Джефри Дивър
Убийте Райм (16)

16.

Зад Гарет се вдигна облаче прах. Той запуши уши.

След миг проехтя гърмеж.

Сакс се извърна бързо. По промеждутъка между изстрела и гърмежа прецени, че изстрелът не идва от Люси или Джеси, а от стотина метра зад тях. Полицаите също се бяха извърнали, готови за стрелба.

Сакс залегна. Погледна Гарет — в очите му се четеше безкраен страх и объркване. Вече не приличаше на хладнокръвен убиец и изнасилван, а на уплашено малко момченце.

— Не, не! — прошепна той.

— Кой е? — изкрещя Люси Кър. — Кюлбо, ти ли си?

— Залегни, Амелия — извика Джеси. — Не знаем по кого стрелят. Може да са приятели на Гарет!

Сакс обаче не мислеше така. Куршумът бе предназначен за Гарет. Тя огледа възвишенията наоколо.

Последва нов изстрел, още по-неточен.

— Боже Господи! — промълви объркано Джеси Корн. — Чакай, чакай… това е Мейсън. И Натан Грумър. На онова възвишение.

— Жермен ли? — попита ядосано Люси, присви очи и се загледа в указаната посока. — Какво, по дяволите, прави там? — Яростно натисна копчето на радиостанцията си: — Мейсън, какво, по дяволите, правиш? Там ли си? Чуваш ли ме?… Централа. Обади се! Централа! Мамка му, няма връзка!

Сакс извади мобифона си и набра номера на Райм. Той вдигна веднага. Гласът му звучеше глухо:

— Сакс, успяхте ли…

— Намерихме го, Райм, но този полицай, Жермен, се е скрил на едно възвишение и стреля по момчето. Не можем да се свържем по радиостанцията.

— Сакс! Трябва ни жив! Кръвта по салфетката… на Мери Бет е. Миналата нощ е била още жива! Ако Гарет умре, никога няма да я открием.

Сакс предаде думите му на Люси, но полицайката още не можеше да се свърже с Мейсън.

Нов изстрел. Едно камъче се разби на парчета, вдигна се облаче прах.

— Стига — изкрещя Гарет. — Не, не…

— Питай Бел дали Мейсън има мобифон — каза Сакс на Райм. — Трябва да му се обади и да го накара да спре!

— Добре, Сакс…

Райм затвори.

„Ако Гарет умре, никога няма да я открием…“

Сакс взе решение бързо. Хвърли оръжието и застана между Гарет и Мейсън. Добре съзнаваше, че полицаят може вече да е натиснал спусъка и куршумът да лети към нея.

Минаха няколко секунди. Не се чуха повече изстрели.

— Гарет, хвърли ножа! — нареди тя.

— Опитахте се да ме убиете! Излъгахте ме!

Дали, заслепен от ярост и паника, нямаше да се нахвърли с ножа върху нея?

— Не! — изкрещя тя. — Нямаме нищо общо с това! Застанах пред теб, за да те защитя! Той няма да стреля повече!

Гарет внимателно огледа лицето й, клепачите му потрепваха.

Дали Мейсън я чакаше да се отдръпне, за да се прицели отново? Очевидно не беше добър стрелец. Сакс си представи как куршумът прекъсва гръбначния й стълб.

„О, Райм, подлагаш се на тази операция, за да заприличаш повече на мен; може би днес аз ще стана като теб…“

Джеси Корн се втурна нагоре по хълма, през храсталаци и бурени. Размахваше неистово ръце:

— Мейсън, не стреляй! Не стреляй!

Гарет продължаваше да изучава внимателно лицето на Сакс. Накрая пусна ножа.

Люси притича бързо и му сложи белезници. Сакс се обърна към скривалището на Мейсън. Той се изправи, говореше по мобилния телефон. Погледна я сурово, после прибра апарата и тръгна бавно надолу.

 

 

— Какво, по дяволите, правиш? — изсъска Сакс.

— Спасявам ти кожата, госпожичке. Не ти ли направи впечатление, че престъпникът е въоръжен?

— Мейсън — намеси се Джеси Корн, — тя се опитваше да го успокои. Тъкмо го беше склонила да се предаде.

Амелия Сакс обаче не се нуждаеше от защитници. Изправи се срещу Мейсън; беше с два пръста по-висока.

