Тери Пратчет
Академик Невиждан (9)

В Продълговатия кабинет личният секретар на Патриция си погледна хронометъра.

— Боя се, че времето е петнадесет секунди под личния ви рекорд, милорд.

— Което доказва, че силното пиене удря в главата — промърмори строго Ветинари.

— Подозирам, че за това едва ли са нужни още доказателства — забеляза Дръмнот с тънката си секретарска усмивка.

— От друга страна, ако трябва да сме честни, длъжен съм да призная, че тази Шарлота от „Вестника“ е най-страховитата съставителка на кръстословици за всички времена, при условие че те всичките са една пасмина. Тя обаче! Абревиатури, четни и нечетни букви, скрити думи, инвертирани последователности, а сега и тези диагонали! Как ли успява?

— Вие нали успяхте, сър.

— Само с разгадаването. Което е много по-лесно — Ветинари вдигна пръст. — Това ще да е същата онази жена, която държи магазинчето за домашни любимци на Пеликулски стъпала, помнете ми думата. Наскоро не са я споменавали като победителка. Тя ще да ги съставя.

— Женският ум несъмнено е коварен, милорд.

Ветинари погледна изненадано секретаря си:

— Е, да, разбира се. Нали трябва да се оправя с мъжкия. Мисля, че…

На една от вратите лекичко се почука. Патрицият се върна към „Вестника“, а Дръмнот се измъкна от стаята. След като бяха разменени шепнешком няколко думи, секретарят се завърна:

— Както изглежда онази млада жена се е вмъкнала през задната врата чрез подкупване на стражите, сър. Те приеха подкупа, съгласно вашите постоянни разпоредби, и я поканиха в чакалнята, която тя скоро ще установи, че е заключена. Тя желае да се види с вас, защото, както казва, имала оплакване. Тя е слугиня.

Лорд Ветинари вдигна поглед над горния край на вестника:

— Кажете и, че не мога да й помогна по въпроса. Вероятно би могла да опита, ох, знам ли, с друг парфюм?

— Исках да кажа, че принадлежи към обслужващ персонал, сър. Казва се Гленда Сладкофасулска.

— Кажете й… — Ветинари се поколеба, след което се усмихна. — Ах да, Сладкофасулска. Подкупът за стражите храна ли беше? Може би някакво сладкарско произведение?

— Правилно, сър! По едно голямо Сладко дяволче на човек. Бих ли могъл да попитам как…?

— Тя е готвачка, Дръмнот, а не прислужница. Непременно я поканете.

Секретарят го изгледа с известно недоволство:

— Сигурни ли сте, че е разумно, сър? Аз вече казах на стражите да изхвърлят сладките.

— Сготвени от една Сладкофасулска? Това би било поругаване на изкуството, Дръмнот. Ще се видя с нея незабавно.

— Длъжен съм да ви напомня, че разписанието ви за тази сутрин е пълно, милорд.

— И то доста пълно. Наистина е ваше задължение да ми напомняте това, за което аз ви уважавам. Но аз се върнах тази нощ чак в четири часа и ясно си спомням, че си ударих пръста в стъпалата. Аз съм пиян като кирка, Дръмнот, което естествено значи, че кирките са пияни точно колкото мен. Трябва да призная, че изразът не ми е привичен и че досега не съм мислил за кирките в този контекст, но Муструм Ридкъли прояви любезността да ме просвети по въпроса. Затова ми позволете за момент да бъда извинен.

— Е, вие все пак сте Патрицият, сър — изтъкна Дръмнот. — Можете да постъпите, както поискате.

— Много любезно от ваша страна да го кажете, но аз, в действителност, нямам нужда от напомняне — каза Ветинари с нещо, което почти сигурно беше усмивка.

* * *

Когато строгият мъж отвори вратата, вече беше твърде късно да се бяга. Когато той каза: „Заповядайте при Негова Светлост, госпожице Сладкофасулска“, вече беше твърде късно да се припада. Какво ли си беше мислила тя? И дали изобщо беше мислила?

Гленда последва човека в следващата стая, която беше облицована с дъб, строга и изобщо беше най-непретрупаният кабинет, който тя беше виждала. Стаята на средностатистическия магьосник беше толкова гъчкана с всевъзможни неща, че не се виждаха стените. Тук дори и бюрото беше чисто, като се изключи гърненце с пера за писане, мастилница, отворен брой на „Анкх-Морпоркски Вестник“ и… погледът й остана прикован към това нещо — чаша с надписа „На най-добрия шеф на света“. Тя беше толкова не на място тук, че като нищо би могла да е нахлула от друга вселена.

Някой незабелязано постави зад нея стол. Което беше добре, защото, когато мъжът зад бюрото я погледна, тя скоропостижно седна.

Ветинари потърка основата на носа си и въздъхна:

— Госпожице… Сладкофасулска, в този дворец има цели стаи пълни с хора, искащи да се видят с мен, и то все могъщи и влиятелни хора, или поне те мислят, че са такива. И все пак господин Дръмнот имаше любезността да вмъкне в разписанието ми, предреждайки генералния началник на пощите и кмета на Сто Лат, среща с една млада готвачка с престилка под палтото и заявено намерение, както пише тук, „да я видим ние тая работа“. Това е защото забелязвам, какво не е на мястото си, а вие, госпожице Сладкофасулска, не сте на мястото си. Какво искате?

— Кой ви е казал, че искам нещо?

— Всички искат нещо, когато са при мен, госпожице Сладкофасулска, дори то да е, самите те да са на друго място.

— Добре де! Снощи вие напихте всичките капитани и ги накарахте да подпишат онази хартия във вестника!

Погледът му изобщо не потрепна. Това беше много по-лошо от, ами от всичко друго.

— Млада госпожице, пиянството носи равенство на човечеството. То е окончателната демокрация, стига да ви харесват подобни неща. Пияният просяк е също толкова пиян колкото един лорд, и обратното. Случвало ли ви се е да забелязвате, че всички пияници се разбират взаимно, независимо колко пияни са и колко различни могат да са матерните им езици? Да приема ли, че сте роднина на Августина Сладкофасулска?

Този въпрос, след всичката тази възхвала на пиянството, я цапардоса между очите и пръсна мислите й напосоки.

— Какво? О. Да. Точно така. Тя беше баба ми.

— И като млада беше готвачка в Гилдията на Наемните убийци?

— Точно така. Тя все се шегуваше, как не им позволявала… — тя бързо се спря, но Ветинари завърши изречението вместо нея:

— … да използват нейните торти, за да отравят хора. Ние пък всеки път й се подчинявахме, защото, както несъмнено знаете, госпожице, никой не иска да ядоса една добра готвачка. Тя все още ли е с нас?

— Почина преди две години, сър.

— Но след като вие сте Сладкофасулска, предполагам, че сте се сдобили в замяна с няколко други баби? Баба ви винаги е била стожер на общността, а и все на някого трябва да носите всичките онези лакомства, нали?

— Това няма откъде да го знаете, само налучквате. Но сте прав, те са за възрастните жени, които си нямат кой да се грижи за старините им. Както и да е, те са си от полагащото ми се.

— О, разбира се. Всяка работа си върви с някои малки облаги. Ето, не бих и очаквал Дръмнот да си е купил и един кламер през живота си, а, Дръмнот?

Секретарят, подреждащ книжа някъде на заден план, изкара една бледа усмивчица.

— Вижте сега, аз прибирам само остатъци… — започна Гленда, но Ветинари я спря с махване на ръка.

— Вие сте тук заради ритни-топката — каза й Ветинари. — Бяхте на снощната вечеря, обаче университетът предпочита сервитьорките да са дългокраки, а аз забелязвам подобни неща. Поради което предположих, че бяхте там по ваша работа, без да занимавате с въпроса вашето началство. Защо?

— Вие им отнемате тяхната ритни-топка!

Патрицият събра пръстите на двете си ръце и опря брадичката си на тях докато я наблюдаваше.

Опитва се да ме притесни, помисли си тя. И успява, ох, успява.

Ветинари запълни тишината:

— Баба ви имаше навика да мисли вместо хората. Тази черта явно се предава в рода, и то все по женска линия. Всеки път способни жени, шетащи в свят, където всички останали са като че на седемгодишна възраст и постоянно се спъват и падат докато играят, а тези жени ги вдигат и гледат как те пак хукват по същия начин. Предполагам, че управлявате Нощната Кухня? В голямата има твърде много хора. Вие искате територии, които да можете да контролирате, извън непосредствения обсег на всякакви глупци.

Ако беше добавил „Прав ли съм?“ като някакъв дърдорко просещ си аплодисменти, тя щеше да го намрази. Но той като че четеше направо от вътрешността на главата й, така спокойно и делнично. Трябваше да се сдържа да не потръпне, защото всичко беше вярно.

