Джефри Дивър
Убийте Райм (18)

18.

Градският арест на Танърс Корнър се намираше на две преки от шерифството.

Сакс и Бел вървяха натам по напечения тротоар. Чувството, че е попаднала в град на призраци, не я напускаше. Пияниците, които бе забелязала при идването си, още седяха мълчаливо на същите места. Една жена със скъпа фризура спря мерцедеса си на един празен паркинг и влезе в салона за маникюр. Бляскавата кола изглеждаше съвсем не на място в малкото градче. По улиците не се виждаше никой друг. Пет-шест магазинчета по главната бяха фалирали. Едно от тях беше за играчки. Зад витрината лежеше кукла бебе с избеляло от слънцето костюмче. Къде се бяха дянали всички деца?

Откъм другата страна на улицата, от задимения бар на Еди, някой я наблюдаваше.

— Виждаш ли онези тримата? — попита Сакс.

— Кюлбо и приятелчетата му ли?

— Да. Създават доста неприятности.

— Винаги са създавали неприятности.

— Опитаха се да ме обезоръжат. Оня, хилавият. О’Сараян.

Шерифът се намръщи:

— И какво стана?

— Взех си го обратно.

— Искаш ли да го арестувам?

— Не, но реших, че трябва да знаеш. Ядосани са, задето изпуснаха наградата. Ако питаш мен, истинската им цел е друга. Искат да застрелят момчето.

— Не само те, всички в града го искат.

— Да, но не всички в града носят заредени пушки.

Бел се засмя:

— Е, наистина не всички.

— Интересно ми е също да разбера как се озоваха изведнъж при воденицата.

Шерифът се замисли за момент:

— Подозираш, че Мейсън ги е извикал, така ли?

— Да.

— Иска ми се да го бях изпратил в отпуск миналата седмица. За съжаление няма как. Ето, пристигнахме. Не прилича много на затвор, но върши работа.

Влязоха в едноетажната бетонна постройка. Шумната климатична инсталация поддържаше поносима температура. Оставиха оръжието си в сейфа и влязоха в стаята за разпити.

Гарет Ханлън бе облечен в син гащеризон и седеше до талашитена маса срещу Джеси Корн. Заместник-шерифът се ухили на Сакс, тя го удостои с хладна усмивка.

След това погледна хлапето. Остана поразена от отчаяния му вид. По лицето и ръцете му имаше подутини, които не беше забелязала преди.

— Какво ти е на кожата? — попита тя.

Той се почеса смутено.

— Отровен бръшлян.

— Знаеш си правата, нали — заговори меко Бел. — Заместник-шериф Кър прочете ли ти ги?

— Да.

— Разбираш ли какво означават?

— Май да.

— Всеки момент очакваме да пристигне адвокатът ти, господин Фредерикс. Идва от някаква среща в Елизабет Сити и скоро ще е тук. Имаш право да мълчиш, докато дойде. Разбираш ли?

Момчето кимна. Сакс погледна огледалното стъкло в стаята. Запита се кой ли седи от другата му страна.

— Ние обаче се надяваме да ни кажеш някои неща преди това, Гарет — продължи Бел. — Интересува ни нещо много важно. Преди всичко, вярно ли е, че Мери Бет е жива?

— Разбира се, че е жива.

— Изнасилил ли си я?

— Аз, такова… никога не бих го направил — възкликна възмутено момчето.

— Но я отвлече.

— Не съвсем.

— Не съвсем ли?

— Тя, такова… не искаше да разбере, че Блакуотър Ландинг е опасно място. Това е. Аз я спасих. Такова… понякога трябва да принудиш хората да правят неща, които не искат да правят. За тяхно добро. И нали се сещате, после разбират, че е било правилно.

— Близо до някой плаж е, нали? На Аутърбанкс, така ли е? Гарет примигна, присви зачервените си очи. Сигурно си даваше сметка, че са открили картите и са говорили с Лидия. Сведе очи към масата и не каза нищо.

— Къде точно си я скрил, Гарет?

— Не мога да ви кажа.

— Гарет, сериозно си загазил. Ще те съдят за убийство.

— Не съм убил Били.

— Защо реши, че говоря за Били? — попита бързо Бел. Джеси Корн вдигна вежди и погледна Сакс. Очевидно за да я накара да забележи находчивостта на шефа му.

Гарет запука с кокалчета.

— Всеки знае, че Били е убит.

Той плахо огледа стаята, накрая спря погледа си върху Амелия Сакс. Тя издържа за кратко, после извърна очи.

— Снехме отпечатъците ти от лопатата, с която е бил убит.

