбира се, това е било обяснението за пред обществеността, нали?

Бонд беше на път да го изгони, но може би си заслужаваше да разбере какво знае Лам.

— Значи си чул за Инцидент 20. Имаш ли идеи как може да се свърже с Южна Африка?

— Получих сигналите, но не им обърнах голямо внимание — призна Лам — защото в прихванатата информация се казваше, че атаката ще бъде на британска територия.

Бонд му напомни точните думи, които не издаваха място, а само че британските интереси ще бъдат „неблагоприятно засегнати“.

— Тогава може да бъда навсякъде. Не помислих за това.

Или не си го прочел внимателно — наум предположи Бонд.

— И сега циклонът се спусна на моя път. Странно е как удря съдбата, нали?

Приложението в мобилния телефон на Бонд, което беше потвърдило самоличността на Лам, бе показало и нивото му за достъп до секретна информация, което беше по-високо, отколкото Бонд бе предполагал. Сега той се почувства някак по-удобно да говори пред него за плана „Геена“, Хидт и Дън.

— Имаш ли някакви идеи за връзка тук? — повтори Бонд. — Хиляди хора в риск, британските интереси застрашени, планът, тайно замислен в офиса на Северан Хидт.

Втренчен в чашата си, Лам замислено отвърна:

— Не знам каква атака би се вместила в картинката. Тук има много британски емигранти и туристи и куп бизнес интереси, свързани с Лондон. Но убийство на толкова много хора с едно внезапно нападение? Звучи като граждански вълнения, а аз не виждам как това ще се случи в Южна Африка. Не отричам, че тук имаме неприятности хора от Зимбабве, търсещи политическо убежище, профсъюзни протести, корупция, СПИН… но пак сме най-стабилната страна на континента.

Лам за пръв път съобщи някакви реални факти, колкото и да бяха оскъдни. Това засили убедеността на Бонд, че макар нещата да се движеха от Южна Африка, жертвите в петък щяха да бъдат на друго място.

Лам изпи по-голямата част от водката.

— Ти не пиеш ли? — попита той и когато Бонд не отговори, добави: — Липсват ни старите дни, нали, приятелю мой?

Бонд не знаеше какви са били старите дни и реши, че едва ли му липсват, каквито и да са били. Освен това изразът „приятелю мой“ изобщо не му харесваше.

— Спомена, че не се разбираш с Бхека Джордан.

Лам изсумтя.

— Какво знаеш за нея?

— Тя е страшно добра в работата си, признавам й го. Разследвала е южноафриканската Национална разузнавателна агенция — за извършване на незаконно наблюдение на местни политици. — Лам се усмихна мрачно. — Това не би се случило в нашата страна, нали?

Бонд си спомни, че Бил Танър беше предпочел да използва свръзка от полицията в Южна Африка, а не от Националното разузнаване.

— Възложиха й задачата с надеждата, че тя ще се провали — продължи Лам. — Но не и капитан Джордан. — Очите му блеснаха перверзно. — Тя започна пробив по случая и всички по върховете се уплашиха. Шефът й в полицията й казал да изгуби доказателствата срещу агентите на Националната разузнавателна агенция.

— Арестувала ли го е?

— И него, и шефа му! — Лам избухна в смях и изгълта остатъка от питието си. — Джордан си спечели страхотни похвали.

Златният кръст за храброст?

— Тя пострада ли по време на разследването?

— Да пострада?

Бонд спомена за белега на ръката й.

— Донякъде. След това беше повишена. Някои ченгета, които бяха пренебрегнати, не го приеха добре. Тя получаваше заплахи от сорта, че жените не трябва да взимат работата на мъжете. Някой хвърли коктейл „Молотов“ под служебната й кола. Джордан влязла в участъка, но на задната седалка имало пиян заспал затворник. Никой от нападателите не го видял. Тя изтичала и го спасила, но получила изгаряния. Така и не разбраха кой го е направил. Извършителите били маскирани. Но всички знаят, че са били колегите й. Може би все още й правят номера.

Господи.

Сега Бонд разбра защо Джордан се държи така с него. Вероятно си беше помислила, че закачливият му поглед на летището означава, че и той не я приема сериозно като полицай.

Той обясни на Лам следващия си ход — срещата с Хидт довечера.

— О, клуб „Лодж“. Там е страхотно. По-рано беше с ограничен достъп, но сега пускат всички… Хей, видях погледа ти. Не исках да кажа това, което си мислиш, но имам лошо мнение за широката публика. Правя бизнес повече с чернокожи и цветнокожи, отколкото с бели… Пак онзи поглед!

— Цветнокожи! — изрева Бонд.

— Това означава смесена раса и е напълно приемливо тук. Никой не би се обидил.

Бонд знаеше от опит, че хората, които използват такива термини, обикновено не се обиждат от тях, но нямаше намерение да обсъжда политиката с Грегъри Лам. Той погледна часовника „Брайтлинг“.

— Благодаря за идеите — не особено въодушевено каза. — А сега трябва да свърша някои неща преди срещата си с Хидт.

Джордан му беше изпратила материали за африканерите, южноафриканската култура и регионите на конфликти, където Джийн Терон би могъл да бъде активен.

Лам стана и се поколеба смутено.

— Е, готов съм да помагам. На твоите услуги съм. Всичко, от което се нуждаеш.

Изглеждаше болезнено искрен.

— Благодаря.

Бонд изпита абсурдното желание да му даде двайсет бона.

Преди да излезе, Лам отново се приближи до минибара и го освободи от две миниатюрни шишенца водка.

— Нямаш нищо против, нали? М. има огромен бюджет. Всеки го знае.

Бонд го изпрати.