Тери Пратчет
Академик Невиждан (11)

— Е, не беше чак толкова зле, нали? — каза Гленда, когато светлините на града се увеличиха.

— Тате шъ се поболее от притеснение — провеси нос Гленда.

— Ще си помисли, че си с мен.

Трев се беше умълчал. Съгласно уличните закони беше извънредно позорно да се покажеш пред момичето, което искаш да ти е гадже, че си от онзи вид мъже, които с лекота могат да се сторят на другите, сякаш нямало да им стиска да халосат някого по главата с парче олово, нищо че май никой не беше забелязал този срам.

— Отпред май има проблем — подвикна през рамо водачът. — Ланкърския експрес не е заминал.

Не се виждаше нищо друго, освен факли и фенери ярко осветяващи голям хан извън градските порти, където бяха спрени няколко карети. Като наближиха, кочияшът подвикна на един от кльощавите, кривокраки мъже с вид на порове, каквито като че възникват от нищото покрай всяко заведение включващо по един или друг начин движение на коне.

— Експресът не е ли тръгнал? — попита той.

Порообразният човек извади от устата си фас:

— Подкова му падна на коня.

— Е, и? Че нали си имат ковач тук? За ускоряване на пощата и тъй нататък.

— Нищо не ускорява тоя, щото току-що си разпльока ръката на наковалнята — осведоми ги човекът.

— Много солено ще им излезе на някои, ако Експресът не тръгне — забеляза водачът. — Поща е това, не е шега работа. Човек трябва да може да си сверява часовника по Експреса.

Лут се изправи.

— Аз определено бих могъл да подкова коня за вас, сър — предложи той и си взе кутията с инструменти. — Може би ще е най-добре да идете да кажете на някого.

Човекът се забърза нанякъде, а омнибусът спря в обширния двор, където един доста по-добре облечен мъж се втурна към тях на бегом.

— Някой от вас ли е ковач? — попита той гледайки право в Гленда.

— Аз — отговори Лут.

Мъжът зяпна.

— Не ми приличате много на ковач, господине.

— Въпреки разпространеното мнение, повечето ковачи са по-скоро жилави, отколкото едри. В тази работа жилите са по-важни от мускулите.

— И вие знаете как се стои до наковалнята, така ли?

— Направо ще се изненадате, сър.

— В ковачницата има подкови — съобщи човекът. — Ще трябва да преработите някоя под размер.

— Знам как се прави това — каза Лут. — Господин Трев, ще ми бъде много приятно, ако дойдете да ми помогнете с духалото.

* * *

Ханът беше голям и претъпкан, защото подобно на всички ханове по дилижансовите пътища работният му ден траеше двадесет и четири часа с точност до секундата. Собствено нямаше специално време за ядене. Топла храна имаше постоянно за всички, които можеха да си я позволят, а студени порязаници месо бяха изложени на един тезгях в общото помещение. Хора пристигаха, биваха изпразвани и презареждани колкото е възможно най-бързо и препращани по живо по здраво нататък по пътя си, защото мястото трябваше за следващите пристигащи. Като че нито за момент не преставаше дрънченето на такъми. Гленда си намери един по-тих ъгъл.

— Слушай сега — обърна се тя към Жулиета. — Хайде иди да вземеш малко сандвичи за момчетата.

— Ам’че работа, господин Лут бил значи ковач — изрази чувствата си Жулиета.

— Много нещо има в него, много нещо — кимна Гленда.

Жулиета сбърчи чело:

— Колко точно неща?

— Това е просто израз, Жулиета. Хайде, върви.

Трябваше й време да помисли. Тези странни крилати жени. Господин Лут. Много нещо й се беше насъбрало. Започва си деня като всеки друг ден, а ето че едва не свършваш като пътна разбойничка и се озоваваш в някакъв друг град без нищо друго, освен дрехите на гърба ти и без да знаеш, какво ще става после.

Което, някак си, беше вълнуващо. Наложи й се да пообмисли това чувство, защото в живота й вълненията не бяха обичайно явление. Баниците като цяло не са вълнуващи. Тя стана и се запровира през гъчканака без никой да й обръща внимание, със смътната идея да хвърли едно око на кухнята им, но пътят й беше препречен от един човек, чието потно лице, припряност и закръглено туловище подсказваха, че е ханджията.

— Бихте ли изчакали за момент, госпожо, — каза й той и се обърна към една жена, тъкмо излизаща от една, както личеше по всичко, частна гостна. — Толкова сме щастливи да ви видим отново тук, милейди — заговори той потръсквайки телеса. — Висока чест е нашето скромно заведение да бъде благословено от Вашето присъствие.

Милейди.

Гленда се вгледа в жената, която беше точно каквато Гленда си я беше представяла още от първия път, когато Лут я спомена. Висока, слаба, тъмнокоса, мрачна, страховита. Изражението й беше строго и тя заговори с тон, който Гленда определи като доста тузарски:

— Тук е твърде е шумно.

— Но пък говеждото беше великолепно — обади се друг глас и Гленда видя, че Милейди беше засенчила една по-ниска жена, доста мила и малко суетлива на вид.

— Вие ли сте лейди Марголота? — попита Гленда.

Високата дама й хвърли кратък пренебрежителен поглед и се изнесе накъм голямата врата, но придружителката й спря и заговори Гленда:

— Някаква работа ли имате с Милейди?

— Тя за Анкх-Морпорк ли пътува? — изстреля Гленда. — Всички знаят, че тя е гаджето на лорд Ветинари.

Веднага щом каза това, почувства остро смущение. Тези думи предизвикваха картини, които просто не можеха да се поместят в наличното в мозъка й пространство.

— Нима? — отвърна жената. — Те определено поддържат близко приятелство.

— Е, аз искам да си поговоря с нея за господин Лут — заяви Гленда.

Жената я погледна разтревожено и я замъкна до една празна пейка.

— Проблем ли е възникнал? — каза тя сядайки и потупвайки с ръка дървото до нея.

— Тя му е казала, че той нищо не струвал — рече Гленда. — И понякога ми се струва, че той постоянно се тревожи за това струване.

— А вие струвате ли? — поиска да знае жената.

— Що за въпрос е това, и то към непозната?

— Интересен и вероятно ползотворен въпрос. Смятате ли, че светът става по-добър, ако вие сте в него и бихте ли ми оказали любезността наистина да помислите, преди да отговорите, вместо да изкарате първия готов отговор от рафта за оскърбено достойнство? Опасявам се, че напоследък то се е развъдило твърде много. Хората си мислят, че мисленето и действието са едно и също.

Изправена пред такова нещо Гленда се ограничи с едно:

— Да.

— Значи сте направила света по-добър, така ли?

— Да. Помогнах на доста хора и изобретих Ораческата Баница.

— Хората, на които помогнахте, искаха ли помощта?

— Какво? Да, те идваха при мен и си я искаха.

— Добре. Ами Ораческата Баница?

Гленда й разказа.

— Аха, вие трябва да сте готвачката в Невиждания университет — каза жената. — Което значи, че имате достъп до много повече средства, отколкото средностатистическата готвачка, следователно бих предположила, че за да запазите маринованите лукчета хрупкави, вие ги оставяте в студено помещение при температура близка до замръзване за някое време непосредствено преди печенето, като вероятно ги увивате в сирене за временна топлоизолация, така че, ако правилно сте направили баницата и сте внимавали за всички температури, мисля че номерът ще стане — и след известна пауза добави. — Ехо?

— Вие готвачка ли сте? — попита Гленда.

— Ама че работа, не!

— Значи сте се сетили, просто ей така? Господин Лут ми каза, че милейди вземала на работа много умни хора.

— Е, смущаващо е да го казвам лично, но това си е истината.

— Обаче тя не биваше да казва на господин Лут, че не струвал. Не може да казва такива неща на хората.

— Но той наистина не струваше, нали? Когато го намериха, не можеше дори правилно да говори. Това, което тя направи, не му ли помогна?

— Обаче той постоянно се тормози, а сега да вземе да излезе, че е орк. За какво си говорим тук?

— А той, според вас, прави ли нещо специфично оркско?

Неохотно Гленда призна:

— Понякога ноктите му се удължават.

Жената изведнъж придоби обезпокоен вид:

— И какво прави тогава той?

— А, нищо — отговори Гленда. — Те само, такова… пак се прибират. Обаче той прави чудни свещи — добави припряно тя. — Той винаги майстори разни неща. Все едно че… струването е нещо, което изветрява и трябва постоянно да се дозапълва.

— Вероятно, сега като го споменахте, тя може и да е била и твърде рязка с него.

— Тя обича ли го? — продължи Гленда.

— Моля?

— Искам да кажа, някой някога изобщо обичал ли го е?

— О, мисля, че по неин си начин го обича — замисли се жената. — Въпреки че тя е, нали разбирате, вампир. Те обикновено гледат на света по малко по-различен начин.

— Добре тогава, ако се бяхме срещнали, щях да й кажа аз на нея — избухна Гленда. — Да ми го шашардисва така. Да насъсква по него тея противни хвърковати женища. Аз нямаше да й позволя на нея да прави така.

— Тя е изключително могъща, както подразбрах — забеляза жената.

— Това не й дава никакво право — отсече Гленда. — И да ви кажа ли аз нещо? Господин Лут е точно тук. О, да, отвън в двора, подковава един от конете на Ланкърския Експрес. Той е наистина невероятен.

— Така изглежда — жената леко се подсмихна. — Каква афектирана негова привърженичка сте били вие.

Гленда се намръщи.

— Това нещо общо с „дефект“ ли има? — поинтересува се тя.

— Това значи: с много страст — обясни жената. — Изпитвате ли много страст към господин Лут, госпожице Сладкофасулска? И не забравяйте, моля ви, предпочитам хората да ми оказват честта да мислят, преди да ми отговарят.

— Е, доста го харесвам — отвърна разпалено Гленда.