— Лопата ли? Убит е с лопата?

— Да.

Момчето явно се замисли върху това.

— Видях я на земята. Може би съм я вдигнал по погрешка.

— Защо?

— Не знам. Не съм се замислял. Стори ми се странно: Били, проснат в локва кръв…

— Като не си ти, тогава кой го е убил?

— Онзи човек. Мери Бет ми каза, че… такова… работела по някакъв проект за училище там, при реката, и Били отишъл да поговорят. И тогава онзи човек се появил, и започнали да се карат с Били и да се бият, и онзи човек хванал лопатата и го убил. Тогава аз се появих и той избяга.

— Видя ли го?

— Да.

— За какво са се карали? — попита скептично Бел.

— За наркотици, за нещо такова. Така каза Мери Бет. Май Били продавал наркотици на момчетата от футболния отбор, такова… стероиди ли, какво?

— Господи! — Джеси Корн се изсмя сухо.

— Гарет, Били не е продавал наркотици — възрази Бел. — Познавах го. И никога не е носил стероиди в училището.

— Чух, че Били Стейл много те е тормозил — каза Джеси. — Той и няколко други момчета от отбора.

Гарет сведе очи. На Сакс й се стори несправедливо — двама яки полицаи да разпитват едно беззащитно хлапе.

— Присмивали са ти се. Викали са ти, че главата ти е пълна с бръмбари. Веднъж си се нахвърлил върху Били, но приятелите му те натупали.

— Не си спомням.

— Директорът Гилмор ни го разказа. Наложило се охраната да ви разтървава.

— Може и така да е, ама не съм убивал никого.

— Знаеш ли, че Ед Шефър умря. Бил е нажилен от твоите оси.

— Съжалявам, че така се е получило. Не съм аз виновен. Не съм поставил аз гнездото в колибата.

— Не беше ли капан?

— Не, просто си беше там. От сума ти време е така. Аз си влизах, спях там, а пък нищо не са ми направили. Те жилят само като ги раздразниш.

— Добре, разкажи ни за човека, който уби Били. Виждал ли си го и друг път?

— Да. Два-три пъти през последните две години. Скита из горите около Блакуотър Ландинг. Веднъж го видях и при училище.

— Бял ли е, или чернокож?

— Бял. Висок. Може би е на възрастта на господин Бабидж…

— Около четирийсетте?

— Да, предполагам. Беше рус, носеше работен гащеризон, тъмен. И бяла риза.

— Да, ама на лопатата открихме само твоите отпечатъци и тези на Били. Никакви други.

— Май такова… носеше ръкавици.

— Кой носи ръкавици посред лято? — възкликна Джеси.

— Може би за да не оставя отпечатъци.

Сакс се замисли за отпечатъците по лопатата. Двамата с Райм ги бяха изследвали. В някои случаи, ако ръкавиците са кожени, могат да бъдат открити следи от тъканта. Следите от памучни или вълнени ръкавици се откриват трудно, въпреки че влакна от плата могат да се задържат по треските на дървото.

— Е, Гарет, това, което казваш, не е изключено, но просто не звучи правдоподобно.

— Били беше вече мъртъв! Аз само вдигнах лопатата. Не трябваше да го правя, но го направих. Така беше. Знаех, че Мери Бет е в опасност, и реших да я заведа на сигурно място.

През цялото време, докато говореше, гледаше умолително Сакс.

— Да се върнем тогава на Мери Бет — предложи Бел. — Защо мислиш, че е била в опасност?

— Защото беше в Блакуотър Ландинг.

Гарет отново изпука с кокалчета.

„Лош навик. Като моя — помисли си Сакс. — Аз разранявам кожата си, когато съм нервна, а той пука с кокалчетата на пръстите си. Кое е по-лошо?… Може би моето; по-вредно е.“

Момчето отново обърна влажните си, зачервени очи към нея.

Тя извърна очи.

— А Тод Уилкс? — попита шерифът.

— Тод ли?

— Момчето, което се обеси. Заплашваше ли го?

— Не!

— Брат му те видял да му крещиш миналата седмица.

— Палеше мравуняците. Това е гадно и подло, казах му да не го прави.

— Ами Лидия? Защо я отвлече?

— Защото се тревожех за нея.

— Защото беше в Блакуотър Ландинг, така ли?

— Да.

— Искаше да я изнасилиш, нали?

— Не! — Гарет заплака. — Нямаше да й направя нищо лошо! Нито на нея, нито на някой друг! Не съм убил Били! Всички се опитват да ми приписват неща, които не съм направил…

Бел му подаде салфетка.