— Извършвам арести от години. Той нямаше да ме нападне. Единствената заплаха за живота ми тук си ти. Можеше да улучиш някого от нас.

— Глупости.

Мейсън се наведе към нея, вонеше, сякаш се беше къпал в афтършейв. Тя се отдръпна малко.

— Ако беше убил Гарет, Мери Бет щеше да умре от глад.

— Тя е мъртва — възрази Мейсън. — Заровена е някъде, никога няма да открием трупа й.

— Линкълн е получил резултатите от анализа на кръвта й. До снощи е била още жива.

Той се замисли за секунда.

— Снощи не е сега — изръмжа.

— Стига, Мейсън — намеси се пак Джеси. — Досега всичко вървеше добре.

Това обаче не успокои полицая. Той вдигна ръце и се плесна по бедрата. Втренчи се в Сакс:

— Не ми е ясно само защо още те търпим!

— Мейсън — сряза го Люси Кър, — стига толкова! Нямаше да открием Лидия, ако не бяха господин Райм и Амелия. Трябва да сме им благодарни. Стига си спорил.

— Тя е тази, която продължава да спори.

— Никой не може да стреля по мен без причина — изсъска Сакс. — Пък и това, че не си успял ти да арестуваш момчето, не е причина да го убиваш.

— Не ме учи какво да нравя. Аз…

— Добре, стига толкова — прекъсна го Люси, — да си вдигаме парцалите и да се връщаме в шерифството. Ще приемем, че Мери Бет е още жива, и ще се опитаме да я открием.

— Я — извика Джеси, — хеликоптер.

Хеликоптерът на медицинския център се приземи на една поляна до воденицата и санитарите изнесоха Лидия на носилка. Имаше лек топлинен шок, а глезенът й бе сериозно изкълчен. Като видяла Гарет да се приближава с нож в ръка, изпаднала в истерия и въпреки че той имал намерение само да отреже парче тиксо, за да й запуши устата, тя все още трепереше. Все пак успя да се успокои достатъчно, за да каже на Люси, че Мери Бет не е в околностите на воденицата. Гарет я бил скрил някъде на брега на океана, на Аутърбанкс.

Не знаеше къде точно. Люси и Мейсън се опитаха да изкопчат информацията от Гарет, но той мълчеше като риба, вперил поглед в земята.

Люси се обърна към Мейсън:

— С Натан и Джеси ще заведете Гарет до Ийздейл роуд. Ще се обадя на Джим да ви изпрати кола. Амелия иска да претърси воденицата. Ще остана да й помогна. Изпратете друга кола на Ийздейл след около половин час.

Сакс погледна Мейсън в очите, но той бързо извърна поглед. Насочи вниманието си към Гарет. Изгледа го свирепо от глава до пети и кимна на Натан:

— Хайде. Тези белезници здрави ли са, Джеси?

— Разбира се, че са здрави.

Сакс се радваше, че Джеси ще е с тях, за да следи Мейсън да не направи някоя глупост. Беше слушала достатъчно за побои над затворници, които уж се опитали да избягат. Нерядко такива случаи завършват със смърт.

Мейсън хвана момчето и грубо го изправи на крака. Гарет погледна отчаяно Сакс, после тръгна след полицая.

Сакс се обърна към Джеси Корн:

— Дръж Мейсън под око. За да намерим Мери Бет, трябва да спечелим доверието на Гарет. Ако го уплашите или ядосате, нищо няма да ни каже.

— Ще се погрижа за това, Амелия. Беше много смело от твоя страна да го закриеш с тялото си. Аз не бих го направил.

— Е, понякога човек действа, без да се замисля.

Хич не й беше до комплименти.

— А, мислех да те попитам… имаш ли някакъв прякор? Как ти викат приятелите?

— Нямам.

— Добре. Значи ще ти викам Амелия.

Той се наведе леко, сякаш да я целуне, но бързо се извърна и се затича след останалите. Като ги настигна, се обърна и й махна весело.

