Тери Пратчет
Академик Невиждан (10)

Десет минути по-късно й се наложи да признае, че Трев е бил прав. Тя едва ли би забелязала вратата от далечната страна на поредното претрупано занемарено мазе. Изпод вратата се процеждаше светлина.

— Проследих го веднъж — обясни Трев. — Нали всеки трябва да си има местенце, което да си е негово.

— Да — промърмори Гленда и отвори вратата с трясък.

Все едно беше отворила вратата на пещ. Беше пълно със свещи от всякакъв цвят и размер, повечето от които горяха. И посред всичко това, зад една паянтова маса отрупана със свещи, беше седнал Лут. Пред него те горяха във всевъзможни разцветки. Той се беше втренчил безизразно в пламъчетата и не вдигна поглед, когато те влязоха.

— Знаете ли, опасявам се, че така и не успях да му намеря цаката на синьото — заговори той като че на нищото. — Оранжевото, разбира се, е смехотворно лесно, червеното става от само себе си, а и зеленото изобщо не е трудно, но най-доброто синьо, което постигнах, трябва да призная, е доста зеленикаво… — гласът му заглъхна.

— Добре ли си? — попита Гленда.

— Искаш да кажеш, дали съм добре, като не се брои това, че съм орк? — усмихна се печално Лут.

— Е, да де, но ти изобщо не си виновен за това.

— Няма как да е истина, нал’тъй? — обади се Трев.

Гленда се извърна към него:

— Защо ти беше да казваш това?

— Ами, те нали бяха измрели преди стотици години.

— Изтребени — уточни Лут, — но някои оцеляха. Боя се, че когато този пропуск стане известен, ще се намерят такива, които биха предприели стъпки към окончателно регулиране на ситуацията.

Трев погледна неразбиращо Гленда, която му преведе:

— Казва, че според него хората ще се опитат да ги избият всичките.

Лут все така се взираше в свещите.

— Трябва да натрупвам достойнство, така че да струвам. Трябва да съм услужлив. Трябва да съм любезен. Трябва да си намирам приятели.

— Ако някой дойде да те нарани — обеща Гленда — аз ще ги убия. Сигурна съм, че ти няма да откъснеш ничий крак, но аз такива обещания не съм давала. Трев, тук е нужен женски подход.

— Ъхъ, виждам.

— Ей това вече не беше умно, Трев Младонадеждов. Не, господин Лут, ти оставаш тук. — Гленда измъкна Трев и Жулиета в коридора и им заповяда. — Вървете си, искам да си поговоря с него насаме.

Когато тя се вмъкна обратно, Лут беше провесил глава.

— Съжалявам, че разочаровах всички — каза той.

— Какво стана с ноктите ти, господин Лут?

Той протегна ръка и с тих звук ноктите се показаха.

— О, добре де, това поне е удобно — измънка Гленда. — Така поне ще можеш сам да се преобличаш.

След което тя тропна с юмрук по масата, така че свещите подскочиха.

— А сега ставай веднага! — изкрещя му тя. — Трябва да тренираш отбора, господин Лут, забрави ли? Всички те чакат да дойдеш при тях и да им показваш, как се играе ритни-топка!

— Трябва да натрупвам достойнство — все така си гледаше свещите Лут.

— Тогава тренирай отбора, господин Лут! А и изобщо, откъде си толкова сигурен, че орките са били чак толкова лоши?

— Ние сме извършили ужасни неща.

— Те — натърти Гленда. — Те, а не ние, нито пък ти. И ако съм сигурна в нещо, то е, че на война никой не казва, че ония от другата страна са много мили хора. А сега, защо просто не вземеш да идеш на тренировката? Какво му е лошото на това?

— Видя какво стана преди малко — възрази Лут. — Наистина може да стане много лошо — той взе една почти синя свещ. — Ще трябва да помисля.

— Е, добре — въздъхна Гленда, затвори внимателно вратата след себе си, повървя малко по коридора и вдигна поглед към прокапващите тръби. — Знам, че някой ме слуша. Излизайте веднага.

Отговор не дойде. Тя сви рамене и се забърза през лабиринта, докато не стигна стъпалата към Библиотеката, изкачи ги бегом и се втурна направо към бюрото на Библиотекаря. Когато го доближи, насреща и се вдигна огромното му усмихнато лице.