— Очарователно — забеляза жената. — Като гледам, господин Лут е придобил повече стойност, отколкото съм предполагала по-рано.

— Значи ще предадете на милейди, какво казах — настоя Гленда усещайки как вратът й ще се подпали от изчервяване. — Господин Лут има приятели.

— Непременно ще й предам — обеща жената и се изправи. — А сега, ако ме извините, дилижансът ми май е на път да потегли. Трябва да излитам.

— И не забравяйте да й предадете каквото казах! — извика след нея Гленда.

Жената й се усмихна и се изгуби в навалицата нахлула в хана от новопристигналия дилижанс.

Гленда, която беше станала заедно с жената, се отпусна тежко на пейката. Коя изобщо си въобразява, че е тази жена? Сигурно библиотекарката на Милейди. Лут я беше споменал няколко пъти. Макар че се простираше доста повече над чергата си, поне според Гленда. Та тя не прояви дори елементарното приличие да се представи по име.

Смътните, далечни ловни рогове на пълния ужас зазвучаха някъде дълбоко в ума й. Жената беше ли попитала Гленда, как се казва? Не! Но определено знаеше името й, пък и откъде можеше да е знаела за „готвачката“ в Невиждания Университет? А и беше толкова бърза, да разгадае Овчарската Баница ей така от раз. Мъничката частица от нея, която беше пусната на воля от шерито, се обади злорадно: „Проблемът ти е, че много бързаш с догадките. Виждаш нещо и си въобразяваш, че знаеш, какво виждаш. Като я слушаш, тя на библиотекарка ли ти приличаше, а?“

Много, много бавно Гленда вдигна стисната в юмрук ръка до устата си и силно я захапа в опит някакси да заличи последните петнадесетина минути от архивите на вселената и да ги замени с нещо значително по-малко смущаващо, като примерно това гащите й да паднат.

* * *

Дори и сега, толкова късно през нощта, ковачницата привличаше всеобщото внимание. Дилижанси непрекъснато пристигаха и заминаваха. Ханът живееше не по слънцето, а по разписание, така че нямащите какво да правят хора, чакащи за прекачването си, гравитираха към ковачницата, където имаше безплатен сеир и топлинка в мразовития нощен въздух.

Лут подковаваше кон. Трев и преди беше виждал да се подковава кон, но никога така. Добичето стоеше вцепенено и лекичко потреперваше. Когато Лут поискаше то да помръдне, той цъкваше с език. Когато поискаше да повдигне крак, пак цъкаше. На Трев му се струваше сякаш гледа не как някой подковава кон, а как майстор демонстрира уменията си пред публика от аматьори. Като свърши подковаването, конят мина заднешком пред насъбралото се множество, направо все едно гледаш някоя манекенка на модно ревю, обръщайки се щом Лут мръднеше с ръка или цъкнеше с език. На коня това май много-много не му харесваше, ама леле-мале, как само слушаше.

— Да, всичко изглежда наред — произнесе се накрая Лут.

— Колко ще ни струва? — поинтересува се кочияшът. — Невероятна работа, ако питате мен.

— Колко? Колко? Колко? — заобмисля тази идея Лут. — Сега струвам ли повече, господине?

— Няма спор, друже. Никога не съм виждал кон подкован по-мераклийски.

— Значи струването ми стига — реши Лут. — И места за мен и тримата ми приятели до Анкх-Морпорк.

— И пет кинта — намеси се Трев изскачайки със скоростта на пари от мястото до стената, където се беше скатал.

Кочияшът изсумтя:

— Малко е множко.

— К’во? За спешен ремонт посред нощ? — контрира Трев. — По стандарти по-високи от Бърли и Силен-в-Ръката? Аз викам, че си е далавера.

Нестройни възгласи от останалите зяпачи го подкрепиха.

— Никога не съм виждала някой да направи такова нещо — обади се Жулиета. — Само да поискахте, той щеше дъ накара тоя кон да играе хоро.

Кочияшът подмигна на Трев:

— Добре бе, момко. Какво да кажа? Нашичкият Хевакук е добро момче, но си пада общо взето характер. От един негов къч веднъж един колега направо си мина през цяла стена. Никога не съм си представял дори, че ще го видя него да си стои и да вдига крак като някое дресирано пуделче. Твоя човек си спечели и мангизите и билета.

— Отведете коня, моля — каза Лут, — но внимавайте с него, защото като се отдалечи малко от мен, може малко да се поразиграе.

Народът се разотиде. Лут методично изгаси ковачницата и започна да прибира инструментите си.

— Ако ще се връщаме в града, най-добре да тръгваме веднага. Някой от вас виждал ли е госпожица Гленда?

— Тук съм — Гленда изникна от сенките. — Трев, идете с Жу да ни запазите места на дилижанса. Трябва да си поговоря с господин Лут.

Когато те се отдалечиха, тя му съобщи:

— Милейди беше тук.

— Нищо чудно — отвърна спокойно Лут, щраквайки закопчалките на кутията си с инструменти. — Почти всички пътници минават от тук, а тя доста пътува.

— Защо избяга?

— Защото знаех, какво ще стане — отговори Лут. — Аз съм орк. Толкова.

— Но хората в дилижанса бяха на твоя страна — изтъкна Гленда.

Лут закърши ръце и ноктите му само за момент се удължиха.

— Ами после? — разпали се той. — Ами ако нещо се оплеска? Всеки знае, че орките направо ти откъсват ръцете. Всеки знае, че орките направо ти откъсват главата. Всеки ги знае тези неща. Това не е на добре.

— Добре, тогава защо се връщаш? — поиска да знае Гленда.

— Защото ти и останалите сте добри и дойдохте след мен. Как бих могъл да откажа? Но това не променя онова, което всеки го знае.

— Но всеки пък като направиш свещ, всеки път като подковеш кон, ти променяш онова, което всеки знае — възрази Гленда. — Ти нали знаеш, че орките са били… — тя се позапъна — … общо взето изкуствено направени?

— О, да, в книгата го пише.

Тя насмалко не избухна:

— Добре, тогава, а защо не ми каза?!

— Нима е важно? Каквито сме, такива сме си.

— Но няма нужда да бъдете! — развика се Гленда. — Всеки знае, че троловете ядат хора и ги изплюват. Всеки знае, че джуджетата ти посичат краката. Но в същото време всеки знае, че онова, което всеки знае, не е вярно. А пък орките не са решили сами да станат такива. Това хората ще го разберат.

— Това ще е ужасно бреме.

— Аз ще помогна! — Гленда чак се шокира от бързината на отговора си и измънка по-тихо. — Аз ще помогна.

Жаравата в огнището изпука гаснейки. Огънят в често използвана ковачница рядко изстива докрай. След малко Гленда промълви:

— Ти написа онова стихотворение вместо Трев, нали?

— Да, госпожице Гленда. Надявам се, че й е харесало.

Гленда реши, че ще е най-добре да подхване това полека-лека.

— Мисля, че ще е редно да ти кажа, че тя не разбра точно какво значат доста от думите. Трябваше, така да се каже, да й го преведа.

Не че беше чак толкова трудно, припомни си тя. Повечето любовни стихотворения под накъдрените думи са си все едни и същи.

— А на теб хареса ли ти? — попита Лут.

— Беше прекрасно стихотворение — възкликна Гленда.

— Написах го за теб — Лут я погледна с едно изражение, което събираше ведно и в еднаква мяра страх и непокорство.

В този момент гаснещите въглени се поразгоряха. В крайна сметка ковачницата си има своя душа. И като че само това чакаха, отговорите се наредиха на опашка за езика на Гленда. Каквото и да сториш сега, ще е много важно, каза си тя. Ама невероятно, страшно важно. И да не вземеш да се чудиш сега, какво би сторила проклетата му слугиня Мери от някое от евтините романчета, които четеш, защото Мери е измислица на някоя с име подозрително приличащо на анаграма на някоя като теб. Мери не е истинска, ти обаче си.

— Най-добре да се качваме на дилижанса — каза Лут вземайки си кутията.

Гленда нищо не можа да измисли и избухна в сълзи. И трябва да се каже, това не бяха изящните сълзи, с каквито щеше да плаче слугинята Мери, а изобилните, несекващи и размазани сълзи на жена, която плаче много рядко. Освен това, както се беше разподсмърчала, то май не бяха само сълзи. Но пък бяха истински. Слугинята Мери просто нямаше начин изобщо да се сравни с тях.

Така че, разбира се, точно Трев Младонадеждов трябваше да изникне от мрака и да каже:

— Викат, че с’а шъ тръгваме… С вас двамата всичко наред ли е?

Лут погледна Гленда. Сълзите не могат да се върнат назад, но тя успя да ги компенсира с една усмивка:

— Убеден съм, че е точно така — каза Лут.

* * *

Когато се пътува на бърз дилижанс, дори и през умерено топла есенна нощ, пътниците на покрива изпитват температури, от които могат да им замръзнат и вътрешностите. Затова там има кожени покривала и черги с най-разнообразна дебелина, възраст и миризма. Оцеляването беше възможно само ако се завиеш в колкото може по-голям пашкул, и по възможност до теб да има някой друг, защото двама души могат да се топлят по-добре отколкото сам човек. Теоретично погледнато, това би могло да доведе до разни такива, но поради коравостта на седалките и неравността на пътя подобни неща не бяха приоритетни за умовете на пътниците, петимни по-скоро за възглавници. Отгоре на всичко ръмеше.

Жулиета извърна глава към седалката зад нея, но се виждаше само купчина мокри чергила — отговора на дилижансовата компания срещу мразовития нощен въздух.

— Ей не ти ли се струва, че те си падат един по друг, а? — попита тя.

Трев, увит в собствения си пашкул, успя само да изръмжи, но скоро се съвзе и продължи:

— Мисля, че той я обожава. Той винаги си гълта езика, като е край нея, само това знам.