— Не отнемам нищо от никого, госпожице Сладкофасулска. Аз просто променям игралното поле — продължи той. — Какво му е майсторството в блъскащата се натясно гмеж? Така не се постига нищо друго, освен изпотяване. Не, трябва да се движим напред, към новото. А новините, както знам, се движат напред с мен. Капитаните, несъмнено, ще стенат и охкат, но те също така остаряват. Да умреш посред игра може и да е романтична идея, докато човек е млад, но като поостарее, в главата го удрят и по-телесни неща от разни романтични идеи. Те знаят това, независимо, че не го признават, така че, въпреки че ще протестират, ще се погрижат това да не отиде твърде далече. Фактически аз не само че не отнемам, а им давам много нещо. Одобрение, признание, стабилна репутация, златообразна купа и шанса да запазят каквото е останало от зъбите им.

След всичко това тя не можа да се сети за нищо повече от:

— Да де, но вие им извъртяхте номер!

— Нима? Никой не ги е принуждавал да пият без мяра, нали?

— Вие си знаехте, че ще сторят точно така!

— Не. Подозирах, че биха могли да сторят така. Биха могли да бъдат по-предпазливи. Трябваше да са по-предпазливи. Бих предпочел да се изразя в смисъл, че ги поведох по правия път с малка хитрина, вместо да ги подкарам по него с тояги. Аз разполагам с много разновидности тояги, госпожице Сладкофасулска.

— И още, вие ме шпионирахте! Знаехте за лакомствата.

— Да съм ви шпионирал? Госпожице, веднъж за един велик владетел бе казано, че всичките му мисли били за поданиците му. Също като него аз мисля за народа си. Просто повече ме бива в тази работа, нищо повече. Колкото до въпроса с лакомствата, това беше проста дедукция от общоизвестни факти за човешката природа.

На Гленда й се искаше да каже още много неща, но по някакъв съвсем безспорен начин тя почувства, че разговорът (или поне тази част от него, която включваше тя да си отваря устата) беше приключил. Въпреки това тя изръси:

— Защо не сте пиян?

— Пардон?

— Вие тежите някъде наполовина на тяхното тегло, а тях всичките ги откараха по къщите в колички. Вие пихте колкото всички тях, а пък изглеждате свеж като репичка. Какъв е номерът? Накарали сте магьосниците да разкарат бирата от стомаха ви с магия, що ли?

Тя беше престанала да си изпитва късмета от много отдавна. Сега всичко беше излязло изпод контрол, като стара кранта, която не може да се спре заради тежкия товар търкалящ се с грохот в каруцата зад нея. Ветинари се намръщи:

— Уважаема госпожице, всеки толкова пиян, че да позволи да разкарат нещо от вътрешностите му на магьосници, които, бих могъл да добавя, по същото време също изобилно са се приобщили към плода на лозата, той би бил вече достатъчно пиян, за да почине скоропостижно. Предугаждайки следващия ви въпрос ще забележа, че хмелът, формално погледнато, също се числи към лозите. Фактически погледнато, аз съм пиян. Нали, Дръмнот?

— Вие в действителност консумирахте повече от шест литра високоалкохолна бира, сър. Технически погледнато, вие би следвало да сте пиян.

— Своеобразно изказване, Дръмнот. Благодаря ви.

— Вие не приличате на пиян!

— Не, но постигам доста добра прилика с трезвен, не мислите ли? И трябва да призная, че кръстословицата тази сутрин ми се поопъна. Прокаталепсис и плеоназъм в един и същи ден? Наложи ми се даже да ползвам речника! Тази жена е изчадие адово! И все пак, благодаря ви, че ме посетихте, госпожице Сладкофасулска. Припомням си бъбъл-енд-скуика на баба ви с най-топли чувства. Ако тя беше скулпторка, то щеше да е изящна статуя без ръце и със загадъчна усмивка. Колко жалко, че някои шедьоври са толкова преходни.

В Гленда неспасяемо се надигна гордостта й на готвачка:

— Но тя ми предаде рецептата.

— Наследство по ценно и от диаманти — кимна Ветинари.

Всъщност някое друго диамантче също нямаше да дойде зле, замисли се Гленда. Но пък тя наистина си имаше тайната на бъбъл-енд-скуика, разбира се, толкова очевидна, че никой не се сещаше. Колкото до истината за салмагундито^[49]…

— Сигурен съм, че аудиенцията ви приключи, госпожице Сладкофасулска — рече Ветинари. — Аз имам много работа, също както несъмнено и вие — той взе молива си и се зае с документите пред него. — Довиждане, госпожице Сладкофасулска.

И толкова. Неясно как тя се озова оттатък вратата, която почти се затвори зад нея, когато до нея достигна глас:

— И ви благодаря за добрината ви към Лут.

И вратата се затвори, като замалко не я халоса по лицето, докато тя се извръщаше.

* * *

— Беше ли разумно от моя страна да споменавам това, как мислите? — промълви Ветинари, след като тя си тръгна.

— Вероятно не беше, сър, но тя просто ще предположи, че сме следили именно нея — отвърна гладко Дръмнот.

— А може би трябваше. Така е то, Дръмнот, с жените от рода Сладкофасулски, вършат си те някаква дребна слугинска работа в някое домакинство и така, докато някой не бъде онеправдан, и тогава потеглят на бой като кралица Инси Ланкърска със свистящи колела на бойната колесница и пръснати навсякъде отрязани ръце и крака.

— Без баща — изказа наблюдението си Дръмнот. — Не е особено добре това за дете в наши дни.

— Само я е направило по-силна. Човек може само да се надява, че няма да й хрумне да навлезе в политиката.

— Тя току-що не направи ли точно това, сър?

— Уместна забележка, Дръмнот. Аз изглеждам ли пиян?

— Доколкото мога да съдя, не, сър, но изглеждате необичайно… словоохотлив.

— Свързано словоохотлив?

— До последната подробност, сър. Началникът на пощите ви чака, сър, а някои предводители на гилдии желаят спешно да разговарят с вас.

— Подозирам, че искат да играят ритни-топка?

— Да, сър. Възнамеряват да сформират отбори. Убийте ме, не мога да разбера защо ли.

Ветинари остави молива си.

— Дръмнот, ако видите топка, лежаща си приканващо на земята, бихте ли я ритнал?

Челото на секретаря се сбърчи:

— В каква форма ще да е отправена поканата?

— Моля?

— Дали, примерно, ще е във вид на писмена бележка, прикрепена към топката от неизвестен извършител или извършители?

— По-скоро визирах идеята, че бихте могъл, вероятно, просто да почувствате сякаш целият свят негласно би искал да теглите на споменатата топка един хубав шут?

— Не, сър. Има твърде много неизвестни. Възможно е враг или майтапчия да е предположил, че ще предприема някакви действия от този род и да изработи топка от бетон или подобен материал с надеждата, че бих могъл да си причиня сериозна или смешна контузия. Така че аз първо бих проверил.

— А след това, ако всичко е наред, ще я ритнете ли?

— С каква цел или заради каква възможна облага, сър?

— Интересен въпрос. Вероятно заради удоволствието да я видите как лети.

Дръмнот като че обмисли това за момент, след което поклати глава:

— Съжалявам, сър, но тук не ви разбирам.

— Ах, вие сте твърда опора в един свят на промените, Дръмнот. Браво на вас.

— Като сме на думата, сър, бих ли могъл да добавя нещо? — изрече тържествено секретарят.

— Сцената е ваша, Дръмнот.

— Не бих искал да се счита, че не съм си бил купувал собствени кламери, сър. Харесва ми да притежавам собствени кламери. Така те са си мои. Счетох, че ще е уместно да ви съобщя това в премерена и неконфронтационна обстановка.

Ветинари се вгледа за няколко секунди в тавана и каза:

— Благодаря ви за откровеността. Да считаме протокола за коригиран и случая за приключен.

— Благодаря ви, сър.

* * *

Площад Сатор беше мястото, където градът ходеше, щом се почувстваше ядосан, объркан или изплашен. Хора, които си нямаха представа какво става, се събираха да чуят, какво ще кажат други хора, които също не знаеха нищо, защото споделеното незнание е увеличено незнание. Тази сутрин хората се събираха на групички, а някои бяха стъкмили и отборчета, защото е писано, или най-малкото е надраскано на някоя стена, че където се съберат поне двама души, най-малкото у един ще се намери нещо за ритане. Консервени кутии и плътно овързани парцалени топки досаждаха на възрастните по всички краища на площада, но когато Гленда се приближи, голямата порта на университета се отвори и отвътре излезе Пондър Стибънс, малко непохватно тупайки в земята една от онези противни кожени топки. Пльонг! И дрънна тишина от множеството зарязани търкалящи се тенекийки. Всички очи бяха вперени в магьосника и топката. Той я хвърли на земята и се чу двойно пльонг! от отскока и в земята. И тогава той я ритна. Вярно, този удар си беше малко кекав като за удар, но никой на площада никога не е бил ритал каквото и да е и на една десета по-далече. И ето че всички присъстващи от мъжки пол се впуснаха след нея, водени от прастар инстинкт.