„Ама че глупаво — помисли си тя, — един иска да ме застреля, другият само дето не е насрочил сватбата.“

 

 

Сакс внимателно огледа воденицата. Обърна най-голямо внимание на стаята, където Гарет бе държал Лидия. Знаеше, че със сигурност има нещо, което да им подскаже къде е затворена Мери Бет Макконъл. В много случаи обаче връзката между престъпника и скривалището му е толкова слаба, че съществува само под формата на микроскопични частици. Сакс не откри нищо полезно в стаята: само пръст, счупени машинни части и инструменти, обгорели парчета дърво от пожара, хранителни продукти, вода, хартийки и тиксото на Гарет. Откри картата, която бе видял и злощастният Ед Шефър. Върху нея бе означен пътят на Гарет до воденицата, но нищо повече.

Въпреки това тя огледа още веднъж. После за трети път. Правеше го отчасти защото Райм я беше учил така, отчасти защото такъв беше собственият й подход. Питаше се дали не повтаря огледа и за да забави неизбежното. Да отложи колкото се може повече срещата на Райм с доктор Уивър.

Люси Кър прекъсна мислите ѝ:

— Открих нещо.

Сакс бе предложила на полицайката да претърси мелничното помещение. Там Лидия се бе спречкала с Гарет. Много вероятно, ако е имало борба, нещо да е изпаднало от джобовете на момчето. Сакс бе провела на полицайката кратък инструктаж за извършване на огледи и за боравене с веществени доказателства.

Люси гордо й показа някаква картонена кутия.

— Виж, беше скрита зад воденичния камък.

Вътре имаше чифт стари обувки, шушляково яке, компас и карта на крайбрежието на Северна Каролина. По обувките и в гънките на картата се виждаше бял пясък.

Люси понечи да разгъне картата.

— Не — спря я Сакс. — Може да има някакви следови улики. Изчакай да я занесем на Линкълн.

— Може да е обозначил мястото, където я е затворил.

— Може, но докато я занесем до лабораторията, няма да се изтрие. Ако загубим следовите улики сега, никога няма да ги възстановим отново. Продължавай да търсиш. Аз ще изляза навън, за да огледам пътеката, по която вървеше, когато го хванахме. Може да води до лодката му. Току-виж сме намерили друга карта или нещо полезно.

Сакс излезе от воденицата и тръгна покрай реката. Като зави зад възвишението, от което ги беше дебнал Мейсън, едва не се сблъска с двама мъже, въоръжени с пушки.

„О, не. Само те ми липсваха.“

— Я — възкликна Рич Кюлбо.

Отпъди една муха от загорялото си чело, после тръсна глава. Гъстата му коса се развя като конска опашка.

— Моите поздравления, мадам — каза иронично другият.

Сакс успя да си спомни и неговото име: Харис Томъл, онзи, който приличаше на консервативен бизнесмен от Юга. Кюлбо пък имаше вид на колоездач.

— Изпуснахме наградата — продължи Томъл. — Цял ден се трепем в тази жега.

— Момчето каза ли ви къде е Мери Бет? — попита Кюлбо.

— Питайте шериф Бел — отвърна Сакс.

— Просто си помислих, че може да е пропял.

Как ли бяха открили воденицата? Сигурно ги бяха проследили, а може би някой им беше подсказал — Мейсън Жермен, с надеждата да му послужат като подкрепление при стрелбата.

— Бях прав — отбеляза Кюлбо.

— За какво?

— Сю Макконъл увеличи наградата на две хиляди. Толкова бяхме близо, а ни се изплъзна.

— Извинете ме, господа, имам работа.

Сакс понечи да ги заобиколи. Чудеше се къде ли е третият от компанията, онзи, хилавият.

Неочаквано зад гърба й се чу шумолене и някой измъкна револвера й от кобура. Тя се извърна и се приведе, хилавият Шон О’Сараян отскочи назад. Хилеше се като ученик, който е направил някаква магария.

Кюлбо поклати глава.

— Стига, Шон.

Сакс протегна ръка:

— Върнете ми го.

— Само да го разгледам. Готино парче. Харис колекционира оръжие. Този е хубав, нали, Харис?

Томъл не отговори. Въздъхна и избърса чело с ръка.

— Търсите си белята — предупреди Сакс.

— Върни й го, Шон — каза Кюлбо. — Не е лъжица за твоята уста.

О’Сараян се направи, че й връща револвера, но в последния момент се захили и дръпна ръка:

— Хей, сладурано, откъде си точно? Чух, че си нюйоркчанка.

— Стига си си играл с проклетия патлак! — настоя Кюлбо. — Изпуснахме вече мангизите. Хайде да се прибираме.