* * *

Това трябваше да е романтично, мислеше си Гленда. Изобщо не беше като онова, което й пробутваше всяка седмица Ирадне Комб-Бътуърти. Изглеждаше някак си по-истинско — по-истинско и много, ама много странно.

— Знаеше ли, че след войната бяха изтребени всички орки. Всичките, включително и децата — каза Лут.

А и хората не говорят за такива неща в романтична ситуация, помисли си Гленда. Но тя все пак е такава, добави наум тя.

— Но са били принудени — отговори тя. — И те са имали деца. Разбираш ли?

Да му кажа ли за онова вълшебно огледало? — зачуди се тя. Това ще подобри ли нещата? Или ще ги влоши?

— Много лошо е било тогава — промълви Лут.

— Виж сега какво — заобяснява му тя. — Повечето хора, приказващи за орките сега, изобщо не знаят за какво говорят, обаче единственият орк, който някога ще видят, си ти. А ти правиш прекрасни свещи. Ти тренираш ритнитопковския отбор. Това ще значи много. Ти ще им покажеш, че орките не гледат само на кого да откъснат главата. Ей това вече ще е нещо, с което да се гордееш.

— Е, честно казано, трябва да призная, че като си помисля за въртящия момент необходим за успешното откъсване на човешка глава въпреки съпротивата на собственика й, аз съм донякъде впечатлен. Но това е сега, докато седя тук с вас. Тогава обаче исках да хвана гората. Мисля, че така ще да сме оцелели. Не бягаш ли от човеците, умираш.

— Да, така си е — съгласи се Гленда, — но ми се струва, че засега ще е най-добре да си траеш за това.

За кратко пред нея, в светлината на фенерите на дилижанса, се мярна изненадана сова. После тя заговори гледайки право напред:

— Колкото за стихотворението…

— Как разбрахте, госпожице Гленда? — полюбопитства Лут.

— Ти все говориш за добрина — тя си прочисти гърлото. — А при тези обстоятелства мисля, че може да ми казваш просто Гленда.

— Ти беше добра към мен — каза Лут. — Ти си добра към всички.

Гленда припряно изтласка от ума си образа на г-н Отоми и възрази:

— Не, не съм, аз постоянно крещя на всички!

— Да, но това е за тяхно собствено добро.

— И какво ще правим сега? — замисли се Гленда.

— Нямам представа. Но бих ли могъл да ти споделя нещо интересно за корабите?

Гленда не беше очаквала точно пък това, но някак си това си беше стопроцентов Лут.

— Моля те, кажи ми това интересно нещо за корабите — подкани го тя.

— Интересното нещо за корабите е, че капитаните трябва много да внимават, когато два кораба се озоват близо един до друг в открито море, особено при спокойно време. При такива обстоятелства те могат лесно да се сблъскат.

— Заради вятъра и подобно ли?

Докато поддържаше разговора Гленда си мислеше: Теоретически погледнато, това трябваше да е сцена от любовен роман, а ей ме на, слушам нещо си за кораби. Ирадне Комб-Бътуърти никога не включва в книгите си кораби. Сигурно защото корабите си нямат кринолини.

— Не — каза Лут. — Фактически, казано по-просто, всеки от корабите заслонява другия от напречното вълнение от едната страна, така че постепенното натрупване на външни сили води до неочаквано за тях сближаване.

— О! Значи това било метафора? — успокои се Гленда. — Мислиш, че нещо ни сближава.

— Нещо такова — кимна Лут и двамата подскочиха, когато каретата улучи една особено гадна дупка.

— Значи, ако не правим нищо, ще се сближаваме все повече и повече?

— Да — каза Лут.

Колата пак подскочи с грохот, но Гленда усещаше, че стъпва по много тънък лед. Само й липсваше сега да изтърси нещо не така.

— Нали се сещаш, как Трев каза, че съм умрял — продължи Лут. — Е, вярно беше. Вероятно. Милейди каза, че сме били направени от гоблини за Злия Император. От Игори. Та те са включили нещо много странно. Такава част от теб, която не е точно част от теб. Нарекоха го Малкия Брат. Заровено е надълбоко, абсолютно защитено е, и е все едно, че навсякъде си носиш своя собствена болница. Знам, че бях ударен много лошо, но Малкият Брат ме запази жив и чисто и просто ме излекува. Все пак има начини да се убие орк, но не са много и всеки, който ги опита върху жив орк, надали ще има време да ги отработи. Това изобщо ли не те тревожи?

— Не, не съвсем — отвърна Гленда. — То аз и не го разбирам напълно. Но имам някой друг план в тази насока — после Гленда си прочисти гърлото. — А онази работа с корабите… Тя бързо ли става?

— Започва доста бавно, но накрая значително се ускорява — отговори сериозно Лут.

— Там е работата — заобяснява се Гленда — че, нали, не мога просто така да напусна работата, а и бабичките, дето трябва да ги гледам, а пък ти както си зает с ритни-топката…

— Да. Смятам, че трябва да правим нещата, които трябва да правим, а последната тренировка ще е утре, тоест всъщност днес — каза Лут.

— А мен ме чакат още доста баници.

— И на двамата ни предстои много работа — заключи тържествено Лут.

— Да. Ами, ъ-ъ, нали няма да те обиди, ако кажа, че в… прекрасното ти стихотворение… онова за „Ах, в криптата е тъй прекрасно, Но тя за любовта е тясна“ не е съвсем…

— Не е съвсем подходящо ли? Знам — каза Лут. — Много съжалявам за този стих.

— О, моля те, недей! Стихотворението е толкова хубаво! — възкликна Гленда и усети как в тихото море се надига вълнение.

Зората съумя някак си да надзърне покрай необятната пушилка, издигаща се денонощно над Анкх-Морпорк, Града на Градовете, илюстрирайки почти до края на наличното пространство, че димът е белег на прогрес, или поне на това, че някакви хора палят нещо.

— Струва ми се, че ще сме толкова заети, че няма да ни остане много време за… нас — промълви Гленда.

— Напълно съм съгласен — отвърна Лут. — Оставянето на нещата както са, определено би бил най-мъдрият за нас ход.

Гленда се чувстваше като замаяна, когато дилижансът изтрополи по Широката Улица, и това не беше само от недостига на сън. Тази работа с корабите, как само се надявам, той да не си мисли, че се отнася само до кораби.

Когато пристигнаха, пред университета се беше насъбрала тълпа, също както и вчера, тази обаче май имаше друг състав. Хората зяпаха нея и Лут и нещо в това зяпане не беше наред. Тя протегна ръка към купчината обозначаваща Трев, престори се, че не чу момичешкото кикотене и каза:

— Трев, защо не вземеш да, ъ-ъ, видиш това. Май ще си имаме проблеми.

Трев подаде една много разчорлена глава и се съгласи:

— Хъммм, вярно бе. Аре дъ се изнасяме отзад.

— Може пък да останем и да слезем на Пощата? — предложи Гленда.

— Не — отсече Трев. — Нищичко лошо не сме сторили.

Като слязоха, едно малко момченце се обърна към Лут:

— Орк ли сте, а господине?

— Да — отговори Лут подавайки ръка на Гленда. — Орк съм.

— Жестоко! А някога късали ли сте главата на някого?

— Не бих казал. Убеден съм, че щях да запомня подобно нещо — отговори Лут.

Това му спечели ако не аплодисменти, то поне известна доза одобрение от някои от зяпачите. Заради тона му е, помисли си Гленда. Звучи по-тузарски и от магьосник. Няма как да си представиш някой с такъв глас да извива вратове.

В този момент задната врата се отвори и Пондър Стибънс излезе забързан.

— Видяхме те от Залата — каза той сграбчвайки Лут. — Идвай бързо. Къде бяхте?

— Ми до Сто Лат — отвърна Трев.

— По работа — добави Жулиета.

— По лична работа. Нещо да не е наред? — уточни Гленда и само дето не каза „А посмей да ми възразиш, Пондър“.

— Ами, със сигурност си спомняте онази неприятност наскоро с медузата от Стражата — заобяснява се Пондър.

— Да, но вие магьосниците я оправихте — изтъкна Трев.

— Да, обаче никой не обича да го вкаменяват, дори и да е само за половин час — Пондър въздъхна — „Вестникът“ излезе с едно от онези техните дълбокомислени писания. Май не е от най-лошите. Цитираха Архиканцлера казващ, колко трудолюбив член на университетския персонал е господин Лут и как няма никакви инциденти с откъснати членове.

— Казано точно така ли? — ококори очи Гленда.

— О, знаете как е, ако четете често вестници — каза Пондър. — Сериозно си мисля, че те си въобразяват, че работата им е да успокояват хората, като най-напред подробно им обясняват, защо трябва да са превъзбудени и преразтревожени.

— О, да, знам ги аз тях — кимна Гленда. — Как ще се разтревожат хората, ако не им обясниш точно как?

— Е, не беше чак толкова зле — продължи Пондър, — но някои от другите вестници също го подхванаха и някои от фактите бяха предадени… разтегливо. „Вестителят“ пише, че Лут бил тренирал ритнитопковския ни отбор.

— Това си е истина — изтъкна Гленда.

— Е, всъщност треньорът съм аз. Просто му делегирах на него задачата. Надявам се, че това е ясно на всички? Както и да е, те пуснаха и карикатура.

Гленда закри очите си с ръка. Тя мразеше вестникарските карикатури.

— Ритнитопковски отбор целият от орки ли? — отгатна тя.

Пондър я погледна почти възхитено:

— Да. Пуснаха и една статия, повдигаща важни въпроси относно политиката на отворени врати на Ветинари, като по същото време ни уверяват, че слуховете, че се наложило господин Лут да бъде окован с вериги, най-вероятно били неверни.

— Ами „Аларма от Тръшкалника“? — поинтересува се Гленда. — Те никога не пишат нищо, освен ако не е пълно с кървища и ужасии — после, след кратка пауза тя добави. — Е, или картинки на момичета без горни дрехи.