Те победиха, помисли си унило Гленда. Топка, казваща „пльонг!“_, когато другите казват „тряс“… Как да се бориш с такова нещо?_

Тя се забърза към задния вход. В този свят толкова оплел се, че тя можеше да се натрапи на мракобесника Тиранин и да си тръгне невредима, на нея й трябваше място, което да си стои стабилно. В Нощната Кухня тя се чувстваше също толкова свойски, колкото и в спалнята си, това беше нейно си място, под неин контрол. Там тя можеше да се изправи лице в лице срещу всичко.

На стената до боклукчийските кофи се беше облегнала една фигура, и, кой знае защо, тя я разпозна веднага, въпреки широкото наметало и шапката нахлупена над очите. Досега тя не беше срещала никой, който да се отпуска толкова пълно, колкото Пепе.

— Скив с’а, Гленда — поздрави я глас изпод шапката.

— Какво търсиш тук? — сопна му се тя.

— Знаеш ли, колко е трудно да търсиш някого в този град, когато не можеш да кажеш на никого, как изглежда този някой, а пък и не си сигурен, че наистина си запомнил името? — каза Пепе. — Къде е Жу?

— Не знам — отвърна тя. — От снощи не съм я виждала.

— Няма да е зле да я намериш, преди да са я намерили другите — рече Пепе.

— Какви други? — сепна се Гленда.

Пепе сви рамене:

— Всички други. Те засега тършуват все из джуджешките квартали, но то си е само въпрос на време. В магазина не можем да се разминем от тях, та аз едва-едва се измъкнах.

— Защо са я погнали? — паникьоса се Гленда. — Четох във вестника, че хората искат да я намерят, но тя не е сторила нищо лошо!

— Май не схващаш, какво точно става — каза (вероятното) джудже. — Търсят я, за да й зададат купища въпроси.

— Тук да не би да е замесен някак лорд Ветинари? — запита с подозрение Гленда.

— Не бих казал — отговори Пепе.

— Що за въпроси тогава?

— О, нали знаеш, „Кой е любимият ви цвят?“, „Каква храна предпочитате?“, „Излизате ли с някого?“, „Какво бихте посъветвали съвременната младеж?“ „Какъв лак ползвате?“, „Къде си правите косата?“, „Коя е любимата ви лъжица?“^[50]

— Тя надали си има любима лъжица — Гленда реши да изчака, докато светът пак стане смислен.

Пепе я потупа по рамото:

— Виж сега, тя излезе на първа страница, разбираш ли? И оттогава „Вестника“ не престава да ни притиска, че искали да опишат жизнения й стил. Което може и да не е чак толкова зле, но ти решаваш.

— Не мисля, че тя си има жизнен стил — промълви леко шашнато Гленда. — Или поне тя не ми е казвала. И хич не си лакира нещата. Тя дори и праха не бърше. А и изобщо, защо просто не им кажете, че не иска да говори с никого, и толкова?

Лицето на Пепе за момент изрази издивяване, след което заговори натъртено, като човек (или джудже) мъчещ се да бъде чут оттатък някоя културна бариера:

— Да не би да мислиш, че си говорим за мебели?

— Ами за какво друго? И не мисля, че е работа на сульо и пульо да разпитват за нейната домакинска работа.

— Не разбираш ли? Тя е популярна и колкото повече казваме на хората, че не може да говорят с нея, толкова повече те искат, и колкото повече им казваш не, толкова повече се заинтригуват. Хората искат да научат всичко за нея.

— Като например, коя е любимата й лъжица ли? — сащиса се Гленда.

— Е, може и да съм си позволил малко ирония — каза Пепе, — но вестникарите от целия град я търсят под дърво и камък, а „Ала-баламур“ искат да я изкарат на две страници — той се поспря и после услужливо уточни. — Това значи, че ще пишат за нея и писаното ще излезе на две страници. Нисшият крал на джуджетата според „Satblatt“ бил казал, че тя е икона на съвременността.

— Какво е зат-блат? — поинтересува се Гленда.

— А, джуджешкият вестник — поясни Пепе. — Едва ли ще го видиш някога.

— Но тя само излезе на едно модно ревю, нищо повече! — проплака Гленда. — Тя само се разходи напред-назад! Сигурна съм, на нея няма да й хареса да се забърка във всичко това.

— Наистина ли си сигурна? — Пепе й хвърли рязък поглед.

И тогава тя се замисли, ама наистина се замисли за Жулиета, която чете „Ала-баламур“ от корица до корица, без да припарва до „Вестника“, и кой знае как попива всевъзможни дивотии за разни лекомислени и глупави хора. Лъскави хора.

— Не знам къде е тя — каза накрая по-кротко тя. — Наистина не съм я виждала от вчера.

— Ох, тайнствено изчезване значи — възкликна Пепе. — Виж, ние вече тези неща ги научихме оттатък в магазина. Може ли да си поговорим на някое по-спокойно място? Надявам се, че никой не ме е проследил до тук.

— Ами, може и да те прекарам през задния вход, стига да не се навърта някой блюстител.

— Мен това ме урежда. С тея неща съм свикнал.

Тя го преведе през входа и през лабиринта от мазета и задни дворове, който някак си много интересно контрастираше с парадната фасада на Невиждания Университет.

— Нещо за пиене намира ли ти се? — обади се иззад нея Пепе.

— Вода! — отряза го Гленда.

— Аз вода ще пропия, когато рибите почнат да излизат да пикаят на сушата, но все пак благодаря — каза Пепе.

И тогава Гленда долови мириса на готвено идващ от Нощната кухня. А само тя готвеше в нейната кухня! Никой друг не можеше да вземе да готви нещо в нейната кухня. Готвенето беше нейна отговорност. Нейна. Тя профуча бегом по стъпалата с Пепе, неизоставащ от нея по петите й, и забеляза, че мистериозната готвачка все още не е усвоила второто по важност правило в готвенето, а именно да почисти след себе си. Кухнята беше станала на кочина. Имаше даже и разсипано по пода тесто. Изобщо тя изглеждаше като обладана от някакъв бяс. А посред всичко това, свила се на кравай в изтърканото и леко вмирисано кресло на Гленда, кой си мислите: Жулиета.

— Направо като Спящата красавица, а? — обади се иззад гърба и Пепе.

Гленда не му обърна внимание, а хукна към пещите.

— Тя е пекла баници. За кой й е било да се дигне до тук да пече баници? Та нея никога не я е бивало в печенето на баници.

Защото аз никога не съм я оставяла да изпече баница, каза си тя наум. Това е, защото всеки път, щом нещо й се опъне, ти вземаш да го свършиш вместо нея — скара й се вътрешният й глас.

Гленда отваряше пещ след пещ. Бяха пристигнали тъкмо навреме. Съдейки по миризмата двадесетина баници асорти тъкмо бяха станали готови.

— Ами пиячката? — жаждата на Пепе явно никога не пресъхваше. — Не може да няма някое бренди. Във всяка кухня все някъде е скътано по някое бренди.

Той я наблюдаваше, как вади баниците от пещите, увила ръце в престилката си. На Пепе, като на мъж, който предпочита да си пие яденето, баниците му бяха безразлични, така че той главно слушаше полугласния монолог на Гленда, докато баница след баница се редяха на масата.

— Нали изобщо не съм й казвала да прави така. Защо го направи? — Защото все едно съм й казала точно това да прави, ето защо, вметна наум тя. — А тези баници хич не са лоши — каза тя по-силно. И изненадано.

Жулиета отвори очи, огледа се в просъница и после лицето й се сгърчи в паника.

— Няма страшно, всичките ги извадих — успокои я Гленда. — Браво на тебе.

— Ми то аз не знаех к’во да прая, а Трев беше все зает с топкоритане, и аз си рекох, че за утре шъ си тряът баници и що не зема да направя малко — заобяснява се Жулиета. — Извинявай.

Гленда отстъпи крачка назад. Откъде да започна? — зачуди се тя. Как да разплета тази бъркотия, станала защото аз сбърках, и после как да я заплета отново, та да се оправи? Жулиета не просто разнасяше дрехи натам-насам, а беше станала нещо като мечта. Мечта за дрехи. Искряща, жизнена, съблазнително възможна. По спомените на Гленда за ревюто, тя буквално сияеше, като че вътре в нея беше запалена светлина. Това беше някаква магия, така че не й е работа на нея да прави баници. Тя се прокашля.

— Аз те научих на много неща, нали така, Жулиета? — започна Гленда.

— Да, Гленда — отговори хрисимо Жулиета.

— И те винаги са ти били от полза, нали така?

— Да, Гленда. Помня, че точно ти ми каза, да пестя сяко пени, и е много гот, че ми го каза.

Откъм Пепе се дочу някакъв странен звук и Гленда, цялата изчервена, не посмя да го погледне.

— Е, тогава ще те посъветвам още едно нещо, Жулиета.

— Да, Гленда.

— Първо, никога, ама никога не се извинявай за нещо, за което няма защо да се извиняваш. И най-вече никога не се извинявай за това, че си каквато си.

— Да, Гленда.

— Разбра ли?

— Да, Гленда.

— Пепе е тук, защото „Ала-баламур“ иска да пише нещо за теб — продължи Гленда. — Снимката ти беше във вестника и тази сутрин и… — тя се запъна. — С нея всичко ще е наред, нали?