— Върнете ми оръжието веднага! — нареди Сакс.

О’Сараян обаче нямаше никакво намерение. Скачаше насам-натам, прицелваше се в дърветата като дете, което си играе на стражари и апаши:

— Па, па…

— Добре, задръжте го — направи се, че се е примирила, Сакс. — И без това не е мой. Като ви омръзне да си играете, върнете го в шеривството.

И му обърна гръб.

— Хей — извика той, разочарован, че тя не иска вече да си играе. — Недей…

Сакс се извърна внезапно надясно, приведе се и се плъзна зад гърба му. Светкавично извади автоматичния нож от джоба си, отвори го и го допря до брадичката му. По врата на О’Сараян потече струйка кръв.

— Ох, Господи, какво правиш? — изломоти той, но бързо си даде сметка, че като говори, острието се забива повече в гърлото му.

Кюлбо вдигна ръце:

— Добре, добре. Да не…

— Хвърлете оръжието на земята — заповяда Сакс. — И тримата!

— Ама аз не съм направил нищо — възнегодува Кюлбо.

— Слушайте, госпожице — заоправдава се Томъл, — не искаме проблеми. Приятелят ни само…

— Правете каквото ви казва — проплака О’Сараян. — Хвърлете скапаните пушки.

Кюлбо остави карабината си на земята. Томъл също.

Отвратена от вонята на О’Сараян, Сакс протегна свободната си ръка и си взе револвера. Отстъпи, блъсна О’Сараян и насочи оръжието към него.

— Само се шегувах — оправда се той. — Всички знаят, че не съм опасен. Не исках да ви направя нищо лошо. Кажете й, че само се закачам…

— Какво става тук? — викна Люси.

Кюлбо поклати глава:

— Шон се правеше на интересен.

— Което някой ден ще му струва живота — изсъска полицайката.

Сакс затвори ножа с една ръка и го прибра в джоба си. О’Сараян погледна оцапания си с кръв пръст:

— Гледайте, ранен съм. Вижте бе, това е кръв!

— По дяволите — изруга Томъл.

Люси се обърна към Сакс:

— Ще предприемеш ли нещо?

— Ще си взема душ.

Кюлбо се засмя.

— Да не си губим времето с тях — добави Сакс.

Люси кимна на мъжете:

— Тук е извършено престъпление. Изпуснахте вече наградата. Ако искате да ловувате, ходете другаде.

— Сега не е сезонът — отбеляза саркастично О’Сараян. — Искам да кажа… ох, как болиии.

— Връщайте се тогава в града. Преди да загазите.

Мъже вдигнаха пушките си. Кюлбо пошепна ядосано нещо на ухото на О’Сараян. Той вдигна рамене и се усмихна смутено. За момент Сакс си помисли, че Кюлбо ще удари приятеля си, но високият мъж се успокои и се обърна към Люси:

— Открихте ли Мери Бет?

— Още не, но хванахме Гарет и той ще ни каже.

— Исках да пипна наградата, но съм доволен, че го хванахте. Това хлапе създава само проблеми.

— Благодаря, Рич.

След като тримата се загубиха от поглед, Сакс попита:

— Откри ли нещо във воденицата?

— Не, реших да дойда да ти помогна за лодката. Продължиха по пътеката.

— А, щях да забравя — сети се Сакс. — Трябва да изпратим някого при капана. Да убие осите и да затрупа дупката.

— Вече е направено. Джим изпрати Трей Уилямс, един от помощник-шерифите, с флакон инсектицид и лопата. Само че в гнездото нямало никакви оси.

— Празно ли е било?

— Точно така.

Значи изобщо не било капан, само уловка, за да ги забави. Бутилката с амониева основа също бе сложена така, че да не навреди на някого. Гарет можеше да я нагласи така, че да напръска преследвачите, да ги ослепи и да ги изгори, но я беше сложил отстрани на една ниска скала. Ако се бяха спънали в кордата, бутилката щеше да падне в едно дере под пътеката. Миризмата щеше да предупреди Гарет за приближаването им, без амонякът да навреди на никого.

Сакс отново си представи тревожните очи на момчето.

Сепна се: Люси й говореше нещо.

— Извинявай, какво казваш?

— Питах как си се научила да си служиш така добре с ножа.

— С много тренировки на едно диво и жестоко място.

— Диво място ли?

— Да. Бруклин.