Вратата се отвори и Мейсън Жермен нахлу в стаята. Явно беше стоял от другата страна на огледалното стъкло. По изражението му личеше, че е загубил търпение. Сакс не можеше да понася одеколона му.

— Мейсън… — опита се да го спре Бел.

— Слушай какво, момченце! — закрещя ниският полицай. — Ще ни кажеш къде е момичето, и то веднага! Защото, ако не го направиш, ще те пратим в „Ланкастър“ и там ще гниеш, докато дойде време да те съдят… Чувал си за „Ланкастър“, нали? Ако не си, нека ти разкажа…

— Достатъчно! — прекъсна го глас откъм вратата.

В стаята влезе наперен дребосък с къса коса, закопчан догоре сив костюм, светлосиня риза и раирана вратовръзка. Носеше обувки на осемсантиметрови токове.

— Не казвай нито думичка повече — предупреди той Гарет.

— Здрасти, Кал — поздрави го Бел хладно. Не беше особено радостен, че го вижда.

Шерифът запозна Сакс с Калвин Фредерикс, адвоката на Гарет.

— Как, по дяволите, си позволявате да разпитвате клиента ми в мое отсъствие? И какви, мътните го взели, са тези глупости за „Ланкастър“? Би трябвало да ви съдя за такова отношение!

— Той знае къде е момичето, Кал — оправда се Мейсън. — Не иска да ни каже. Прочетохме му правата. Той…

— Шестнайсетгодишно дете?! Веднага прекратете този разпит! — Обърна се към Гарет: — Как си, млади момко?

— Лицето ме сърби.

— Да не са те били?

— Не, господине, случва ми се от време на време.

— Ами тогава трябва да се погрижат за теб. Дайте му някакъв мехлем! Сега, аз съм назначен за твой служебен защитник. Безплатно. Прочетоха ли ти правата? Казаха ли ти, че имаш право да мълчиш?

— Да. Съгласих се да говоря с шериф Бел.

Адвокатът се обърна към Бел:

— Хубава работа, Джим. Какво си мислите, бе? Четирима полицаи!

— Загрижени сме за Мери Бет Макконъл, която е отвлечена — обясни Мейсън.

— Това е в процес на изясняване.

— И изнасилена — допълни Мейсън.

— Не съм я изнасилвал! — изкрещя Гарет.

— Намерихме кървава салфетка с неговата сперма.

— Не, не! — възрази хлапето. Лицето му почервеня. — Мери Бет се одраска. Така беше, удари си главата и аз такова… избърсах й кръвта с една салфетка, която носех в джоба си. А за онова… понякога, нали се сещате, правя неща, дето… знам, че не трябва. Знам, че не трябва да ги правя, но не мога.

— Шшшт, Гарет — спря го Фредерикс, — няма нужда да обясняваш нищо на никого. — Обърна се към Бел: — Разпитът свърши! Връщайте го в килията.

Докато Джеси Корн го извеждаше, Гарет изведнъж спря и се обърна към Сакс:

— Моля ви, направете ми една услуга. Моля ви! В стаята ми вкъщи… имам едни буркани.

— Хайде, Джеси — изкомандва Бел, — води го.

Сакс обаче го спря:

— Чакай. Бурканите ли? С насекомите?

Момчето кимна:

— Ще им давате ли вода? Или поне да ги пуснете… за да не умрат. Господин и госпожа Бабидж няма да направят нищо за тях. Моля ви…

Тя се поколеба. Всички я гледаха. Накрая кимна:

— Добре. Обещавам.

Гарет се усмихна тъжно. Когато Джеси изведе момчето, Бел изгледа озадачено Сакс, после кимна към вратата. Адвокатът тръгна да излиза, но шерифът опря пръст в гърдите му:

— Никъде няма да ходиш, Кал. Ще чакаш Макгуайър.

— Не ме докосвай, Бел — изръмжа дребосъкът, но се подчини и седна. — Боже Господи, какъв фарс. Да разпитвате шестнайсетгодишно момче без…

— Млъквай, по дяволите. Не съм се опитвал да изтръгна самопризнание и дори да беше дал такова, нямаше да го използвам. Имаме предостатъчно улики да го тикнем зад решетките завинаги. Искаме само да намерим Мери Бет. Знаем, че е някъде на Аутърбанкс, а това е прекалено голям район, за да я открием без чужда помощ.

— Няма начин. Той няма да ви каже и думичка повече.

— Тя може да умре от жажда, Кал, може да умре от глад. От топлинен удар!

Адвокатът не отговори.

