Джефри Дивър
Убийте Райм (22)

22.

Дали това ще е последното нещо, което наблюдаваше?

От леглото си Линкълн Райм виждаше парка на Университетския медицински център в Ейвъри. Разкошни дървета, криволичеща между тучни ливади алея, каменен шадраван, копие, по думите на една сестра, на някакъв известен фонтан в парка на Севернокаролинския университет в Чапъл Хил.

От апартамента си в Сентрал Парк в Манхатън Райм виждаше небето и някои от небостъргачите по Пето авеню. Не можеше обаче да види самия Сентрал Парк, освен ако не преместят леглото му до прозореца.

Тук, може би защото сградата е била строена с грижа за пациентите, прозорците бяха по-ниски.

Отново се замисли дали операцията ще бъде успешна. Дали щеше да я преживее.

„Разбира се, че има риск…“

За Линкълн Райм най-неприятното нещо на света бе неспособността му да извършва най-обикновени човешки дейности.

Пътуването от Ню Йорк до Северна Каролина например бе планирано толкова дълго, че не му създаде никакъв проблем. Най-мъчителна за него беше невъзможността да извършва дори най-обикновени движения: да се почеше, да си измие зъбите, да обърше устата си, да си отвори бутилка минерална вода, да седне на стол и да погледа как врабчетата се къпят в прахта…

Отново се запита дали всичко това не е една голяма глупост.

Беше се срещал с най-известните невролози в страната, самият той бе учен. Беше изчел почти цялата литература по въпроса и много добре разбираше колко малка е вероятността да се възстанови след травмата на четвъртия шиен прешлен. Все пак беше готов да се подложи на операцията.

Въпреки че гледката от прозореца на тази непозната болница в този непознат град можеше да се окаже последна.

Защо все пак го правеше?

А, имаше много важна причина.

Всъщност точно тази причина хладнокръвният криминолог още не можеше да приеме и никога не беше изказвал на глас. Защото тя нямаше нищо общо с познанията му за веществените доказателства. Нищо общо с миенето на зъбите или седенето на леглото. Не, всичко бе само заради Амелия Сакс.

Най-накрая той призна пред себе си истината: страхуваше се да не я загуби. Страхуваше се, че тя рано или късно ще си намери друг Ник. Това беше неизбежно: тя щеше да предпочете всеки друг пред прикования на легло инвалид. Тя искаше да има деца. Искаше да води нормален живот. И така, Райм беше готов да рискува живота си, да рискува да влоши състоянието си заради слабата надежда, че може да се оправи.

О, знаеше, разбира се, че ако операцията се окаже успешна, пак няма да може да се разхожда по Пето авеню под ръка със Сакс. Надяваше се да постигне поне малко подобрение, една съвсем малка крачка към нормалния живот. Да бъде малко по-близо до нея. В най-смелите си мечти Райм си представяше как стиска ръката й, как усеща допира й.

За всеки друг това бе дреболия.

За Линкълн Райм беше чудо.

— Може ли да изкажа едно наблюдение? — попита Том.

— Не. Къде е Амелия?

— Все пак ще ти кажа. Не си пил от няколко дни.

— Знам. Затова съм толкова кисел.

— Готвиш се за операцията, а?

— Така ми наредиха докторите.

— Откога спазваш нарежданията им?

Райм вдигна рамене:

— Ще ме натъпчат с Бог знае какви химии. Реших, че няма да е много разумно да се тровя допълнително.

— Прав си, няма да е разумно. Важното е, че най-после се вслуша в лекарски съвет. Гордея се с теб.

— Гордост, най-после едно положително чувство.

Том обаче бе свикнал с ироничните му забележки.

— Може ли да кажа още нещо? — попита той.

— Така и така ще го кажеш, независимо дали ти разреша, или не.

— Четох за тази операция, Линкълн.

— О, така ли? Надявам се, в свободното си време.

— Исках да кажа, че ако не проработи този път, можем да се върнем следващата година. След две години. След пет. Все някога трябва да подейства.

Чувствата на Линкълн Райм се бяха парализирали заедно с гръбначния му мозък, но той все пак измънка:

— Благодаря, Том. И така, къде е тази проклета лекарка? Помогнах на обществото, като залових онзи превъртял хлапак. Мисля, че могат да ми обърнат малко повече внимание.

— Закъснява само с десет минути, Линкълн. Освен това ние отлагаме тази среща от два дни.

— Почти с двайсет минути закъснява. А, ето я.

Вратата се отвори и Райм вдигна поглед в очакване да види доктор Уивър.

Очакването му обаче бе излъгано.

В стаята влезе шериф Джим Бел, целият плувнал в пот. Отзад в коридора стоеше шуреят му, Стив Фар. И двамата очевидно бяха доста разтревожени.

Отначало криминологът си помисли, че са открили Мери Бет мъртва. Че момчето все пак я е убило. След това си помисли колко болезнено Сакс ще приеме вестта, която ще разбие вярата й в невинността на хлапето.

Бел обаче явно имаше други новини:

— Съжалявам, че трябва да ти го съобщя, Линкълн…

Райм веднага се досети, че става дума за нещо, което го засяга много по-лично от съдбата на Мери Бет Макконъл и Гарет Ханлън.

— Щях да се обадя — продължи шерифът, — но реших, че трябва да ти го кажа лично.

— Какво има, Джим?

— Амелия…

— Какво? — намеси се Том.

— Какво за Амелия?

Райм естествено не можеше да почувства, че сърцето му започва да бие по-бързо, усети само учестяването на пулса в слепоочията си.

— Какво има? Казвай!

— Рич Кюлбо и приятелите му отишли в ареста. Не знам какво точно си били наумили, вероятно нищо хубаво, но така или иначе, открили заместника ми, Натан, заключен с белезници в предното помещение. Килията била празна.

— Килията?

— Да, на Гарет — добави Бел, сякаш това обясняваше всичко.

Райм все още не разбираше.

— Какво…

— Натан каза, че твоята Амелия го завързала и измъкнала Гарет. Това е съучастничество при бягство на престъпник. Избягали са, въоръжени са и никой няма представа къде са.