 

 

Не й оставаше нищо друго освен да чака.

Мери Бет Макконъл гледаше през мръсния прозорец. Беше нервна и й се виеше свят от жега и жажда. В цялата постройка нямаше капка от каквато и да било течност. Навън се виждаше купчина празни бутилки от минерална вода. Видът им още повече усилваше жаждата й. Знаеше, че няма да издържи повече от ден-два без вода.

„Къде си? Къде?“ — питаше тя мълчаливо Мисионера.

Дали наистина съществуваше, или бе само плод на възбуденото й от отчаяние и жажда въображение?

Тя се облегна на нагорещената стена. Струваше й се, че всеки момент ще припадне. Опита се да преглътне, но в устата й нямаше вече слюнка. Задушаваше се от жега, сякаш беше увита презглава с вълнено одеяло.

„Ах, Гарет… знаех си, че не мога да очаквам нищо хубаво от теб.“

Спомни си старата поговорка: Храни куче, да те лае.

„Не трябваше да му помагам… Но как можех да не му помогна? Как можех да не го спася от онези момчета?“

Случи се миналата година, на Мейпъл стрийт. Четиримата стояха около припадналия Гарет. Едно от момчетата, приятел на Били Стейл от футболния отбор, разкопча дънките си… Канеше се да уринира върху Гарет.

„Трябваше да ги спра. Но като те спасих, вече не можех да се отърва от теб…“

В началото й беше забавно.

След случката на улицата Гарет все се навърташе около нея, следваше я като сянка, като срамежлив обожател. Махаше й за поздрав, обаждаше й се вкъщи, за да я пита за разни неща, които слушал по новините, оставяше й подаръци пред вратата (ама че подаръци: блестящ зелен бръмбар в буркан; нескопосани, страшни рисунки на паяци и стоножки; водно конче на конец — живо водно конче!). Чуваше стъпките му, когато се прибираше вечер вкъщи. Виждаше силуета му сред дърветата около дома си в Блакуотър Ландинг. Чуваше пискливия му, зловещ глас да шепне неразбираеми думи. Вървеше след нея по Мейнстрийт, плямпаше й глупости, като така я караше да се чувства още по-неловко. Оглеждаше гърдите, краката и косата й.

„Мери Бет, Мери Бет… знаеш ли, че ако прокараш паяжина около Земята, нишката ще тежи по-малко от трийсет грама?… Хей, Мери Бет, знаеш ли, че паяжинната нишка е пет пъти по-здрава от стоманата? По-еластична е от найлон. Паяжината е наистина готино нещо… нещо като хамак. Мухата ляга в нея и никога не се събужда.“

Трябваше да забележи. Прекалено много й разказваше за паяците и как дебнат плячката си.

Тя промени много навиците си, само и само да не го среща повече: пазаруваше в различни магазини, прибираше се вкъщи по други улици, караше колелото си по други пътеки.

Неочаквано обаче се случи нещо, която я приближи до Гарет много повече, отколкото й се искаше. Мери Бет Макконъл направи уникално откритие на брега на река Пакенок близо до Блакуотър Ландинг. Толкова важно откритие, че не Гарет, ами цяла армия от лунатици нямаше да я спрат да ходи там.

Мери Бет нямаше представа защо толкова се увлича от историята, но винаги се беше интересувала от миналите събития. Спомняше си излетите до Уилямсбърг, когато беше още малка. Историческият град се намираше само на два часа с кола от Танърс Корнър и родителите й я водеха често. Малко преди да пристигнат, тя затваряше очи. След това майка й я извеждаше от колата и тя ги отваряше. Представяше си, че се е пренесла във времето на колониална Америка.

Почувства същата възбуда (само че сто пъти по-силна), когато преди седмица скиташе по брега на река Пакенок в Блакуотър Ландинг. Изведнъж забеляза нещо, полузарито в земята. Коленичи и започна да разравя пръстта, внимателно като хирург, който оперира биещо сърце. И откри… да, без съмнение… останките им — доказателството, което смаяната двайсет и три годишна Мери Бет Макконъл бе търсила толкова дълго. Доказателство, което щеше да потвърди теорията й, да промени коренно историческите представи за миналото на Америка.

Както всички деца в Северна Каролина и повечето ученици в Съединените щати, Мери Бет беше учила за Изчезналата колония на Роанок.