— Кал — продължи шерифът, — това момче е заплаха за обществото. Срещу него има подадени цял куп жалби…

— Които секретарката ми ми прочете, докато пътувах насам. По дяволите, повечето са за бягство от училище. А, и една за пикаене на обществено място, когато (това е най-интересното) дори не е бил стъпил в имота на тъжителя, а просто е стоял на тротоара.

— Ами гнездото с оси преди няколко години? — изсъска Мейсън.

— Тогава го пуснахте. Дори не сте го картотекирали.

— А сексуалния тормоз миналата година?

— Голяма работа. Отъркал се в циците на някакво момиче, както всеки играч във футболния отбор прави стотици пъти, без на никого да му направи впечатление. А непристойното поведение? Предполагам, че не е първият тийнейджър, когото са забелязали да мастурбира на публично място… Извинете за израза, госпожице Сакс.

— Това обаче е различно, Кал — не отстъпваше Бел. — Имаме очевидци, имаме неоспорими доказателства, а сега и единият от помощник-шерифите ми е мъртъв. Можем да го осъдим както си поискаме!

Вратата пак се отвори и в стаята влезе строен мъж, около петдесетте, с оредяла коса.

Той кимна разсеяно на Сакс и погледна мрачно Фредерикс:

— Чух достатъчно, за да заключа, че това ще бъде един от най-лесните ми процеси за предумишлено убийство, отвличане и изнасилване от години.

Бел запозна Сакс с Браян Макгуайър, окръжния прокурор на Пакенок.

— Той е на шестнайсет — изтъкна Фредерикс.

— Всеки съд в този щат ще се отнесе към него като към възрастен и ще го прати зад решетките поне за двеста години — заяви коравосърдечно прокурорът.

— Хайде, изплюй камъчето, Макгуайър. Надушвам, че искаш да предложиш споразумение. По очите ти познавам.

Макгуайър кимна на Бел и Сакс се досети, че прокурорът и шерифът вече са обсъждали този въпрос.

— Разбира се, че предлагаме споразумение — намеси се Бел. — Има голям шанс момичето да е живо и искаме да я открием, преди да е станало късно.

— Имаме толкова много обвинения, Кал — добави прокурорът, — че ще се изненадаш колко гъвкава може да бъде позицията ни.

— Едва ли ще ме изненадате с нещо.

— Разполагаме с две обвинения за незаконно задържане и две за предумишлено убийство, едно за Били Стейл и едно за заместник-шерифа. Да, господинчо, всяко от тези обвинения мога да заменя срещу информацията за момичето.

— Смъртта на Ед Шефър е нещастен случай.

— Проклетият капан беше заложен от момчето! — изръмжа Мейсън.

— Ще оттегля първото обвинение в убийство, а второто ще пишем убийство по невнимание — предложи прокурорът.

Фредерикс се замисли за момент.

— Я да видим какво мога да направя.

Стана и излезе.

Токчетата му затракаха по коридора към килията на клиента му.

Върна се след пет минути. Не изглеждаше никак доволен.

— Какво е положението? — попита Бел, обезкуражен от изражението на адвоката.

— Нямате късмет.

— Отказва ли да говори?

— Категорично.

— Ако знаеш нещо и не ни казваш, Кал, хич не ми пука за отношенията адвокат-клиент… — предупреди Бел.

— Нищо подобно, Джим, наистина. Той твърди, че защитава момичето. Казва, че там, където я е завел, й е добре и че трябва да търсите мъжа с тъмния гащеризон и бялата риза.

— Дори не може да ни го опише, а и да го направи, утре ще промени описанието, защото само си измисля.

Макгуайър заглади мазната си коса. Защитникът използваше „Акванет“, Сакс го надушваше. Обвинителят пък беше привърженик на „брилкрийм“.

— Слушай, Кал — каза прокурорът. — Това си е твой проблем. Предложението е направено. Ако помогнеш да открием момичето и то е още живо, оттегляме обвиненията. Иначе отиваме на съд. Момчето никога няма да излезе! Много добре го знаеш!

За момент настъпи тишина.

След известно време Фредерикс се обади:

— Имам една идея.

— Така ли? — измърмори скептично Макгуайър.

— Слушайте сега… Преди години имах един случай в Албърмарл. Една жена твърдеше, че синът й избягал от къщи. Не звучеше много правдоподобно.

— Случая „Уилямс“ ли? Онази, чернокожата?

— Същият.

— Слушал съм за него — намеси се Бел. — Бил си й адвокат.

— Да. Разказваше ни врели-некипели, освен това имаше някакво психическо разстройство. Наех един психолог от Ейвъри с надеждата да ми даде заключение за невменяемост. Той й направи някои изследвания. По време на един от сеансите тя се разприказва и ни каза всичко.