— Искам… — започна тя.

Библиотекарят бавно се изправи с пръст пред устните си и постави на масата пред нея една книга. Заглавието й — три сребърни букви на черен фон, беше „ОРК“.

Той я огледа от глава до пети, като че мъчейки се да реши нещо, след което отвори книгата и заобръща страниците с изтънчена грижливост, като се има предвид колко са дебели пръстите му, докато се намери страницата, която търсеше. И я вдигна пред очите й. Днес тя нямаше време да закуси, но може да повърнеш, дори и да няма какво. А ако искаш да повърнеш, гравюрата, която държеше Библиотекарят, си беше безпогрешното средство.

Той остави книгата на бюрото, пак бръкна под него и извади почти неизползвана кърпа, а след малко тършуване и чаша вода.

— Защо да му вярвам на това? — освести се Гленда. — То е само рисунка. Не е истинско.

Палецът на Библиотекаря се вдигна одобрително. После той взе книгата под мишница, хвана Гленда с другата си ръка и я поведе с изненадваща скорост извън Библиотеката през голямата плетеница от помещения и коридори на университета. И така, докато задъханата им разходка не свърши пред врата, на която беше написано с боя: „Катедра Посмъртни комуникации“. Боята обаче се беше малко поолющила, така че под прегледния нов надпис можеше да се видят буквите НЕКР и нещо, което може и да беше половинка от череп.

Вратата се отвори (всяка врата, блъсната от Библиотекаря гарантирано ще се отвори). Гленда чу дрънченето от райбера паднал на пода отвътре. Там, по средата на стаята пред нея се откри отвратителна фигура. Ужасяващите и черти обаче имаха по-слаб ефект, отколкото можеха да постигнат, понеже от фигурата висеше съвсем четливо етикетче с надпис: „Бофо. Специализиран магазин за шеги и забавления. Подобрена маска Некромант. Продажна цена АМ$3“. Маската беше свалена и разкри по-нормалните черти на д-р Хикс.

— И защо беше необходимо да… — започна той и забеляза Библиотекаря. — О, мога ли да помогна с нещо?

Библиотекарят вдигна книгата и д-р Хикс изстена:

— Пак ли? Е, добре, какво искате?

— Долу в мазето има орк — каза Гленда.

— Да, знам — отвърна д-р Хикс.

Лицето на Библиотекаря беше обширно, но не и достатъчно, за да побере цялата изненада, която му се искаше да изрази. Главата на катедра Посмъртни комуникации сви рамене и въздъхна.

— Вижте — започна той, като че изморен от твърде често обясняване и още веднъж въздъхна. — Аз по щат следва да съм лошият, ясно? Следва да подслушвам зад врати. Да се заигравам с черните изкуства. Аз нося пръстена с черепа. Имам жезъла със сребърния череп…

— И маска от майтапчийски магазин? — намеси се Гленда.

— И то доста практична, длъжен съм да отбележа — рече високомерно Хикс. — Значително по-ужасяваща от оригиналната, а и се мие, което е от значение в тази катедра. А освен това и Архиканцлерът намина тук преди няколко седмици, заради същото нещо като вас, както доста дълбоко подозирам.

— Орките ужасни създания ли са били? — изстреля Гленда.

— Мисля, че вероятно мога да ви покажа — откликна Хикс.

— Този господин вече ми показа рисунката в книгата — осведоми го Гленда.

— Онази с очните ябълки ли?

Оказа се, че споменът на Гленда е твърде свеж.

— Да!

— О, и по-лошо има — ободри я Хикс. — И, предполагам, ви трябва доказателство? — той се обърна настрани. — Чарли?

Един скелет излезе иззад черните завети в далечния край на помещението. Държеше чаша за чай. И имаше нещо странно потискащо в лозунга изписан на въпросната чаша: „Некромантите го правят цяла нощ“.

— Не се плашете — каза Хикс.

— Не ме е страх — отрече Гленда, изплашена до премаляване. — Виждала съм какво е кланица отвътре. То си е част от работата, а и той нали е полиран.

— Много ви благодаря — произнесе скелетът.

— Но това „Некромантите го правят цяла нощ“? Жалка работа, нали? Искам да кажа, не мислите ли, че някой леко прекалява?