— О, да — сети се Пондър. — Те пуснаха една доста нискокачествена снимка на девойка с огромни дини.

— Начи викаш… — започна Трев.

— Не, това бяха просто огромни дини. От онези зелените. На ивици. Тя била спечелила някакъв конкурс за отглеждането им или нещо такова, обаче в текста към снимката пише, че тя се безпокояла, че нямало да може да спи спокойно с всичките надошли в града орки.

— Лорд Ветинари прави ли нещо по въпроса?

— Ако прави, аз не съм чул — отговори Пондър. — Ах, да, а от „Ала-баламур“ искат да вземат интервю от господин Лут. Нещо, което те наричат лайфстайл — той изговори тази дума сякаш държейки я гнусливо в протегната ръка.

— Хората дойдоха ли за тренировка? — осведоми се спокойно Лут.

— О, да. Човек не може да се размине от тях.

— Тогава да вървим да ги тренираме — рече Лут. — Не се безпокойте, няма да откъсна ничия глава.

— Недей да се шегуваш с това — предупреди го Гленда. — Че може да стане ужасно.

— Както разбрахме, нещо се мъти в градските отбори — продължи Пондър. — А тази нощ имаше много боеве.

— За какво?

— За това, кой ще играе срещу нас — Пондър спря и изгледа Лут от глава до пети. — Командир Ваймс се върна в града и изрази желание да ви прибере в ареста. Само като защитна мярка, разбира се.

— Искате да кажете, да го вкара някъде, където ще им е лесно да го намерят ли? — наежи се Гленда.

— Не бих казал, че шансовете разярена тълпа да нахлуе в Двора на Псевдополис са особено високи — възрази Пондър.

— Да, но ще го вкарате в затвора. И толкова. Той ще е бил в затвора, а ченгетата клюкарстват като всички други. Оркът ще е бил хвърлен в затвора и ако хората не знаят защо, те ще си измислят, защото те, хората, са си такива. Вие, магьосниците, не можете ли да направите нещо?

— Да — отговори Пондър. — Ние можем да направим практически всичко, но не и да променим умовете на хората. Не можем да ги вразумим с магия. Повярвайте ми, ако подобно нещо беше изобщо възможно, вече отдавна да сме го направили. С магия можем да ги накараме да не се бият и какво после? Ще се наложи да поддържаме магията, която ги спира да се бият. Ще трябва да правим нови и нови магии възпиращи ги от глупости. И докъде ще доведе това? Така че ние гледаме цялата тази работа изобщо да не започва. Ето затова този университет е тук. Това ни е работата. Да седим тук и да не правим нищо, заради стотиците пъти в миналото, когато е било доказвано, че минеш ли веднъж оттатък онзи вид магия с абракадабра, фокус-мокус и превръщането на гълъби в топчета за пинг-понг, то винаги създаваш повече проблеми, отколкото решаваш. То даже осъзнаването, че топчета за пинг-понг гнездят и се размножават на тавана, не е много за приказване.

— Топчета за пинг-понг да се размножават? — смая се Трев.

— Казах, че не е за приказване — повтори унило Пондър.

— Сещам се, когато един от вас, господа, като огладня една нощ и си направи магия за печени картофи… — спомни си Гленда.

Пондър потръпна.

— Това беше Ковчежникът. Той все ще оплеска нещо с дробната запетая.

— Като си спомня само всичките онези колички — продължи Гленда леко изненадана от проявеното от Пондър неудобство. — Колко дни трябваха, докато ги изнесем всичките. Чух, че седмици наред сме били изхранвали всички просяци в града до последния и всички свинарници от тук до Сто Лат.

Пондър едва не изстена.

— Е, да, ето един добър пример, защо трябва да сме толкова внимателни.

— Независимо от всичко, утре все пак ще се състои мач и аз бих желал да довърша тренировъчната си програма — обади се Лут.

— Ох, има и още един проблем. Знаете ли, че лорд Ветинари разреши играта да е на Хипопотамодрума? Та значи някои от отборите в момента си провеждат тренировките точно там. Нали разбирате малко ритане за разгрявка. Въпросът, който решават е, кой ще излезе срещу Академик Невиждан.

— Но това е от другата страна на града — шокира се Гленда.

— Командир Ваймс обеща, че ще осигури ескорт — каза Пондър. — Просто една защитна мярка, нали разбирате?

— Защитна от кого точно? — сопна се Гленда. — Нали виждате какво се мъти. Хората ще си помислят, че проблемът е в господин Лут.

— А, всичко е страшен купон, докато някой не си загуби главата — обади се иззад Гленда един глас.

Тя разпозна този глас. Той винаги звучеше сякаш се опитваше да си навре ръката под пуловера й.

— Пепе? Тебе пък кои мътни са те довели тук?

— И как влязохте тук? — поиска да знае Пондър. — От Стражата са отцепили всичко наоколо.

Пепе почти не му обърна внимание:

— Ти пък кой си, умнико?

— Аз управлявам този университет!

— Тогава що не идеш някъде да си гледаш управленческата работа, защото тук от теб файда никаква.

— Вие, случайно, познавате ли тази… личност… госпожице? — тросна се Пондър.

— Ъ-ъ, да. Той, такова, прави дрехи.

— Аз съм моден дизайнер — поправи я Пепе. — И мога да правя с дрехите неща, които вие изобщо не бихте могли да си въобразите.

— Ей тук ти вярвам, пич — обади се Трев.

— И освен това знам туй-онуй за безредици и размирици.

На Гленда й хрумна нещо и тя прошепна на вбесения Пондър:

— Голяма клечка в джуджешките среди, сър. Познава се с много важни личности.

— Аз също — отвърна разпалено Пондър. — Фактически самият аз съм такава. — След което почти проплака: — Но на мен вчера ми се наложи лично да водя тренировката, а не можех да си спомня всичко онова, което беше предложил господин Лут, така че ги накарах да бягат на място, което надали е от голяма полза.

— Нещо се е разсмърдяло — каза Трев. — Зная го аз тоя град. Я да ида да видя туй-онуй. На кого съм му притрябвал тук?

— На мен — откликна Жулиета.

Трев се поколеба, но Лут му беше показал, как се прави това. Той протегна ръка и й прати въздушна целувка, докато излизаше през вратата.

— Скива ли? — възкликна Жулиета. — Той ми духна.

Гленда хвърли един поглед към Пепе, чиито очи бяха толкова извъртени, че се виждаше бялото им, макар че то всъщност не беше бяло, а червено.

* * *

Малко по-късно, когато повечето от отбора на НУ се отправи накъм Хипопотамодрума с Гленда и Жулиета помъкнали се след тях като обозни жени, към половин дузина стражари наизлязоха от различни ъгълчета, където си бяха пушили на завет и тръгнаха след тях, правейки се все едно ей така случайно им е хрумнало да се разходят в същата посока.

Трев е прав — помисли си Гленда — Нещо се е разсмърдяло.

* * *

Трев не се беше отдалечил много, когато уличните му рефлекси му подсказаха, че някой го следи. Той се шмугна през някакви задни дворища и зачака зад един ъгъл да се изправи пред преследвача… Преследвача, който го нямаше. Задният двор беше празен чак до улицата. Той установи това в същия миг, в който някой допря до врата му нещо, което на усет беше точно като нож.

— Леле, съвсем като някога, няма криво-ляво — проговори един глас. — Като гледам, още си спомням до едно всички кьошета наоколо.

— Знам те кой си, ти си Пепе, нал’тъй? Джуджето? — сети се Трев, стараейки се да не се обръща.

— Нещо като джудже — отвърна Пепе.

— Ма аз с тебе не съм се карал, нал’тъй? — продължи Трев.

Нещо мъничко и лъскаво изникна на самия край на Тревовото зрително поле.

— Мостра на лунно сребро — поясни гласът на Пепе. — Със счупено шише от шампанско ще причиня повече вреда… и съм причинявал, да не си помислиш нещо. Аз не бих заплашил тип като теб с нож, не и с онова момиченце хлътнало така по тебе, не. На нея май страшно й харесва с теб, а на мен ми харесва това, на нея да й харесва.

— По улиците нещо се сговнясва — сподели Трев.

— Какво, по всички улици ли? Ама че майтап.

— Нещо се мъти, к’во ш’ка’еш? — настоя Трев.

Чак сега Пепе влезе в полезрението му.

— Това хич не е мой проблем — каза той. — Да, но има един вид хора, дето не ги понасям. Нагледал съм се на прости гадняри. Трябва ли ти много бързо да изучиш леката атлетика, пробвай да се родиш по тези места с талант на дизайнер и може би още някое друго предпочитанийце и гледай какво става. Лорд Ветинари съвсем я оплеска. Мислел си е, че ще може да оправи ритни-топката, да, ама не. То да не ти е като с Гилдията на Крадците. Щото Гилдията на Крадците е организирана. А ритни-топката не е. Само щото се е наложил на капитаните, изобщо не значи, че всички ще си ги последват най-кротичко. Нощес какви битки само ставаха. Твойте приятелчета с хубавата им новичка топка и лъскавите им нови фланелки утре ще станат на пух и прах. Не, и пух няма да остане, само прах.

— Пък аз си мислех, че си само някакъв дето прави дрехи? — смая се Трев.

— Само? Някакъв? Дето? Правил? Дрехи? Само някакъв значи? Аз не съм ти какъв да е. Аз съм Пепе и не правя дрехи. Аз творя възхитителни произведения на изкуството, които само случайно се нуждаят от тяло, което да ги покаже както си трябва. Шивачите и кроячите правят дрехи. Аз кова история! Да си чувал за микроризница?

— Е, сещам се, как. Ъхъ — ухили се Трев.

— Хубаво — продължи Пепе. — И какво, значи, знаеш за микроризницата?

— Ами, че не жули.

