Джефри Дивър
Убийте Райм (19)

19.

Люси Кър седеше на една пейка пред закусвалнята от другата страна на улицата и пиеше чай с лед. Сакс излезе от ареста и се приближи до нея. Ярък надпис гласеше: „Студена бира“.

— Имате ли закон за бандеролите? — попита Сакс.

— Да, и го спазваме много строго. Гласи, че преди да пиеш от бутилката, трябва да свалиш бандерола.

На Сакс й бяха нужни няколко секунди, за да разбере шегата. После се засмя:

— Искаш ли нещо по-силно?

— Не, благодаря.

Сакс излезе след малко с чаша пенлива бира „Сам Адамс“ и седна до Люси. Разказа й за разговора между Макгуайър и Фредерикс и за психолога.

— Дано да свърши работа — каза Люси. — По Аутърбанкс сигурно има хиляди стари постройки. Трябва малко да стесним периметъра на издирването.

Поседяха мълчаливо няколко минути. Някакво хлапе премина с раздрънкания си скейтборд и бързо изчезна от погледите им. Сакс отбеляза, че не е видяла много деца в града.

— Така е — съгласи се Люси. — Не съм се замисляла преди, но тук наистина няма много деца. Предполагам, че повечето млади се преместват в по-големи градове или по-близо до магистралата. Танърс Корнър не е много интересно място за живеене.

— Ти имаш ли деца? — попита Сакс.

— Не. Навремето с Бъд не се решихме. После се разделихме. Сега съжалявам.

— От колко време си разведена?

— От три години.

Сакс се изненада, че не се е омъжила повторно. Беше много привлекателна, особено очите й. Докато работеше като фотомодел в Ню Йорк, преди да реши да защитава закона като баща си, Сакс се бе срещала с много красиви жени. В повечето случаи обаче очите им бяха безизразни. Ако очите не са красиви, бе заключила тя, и самият човек не е привлекателен.

— О, сигурно ще срещнеш някого — увери я Сакс.

— Работата ми е достатъчна — отвърна бързо Люси. — Човек не може да има всичко в живота.

Сакс усети, че събеседницата й крие нещо, нещо явно я измъчваше. Почуди се дали да я разпитва още.

— В окръг Пакенок сигурно има хиляда мъже, които са готови да излязат с теб — каза предпазливо.

Люси помълча малко.

— Всъщност не излизам много с мъже.

— Така ли?

Сакс огледа прашната, пуста улица. Люси си пое дъх да каже нещо, но вместо това отпи голяма глътка от чая си. После, съвсем импулсивно, призна:

— Спомняш ли си… казах ти, че имах здравословен проблем.

Сакс кимна.

— Рак на гърдата. Не беше в напреднал стадий, но лекарят каза, че може би ще се наложи двойна ампутация. Така и направиха.

— Съжалявам. Подложи ли се на лечение?

— Да. Известно време ходих без коса. Интересен вид имах. Сега съм добре. Странно откъде ми дойде това на главата. В рода ми никой не е имал рак. Баба ми е здрава като бик. Майка ми още работи на пълен работен ден в резервата „Матамускийт“. С баща ми правят преходи из Апалачите по два-три пъти годишно.

— Заради облъчването ли не можеш да имаш деца?

— О, не. При терапията използваха предпазен екран. Просто… Предполагам, че просто не ми се излиза с мъже. Нали знаеш къде искат да пипнат, след като те целунат…

Сакс не можеше да спори по този въпрос.

— Излизам с някой хубав мъж, пием кафе или нещо друго, а аз през цялото време се притеснявам какво ще си помисли, като разбере. Накрая той ме търси няколко пъти, а аз не смея да вдигна телефона.

— Значи си се отказала да създаваш семейство, така ли?

— Може би след години ще срещна някой вдовец с две големи деца. Ще бъде хубаво.

Искаше да звучи непринудено, но по гласа й личеше, че често си го повтаря за самоуспокоение.

— Винаги си искала да имаш деца, нали?

Люси наведе глава:

— Готова съм веднага да заменя значката си за две бебета. Животът обаче не винаги се нарежда, както ние искаме.

— И съпругът ти те напусна след операцията, така ли? Как му беше името?

— Бъд. Не веднага след операцията, но скоро след това. Не го обвинявам.