— Едва ги накарахме да ни направят и тази — оплака се д-р Хикс. — Ние далеч не сме най-популярната катедра в унверситета. Чарли, младата дама желае да научи нещо за орките.

— Пак ли? — откликна скелетът и подаде чашата на доктора.

Гласът му беше доста дрезгав, но, като цяло, далеч не толкова кръвосмразяващ колкото можеше да бъде. Независимо от всичко, костите му бяха, ами, независими от всичко, просто си висяха във въздуха като че бяха единствените видими части на някое невидимо тяло. Челюстта се задвижи, когато Чарли продължи:

— Е, паметта трябва да е все още в септичната яма, щото, нали си спомняте, го бяхме привикали за Ридкъли. И покрай всичко друго все не смогвам да я почистя.

— Каква памет? — застана нащрек Гленда.

— Това е един вид магия — рече високомерно Хикс. — Твърде дълго е за обяснение.

На Гленда това никак не й хареса.

— Ами тогава обяснете го по-стегнато.

— Добре. В днешни дни сме доста уверени, че онова, което наричаме течение на времето, в действителност представлява процес на унищожение на вселената и незабавното и възпроизвеждане за най-малката изобщо възможна мярка на времетраене. Но независимо, че процесът е във всяко едно отношение фактически незабавен, пълното възстановяване на цялостната Вселена все пак отнема, както смятаме, приблизително пет дни. Но колкото и да е интересно…

— Не може ли още по-стегнато?

— Значи не искате да чуете теорията на Вселенската памет на Хаузман?

— Примерно стегнато като корсет — уточни Гленда.

— Както кажете. Та значи, можете ли да си представите: съгласно съвременната мисъл старата вселена не се унищожава в същия момент, в който се създава новата, който процес, между другото, се е случил безброй билиони пъти, откакто започнах това изречение…

— Да, мога да си го представя. Що не опитаме стегнато като кесията на истинския анкх-морпоркец? — прекъсна го Гленда.

— Вселената има запазени копия. Не знаем как, не знаем къде, и ще се претрепя от мислене само като се опитам да си въобразя, какво изобщо ще да значи това. Но се оказва, че понякога е възможно, ъ-ъ… при известни обстоятелства да се чете тази памет. Как се справям с оглед на мерките за стегнатост?

— Имате си нещо като вълшебно огледало, а? — произнесе безизразно Гленда.

— Точно така, ако искате да е стегнато като устата на чиновник на Патриция.

— Тях туй-онуй може и да ги отвори — забеляза самодоволно Гленда. — Та значи ми казвате, че всичко, което се е случило си седи някъде си и можете да го видите, стига да знаете как?

— Великолепно обобщение на квинтесенцията на въпроса — похвали я Хикс. — Неимоверно полезна, въпреки че същевременно е неточна във всяко едно отношение. Но, както се изразихте вие, ние разполагаме с едно — тук той поприсви рамене, — вълшебно огледало, както се изразихте вие. Наскоро разглеждахме за Архиканцлера битката при Оркско Усое. Това е последното известно сражение, в което е била задействана расата известна като орки.

— Задействана? — подпита Гленда.

— Употребена — поясни Хикс.

— Употребена? И в цялата история на всичко, което изобщо се е било случило, вие да вземете да намерите точно това?

— Кхъ-кхъм. Не е зле, ако имаме опорна точка — заобяснява Хикс. — Нещо, което е било на мястото на събитието. Тук, млада госпожице, ще ви кажа единствено, че на онова бойно поле е била намерена частица от череп, който бидейки череп несъмнено принадлежи към сферата на отговорност на моята катедра — той се обърна към Библиотекаря. — Има ли някаква причина да не й го покажа? — Библиотекарят кимна. — Добре. Щом не може, значи за мен, съгласно университетския устав, може. Мое задължение е от време на време да проявявам подмолно неподчинение. А и омнископът е вече настроен. Щом като моят колега е толкова сигурен, че не бива да го правя, значи няма да има нищо против да го направя. Споменът трае само частица от времето, но Архиканцлерът остана впечатлен, ако „впечатлен“ е точната дума.

— Искам само нещо да си изясня — каза Гленда. — Наистина ли можете да не се подчинявате на заповедите на някой като Архиканцлера?