Пепе застина посред измъкване скришом на бутилка от шкафа и каза:

— Тук можеш да се довериш на мен и Мадам. Само хора много достойни за доверие могат да дръзнат да изглеждат толкова недостойни за доверие като мен с Мадам.

— И тя няма да трябва да прави друго, освен да показва дрехи… Не пий това, то е винен оцет!

— Аз само винената част — оправда се Пепе. — Да, няма да й се налага да прави друго, освен да показва дрехи, макар че съдейки по навалицата пред магазина ни, някои ще искат тя да показва обувки, шапки, прически…

— Но без разни такива — отсече Гленда.

— Едва ли в целия свят ще намериш по-голям експерт по всякакви най-разнообразни такива от Мадам. Всъщност ще съм много изненадан, ако ти, Гленда, си чувала и за една стотна от разните такива, известни на Мадам, особено като се има предвид, че тя самата е измислила доста от тях. Така че, понеже няма как да не ги познаем, ако ги видим, ще я държим под око.

— И тя ще се храни редовно и прилично и няма да я лишавате от полагащия се нощен сън — продължи Гленда.

Пепе кимна, макар че тя подозираше, че тези идеи му бяха чужди.

— И ще й се плаща — добави тя.

— Ще делим с нея приходите, ако работи изключително за нас — обеща Пепе. — Мадам искаше да обсъди с теб това.

— Да, някой може да поиска да й плати повече от вас — забеляза Гленда.

— Леле, леле. Как бързо се учим. Не се и съмнявам, че за Мадам ще е голям кеф да си говори с теб.

Жулиета ги гледаше все още в просъница.

— Искаш от мен да се върна в модната къща?

— Нищо не искам от теб — заобяснява Гленда. — Ти решаваш, ясно? Само ти решаваш, но все пак ми се струва, че останеш ли тук, това което ще правиш, ще са най-вече баници.

— Е, не само баници — възрази Жулиета.

— Добре де, вярно, също така и сладкиши, бъбъл-енд-скуик и деликатеси асорти за късно през нощта — склони Гленда, — но се сещаш, какво имам предвид. От друга страна можеш да ходиш да показваш всичките онези шикозни дрешки и да обиколиш купища шикозни места далече-далече от тук, да срещнеш много нови хора и през цялото това време да знаеш, че ако всичко се разбичка, пак ще има къде да бачкаш.

— Ха, ей това е гот — обади се Пепе, който беше намерил още една бутилка.

— Аз наистина искам да ида — реши Жулиета.

— Тогава върви още сега. Ама наистина още сега, или най-малкото веднага щом той си изпие кетчупа.

— Но тряа да ида да си зема партакешите!

Гленда бръкна в жилетката си и извади бордово-червено книжле с печата на Анкх-Морпорк изкаран в златно отгоре.

— К’во е това? — попита Жулиета.

— Банковата ти книжка — разясни Гленда. — Твоите пари са на сигурно в банката и можеш да си ги вземеш, когато си поискаш.

Жулиета запрехвърля банковата книжка от ръка в ръка.

— Ненъм дали някой от наште досега изобщо е бил в банка, освен Чичо Джефри, а него го гепиха още преди да се е прибрал в къщи.

— Трай си за това. Не се връщай вкъщи. Купи си много нови неща. Оправи си всичко и чак след това може да минеш през вкъщи и да се видиш с татко си и останалите. Работата е там, че не тръгнеш ли веднага, винаги ще се тормозиш, че не си го направила. Важното обаче е да тръгнеш веднага. Давай. Излизай. Пробивай. Направи всичко онова, което и аз е трябвало да направя.

— Ами Трев? — сети се Жулиета.

Гленда се замисли.

— Как вървят нещата с теб и Трев? Видях ви как приказвахте снощи.

— Че к’во, приказките да не са забранени? — премина в отбрана Жулиета. — То и без друго той само ми каза, как щял да ходи да си намери по-добро бачкане.

— Какво? — изуми се Гленда. — Толкова години откакто го познавам, той и един ден не е работил като хората.

— Той каза, че шъ ходи да си намери нещо — повтори Жулиета. — Казва, че Лут му казал така. Казва, че Лут му казал, че щом Трев открие кой е Трев, нали, той щял, нали, да разбере какво може. И тогава аз му казах, че той е Тревър Младонадеждов, а той каза, че знаеш ли, много съм му била помогнала.

Пада ми се, а? — каза си наум Гленда. Говоря за променяне и развитие, така че трябва да призная, че и той също може да се промени. На глас тя каза:

— Ти решаваш. Само ти решаваш, само гледай да не си дава воля на ръцете.

— Той никога не си дава воля на ръцете — отвърна Жулиета. — Което е леко смахнато. Нито веднъж не ми се наложи да го сритам с коляното в онуйката, ама нито веднъж.

Откъм Пепе, който току-що беше открил соса Уау-уау, се чу задавен смях. Шишето беше почти празно, а теоретично, той трябваше да е останал без стомах.

— Ама нито веднъж ли? — втрещи се от тази неестествена история Гленда.

— Не, беше все много учтив и съвсем мъничко тъжен.

Това значи, че е замислил нещо, намеси се вътрешното аз на Гленда. Тя самата каза:

— Е, ти решаваш. Тук не мога да ти помогна, но не забравяй, коляното си е пак с тебе.

— Ами какво…? — започна Жулиета.

— Виж какво — прекъсна я твърдо Гленда, — или ще тръгнеш незабавно да видиш света, да спечелиш купища пари, снимката ти да е по всички вестници и всички останали неща, по които знам, че много си падаш, или ще трябва сама да се оправяш с всичко.

— Някое време още ще сме тук — намеси се Пепе. — Знаеш ли, този сос ще е чудо с мъничко водка. Това ще му даде малко пикантност. Малко искра. Като се замисля, с много водка ще стане още по-добре.

— Но аз го обичкам! — проплака Жулиета.

— Е, добре тогава, стой си тук — каза Гленда. — Целували ли сте се изобщо.

— Не! Той все не стига до там.

— Може да е един от онези господа, които не харесват жени — обади се превзето Пепе.

— Ние ще се оправим и без твоето съдействие — скастри го Гленда.

— Ама с’а, с някои други като Скапания Джони, шъ си скапя коляното от ритане, а Трев е просто… любезен, и толкова.

— Виж, знам, че ми каза да не се меся, и знам, че навремето съм бил страшен грешник и се надявам да си остана такъв, обаче съм обиколил повече къщи от пощальон, така че причината за тази прецаквация ми е ясна — предложи услугите си Пепе. — Стига му умозрението на него да види, че тя е толкова прекрасна, че би трябвало да я нарисуват застанала на някоя голяма мида някъде без горни дрехи, а разни необяснимо откъде пръкнали се дебели розови бебчета да хвъркат навсякъде наоколо, докато той има само, каквото е научил на улицата. Сиреч, безнадеждно е, нали? Той няма никакъв шанс и си го знае, дори ако още не знае, че го знае.

— Ми че аз шъ си го цункам, ако си поиска и хич няма да го ритам в онуйката — възрази Жулиета.

— Сама се оправяй — каза й Гленда. — Аз не мога да се оправя вместо теб. Ако се бях опитала, така щях да го наредя, че всичко съвсем ще се оплеска.

— Но… — започна Жулиета.

— Не, дотук с приказките — отсече Гленда. — Заминавай и си купи всякакви готини неща. Парите са си твои. А ако ти не се грижиш добре за нея, господин Пепе, коляното ще е само за загрявка.

Пепе кимна и много нежно помъкна Жулиета навън по каменните стъпала.

И какво щях да правя сега, ако бяхме в любовен роман? — запита се Гленда, когато стъпките им заглъхнаха в далечината. Тя беше станала голям експерт по въпроса какво да се прави, ако си в любовен роман, въпреки че едно от нещата, които доста я дразнеха в любовните романи, както тя вече беше споделила на Треперко, беше, че в тях никой нищо не готвеше. Че то в крайна сметка готвенето си е важно нещо. Толкова ли не могат да изкарат някой баничарска серия? Никак ли не може да има роман под заглавието „Гордост и козунаци“? Или поне някой друг съвет как да се правят вълшебни сладки нямаше да дойде зле, пък и с продълженията ще е от лесно по-лесно. Много повече щеше да й хареса ако, представете си, дори и любовниците понякога попадаха в кухнята на живота. Така щеше да има поне някакво признание, че хората в действителност се хранят.

Някъде в този момент тя разбра, и то цялото й тяло разбра, че е на път да изригне в потоп от сълзи. Вместо това се зае да мете. След което изчисти пещите. Тя винаги ги оставяше блестящи, но това не беше причина да не ги измие отново. Със стара четка за зъби изчегърта дребни остатъци мръсотия от разни трудни ъгълчета, изстърга всички гърнета с фин пясък, изпразни пепелта, преся жаравата, изми пода, върза две метли една за друга, за да разкара дългогодишните паяжини по високия таван и пак затърка пода докато сапунена вода не протече по каменните стъпала и не отми следите от стъпки.