През 1500 г. група английски преселници акостирали на остров Роанок, между континенталната част на Северна Каролина и Аутърбанкс. След първоначално приятелските контакти на новодошлите с местното индианско население отношенията им се влошили. Преди настъпването на зимата, тъй като заселниците започнали да изпитват недостиг на храна и други провизии, губернатор Джон Уайт, който основал колонията, отплавал за Англия за подкрепления. Когато се върнал в Роанок обаче, заселниците (повече от сто мъже, жени и деца) били изчезнали.

Единственото, което подсказвало къде може да са отишли, бил надписът „Кроатоан“, издълбан на няколко дървета около форта. Това било индианското название на остров Хатерас, разположен на около седемдесет километра южно от Роанок. Повечето историци предполагат, че преселниците са загинали в океана на път за Хатерас или са били убити при пристигането си, въпреки че няма никакви доказателства, че изобщо са се добрали дотам.

Мери Бет бе ходила на Роанок няколко пъти и беше гледала представление за трагичната съдба на заселниците в малкия театър на острова. Постановката я трогна… и потресе. Замисли се по-сериозно за това едва когато постъпи в Университета на Северна Каролина в Ейвъри, където се запозна подробно с историческите материали за Изгубената колония. Една от неразрешените загадки за съдбата на заселниците засягаше едно момиче на име Вирджиния Деър и легендата за Бялата сърна.

Легенда, която Мери Бет Макконъл, единствено дете в семейството, малко странна и своенравна, много добре разбираше. Вирджиния Деър била първото английско дете, родено в Америка. Била внучка на губернатор Уайт и изчезнала заедно с останалите заселници. В повечето книги по история се твърдеше, че е загинала, както и другите, на път за Хатерас. В една легенда обаче се разказваше, че заселниците не загинали, а оцелели и заживели сред местните племена. Вирджиния Деър станала красива млада жена: русокоса, с бяла като мляко кожа, непокорна и със силна воля. Един шаман се влюбил в нея, но тя го отблъснала и не след дълго изчезнала безследно. Шаманът твърдял, че не й е направил нищо лошо, но тъй като отхвърлила любовта му, я превърнал в бяла сърна.

Никой не му повярвал, разбира се, но не след дълго хората започнали да виждат красива бяла сърна, която, изглежда, била предводител на всички диви животни. Старейшините на племето, явно разтревожени от мощта на сърната, обявили награда за онзи, който я хване.

Един млад смелчага с много мъки успял да я проследи и да я простреля със сребърна стрела. Улучил я в гърдите и когато се приближил, раненото животно го погледнало с жални човешки очи.

— Коя си ти? — попитал смаян ловецът.

— Вирджиния Деър — отвърнала тя и издъхнала.

Мери Бет реши да се отнесе сериозно към легендата за Бялата сърна. Прекара много дни и нощи в архивите на Университета на Северна Каролина и университета „Дюк“, изчете безброй стари документи от шестнайсети и седемнайсети век и в крайна сметка откри няколко източника, в които се споменаваха „бяла сърна“ или „бял звяр“. Тайнствените създания обаче не били забелязани нито на остров Роанок, нито на Хатерас, а „на бреговете на Черната вода, където Лъкатушещата река тече на запад от Големите блата“.

Мери Бет знаеше, че и в най-невероятните легенди има частица истина. Тя предположи, че изгубените заселници вероятно са се опасявали от нападения от страна на местните племена и са оставили надписа „Кроатоан“ само за заблуда. Вместо на юг са избягали на запад и са се заселили на брега на Лъкатушещата река — Пакенок, близо до Танърс Корнър, в местността, известна сега под името Блакуотър Ландинг. Изчезналите заселници започнали да укрепват все повече и повече поселението си и в крайна сметка индианците, уплашени от мощта им, ги нападнали и избили. Вирджиния Деър (както си фантазираше Мери Бет) се сражавала за живота си заедно с останалите.

Не разполагаше обаче с никакви доказателства. Прекара много дни в скитане из Блакуотър Ландинг, ориентирайки се по стари карти, като се опитваше да отгатне къде са акостирали заселниците и къде е било селището им. Най-сетне, миналата седмица, докато обикаляше по брега на Пако, тя направи своето откритие, което според нея щеше да докаже съществуването на Изчезналата колония.