— Защо?

— Какво защо?

— Защо не го обвиняваш?

— Ами… просто не мога. Аз се промених, вече не съм такава, каквато бях, когато се оженихме.

Сакс помълча малко, после каза:

— Линкълн е различен. Различен от всички други мъже.

Люси се замисли:

— Значи не сте просто колеги, така ли?

— Да.

— Помислих си, че може да е така. Ами ти, безстрашното ченге от големия град… Какво мислиш за децата?

— И аз бих искала да имам. Баща ми искаше внуци. Той също беше полицай. Харесваше му идеята за три поколения служители на реда. Даже се надяваше да напишат статия за нас в списание „Пийпъл“. Много обичаше да чете „Пийпъл“.

— Защо говориш в минало време?

— Почина преди няколко години.

— Загинал при изпълнение на служебния си дълг?

— Рак.

Люси помълча известно време. После погледна Сакс:

— А той, Линкълн, може ли да има деца?

Сакс отпи замислено:

— Теоретично, да.

Реши да премълчи пред Люси как, когато бяха в Центъра за невроложки изследвания в Ейвъри, беше влязла при доктор Уивър, за да я попита дали операцията ще се отрази на възпроизводителните способности на Райм. Лекарката бе отговорила, че няма, и започна да й обяснява процедурата, при която би могла да забременее от него. Точно тогава се беше появил Джим Бел.

Не спомена, че Райм винаги отбягва въпроса за децата. Не разбираше защо толкова не му се говори на тази тема. Причините можеше да са най-различни: страхът, че семейството ще попречи на работата му като криминолог; или може би искаше да си запази свободата да сложи край на живота си, когато реши, че не му се живее повече. Може би се съмняваше, че Сакс ще бъде нормален родител (въпреки че тя веднага можеше да възрази: кой е нормален в днешно време?).

— Винаги съм се питала дали, ако имах деца, щях да продължа да работя — каза замислено Люси. — А ти?

— Аз се занимавам преди всичко с огледи на местопрестъпления. Ще трябва да предприемам по-малко рискове. Може би ще започна да карам по-бавно. Имам едно „Камаро“, триста и шейсет конски сили. Не мога да си представя да си монтирам някоя от онези седалки за бебета. Може би ще го сменя с някое „Волво“ комби автоматик. Ще се наложи да взимам допълнителни уроци как да го управлявам.

— Представям си как излизаш от паркинга на супермаркета и след теб остават следи от гуми!

Отново замълчаха, както непознати хора, които изведнъж са осъзнали, че са си споделили прекалено много лични тайни.

Люси погледна часовника си.

— Трябва да се връщам в шерифството. Да помогна на Джим с обажданията по къщите на жителите на Аутърбанкс.

Тя хвърли празната си кутия в кошчето и поклати глава:

— Все си мисля за Мери Бет. Къде ли е сега? Добре ли е? Сигурно е много уплашена.

Сакс си мислеше не за момичето, а за Гарет Ханлън. Като си заговориха за деца, тя се запита как ли щеше да се почувства, ако синът й е обвинен в убийство и отвличане. Как ли щеше да прекара тази нощ в затвора? А… още стотици нощи?

— Тръгвате ли скоро? — попита Люси.

— След малко.

— Надявам се да се видим, преди да си заминеш.

— Ще се помотая още малко наоколо. Операцията е след два дни, после Линкълн трябва да лежи около седмица.

Полицайката стана и тръгна към шерифството.

След няколко минути Мейсън Жермен излезе от ареста. Беше намръщен както винаги. Огледа се, но не забеляза Сакс. Тръгна по разбития тротоар и влезе в една постройка между ареста и шерифството.

После от другата страна на улицата спря някаква кола. От нея слязоха двама души. Единият беше адвокатът на Гарет, Кал Фредерикс. Другият бе едър мъж, около четирийсетте, с разкопчана яка и разхлабена вратовръзка. Беше навил ръкавите на ризата си и носеше сакото си на рамото. Тъмните му панталони бяха безобразно намачкани, лицето му имаше добродушно изражение като на учител. Влязоха в сградата на ареста.

Сакс хвърли чашата си в кошчето пред закусвалнята, пресече пустата улица и ги последва.