Ах да, остана още едно нещо. В ледницата беше останало малко аншоа. Тя стопли една-две и ги занесе до големия котел на тринога в ъгъла на кухнята, където снощи беше написала с тебешир „Не Пипай“. Свали капака и надзърна в дълбините му. Ракът, който Достовера Влачишлепова й беше дала снощи, което сега й се струваше страшно отдавна, й помаха с очи.

— Чудя се, какво ли щеше да стане, ако не бях похлупила котела? — рече тя. — Интересно, колко ли бързо се учат раците?

Тя му пусна разкашканата аншоа, ракът я изгледа накриво, но изглежда я одобри. Свършила с това, тя застана посред кухнята и се огледа за още нещо за чистене. Черното желязо нямаше как да блесне, но всяка повърхност беше изтъркана и подсушена. Колкото до чиниите, човек направо можеше да яде от тях. Трябва ли да се свърши една работа както трябва, свърши си я сама. Версията на Жулиета за чистене беше почти божествена, сиреч непредсказуема, непостижима за човешки ум и много рядко срещана.

Нещо докосна косата й. Тя разсеяно го отмахна и установи, че държи в пръстите си черно перо. Тези отвратителни твари в тръбите. Някой трябваше накрая да направи нещо относно тях. Тя взе най-голямата си метла и потропа по една тръба.

— Махайте се! Да ви няма тук! — викна тя.

Някъде от тъмнината се дочу дращене и приглушено „Оук! Оук!“

— Моля, госпо’ице — разнесе се още един глас и тя видя надолу по стъпалата безформеното лице на… Как му беше името? А, да.

— Добро утро, господин Цимент — поздрави трола тя.

Не можа да не обърне внимание на кафявите лекета от покапало под носа му.

— Ненъм къде е гу’син Трев — обяви Цимент.

— Цяла сутрин не съм го мярвала — каза Гленда.

— Ненъм къде е гу’син Трев — повтори тролът, този път по-силно.

— За какво ти трябва? — зачуди се Гленда, защото доколкото знаеше тя, свещоливницата си вървеше сама: казваш на Цимент да оклепва свещи и той оклепва свещи, докато не му свършат свещите.

— Гус’ин Лут болен — поясни Цимент. — Ненъм къде е гу’син Трев.

— Веднага ме заведи при господин Лут! — нареди му Гленда.

* * *

Малко е жестоко да наречеш някого дивак, но хората, които живееха и работеха в свещоливницата пасваха на думата перфектно. Диви си бяха. Ако ги мернеш, където и да е другаде из лабиринтите на подземията, винаги ще бързат нанякъде присвити, но през повечето време те само работеха, спяха и някак оставаха живи. Лут беше легнал на вехт дюшек, плътно обгърнал се с ръце. Гленда го погледна веднъж и се обърна към трола:

— Върви да намериш господин Трев.

— Ненъм къде е гу’син Трев — каза тролът.

— Продължавай да търсиш!

Тя коленичи до Лут. В очите му се виждаше само бялото.

— Господин Лут, можеш ли да ме чуеш?

Той като че ли се събуди.

— Трябва да бягате — продума той. — Много ще е опасно. Вратата ще се отвори.

— Каква врата? — тя се опита да говори бодро и огледа диваците, които се бяха вперили в нея в кротък ужас. — Някой от вас може ли да намери нещо, с което да го завием?

Само от въпроса те панически избягаха от стаята.

— Видях вратата, значи тя пак ще се отвори — каза Лут.

— Аз не виждам никаква врата, господин Лут — съобщи му Гленда и се огледа.

Очите на Лут се отвориха широко.

— Тя е в главата ми.

В свещоливницата няма такова нещо като уединение. Тя беше просто разширение на един дълъг, безкраен коридор. Хора постоянно минаваха покрай тях.

— Мисля, че си се преуморил, господин Лут — заговори му Гленда. — Претрепваш се от работа по цял ден, поболяваш се от тревоги. Имаш нужда от почивка.

За нейна изненада един от диваците се върна понесъл одеяло, доста обширни части от което все още можеха да се огъват. Тя тъкмо го зави с него, когато пристигна Трев. Който нямаше избор по въпроса за пристигането, тъй като Цимент го мъкнеше за яката. Трев погледна Лут и след това Гленда:

— Какво му е?

— Не знам — тя вдигна пръст до главата си и го завъртя в универсалния жест значещ „побъркал се е“.

— Трябва да си вървите. Ще стане много опасно — проплака Лут.

— Моля те, кажи ни, какво става — заувещава го Гленда. — Моля те, кажи ми.

— Не мога — отвърна Лут. — Не мога да изрека думите.

— Значи има думи, които не искаш да кажеш? — включи се Трев.

— Думи, които не искат да бъдат казани. Силни думи.

— Ние не можем ли да помогнем? — настояваше Гленда.

— Болен ли си? — попита Трев.

— Не, господин Трев. Тази сутрин нормално си изпразних червата — това беше проблясък от стария Лут: точен, но леко чудат.

— Болен в главата ли? — изтръгна се от отчаянието на Гленда.

— Да. В главата — съгласи се Лут. — Мрак. Врати. Не мога да ви кажа.

— Има ли някой, който да може да лекува от такава болест?

Лут някое време помълча, след което призна:

— Да. Трябва да ми намерите философ обучен в Юбервалд. Те помагат на мислите да се изправят.

— Това ли беше каквото направи с Трев? — сети се Гленда. — Ти му каза, какво мисли за баща си и прочее и това много го успокои, нали така, Трев?

— Да, така беше — съгласи се Трев, — но няма що да ми го натякваш така. Вярно, помогна. Не може ли някой да те хипнотизира? — обърна се той към Лут. — Веднъж видях един в цирка, та той само като размаха пред хората лъскавия си часовник и глей ги само какво ще направят. Дори като кучета лаеха.

— Да. Хипнозата е важна част от философията — каза Лут. — Тя помага да се отпусне пациентът, така че да може да си чуе мислите.

— Ето значи — ободри се Гленда. — Защо не опиташ да си го направиш сам? Все ще ми се намери нещо лъскаво за размахване.

Трев извади от джоба си любимата си консервена кутия:

— Та-да-дан. А май ще ми се намери и малко връв.

— Много добре, но аз няма да съм в състояние да си задам правилните въпроси, защото ще съм под хипноза. А начинът на задаване на въпросите е много важен — изтъкна Лут.

— Сетих се — възкликна Трев. — Аз ще ти кажа сам да си зададеш правилните въпроси. Ти щеше да знаеш, кои въпроси да питаш, ако беше за някой друг, нали?

— Да, господин Трев.

— Ти нямаше нужда да хипнотизираш Трев — напомни му Гленда.

— Да, но неговите мисли бяха съвсем близо до повърхността. Опасявам се, че моите няма да са толкова леснодостъпни.

— Наистина ли може да бъдеш хипнотизиран сам да си зададеш правилните въпроси?

— Във „Вратите на заблудата“^[51] Фусбиндер съобщава за метод за самохипноза — замисли се Лут. — Евентуално е възможно… — гласът му заглъхна посред изречението.

— Ами да почваме тогава — каза Трев. — По-добре бързо да мине, отколкото да се минеш, както казваше баба ми.

— Мисля, че идеята не е чак толкова добра.

— На мен хич не ми навреди — окуражи го Трев.

— Нещата, които не знам… Нещата, които не знам… — замърмори Лут.

— Какво за тях? — попита Гленда.

— Нещата, които не знам… — повтори Лут. — Мисля, че са зад вратата, защото ги затворих там, защото мисля, че изобщо не искам да ги знам.

— Значи трябва да разбереш, какво не искаш да знаеш?

— Да.

— Добре де, колко по-зле може да стане? — подметна Трев.

— Много по-зле — отговори Лут.

— А какво щеше да ми кажеш, ако проблемът беше мой? — запита го Гленда. — Искам истината, и то веднага.

— Ами — позапъна се Лут. — Мисля, че щях да кажа, че трябва да погледнеш зад вратата и да се изправиш лице в лице с нещата, които не искаш да знаеш, така че да можем да се изправим срещу тях заедно. Това определено би бил съветът на Фон Кладпол в „Doppelte Beruhrungsempfindung“^[52]. В действителност правенето на това ще е почти фундаментална част от анализа на скритата мисъл.

— Е, тогава… — Гленда отстъпи крачка назад.

— Но какво лошо изобщо би могло да се намери в главата ви, госпожице Гленда? — съумя да прояви галантност дори и в зловонната обстановка на свещоливницата Лут.

— О, има туй-онуй — каза Гленда. — Няма как да си изживееш живота, без да ти се насъбере нещичко.

— Аз имах сънища в нощта — сподели Лут.

— О, на всеки му се случват лоши сънища — зауспокоява го Гленда.

— Тези бяха повече от сънища. — Лут разгъна ръцете си и вдигна едната да я видят.

Трев подсвирна.

— Ох — каза Гленда, след което добави. — Такива ли трябва да са?

— Нямам представа — отговори Лут.

— Боли ли?

— Не.

— Е, може па тея неща да стават като порасне гоблинът — предположи Трев.