— Хипноза ли, тези глупости за събуждане на стари спомени ли? — попита презрително Макгуайър.

— Не, друго е. Казва се „метод на празния стол“. Не знам как точно действа, но жената наистина се разприказва. Трябваше й съвсем малко. Хайде да извикаме онзи психолог и да си поговори с Гарет. Момчето може да заговори и да се вразуми… Но… — Сега адвокатът заби пръст в гърдите на шерифа. — Всичко, което каже, остава тайна, освен ако съдебният настойник и аз не сме съгласни да го разгласим.

Бел кимна.

— Обади му се — съгласи се Макгуайър.

— Добре.

Фредерикс веднага се запъти към телефона в другия край на стаята.

— Извинете? — каза Сакс.

Адвокатът се обърна.

— Този случай… „Уилямс“…

— Да?

— Какво стана? Детето наистина ли беше избягало?

— Не, майка му го убила. Завързала му камък на врата и го удавила в езерото зад къщата. Хей, Джим, как да набера за външен разговор?

 

 

Мери Бет изкрещя толкова силно, че й се стори, че си е повредила гласните струни.

Мисионера, който отново се беше показал от гората, спря и се огледа.

— Насам! Помощ! — изкрещя отчаяно Мери Бет.

Той погледна бегло бараката, после понечи да си тръгне.

Тя си пое дълбоко дъх, спомни си как изпукваха кокалчетата на пръстите на Гарет, как я гледаше с навлажнени очи, как се беше възбудил. Помисли си за отчаяната борба на баща й със смъртта, за Вирджиния Деър… и нададе най-силния писък в живота си.

Този път Мисионера спря и погледна бараката. Свали шапката си, остави въдицата и кутията и се затича към нея.

„Благодаря ти, Боже… Благодаря!“

Тя заплака от радост.

Беше слаб мъж около петдесетте, загорял от слънцето, въпреки че лятото едва започваше. Очевидно прекарваше повечето от времето си сред природата.

— Какво има? — попита той, когато стигна на десетина метра от нея; беше се задъхал от тичането и забави ход. — Добре ли сте?

— Моля ви! — изхриптя тя.

Болката в гърлото й бе непоносима. Тя изплю още кръв.

Той се приближи до счупения прозорец.

— Как да ви помогна?

— Не мога да изляза. Отвлякоха ме…

— Отвлекли ли са ви?

Мери Бет избърса мокрото си от сълзи и пот лице:

— Едно момче от Танърс Корнър.

— Чакайте… май чух нещо за този случай. Казаха го по новините. Значи вие сте тази, която е отвлякъл?

— Да.

— Той къде е сега?

Тя се опита да заговори, но гърлото я заболя още по-силно. Пое си дълбоко въздух.

— Не знам. Снощи тръгна нанякъде. Моля ви… имате ли вода?

— Имам една манерка при такъмите. Сега ще ви донеса.

— Обадете се на полицията. Имате ли телефон?

Той поклати глава:

— Вкъщи. Нямам мобифон. Ранена ли сте?

— Нищо ми няма. Само… съм много жадна.

Той изтича отново до гората и тя за момент си помисли с ужас, че ще я остави сама. Той обаче взе манерката и се върна. Тя я пое с треперещи ръце и започна да пие бавно, въпреки че й се искаше да изгълта всичко наведнъж. Водата беше топла и миришеше, но Мери Бет никога не бе пила по-вкусна течност.

— Ще се опитам да ви освободя — каза непознатият.

Заобиколи отпред и скоро откъм вратата се чу блъскане.

Мисионера явно се опитваше да я разбие с ритници или с рамо. Не постигна резултат. Върна се пред прозореца.

— Това е истински затвор. Сигурно ще са ми нужни часове, за да я разбия. По-добре да потърся помощ. Как се казвате?

— Мери Бет Макконъл. От Танърс Корнър.

— Ще се обадя на полицията. После ще се върна да ви освободя.

— Моля ви, не се бавете.

— Къщата ми е на шест-седем километра оттук, но имам един приятел, който живее по-близо. Ще се обадя на полицията от тях. Това момче… въоръжено ли е?

— Не знам. Не съм видяла оръжие, но не съм сигурна.

— Спокойно, Мери Бет. Всичко ще се оправи. По принцип не обичам да тичам, но днес ще направя един спринт.

Той се затича към гората.

— Благодаря ви… господине.

Той не обърна внимание на думите й. Прекоси обраслата с буйна трева поляна и изчезна сред дърветата. Дори не спря да вземе риболовните си принадлежности.