— Е, и още по някоя друга малка тайна си има… — рече Пепе. — Както и да е, да си кажа право, не ми пука за магьосниците. Високомерна пасмина. Да, но това утре няма да е игра, а война. Да знаеш някакъв на име Анди? Анди Изцепков?

Сърцето на Трев трепна.

— Той па к’во общо има?

— Само подочух нещо, но ги знам аз такива като него какви са. Лорд Ветинари си направи, каквото му се искаше. Направо разби ритни-топката, да, но останаха всякакви остри парчетии, ако се сещаш за какво ти говоря.

— Стражата ще е там утре — опита се да гледа на нещата оптимистично Трев.

— Какво чувам? Какво чувам? Уличен биткаджия да се радва, че Стражата ще е някъде си?

— Сума ти хора ще гледат.

— Ъхъ, какъв майтап само? — отвърна Пепе. — А, нали знаеш, в тоя град е пълно с хора, дето ще гледат обезглавяване и ще вдигат дечицата си на рамене, за да виждат по-добре. Та чуй значи сега, какво ще ти кажа. Изобщо няма да те наточвам за нищо, щото утре хич няма да ти трябва да виждаш нищо наточено. Ама ще ти дам нещо много по-добро от наточване. В края на краищата, нали ти си на Дейв Младонадеждов момчето.

— Аз не играя — отсече Трев. — Обещах на старото ми мамче.

— Обещал бил на старото си мамче? — Пепе изобщо не се опита да прикрие презрението в гласа си. — И да не би да си мислиш, че това променя нещо? Че на теб на ръката ти има звезда, момчето ми. Ще играеш ти, и още как, та слушай сега, какво ще ти кажа. Ще дойдеш да ме потърсиш на задния вход на Гофна, извинявай, ама на джуджешки това звучи много по-добре, и някъде към полунощ ще ритнеш вратата. Ако искаш може и приятелче да си доведеш, гледай само, твойта кожа, да дойдеш.

— А що да ритам вратата? — учуди се Трев.

— Защото и двете ти ръце ще са заети с по едно шише от най-доброто бренди. Недей да ми благодариш. Не го правя заради тебе. Аз защитавам моите си инвестиции, които по случайност съвпадат със защитаването и на твоите. Бягай сега, момче. Да не закъснееш за тренировка. А мен какво ме прихваща? Проклетата ми гениалност, какво друго!

Като продължи нататък, Трев мерна по улиците още стражари. Поискаха ли, те можеха да са абсолютни копелета, но на Сам Ваймс не му трябват ченгета, които да не могат да се вслушват в улиците. Стражата беше на нокти.

* * *

Картър беше живял в мазето на майка си, докато тя не го даде под наем на едно джуджешко семейство, така че той се премести на тавана, който лете ставаше на пещ, а зиме на мразилник. Картър оцеляваше благодарение на изолиране на стените с пластове от „Лъкове и амуниции“, „Карфици от задния двор“, „Марки на месеца от Станли Ревач“, „Живот, Женички и Жартиери“, „Ежеседмичен полеви определител на големи“ и „Резбарството днес“. И това беше само най-горният слой. Защитавайки се от природните стихии, той лепеше ли лепеше стари списания по по-големите фуги и пукнатини на тавана. Доколкото знаеше Трев, Картър никога не е изкарвал по повече от седмица с никое от увлеченията, за които би могло да се предположи по стъписващата му библиотека, с изключение може би на онова, свързано с плакатите от „Живот, Женички и Жартиери“.

Г-жа Картър му отвори вратата и му посочи стълбището с цялата сърдечност и гостоприемство, с които една майка би посрещнала зле влияещите на сина й негови улични приятелчета.

— Болен е — съобщи му тя, сякаш това беше въпрос на чист интерес, а не на безпокойство.

Което, както излезе, беше доста посмекчило истината. Едното око на Картър беше станало на пъстроцветно мазало, а през лицето му се точеше гнойна рана^[54]. Трев разбра това само след някое време, защото Картър все му викаше да се разкара, обаче паянтовата врата беше вързана с канап, така че след лек напън на Тревовото рамо, тя лесно поддаде.

Момъкът се сви на невъобразимо ужасния си креват, сякаш очакваше, че ще го бият. Трев не харесваше Картър. Никой не харесваше Картър. То да го харесваш беше просто невъзможно. Даже г-жа Картър, която на теория трябваше да изпитва някаква хладка симпатия към синчето си, не харесваше Картър. Той беше някак си фундаментално несимпатичен. Колкото и да е тъжно, но Картър, пърдящ или не, беше изумителен пример за харизняма. За ден-два може да си е наред, а после някоя отчайващо тъпа забележка или неуместна шегичка или друга някаква издънка ще развалят всичко. Трев обаче се разбираше с него, виждайки в негово лице, кой знае, може би онова, което Трев би могъл да бъде, ако не беше, собствено, Трев. Може пък във всеки пич да имаше по нещичко от Картър Пръдльото в някой момент от живота му, замисли се той, да, но при Картър то не беше нещичко, а всичко.

— К’во стана? — попита Трев.

— Нищо.

— Ало, това съм аз, Трев. Знам го аз нищото к’во е. А ти си за болница.

— По-лошо е, отколкото изглежда — изстена Картър.

Трев не издържа:

— Абе ти луд ли си, да те… Тоя удар е минал на косъм от окото ти, бе!

— Сам съм си виновен — защити се Картър. — Ядосах Анди.

— Да бе, точно пък си си сам виновен — сопна се Трев.

— Къде беше снощи? — попита Картър.

— Нема да повярваш.

— Е, тук си беше цяла скапана война, няма хън-мън.

— Аз сметнах за нужно да прекарам някое време долу по Лат. Тук значи се е заформил тупаник, викаш?

— Ми клубовете като изпоподписаха за оная новата ритни-топка, на някои хора това не им хареса.

— Анди? — лесно се досети Трев и пак огледа набралия гноен белег.

Да, като гледа човек, точно като когато на Анди нещо не му хареса. Трудно беше да съжаляваш някой толкова из основи несимпатичен тип като Картър, но само защото той е бил роден с татуирано на душата му „Сритай ме отзад“, не значеше, че трябва да постъпиш точно така. Това щеше да е като да късаш крилцата на мухи.

— Не беше само Анди — продължи Картър. — А също и Смрадльо Аткинсън, Джими Лъжицата и Гайката.

— Гайката ли? — изненада се Трев.

— А и Г-жа Аткинсън.

— Г-жа Аткинсън?

— И Уили Пилтдаун^[55], Хари Капстик и братята Брискет.

— И те ли? Ама ние тях нали ги мразим. Анди ги мрази. Те мразят Анди. Стъпиш ли само на тяхна територия и те карат у дома в чувал!

— Е, нали знаеш оня лаф — опита се да обясни Картър. — Врагът на моя враг е мой враг.

— Тук май го обърка — каза Трев, — но се сещам за какво ми говориш.

Трев се втренчи в нищото, напълно шашнат. Всички в тази литания от имена бяха тартори. Неимоверно влиятелни в света на отборите и, много по-важно, сред привържениците. Те бяха господарите на Мелето. Пепе беше прав. Ветинари си мислеше, че капитаните водят парада, да, ама не са те. Мелето водеше парада, а тарторите бяха лицата и главите на Мелето^[56].

— За утре ще се събира отбор, а те ще гледат да вкарат в него колкото се може повече от тях — информира го Картър.

— Ъхъ, чух.

— И те ще гледат да покажат на Ветинари, какво мислят за новата му ритни-топка.

— Нещо не те чух да споменеш Столоповци — забеляза Трев.

— Чух, че баща им ги карал всяка нощ да бачкат у дома — обясни Картър.

— Капитаните подписаха, така че това за тях няма да е добре. Но к’во им пука за това на Анди и неговите аверчета, к’во ш’ка’еш? — каза Трев и се наведе напред. — Ама Ветинари пък си има Стражата, нал’тъй? А нали я знаеш Стражата? Хубаво де, има и някои свестни копелета, като си един на един с тях, ама скапе ли се всичко като презряло уахуни, те си имат големи, големи тояги и големи, големи тролове и хич не им дреме кого шъ претрепят, щото нали те са Стражата, така че сичко си е законно. А па ако наистина ги вбесиш, шъ ти друснат и обвинение в повреда на палките им в твоята физиономутра. А като стана дума за физиономии, как стана така, че няма и на сантиметър си отървал голямата награда: бяло бастунче?

— Казах на Анди, че на мен тая работа не ми харесва — отговори Картър.

Трев не можа да скрие изненадата си. Дори и толкова нищожна смелост беше чужда на Картър.

— Е, като гледам, това си е май жив късмет в дегизировка. Мо’еш да си се скатаваш тука на легло и няма да се накекендриш право между бай ти Сам и Анди.

Спря се, защото чу шумолене.

Понеже Картър използваше за лепило за страниците си от списания брашно и вода, таванчето се обитаваше от охранени мишки и, кой знае защо, на една от тях точно сега и скимна да си прогризе пътя към свободата през гърдите на миналогодишната Мис Април, придавайки и с това трето зърно, което отгоре на всичко трепкаше и зяпаше Трев. От такава гледка всеки ще се откаже от закуската си.

— И с’а к’во шъ пра’иш? — попита го Картър.

— К’вото мога — отвърна Трев.

— Нали знаеш, че Анди е тръгнал след тебе? И след оня шантавия тип.

— Не ме е страх от Анди — рече Трев.

Като твърдение то си беше напълно вярно. Той не изпитваше страх от Анди. Това, което изпитваше, беше смъртен ужас чак до мозъка на костите си и после обратно до кожата, откъдето дълбинният трепет капеше като топящ се сняг.

— Всички ги е страх от Анди. Ако им сече пипето де — възрази Картър.

— Ей бе, Баш-Пръдня, ама аз нали съм Тревър Младонадеждов!

— Ако питаш мен, това няма да стигне.