Спомни си ужаса на майка си, когато й съобщи, че смята да направи някои археологически разкопки в Блакуотър Ландинг.

— Само не там — проплака жално пълната жена, сякаш собственият й живот бе в непосредствена опасност. — Точно там Насекомото убива жертвите си.

— Мамо, говориш като онези задници в училище, които го тормозят.

— Помолих те да не използваш тази дума!

— Стига, мамо, говориш като пастор.

— Дори името е страшно: Блакуотър — Черна вода.

Мери Бет й обясни, че в Северна Каролина има десетки местности, които носят името Блакуотър. Всяка река, която извира от тресавищата, се нарича „черна вода“ заради гнилите растителни останки, които влачи. Река Пакенок се подхранва от Грейт Дизмал Суомп и околните мочурища.

Тази информация обаче ни най-малко не успокои майка й.

— Моля те, не ходи, скъпа — продължи да настоява тя. — Ако нещо стане с теб, оставам сам-самичка на света. Какво ще правя тогава? Нима ще ми причиниш такова нещо?

Мери Бет обаче не се вслуша в молбите й. Завладяна от изследователска страст, взе четките, бурканите и пликчетата си за образци и една лопата и се зае с археологическото си проучване. Това стана предния ден сутринта.

И какво се случи? Майка й се оказа права. Гарет Ханлън, Насекомото, я отвлече. Оказа се много по-опасен, отколкото бе смятала.

Сега седеше в горещата, противна барака, сама, измъчвана от жажда, и си мислеше за майка си. Както неведнъж бе казвала Сю Макконъл, Мери Бет беше единственото ценно нещо в живота й. Съпругът й бе починал от рак. Бедната жена нямаше нито приятели, нито близки роднини. След смъртта на баща си Мери Бет се беше превърнала в родител за собствената си майка, която киснеше по цял ден пред телевизора, без да спира да яде.

Бащата на Мери Бет я беше научил на едно нещо: да прави винаги онова, което й е предопределено, и никога да не се опитва да променя живота на хората. Момичето не напусна училище, както я беше молила майка й. Намери си работа близо до дома. Успяваше да съчетае грижата за майка си със собствените си духовни нужди — да завърши университет и да работи в областта на антропологията. Щеше да се радва, ако се устрои близо до родното си място, но дори да се наложи да участва в разкопки в пустинята на Аризона, в Аляска или в Ню Йорк, нямаше да се откаже. Обичаше майка си, но искаше да уреди и собствения си живот.

Само че сега, вместо да събира нови исторически доказателства в Блакуотър Ландинг, вместо да пише дипломната си работа или да кандидатства за работа, тя се оказа затворена в любовното гнездо на някакъв смахнат юноша.

Обхвана я отчаяние.

Очите й се наляха със сълзи, но тя се сдържа и не заплака.

„Хайде… Овладей се. Недей да посрамваш баща си, който до последния си миг се бореше с болестта. Не бъди като майка си.“

„Бъди като Вирджиния Деър, която сплоти загубените заселници. Бъди Бялата сърна, кралицата на животните.“

И тогава, докато си мислеше за картината на царственото животно, която бе видяла в една от книгите, Мисионера излезе от гората с въдица и кутия за рибарски принадлежности в ръце.

Значи съществуваше!

Мери Бет грабна един от бурканите на Гарет, в който имаше някакъв подобен на динозавър бръмбар, и го запрати с все сила в прозореца. Бурканът разби стъклото и се пръсна в решетките отвън.

— Помощ! — закрещя Мери Бет. — Помощ!

Въпреки че викаше с всички сили, гласът й излизаше дрезгав и слаб от пресъхналото й гърло.

Мъжът спря и се огледа.

— Моля ви! Помогнете!

Той погледна зад себе си, после към гората.

Тя си пое дълбоко въздух и понечи отново да завика, но гърлото й се сви от болка. Задави се и изплю кръв.

Мисионера продължи пътя си към гората. След миг изчезна.

Мери Бет се отпусна на прашния диван и заплака от отчаяние и болка. Изведнъж някакво движение привлече погледа й. Нещо мърдаше при прозореца. Бръмбарът от буркана, миниатюрният трицератопс, най-сетне се бе опомнил от стреса след разбиването на стъкления му затвор. Тромаво полази през счупеното стъкло, мина през решетките и излезе на свобода.