— Да, може да им трябват остри нокти — вметна Гленда.

— Вчера беше прекрасно — въздъхна Лут. — Бях част от отбора. Отборът беше до мен. Бях щастлив. А сега…

Трев извади някакъв разнищен канап и го върза за очуканата, но бляскава консервена кутия.

— Май шъ трябва да я видиш тая работа.

— Може и да бъркам нещо — поде Гленда, — но ако не искаш да знаеш, какви са тези неща, дето не искаш да ги знаеш, това значи, че ще се трупат все повече неща, които не искаш да знаеш, а така, струва ми се, рано или късно, ако продължи все така, всичко в главата ти ще се срине в тази яма.

— Има нещо в това, което казвате — призна неохотно Лут.

— Тогава ми помогни да го пренесем на леглото — каза Трев. — Трябва ли да се поти така?

— Надали — намръщи се Гленда.

— Ще ми е по-добре, ако ме оковете във вериги — изръси Лут.

— Какво? Откъде ти хрумна, че ще направим такова нещо? — сащиса се Гленда.

— Мисля, че трябва да вземете предпазни мерки. Някои неща се просмукват изпод вратата. Може да са лоши.

Гленда хвърли един поглед на ноктите. Бяха лъскаво черни и, посвоему, доста спретнати, но беше трудно да си ги представиш използвани за рисуване на картина или за готвене на омлет. Бяха си бойни нокти, за бой, нали така? Но това все пак беше г-н Лут. Дори и с бойни нокти пак си беше г-н Лут.

— Шъ почваме ли вече? — подкани ги Трев.

— Настоявам на веригите — заупорства Лут. — Има какви ли не железа в стария склад четири врати от тук. В него видях и вериги. Моля ви, побързайте.

Гленда автоматично пак погледна ноктите и забеляза, че са се удължили.

— Да, Трев, побързай, моля те — съгласи се тя.

Трев последва погледа й и каза жизнерадостно:

— Шъ ида и шъ се върна, без изобщо да се усетите.

И наистина, не му отне и две минути, само се чу как дрънчат веригите докато ги мъкне по коридора.

Гленда едва сдържаше сълзите си от шантавостта на цялата тази работа. Лут си лежеше все така, втренчен в тавана, когато го вдигнаха, сложиха го на кушетката и го увиха внимателно с веригите.

— Има катинари, но няма ключове. Мога да ги затворя, но няма да мога да ги отворя.

— Затворете ги — поиска Лут.

Гленда много рядко плачеше и сега се мъчеше да не го прави.

— Май не трябва да го правим това — каза тя. — Не и тук, в свещоливницата. Хората гледат.

— Моля ви, размахайте махалото, господин Трев, — не й обърна внимание Лут.

Трев сви рамене и се подчини.

— А сега започнете да ми казвате, че ми се доспива, господин Трев — проинструктира го Лут.

Трев прочисти гърлото си размахвайки напред-назад лъскавата тенекийка:

— Страшно ти се доспива. Спи ти се, та две не виждаш.

— Добре. Извънредно ми се доспива — одобри морно Лут. — А сега, трябва да ми кажете да се самоанализирам.

— Какво значи това? — попита рязко Гленда, която винаги беше нащрек за опасни думи.

— Извинявайте — смути се Лут. — Имах предвид, помогнете ми да изследвам детайлно собствения си ум посредством въпроси и отговори.

— Но аз не зная к’ви въпроси да питам — обърка се Трев.

— Аз знам какви — каза търпеливо Лут. — Обаче трябва да ме инструктирате да го направя.

Трев сви рамене.

— Господин Лут, трябва да разбереш, какво не е наред с господин Лут — каза той.

— О, да — тонът на Лут леко се промени. — Удопно ли сте се разполошили, господин Лут? Да, благодаря ви. Веригите почти не ме стягат. Отлитшно. А сега, раскашете ми за майка ви, господин Лут. Запознат съм с понятието, но не си спомням някога да съм имал майка. Все пак благодаря ви, че попитахте.

И така започна монологичният диалог. Останалите двама седнаха на каменните стъпала, а тихият му глас разнищваше ли разнищваше себе си и стигна до:

— Така знатши, библиотеката. Има ли нещо в библиотеката, господин Лут?

— В библиотеката има много книги.

— Какво още има ф библиотеката, господин Лут?

— В библиотеката има много столове и рафтове.

— Какво още има ф библиотеката, за което вие не шелаете да ми кашете, господин Лут?

Всички зачакаха. Накрая гласът си призна:

— В библиотеката има шкаф.

— Има ли нещо особено за този шкаф, господин Лут?

Още една пауза, още веднъж треперливият глас каза:

— Не бива да отварям шкафа.

— Защо половината от него приказва като някой от Юбервалд — обърна се към Трев Гленда, забравяйки за поразително острия му слух.

— Въпроси зададени с лек юбервалдски акцент при този вид беседи очевидно помагат на пациента да се отпусне по-добре — обясни Лут. — А сега, ще ви бъда благодарен, ако не прекалявате с прекъсфанията.

— Извинявай — смути се Гленда.

— Няма нищо. И така, защо не бива да отфаряте шкафа, господин Лут?

— Защото обещах на Милейди да не отварям шкафа.

— А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?

— Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.

— А вие отфорихте ли шкафа, господин Лут?

Този път последва много по-дълга пауза.

— Аз обещах на Милейди да не отварям шкафа.

— Много ли неща наутшихте в замъка, господин Лут?

— Много неща.

— Наутшихте ли, как се правят шперцове, господин Лут?

— Да.

— Къде е фратата сега, господин Лут?

— Пред мен.

— Вие отфорихте фратата, господин Лут. Мислите, ше не сте я отфорил, но сте я отфорил. А сега е много вашно отново да я отфорите.

— Но онова зад вратата е лошо!

Двамата подслушвачи се напрегнаха.

— Нищо не е лошо. Изобщо нищо не е лошо. Ф миналото вие отфорихте фратата с детинска глупост. Сега, за да разберете фратата, трябва да я отфорите с мъдростта на възрастен. Отфорете фратата, господин Лут и аз ще фляза заедно с вас.

— Но аз вече нямам шперцове.

— Остафете това на природата, господин Лут.

Гленда потръпна. Трябва да беше от нейното въображение, но те като че ли вече не бяха в свещоливницата.

* * *

Пред Лут се простираше коридор. Струваше му се, сякаш всичко по него чезне. Вериги, дрехи, плът, мисли. Остана само коридорът и, витаещ някъде пред него, шкафът. Вратите му бяха стъклени. Светлина проблясваше по кантовете. Той повдигна ръка и удължи нокътя си. Който преряза дърво и стъкло, сякаш бяха въздух. В шкафа имаше една полица, на която имаше една книга. Заглавието й беше със сребърни букви, а самата тя беше прикована със стоманена верига. Която този път също му беше много по-лесно да строши, отколкото предишния път. Той седна на стол, който не беше там преди той да седне и зачете книгата. Тя се казваше „ОРК“.

* * *

Когато се разнесе писъкът, той не дойде от Лут, а отгоре, от плетеницата от тръби. Кльощава жена в черна роба, сигурно вещица, както си помисли Гленда шокирана от внезапността, скочи отгоре на каменния под и се огледа като котка.

Не, по-скоро като птица, помисли си Гленда. Някак отсечено.

И тогава тя си отвори устата и изпищя:

— Оук! Оук! Тревога! Тревога! Пази се! Пази се!

Тя се хвърли към леглото, но Трев се изпречи на пътя й.

— Глупав! Оркът ще ти изпие очите!

И изведнъж те станаха дует. Още една такава твар се спусна обвита в сумрака на нещо, което можеше да е плющящ плащ, а можеше да е и крило. Те не спираха да се движат, всяка в различна посока, мъчейки се да се доберат до кушетката.

— Не се плааашете — изкряска една от тях. — Ние сме на ваааша страна. Тук сме за ваша защита.

Гленда, изтръпнала от шока, някак успя да стане. И скръсти ръце пред гърдите си. Винаги се чувстваше по-добре като направи така.

— Кои си мислите, че сте вие… да ми скачате така от тавана и да крещите на хората? И да ми ръсите пера. Това е отвратително. Ами че тук се… наблизо се приготвя храна.

— Ъхъ, чупката — обади се и Трев.

— Каза ли им го — измърмори Гленда от ъгълчето на устата си. — Как ли се сети?

— Не разбирате — изкряска едно от съществата. — В голяма опасност сте! Оук!

— От вас ли? — опъна им се Гленда.

— От този орк — уточни тварта.

И последната й дума беше крясък: „Оук!“

* * *

В сумрака пред отворения шкаф душата на Лут обърна поредната страница. Усети някого зад рамото си, обърна се и се взря в лицето на Милейди.

— Защо ми казахте да не отварям книгата, Милейди?

— Защото исках да я прочетеш — дочу се глас. — Трябваше сам да откриеш истината. Всички така откриваме истината.

— А ако истината е ужасна?

— Мисля, че знаеш отговора на този въпрос, Лут — отговори гласът на Милейди.