* * *

Хич няма да стигне това, мислеше си Трев бързайки през града. Щом като дори и Пепе беше надушил, че нещо се мъти, значи бай ти Сам със сигурност също ще знае, нали? О-па.

С бърз спринт той настигна конния омнибус и скочи на задната платформа и си слезе още преди кондукторът да се усети. Не те ли гепят на омнибуса, после нямаш грижа, а и макар да им се полагаха тези големи лъскави сатъри да плашат гратисчиите, всеки знаеше, че а) не им стискаше да ги използват и б) белята, която ще си докарат, ако вземат да посекат някой почитан член на обществото направо не е за разправяне.

Той се шмугна през една пресечка и излезе на Петльова улица, мерна още един омнибус кламбуцащ се, накъдето трябва и скочи на стъпенката. Този път излезе късметлия. Кондукторът само го погледна, след което подчертано не го видя.

Когато стигна до кръстовището известно като Петте Кьошета, той беше успял да мине напряко почти през целия град със средна скорост надвишаваща пешеходната, а почти не му се наложи да подтичва.

И ето го, право пред него. — Хипопотамодрумът. Някога там е имало надбягвания, докато всичко това се е пренесло от другата страна на Анкх. Сега той беше просто просторно място, каквото е нужно на всеки голям град за пазари, панаири, от време на време по някое въстанийце и, разбира се, все по-популярните, особено сред хората искащи да си купят имуществото обратно, битаци. Днес той беше гъчкан с хора, без да може да се види и една открадната лопата. По цялото поле народът риташе ли риташе. Тревър леко се поуспокои. Отсреща се мяркаха островърхи шапки и никой май не извършваше убийство.

— Здрасти, к’во ста’а?

Трев пренастрои полезрението си малко по-надолу.

— Как е, Гърло?

— Чувам, значи, че нещо си се събрал с Академик Невиждан — забеляза Сам-Си-Прерязвам-Гърлото Диблър, най-предприемчивият и, необяснимо защо, най-неуспешният бизнесмен в града.

— Само не ми казвай, че си зел да продаваш банички?

— Айде де — възмути се Диблър. — То там от аматьори не мо’еш да се разминеш. Мойте баници не са някакъв боклук за пияни дърти запалянковци, я.

— Значи твойте баници са за…? — въпросът на Трев увисна във въздуха с примка накрая.

— Абе то баниците са минало — рече пренебрежително Диблър. — А аз съм върха на ритнитопковските сувенири.

— Това па к’во е?

— Ами, примерно, оригинални фланелки с автографи, такива неща. Глей с’а — Диблър взе от големия си поднос умалена версия, на каквото щеше да е някоя от новите пльонг-пльонг-ащи топки, ако бяха наполовина по-малки и грубо издялани от дърво. — Глей ги тея белите петна. Те са за подписите на отбора.

— Ще ги даваш да ти ги подписват ли?

— Е, не, мисля си аз, че хората ще искат сами да си ги носят за автографа. Та всичко да е лично, нали разбираш?

— Значи това са просто боядисани дървени топки и толкова? — уточни Трев.

— Ама автентични! — поясни Диблър. — И фланелките също. Искаш ли? Само за теб пет долара и сам си прерязвам гърлото.

Той вдигна някаква смотана червена памучна дрешка и я размаха подканващо.

— К’во е това?

— На вашия отбор цветовете, не виждаш ли?

— С две големи U-та отпред ли? — възмути се Трев. — Не е така! Наш’те са с две малки преплетени U-та горе вляво като значка. Много стилно.

— Все тая — отмете безгрижно възраженията му Диблър. — Кой ще забележи? А и цената нали трябва да държа ниска заради дечицата — той се наведе към Трев. — Ще ми кажеш ли поне нещичко за утрешния мач, а, Трев? Старите клубове май ще изкарат яко отборче. Да не би тоя път на Ветинари да не му стане работата, а?

— Ще играем за чудо и приказ, ще видиш — увери го Трев.

— Ами че как! Как шъ паднете с Младонадеждов в отбора, нал’тъй?

— А, аз само им помагам по малко. Аз не играя. Обещах на Мамчето като умря Тате.

Диблър се огледа, все едно че Хипопотамодрума не беше тъпкан с хора. Май имаше наум и нещо друго, освен нуждата от долара на ближния.

— А к’во ще стане, ако ваш’те паднат? — попита той.

— То е само игра — отвърна Трев.

— Да де, ама на тая игра Ветинари си е заложил реномето.

— То си е само игра. Едни печелят, други губят. Просто игра.

— Ама мнозина не мислят така — възрази Диблър. — Досега на Ветинари сичко му ставаше без грешка — продължи той с поглед зареян в небето. — И това е, видиш ли, разковничето. Всеки си мисли, че на Патриция всичко му минава. Да, ама к’во ще стане, ако някой път той вземе, че се мине?

— То е просто игра, Гърло, само една игра… ’Сичко хубаво. — Трев му обърна гръб.

От едната страна хората разпъваха сергии, а, понеже това беше Анкх-Морпорк, съберат ли се на едно място двама или повече души, още хиляда ще изникнат само за да позяпат.

А ето го и г-н Пондър Стибънс, седнал зад една дълга маса с неколцина ритнитопковски капитани. Аха, Комисията по Правилата. Нали разправяха за нея. Нищо, че правилата си бяха записани черно на бяло, а някои от тях бяха древни като самата игра, все оставаха да се доизяснят някои неща. Той пристигна точно когато Пондър казваше:

— Вижте, недопустимо е в новата игра да се стига до ситуации, хората да дебнат точно до противниковата врата.

— Че какво му е, досега нали така беше — възрази един от капитаните.

— Да, но топката лети. Един наистина добър шут ще я отнесе през половината Хипопотамодрум. Само някой да докара паса както трябва и вратарят няма да има никакъв шанс.

— Та значи казвате — заговори г-н Столоп, който беше станал нещо като говорител на капитаните, — че трябва да има двама галфони от отбор А пред пича от отбор Б преди той да отбележи?

— Да, общо взето — отвърна сковано Пондър, — но един от тях е вратарят.

— Та какво значи става, ако един от тея двамцата вземе, че се промъкне покрай нашия, преди той да ритне топката?

— Тогава той ще е в положението, традиционно наричано „засада“ — разясни Пондър.

— Като гледам, по-скоро ще са го насадили — обади се друг капитан.

И понеже казаното споделяше една форма с хумора, хората се засмяха.

— Щом като е така, накрая само стой гледай как сума ти тарикати се щурат напред-назад, като всеки гледа да мине другия и да го вкара в незаконна позиция, без оня нещастник да е мръднал, а?

— Независимо от всичко, това правило остава. Вече го изпитахме. То позволява свободно придвижване по терена. В старата игра не беше необичайно играчите да си носят на полето обяда и някой брой „Женички, живот и жартиери“ и само да чакат топката сама да се дотъркаля до тях.

— Здрасти, Трев, как си? — каза Анди, който беше застанал точно зад Трев.

Тук днес трябваше да има поне хиляда души, помисли си Трев някак си необичайно бавно и блажено. И е пълно със стражари. И от тук мога да видя двамца от тях. Анди няма да тръгне да ми прави нищо точно сега, нали? Е, всъщност може и да тръгне, защото Анди си е такъв. Дъската в главата му хлопне по някой от бръмбарите в същата глава и хоп, той ти прави фасона на кайма. О, да, а пък и Смрадльо Аткинсън с майка му се разхождат до него като първи дружки.

— Нещо хич не те виждам напоследък, Тревчо — продължи Анди. — Да не си бил зает, а?

— Ти не трябваше ли да се скатаваш някъде? — продума без никаква надежда Трев.

— Е, нали знаеш оня лаф? Че рано или късно за всичко идва прошка.

В твоя случай ще е малко по-късно, изкоментира наум Трев.

— Освен това — продължи Анди — аз нали почвам начисто?

— Да бе?

— Зарязах го аз Мелето — поясни Анди. — Стига толкова с тея хулигански прояви. Време ми е да се интегрирам.

— Ми драго ми е да го чуя — промълви Трев само чакайки откъде ще дойде ножът.

— Така че сега съм ключов играч на Анкх-Морпорк Юнайтед. — Това не беше нож, но по въздействие си беше все тая. — Явно Негова Светлост им е дал идеята. — Анди говореше все така мазно и дружелюбно. — Не ще и дума, на никой не му се играе срещу ваш’те магьосници. Тъй че ей ни на, отборче специално за случая.

— Ти нали никога не беше играл? — измърмори отпаднало Трев.

— Да де, ама това беше в тъмното минало, преди ритни-топката да се отвори за повечко лична инициатива. Фланелката ми скиваш ли я?

Трев я погледна. Изобщо не беше мислил за това, как е облечен тоя тип, а само, че е пред него.

— Бяло със син кант — проговори любовно Анди. — Много шик.

Той се завъртя и на гърба му лъсна син номер 1 с името Анди Изцепков отгоре.

— По моя идея. Умно, нали? Така, значи, ще си знаем кой кой е, даже като се гледаме в гръб.

— Аз пък казах на ваш’те магьосници, че и вие, господа любезни, трябва да сторите същото — поде Г-жа Аткинсън, една от най-страховитите биткаджийки някога вдигали със зли намерения подострен чадър. Едри мъжаги отстъпваха пред Г-жа Аткинсън, иначе едрите мъжаги кървяха.

Само това ни липсваше, помисли си Трев. Имената ни написани на гърбовете ни, хубава работа. Така им спестяваме труда да ни обиколят и да ни видят лицата, преди да ни прободат в гърба.

— Ей, ама не мога да си бъбря тука с тебе цял ден, я. С отбора трябва да си поговоря. Да пообсъдим тактически схеми, такива работи.