— Отговорът е, че ужасна или не, това е истината — рече Лут.

— И какво тогава? — подпита гласът, като на учител окуражаващ обещаващ ученик.

— И тогава истината може да бъде променена — каза Лут.

* * *

— Господин Лут е гоблин — заяви Трев.

— Да бе, нали — отвърна тварта и думите и прозвучаха невероятно екзотично като за някой, чието лице все повече прилича на птиче.

— Ако запищя, много хора ще довтасат начаса — заплаши ги Гленда.

— И какво ще направят после? — подпита тварта.

И какво ще направят после? — помисли си и Гленда. Ами ще се мотаят наоколо, ще питат „Какво става, бе хора?“ и изобщо ще задават същите въпроси като нас сега. Тя пак се измести, когато една от гадините се опита да се докопа до кушетката.

— Оркът ще убива — каза трети глас и още едно от съществата се приземи почти право пред лицето на Гленда. Дъхът й вонеше на леш.

— Господин Лут е добър и любезен и никога не е наранил никого — защити го Гленда.

— Който не си го е заслужавал — добави припряно Трев.

— Но сега оркът знае, че е орк — възрази тварта.

Сега и трите се въртяха напред-назад в страховит танц.

— Комай не ви е разрешено да ни пипате — забеляза Трев. — Мисля, че наистина не можете.

Изведнъж той седна до лежащия Лут и дръпна и Гленда да седне до него.

— Мисля, че си имате правила — каза Трев.

Сновящите фигури внезапно спряха. Това някак си беше по-страшно и от движението. Те просто си стояха застинали като статуи.

— Имат нокти отзад на краката — каза тихичко Гленда. — Виждам им ноктите.

— Шипове — поправи я Трев.

— Какви ги говориш?

— На тея големите нокти им викат шипове. Нокти са тея отпред, с които си хващат плячката. Хората все го объркват.

— Само ти не — заяде се Гленда. — Ти така изведнъж ни се оказа егати великия експерт по ужасни птицеподобни твари.

— Какво да правя. Понякога просто ти се набива нещо в тиквата — оправда се Трев.

— Тук сме, за да ви защитаваме — каза една от тварите.

— Нямаме нужда някой да ни защитава от господин Лут! Той ни е приятел — заяви Гленда.

— Колко още приятели с такива нокти имате?

— Че от какво може да се страхуваме тук, в Невиждания Университет, с неговите грамадни дебели яки стени, и който е направо бъкан с могъщи магьосници?

Една от жените протегна врата си, докато лицето й не се доближи на няколко пръста от това на Трев:

— От това, че тук има орк.

Раздрънча се верига. Лут се беше поразмърдал.

— Бачкате за някого нали? — продължи да им се репчи Трев. — Главичките ви са едни такива мънички. Нема как да имате достатъчно мозък сами да го измислите това. Магьосниците знаят ли, че сте тук, а?

Гленда изпищя. Досега никога не беше пищяла, не и като хората, от самите дълбини на ужаса си. Порязването на пръст като не внимаваш с ножа не се брои, а и е почти сигурно, че не може да докара такъв пронизителен вопъл. Писъкът отекна по коридорите, отрази се в мазетата, а криптите зазвънтяха от резонанса^[53].

Гленда изпищя за втори път и, понеже дробовете й вече бяха загрели, този път излезе още по-силно. И от двете страни се дочуха забързани стъпки.

Което беше успокояващо.

Не толкова успокояващо беше, че се чу издрънчаване и приплъзване на метал, което подсказваше, че се е строшила една верига.

Тварите незабавно изпаднаха в паника, мъчейки се едновременно да размахат криле. Бяха непохватни като чапли и си пречеха една на друга.

— И да не се връщате! — викна тя след тях, докато изчезваха в мрака, след което се обърна с разтуптяно сърце към Трев. — Какво ли е орк?

— Ненъм. Мислех, че е няк’ъв караконджул от старите приказки.

— Ами тези хвърковатите какво бяха?

— Знам, шъ кажеш, че е тъпо — каза Трев, — но мярнахме една от тях снощи, а той май мисли, че са, такова… приятели.

Месари, хлебари, лакеи и блюстители надойдоха бегом от тъмните коридори, в това число Блюстител Нобс (без роднинска връзка), който необяснимо защо носеше само официалната си шапка, фланелка и шорти, твърде къси и твърде прилепнали като за мъж с габаритите на Блюстител Нобс (без роднинска връзка). Той хвърли един поглед на Гленда и се втренчи в Трев. Хора от рода на Трев според Блюстител Нобс (без роднинска връзка) автоматично се брояха за врагове.

— Ти ли пищя? Какво става тук? — ревна той.

— Извинявайте, направих аз едно неприлично предложение — заоправдава се Трев и погледна Гленда с изражение молещо я: „Измъкни ме от тая каша“.

— Ами то май моята моминска свенливост излезе изпод контрол — обясни се тя, проклинайки го с поглед.

— Доста странно предложение ще да е било — обади се един хлебар, който май смяташе, че една особено дълга франзела е подходящо бойно оръжие, но сега той се подхилваше, а в подхилването нямаше нищо лошо.

Ако ни се размине с нищо по-тежко от хилене и майтапи, всички ще сме доволни, помисли си Гленда. Впоследствие ще ни дойде тежичко, но все пак по-добре така, отколкото иначе.

— Да, ама що е прикован тоя тип за леглото? — попита блюстителят.

— Да бе, що за неприлични предложения вървят тук, а? — добави хлебарят, който явно се забавляваше.

Преди да свърши всичко това, май ще убия все някого, може и сама себе си, мина през ума на Гленда.

— Ама това не е ли господин Лут? — вгледа се блюстителят, — но на нас след пет минути ни започва тренировката.

Иззад Гленда и Трев пак се чу дрънчене и гласът на Лут заговори:

— Не се безпокой, Алфонс, аз често го правя този номер. Динамично напрежение, нали знаеш, за оформяне на мускули.

— Алфонс? — хлебарят погледна невярващо блюстителя. — А аз си мислех, че се казваш Алфред, накратко Алф. А пък Алфонс е куирмско име, ако изобщо съм чувал куирмски. Ти не си от там нали?

Това последното беше също толкова обвинение, колкото и въпрос.

— Че какво му е лошото на това Алф да е накратко от Алфонс? — попита блюстителят.

Той имаше много едри ръце, които можеха да затруднят на канадска борба дори и Муструм Ридкъли. Освен това ушите му започнаха да почервеняват, което никога не е добър знак при мъж с неговите габарити.

— А, аз изобщо не съм казвал, че не е хубаво името — хлебарят със закъснение вдигна франзелата, — но никога нямаше да се сетя, че си Алфонс. Което показва, че човек никога не знае.

— Аз съм орк — съобщи им тихо Лут.

— Всъщност то Алфонс си е доста добро име — продължаваше хлебарят. — Това „фонс“ малко го разваля, но „Алф“ много си ми харесва — той се сепна и се обърна към Лут. — Какво искаш да кажеш с това „орк“?

— Орк — повтори Лут.

А някъде от далечните тръби за централното отопление някой изкряска:

— Оук! Оук!

— Остави ги тея глупости, в наше време вече няма орки. Всичките ги изтребиха преди стотици години. Четох някъде, че било страшно трудно да ги убиеш — намеси се един лакей.

— Последната част от изказването ви е по същество правилна — каза Лут, все така прикован към леглото. — Въпреки това, фактът е, че аз съм орк.

Гленда погледна надолу към него:

— Ти ми каза, че си гоблин, господин Лут. Ти ми каза, че си гоблин.

— Бях дезинформиран — отвърна Лут. — Знам, че съм орк. Мисля, че винаги съм знаел, че съм орк. Отворих вратата, прочетох книгата, знам истината за душата си и съм орк, само че по неясна причина съм орк изпитващ страшна нужда да си запали пура.

— Но те нали бяха, такова, онези грамадните ужасни чудовища, които почнат ли да се бият, не спират, и които така, на игра, ще си откъснат собствената ръка, за да я използват като оръжие — възкликна блюстител Нобс (без роднинска връзка). — Имаше една статия за тях в „Лъкове и муниция“.

Всички очи се втренчиха в ръцете на Лут.

— Несъмнено така е отсъдила историята — започна Лут и вдигна поглед към Гленда. — Съжалявам. Проявих непослушание, като всички, разбирате ли. Шнуцентинтъл твърди същото в книгата си „Подчинението на неподчинението“. Та значи, аз се зачудих, какво ли има в шкафа. А вече имах известен опит с шперцове. Отворих шкафа, прочетох книгата и… — веригите му издрънчаха, когато той се понамести. — Проявих неподчинение. Мисля, че всеки го прави. Много ни бива да крием от себе си това, което не искаме да знаем. Повярвайте ми, много бях добър в прикриването на това нещо от себе си. Но то, нали разбирате, се просмуква, в сънища и подобно, само като си смъкнеш гарда. Аз съм орк. В това няма никакво съмнение.

— Е, добре тогава, като си орк, нали така, е тогава защо в момента не ми откъсваш главата? — попита блюстител Нобс (без роднинска връзка).