Ще има рефер, напомни си Трев. Стражата ще бди. Лорд Ветинари ще е там. Да, ама Анди Изцепков също ще е там, а Лут иска да съм му помощник, така че, няма как, и аз трябва да съм там. Ако всичко се сговняса, арената хич няма да е място за мен, да, ама аз ще съм си баш там.

— А ако търсиш онова, твоето, тъпото маце, ей я там отзад с дебеланата. Ама честно, ти к’во си помисли за мен, а?

— Нищо, докато не взе да изтърсиш точно това — отговори Трев. — А сега си мисля туй-онуй.

— Много поздрави от мен на орка — подметна Анди. — Язък, че е последният.

И те си тръгнаха, но Трев достатъчно пъргаво отскочи и Г-жа Аткинсън не успя да го покоси по крака с бастуна си.

Да намеря Жулиета. Да намеря Лут. Да намеря Гленда. Да си намеря билет за Четирите Хикса.

Трев никога не се беше бил. Не и истински. Е, като беше по-малък, няколко пъти се беше замесвал в разни тупаници, а щеше да е лоша политика да не е сред останалите хлапета с някакво импровизирано оръжие в ръка. Толкова го биваше да се прави, че е навсякъде, да крещи до скъсване и да се втурва все в най-големия гъчканак, но така, че винаги да се разминава със същинския екшън. Можеше ли сега да изприпка в Стражата и да им каже, че… Анди е ръсел заплахи, що ли? Ами че Анди винаги ръси заплахи. Когато в Мелето станеше беля, както ставаше, ако две банди се случеше да влязат в съприкосновение, за Трев винаги имаше цял шубрак от крака, а веднъж, в особено отчаян момент и множество рамене, откъдето Трев да се изнесе… Чакай, къде му е умът? Той нали няма да е там. Нали няма да играе. Нали беше обещал на старото си мамче. Всички знаят, че е обещал на старото си мамче. На него може и да му се играе, но старото му мамче нямаше да одобри това. Все едно старото му мамче му беше написала извинителна бележка: „Скъпи Анди, моля те, недей да колиш Тревър днес, щото той обеща да не играе.“

Той премигна, за да отмете усещането за метнат срещу му нож и чу гласа на Лут:

— О, да, чувал съм за „Ала-баламур“.

А ето ги Гленда и Жулиета, и Лут, а с него Жулиета, както и една леко озадачена госпожица с тефтерче и Жулиета. А освен тях там беше и Жулиета, но това беше трудно да се забележи поради присъствието на Жулиета.

— Тя казва, че искала да вземе интервю — поясни Гленда, която явно беше издебнала журналистката. — Казва се г-ца…

— Розичка — поде девойката. — Всички говорят само за вас, господин Лут. Може ли да ви задам няколко въпроса? Моля ви, нашите читатели са много съвременни.

— Да?^[57] — успя накрая да продума той.

— Какво е усещането да сте орк, господин Лут?

— Не съм сигурен. Какво е усещането да сте човек? — отвърна Лут.

— Опитът ви като орк повлиял ли е на начина, по който ще играете ритни-топка?

— В отбора аз съм само резерва. Ролята ми е чисто треньорска. А, в отговор на вашия въпрос, не съм сигурен, доколкото не съм имал досега достатъчно опит като орк.

— Но дали ще посъветвате играчите да откъснат главите на съперника? — изкиска се момичето.

Гленда отвори уста, но Лут отговори най-сериозно:

— Не, това е против правилата.

— Чух, че ви смятат за много добър треньор. Ще споделите ли вашето мнение, защо?

Независимо от пословичната малоумност на този въпрос, Лут изглежда се замисли дълбоко.

— В това отношение следва да се вземат предвид вероятностните хоризонти — започна бавно той — E Pluribus Unum, тоест множеството превръщащо се в единство, обаче от друга страна също така може да се каже и: единство преминаващо в множество: Ex uno multi, и съответно, както посочва в „Еманацията на битието“ фон Слис, при по-задълбочено разглеждане, в действителност може да се окаже само различен облик на множествеността.

Гленда се вгледа в лицето на госпожицата. Изражението й беше застинало, също както и моливът й. Лут се усмихна на някаква своя мисъл и продължи:

— Нека визираме това в светлината, собствено, на скорострелната топка. Възможно е и да знаем, откъде е потеглила тя, но точното местоположение на крайната и дестинация е постоянно променлива загадка, дори приложено само в четириизмерно пространство. В тази връзка е и екзистенциалният въпрос изправен пред стрелеца, доколкото той е едновременно субект и обект на стълбата. Докато топката е в полет, всички възможности са неумолимо взаимосвързани, или, както се изрази в „Das Nichts des Wissens“ хер Резервирен: „Ich kann mich nicht genau erinnern, aber es war so etwas wie eine Vanillehaltige susse Nachspeisenbeigabe“^[58], въпреки че, според мен, той по това време е бил под въздействието на някакъв медикамент. Но кой въздейства върху играта и кой е под въздействие? Като се има предвид, че решението може да бъде достигнато единствено посредством концептуална манифестация при използването на, ако мога да се изразя така, специфично възприятие на трансфинитното пространство, е съвършено очевидно, че възможностите включват и варианта, топката да бъде едновременно навсякъде или да се окаже, че изобщо не е бил отправен удар. Моята задача като треньор е да редуцирам този метафизичен излишък и, съответно, да предложа на момчетата ми приемлива парадигма, като например, евентуално, следната: „Бий яко по средата, бе мой човек, та поне ако вратарят спаси, сериозно да го изпотиш“. Разбирате ли, там е работата, че ритни-топката не се ограничава до ритни-топката. Тук имаме най-възхитителната многоизмерна философия основаваща се върху светогледа разработен от доктор Маспиндер в „Das Meer der Unvermeidlichkeit“^[59]. Но тук, сигурен съм, ще възразите, че съществуват системи като 4–4–2 или дори 4–1–2–1–2, нали? Ще ви отговоря, че фактически единствената система е само едно, иначе казано като един. Обичайно се казва, че в отбора има единадесет играчи, но това е само за постигане на съответствие с немощта на възприятието ни. В действителност играчът е само един, следователно — той за кратко се засмя, — ако бих могъл да си позволя да перифразирам сентенцията от „Портите на измамата“: Не е важно дали печелиш или губиш, стига да вкараш повече голове, отколкото съперникът.

Девойката сведе поглед към празното си тефтерче:

— Не може ли да го обясните малко по-простичко?

— О, извинявайте — смути се Лут. — Мисля, че именно това правех.

— А аз мисля, че стига толкова — Гленда хвана момичето за ръката.

— Но аз още не съм го питала за любимата му лъжица — проплака тя.

Лут прочисти гърлото си:

— Е, щях да съм благодарен, ако бях предуведомен за този въпрос, тъй като се отнася до твърде обширно поле на експертиза, но смятам, че Великата бронзова лъжица от Кладх с теглото си надхвърлящо един тон определено ще е сред най-сериозните кандидати, въпреки че не бива да пренебрегваме също и комплекта лъжички, всяка от които по-малка от оризово зърно, изработени от неизвестен гений за наложниците на император Ай Въй. Но несъмнено, доколкото мога да съдя, всички те са затъмнени от забележителната лъжица с часовников механизъм, разработена от Проклето Тъпия Джонсън, която, по всичко личи, е била в състояние да разбърква захарта в кафето толкова бързо, че чашката е излитала от чинийката и се е удряла в тавана. Ех, да можех да съм свидетел на това, но от безопасно разстояние, разбира се. Вероятно не толкова известна е пеещата лъжица на високоерудирания мъдрец Ли Тин Уидъл, която е могла да забавлява голяма компания чрез изпълнението на комични песнички. Сред други значими лъжици следва да се споменат още…

— Стига толкова — прекъсна го Гленда отмъквайки момичето за негово собствено добро.

— Той орк ли е? — запита девойката.

— Всички казват така — отвърна Гленда.

— Ама те всичките ли са такива? Аз си мислих, че те, такова, късат главите на хората?

— Ами, да речем, че им е втръснало да правят все едно и също.

— Но откъде знае всичко това за лъжиците?

— Вярвай ми, ако някой изобщо е написал книга „Най-великите лъжици в света“, то господин Лут няма как да не я е прочел.

Трев чу оплакванията на госпожицата, докато Гленда почти насилствено я мъкнеше по-надалеч, или най-малкото по-надалеч от Лут.

— Но аз всъщност исках да говоря с Бижу — чу я да хленчи Трев, докато тя подминаваше Жулиета без дори да я погледне, — но нали всички казват, че тя се крие.

Той се впусна натам и примъкна останалите двама в тесен кръг.

— Утре ще се лее кръв — съобщи им той. — Магьосниците не може да правят магии, а Анкх-Морпорк Юнайтед ще е фрашкан с най-яките и гадни копелета извън Тръшкалника.

— В такъв случай ще трябва да променим тактиката си съобразно този факт — реши Лут.

— Ти да не си лу… побъркан? Аз ти говоря за такива като Анди, бе Лут. А той може и да не е най-лошия.

— Но всичко е въпрос на тактика. Отчитане на силните и слабите страни и съответно приложение на това знание — не се поддаваше Лут.

— Слушай! — ядоса се Трев. — Нямаме време за тея алабализми.

— Ако цитирам… — започна Лут.

— Слушай, ти казвам бе! А да се сещаш за цитати от хора, дето са ги заклали в гръб и после са ги смачкали от лю… — той се запъна, после продължи — … от страшен бой докато са на земята, а? Щото сега точно за това трябва да си мислиш.

— Стражата ще присъства — изтъкна Лут.

— Но те най-често, като се понапече, гледат да изпонатръшкат всичко живо на земята — разясни му Трев. — Така им се опростява работата.

— Уверен съм, че можем да бием на ритни-топка всеки отбор — тръгна да го успокоява Лут.

Трев се озърна в търсене на поне някой, който да вдене:

— Не става така тая работа! Това не ти е ритни-топка!

— Не ща да виждам някой да пострада — обади се Жулиета.

— Ами тогава шъ требва да си затвориш очите — каза Трев. — Лут, ти си мислиш, че сичко ще ти е чистичко и спортсменско, щото така е измислена новата ритни-топка, да но тук са ти все същите стари урунгели. Знаеш ли к’во си мисля?

— Татко ми казва, че Ветинари няма да се изкефи ако Академик падне — даде принос към разговора Жулиета.

— А той ще се изкефи ли? — поинтересува се Трев.

— Ами май да, но даже и Тате казва, че май е по-добре да сме си с проклетия Ветинари, отколкото с някое копеле, каквито имахме някога.

Това е защото нещата с града потръгнаха, мислеше си Трев. Преди Ветинари всичко е било майка плаче, и никой не разбра, как се е оправил той. Той направи така, че Стражата да си върши работата. Той се оправи с онази война между джуджетата и троловете. Той позволи на хората да правят каквото си искат, при условие че правят каквото той иска. И най-вече, градът беше фраш с хора и пари. Всички искаха да живеят в Анкх-Морпорк. Нима можеше да му се разклати стола само защото нещо се е скофтило с новата ритни-топка? Ами, отговорът беше, разбира се, да — защото хората са си такива.

Трев спомена това на Гленда, когато тя се върна от мисията по извеждане на шашнатата Розичка от обсега на Лутовото философстване. Тя изгледа Трев и каза:

— Мислиш ли, че Ветинари знае за това?

— Ненъм — отговори Трев. — Е, зная, че няма как да си няма колкото си щеш шпиони, да, ама ненъм те дали знаят за това.

— Мислиш ли, че някой трябва да му каже? — продължи Гленда.

Трев се изсмя:

— И к’во предлагаш? Да идем право в двореца, да се изтъпанчим пред него и да му кажем: „Прощавай, мой човек, ама тука има нещо, дето май ти е убегнало от вниманието“, а?

— Да — каза Гленда.

— Благодаря ви, Дръмнот, засега това е всичко — каза Ветинари.

— Да, сър — отговори Дръмнот, кимна на лейди Марголота и се изнесе безшумно от стаята.

— Хевлок, не се и съмнявам в изключителната компетентност на този Дръмнот, но на мен винаги ми е изглеждал много странно човече.

— Е, странно място щеше да е светът, ако всички бяхме еднакви, мадам, макар че признавам, че не би бил особено странен, ако всички бяха като Дръмнот. И все пак той е лоялен и извънредно достоен за доверие.

— Хъммм — произнесе се Милейди. — Има ли някакъв заслужаващ внимание личен живот?

— Доколкото разбрах, той събира различни видове канцеларски принадлежности — отговори Ветинари. — Понякога се замислях, дали не би могла да промени живота му към по-добро среща с млада дама съгласна да се преоблече като картонена папка.

Бяха седнали на терасата извън Продълговатия кабинет, която предлагаше съвършен изглед към центъра на града оставяйки наблюдателя почти невидим.

— Съглашението придвижва ли се? — поинтересува се Ветинари.

— Определено — отвърна Милейди. — Най-сетне мир между джуджета и тролове.

Ветинари се усмихна:

— Думата „мир“ обикновено се определя като период на почивка и превъоръжаване преди следващата война. Бяха ли необходими много убийства?

— Хевлок, понякога си толкова директен!

— Моля да ме извините, просто прогресът на историята се нуждае от касапи не по-малко отколкото от пастири.

— Нямаше убийства — увери го Милейди, след което извъртя очи. — Обаче все пак имаше ужасен минен инцидент, както и доста необичайно свличане на геологични пластове. От друга страна въпросът с Локо все още не е разрешен. Джуджетата продължават да настояват за тотално изтребване.

— Колко орки има там?

— Никой не знае. Може би Лут ще може да ги намери.

— Недопустимо е да се стигне до геноцид — рече Ветинари. — Историята винаги намира начин за разплата.

— Както се оказва, че той е в състояние доста да ни изненада.

— И аз така подразбрах. Съгласно всички донесения, нито един орк няма подобно постижение, освен него.

— Но под всичко това той ще си остане орк — изтъкна Милейди.

— Чудя се, какво ли остава под всички нас? — контрира Ветинари.

— Приели сте много висок риск, нали знаете? — забеляза лейди Марголота.

— Мадам, в този град всичко е риск, уверявам ви.

— А властта е игра с дим и огледала. — Милейди си взе виното.

— Колко странно, и ден не минава без Командир Ваймс да ми напомни за това. Нито една гражданска полиция не би могла да възпре разярено и решително население. Номерът е, да не им се позволява да го осъзнаят. Нали?

На вратата се почука. Пак беше Дръмнот.

— Съжалявам за прекъсването, сър, мадам, но при създалите се обстоятелства прецених, че е препоръчително — той изсумтя. — Дамата с пайовете е тук.

— А, госпожица Сладкофасулска, легендарната изобретателка на знаменития Орачески пай — възкликна Ветинари и хвърли един поглед на Милейди. — И приятелка на господин Лут.

— Вече се срещнах с нея, Хевлок. Тя ми чете конско.

— Да, това й се удава много добре. Все едно приемаш чудесна студена баня. Моля, поканете я, Дръмнот.

— С нея има и един младеж. Идентифицирах го като Тревър Младонадеждов, син на прочутия ритнитопковец Дейв Младонадеждов, а тя ме осведоми, че действително ви е донесла Орачески пай.

— Смятате да приемете от член на широката общественост храна невкусена предварително? — ужаси се Милейди.

— От нея — без никакви колебания — отговори Ветинари. — Напълно е невъзможно тя, при каквито и да е обстоятелства да отрови каквато и да е храна. Не от уважение към мен, нали разбирате, а от уважение към храната. Недейте да ни напускате. Смятам, че ще намерите това за… интересно.

Паят в ръцете на Гленда все още не беше изстинал, когато тя пристъпи в Продълговатия кабинет. Самата тя се смрази от вида на лейди Марголота, но някаква твърдост в нея се запъна и тя попита:

— Трябва ли да направя реверанс?

— Не, освен ако много ви се иска.

— Дойдохме да ви предупредим — избълва Трев.

— Нима — вдигна вежда Ветинари.

— Анкх-Морпорк Юнайтед ще размаже Академик Невиждан на кайма.

— Леле-мале. Нима?

— Те не са ви ваш’те средностатични играчи! — изломоти Трев. — Тея са от Мелето. Въоръжени до зъби.

— О, да. Ритни-топката като война — рече Ветинари. — Е, добре, благодаря ви, че ми съобщихте.

Настъпи тишина. Ветинари я наруши с думите:

— Има ли още нещо, което бихте желали да ми споделите?

Той задържа поглед върху пая, който Гленда държеше пред себе си като някаква джаджа за опазване на целомъдрие.

— Не може ли да направите нещо? — попита тя.

— Това е игра, госпожице Сладкофасулска. При условие, че тъкмо аз предложих този мач, как мислите, че ще изглеждам, ако се намеся? В крайна сметка правила ще има. В крайна сметка ще има рефер.

— На тях няма да им пука — изтъкна Трев.

— В такъв случай, предполагам, че Стражата ще трябва да изпълни задълженията си. А сега, ако не възразявате, ми предстои да се заема с държавни дела, но, моля, оставете пая.

— Един момент — намеси се Милейди. — Защо дойдохте да предупредите Негова Светлост, млада госпожице?

— Не е ли това нещото, което се полага да направя? — отвърна Гленда.

— И просто ей така си влязохте?

— Е, паят помогна.

— Ние с вас, нали знаете, и преди сме се срещали — рече Милейди.

Тя изгледа Гленда, а Гленда я изгледа в отговор и накрая успя да продума:

— Да, знам, и не съм изплашена, и изобщо не съжалявам.

Двубоят с погледи продължи поне с година повече от пределно търпимото, след което лейди Марголота рязко обърна глава и изкоментира:

— Е, добре, поне с едното от двете сте сполучила, но без съмнение ще се насладя на пая, а също така и на мача.

— Да, да — вметна Ветинари. — Благодаря ви, че се отбихте, но ако ни извините, предстои ни да обсъждаме държавни дела.

— Хубава работа! — възкликна лейди Марголота, когато вратата зад тях се затвори. — Що за хора развъждате в този твой град, Хевлок?

— Предполагам, че някои от най-добрите — отговори Ветинари.

— И двама души от простолюдието могат просто така да нахлуят при вас без предварителна уговорка?

— Но с пай — поправи я Ветинари.

— Очаквали сте ги?

— Да кажем, че не бях твърде изненадан — каза Ветинари. — Аз определено съм осведомен за състава на Анкх-Морпорк Юнейтед. Стражата също.

— И възнамерявате да ги допуснете на стадиона срещу сбирщина от престарели магьосници, обещали, че няма да употребяват магия?

— Сбирщина от престарели магьосници и господин Лут — уточни бодро Ветинари. — Той явно е много добър в тактическото планиране.

— Аз не мога да позволя такова нещо.

— Това е моят град, Марголота. В Анкх-Морпорк няма роби.

— Той е мой повереник. Обаче предполагам, че вие ще пренебрегнете това.

— Намерението ми е точно такова. В крайна сметка това е само една игра.

— Но играта не е само някаква игра. Каква игра очакваш утре?

— Война — отговори Ветинари. — А войната си е само война.

Лейди Марголота рязко изпъна дългия си ръкав и в ръката й ненадейно се озова елегантна стоманена кама.

— Предлагам вие да го разрежете наполовина — посочи пая Ветинари. — А аз ще избера моята половина.

— А ако в едната половина има повече мариновани лукчета?

— Тогава мисля, че въпросът ще подлежи на преговори. Ще желаете ли още… вино?

— Видяхте ли, как тя се опита да ме победи в надглеждане? — подметна Марголота.

— Да — каза Ветинари. — Видях, че тя успя.