— Вие това ли бихте искали? — отвърна Лут.

— Е, не, като го казваш така, не!

— Голямо важно — избухна Трев. — То това без друго си е прастара история. В наши дни в града не можеш да се разминеш от вампири. И още е бъкано с тролове, големи и зомбита, а хората просто си ги зяпат и нищо. На кой му дреме, к’во е ставало преди сто години и кусур?

— Чакай малко. Чакай малко — намеси се лакеят. — Той не ти къса главата, щото е вързан с вериги.

— Ех, защо ти беше да ни караш да те връзваме? — въздъхна Гленда.

— За да не откъсна главата на някого. Аз подозирах, каква е истината, макар и да не знаех, какво подозирах. Или поне ми се струва, че такъв е бил механизмът.

— Та значи не можеш да се измъкнеш и да почнеш да ни разкъсваш крайник по крайник — дълбаеше въпроса блюстител Нобс (без роднинска връзка). — Без да обиждам никого, но значи ли това, че няма да ни тренираш?

— Съжалявам — отвърна Лут, — но, както виждате, аз съм донякъде възпрепятстван.

— Абе вие всички ли изкукахте? — изненадващо това дойде от устата на Жулиета, застанала в коридора. — Та той е Лут. Той си бачка тук, прави свещи и такова. Виждам го по цял ден, ама никога не съм го видяла да влачи нечий крак нито пък глава. И той си обича ритни-топката!

На Гленда й се стори, че направо чу как претуптя сърцето на Трев. Тя се втурна към момичето.

— Нали ти казах да си вървиш — просъска и тя.

— Ми аз се върнах да разправя сичко на Трев. Че той нали ми писа толкова готино стихче.

— Тя има право — обади се един мъж в месарска престилка. — Колкото пъти съм го виждал да ходи къде ли не, нито веднъж не е носил никакви крайници.

— Вярно си е — потвърди и хлебарят. — И изобщо той нали направи всичките тези хубави свещи за банкета снощи? Това на мен не ми прилича много на оркска работа.

— Освен това — включи се блюстител Нобс (без роднинска връзка) — той ни водеше тренировката вчера и нито веднъж не каза „Давайте момчета, откъснете им главите“.

— О, да — забеляза лакеят, който според Гленда направо си го просеше. — Хората не късат глави, за разлика от орките.

От далечината се върна като ехо: „Оук! Оук!“

— Той ни учеше такива неща, за които изобщо няма да се сетите — разказваше блюстителят — като да играем със завързани очи. Страшна работа. Не ритни-топка, а направо някаква философия, ама си е страхотна работа.

— Тактическата мисъл и бойният анализ са част от личната нагласа при орка — информира ги Лут.

— Видяхте ли! Никой, който си е нагласил лицето с грим, няма да вземе да ти къса главата, нали?

— Ей, ти бившата ми жена не си ли виждал? — възрази хлебарят.

— Е, да кажем тогава, че ако ти си си нагласил лицето — коригира се за всеобщо забавление месарят. — Едно е да си орк, друго е да си смешен.

Гленда погледна Лут. Той плачеше.

— Приятели мои, благодаря ви за вашето доверие към мен — трогна се той.

— Ами как, нали знаеш, ти нали си, такова, част от отбора — усмивката на блюстител Нобс (без роднинска връзка) почти успя да прикрие притеснението му.

— Благодаря ви, господин Нобс, това значи много за мен — каза Лут и се изправи.

И се получи доста сложно движение.

В паметта на Гленда то остана завинаги като един вид забавен кадър с пръсващи се вериги и цепещо се дърво, и Лут изправящ се сякаш го удържаха само паяжини. Звена от вериги се разхвърчаха и затрополиха по стената. Катинарите се строшиха. Колкото до кревата, от него надали останаха и две парчета вързани заедно. Той падна на пода като куп разпалки.

— БЯГАЙТЕ, ХОРА!

За да се разбере, кой от тях го каза пръв, щеше да трябва някакъв много специален микрометър, но пък блъсканицата по коридора започна незабавно и беше повече от много бърза.

— А аз тъкмо почвах да си мисля, че сичко потръгна идеално — промълви Трев след няколко секунди мълчание.

— Тези жени — поинтересува се Гленда — те какви бяха?

Лут стоеше унило посред разрухата; къс верига се плъзна надолу по него като змия и падна на каменните плочи.

— Те ли? — заговори той без емоция и с равна интонация. — Те са Малките сестрички на Непрекъснатото Движение. От Ефеб са. Мисля, че наименованието на вида им е фурии. Струва ми се, че Милейди ги е изпратила за в случай, че се опитам да нараня някого.

— Но ти не си наранил никого — изтъкна Гленда.

— Те обаче избягаха — продължи Лут — защото аз съм каквото съм.

— Да, но те, нали разбираш, са обикновени хора — опита се да го успокои Гленда. — Те са…

— Тъпанари — завърши Трев.

Лут се обърна и тръгна по другата страна на коридора подритвайки парчета дърво и звена от вериги.

— Но светът е пълен с обикновени хора.

— Не може да го оставите да си тръгне така — заговори Жулиета. — Просто не може. Глейте го! Се едно са го подритнали.

— Аз съм му шефа, само аз може да го подритвам — запени се и Трев.

Гленда хвана Трев за ръката:

— Не, аз ще се оправя с това. А сега ме слушай внимателно, Тревър Младонадеждов, въпреки всичките ти простотии, ти си свястно момче и затуй чуй ме сега внимателно: Виждаш ли Жулиета? Познаваш я, нали работи в кухнята. Ти и написа чудно стихотворение, нали? Чул ли си за Въгленяшка? Всеки е чувал за Въгленяшка. Е, та значи ти няма да вземеш първо място по това да си Прекрасния принц, но сигурно има и много по-лоши.

— Какви ги дрънкаш? — избухна Трев.

— Жулиета скоро ще заминава, нали така, Жу?

Жулиета беше ококорила очи:

— Ми аз, такова…

— И това е, защото тя е онова момиче от вестниците.

— Какво, лъскавата джуджешка ли? С брадата?

— Тя е! — потвърди Гленда. — Тя си тръгва с цирка, е, добре де, нали ме разбираш. Тръгва си с модното ревю.

— Но тя си няма брада — все още не се беше освестил Трев.

Жулиета се изчерви, бръкна в престилката си и за изненада на Гленда извади брадата си.

— Те ми я дадоха за спомен — изкиска се нервно тя.

— Добре — пак все думата Гленда. — Ти каза, че го обичаш. Трев, не знам дали ти я обичаш или не, така че що не вземеш да решиш. И двамата сте възрастни хора, е, за такива се броите поне, така че най-добре се разберете сами, щото не виждам тук да се мотае никаква фея кръстница. Колкото до господин Лут, той си няма никого.

— Тя ще заминава от града? — почна бавно да загрява мъжкият ум на Трев.

— О, да. И то за доста време, струва ми се — потвърди Гленда.

И внимателно загледа лицето му. Ти не си се претрепал от учене, Тревър Младонадеждов, и не си отварял и една книга през живота си, но ти си разумен и не може да не знаеш, че има правилен и грешен начин да отговориш на това, което ти казах току-що.

Тя видя високоскоростните промени в ъгълчетата на очите му, докато той мислеше и накрая той каза:

— Ми хубаво тогава. Тя нали се за такова нещо си мечтаеше. Много се радвам за нея.

Ах ти, хитро копеле такова, улучи отговора, помисли си Гленда. Изобщо не личи да мислиш за себе си, щото знаеш, че хич нямаше да си поплювам, ако беше. А пък кой знае, може и да си искрен. Всъщност, небесата да са ми на помощ, аз мисля, че си, но по-скоро сама ще си извадя зъбите, отколкото да ти го призная.

— Тя си пада по теб, а ти по нея, а аз направих куп тъпи грешки. Вие двамата се разберете, какво точно искате. А сега, ако бях на ваше място, щях да хукна да бягам, та да не би някой да ме изпревари. И може ли да ти дам един акъл от мен, Трев? Не бъди разумен, а умен.

Трев хвана Гленда за раменете и я целуна по двете бузи:

— А това умно ли беше или разумно?

— Я се разкарай, Трев Младонадеждов! — каза тя отблъсквайки го с надеждата, че няма да я забележи как се е изчервила. — А сега отивам да видя, къде се е дянал господин Лут.

— Аз знам, къде се е дянал — каза Трев.

— Аз си мислих, че току-що ви казах на вас двамата да се махате и да живеете щастливо до края на дните си — укори го Гленда.

— Да, ама без мен нема да го намериш — възрази Трев. — Извинявай, Гленда, ама той е и наш приятел.

— Що не викнем някого? — обади се Жулиета.

— И какво ще направят? — сряза я Гленда. — Ще стане същото като с онази предишната пасмина. Ще се офлянкват с надеждата, че на някой друг ще му хрумне нещо. Както и да е — добави тя — аз съм сигурна, че магьосниците горе знаят всичко за него. О, да, обзалагам се, че знаят.