— О, да — потвърди Хикс. — Заръчано ми е да действам в този дух. Хората го очакват от мен.

— Но как е възможно това? — зачуди се Гленда. — Какво ще стане, ако той всъщност ви заповяда, че иска да му се подчините.

— Възможно е благодарение на здравомислието и добрата воля на всички засегнати страни — обясни Хикс. — Ако, например, Архиканцлерът ми заповяда нещо, на което да е абсолютно необходимо да се подчиня, той ще добави нещо от рода на: „Хикс, ти гнусно червейче (по щат), само да не го направиш, главата ще ти откъсна“. Макар че на практика, госпожице, е достатъчен и тънък намек. Фактически всичко се основава на доверието. Всички могат да ми се доверят, че не заслужавам доверие. Не знам, какво би правил без мен Архиканцлерът.

— Ъхъ, така си е — ухили се Чарли.

Няколко минути по-късно Гленда се озова в друга тъмна стая пред кръгло тъмно огледало, високо поне колкото самата нея.

— Това нещо като Движещи се картинки ли ще бъде? — подметна саркастично тя.

— Изумително сравнение — одобри Хикс. — С единствената разлика, че, първо, тук няма пуканки и, второ, и да имаше, нямаше да ви се яде. Това, което в дадения случай е, тъй да се каже, на мястото на камерата, е последното нещо видяно от един от човешките бойци.

— Същият, от който е черепът ли?

— Браво! Вижда се, че следите, какво ви се говори — похвали я Хикс.

За момент настъпи тишина.

— Това нещо ще е страшничко, нали?

— Да — потвърди Хикс. — Кошмари? Много вероятно. Дори и аз го намирам за изключително смущаващо. Готови ли сме, Чарли?

— Готови — долетя някъде от тъмнина гласът на Чарли.

— Сигурна ли сте, госпожице?

Гленда не беше сигурна, но би изтърпяла всичко, стига само да не й се наложи да види как Хикс се подсмихва, сякаш казвайки си „Знаех си аз“.

— Да — помъчи се да съхрани гласа си твърд тя.

— Фрагментът, който сме в състояние да ви представим, трае няма и три секунди, но се съмнявам, че бихте поискали да го видите отново. Готови ли сме? Благодаря ти, Чарли.

Столът на Гленда отхвръкна стремително назад, а Хикс, застанал в готовност до нея, я задържа да не падне.

— Единственият известен запис на орк в битка — говореше Хикс, помагайки и да се изправи. — Между другото, браво на вас. Даже Архиканцлерът се разпсува гръмко.

Гленда примигна, страстно мечтаейки въпросните няма и три секунди да ги нямаше в паметта й.

— И това е било наистина, а?

Но нямаше какво друго да бъде, освен истина. Нещо в това, как картината не смееше да мръдне от най-задното ъгълче на ума й, гарантираше, че това нещо е било наистина.

— Искам да го видя отново.

— Ка-акво?! — втрещи се Хикс.

— Има и още нещо — каза Гленда. — Това беше само част от картинката.

— На нас ни отне часове да установим това — обърна се към нея строго Хикс. — Как стана така, че вие го забелязахте от раз?

— Защото си знаех, че ще го има — отговори Гленда.

— Тук тя те хвана натясно, шефе, — обади се Чарли.

— Добре. Покажете ми го пак и този път увеличете десния ъгъл. Много е размит — добави той на Гленда.

— Можете ли да го спрете? — попита тя.

— О, да. Чарли се досети как.

— Значи знаете, коя част имам предвид.

— О, да.

— Покажете ми я пак тогава.

Чарли се скри зад завесите. Няколко пъти проблесна светлина и после…

— Ето! — посочи тя застиналата картина. — Мъже на коне, нали така? И размахват бичове. Знам, че е размътено, но се вижда, че имат бичове.

— Е, да, разбира се — промълви Хикс. — Много трудно ще да е да накараш някого да се втурне в атака под град от стрели, без известна мотивация.

— Те са били оръжия. Живи същества, служещи за оръжия. А не изглеждат чак толкова различно от хората.

— Какви ли не наистина интересни неща са ставали в Империята на Злото — поде учтиво разговора Хикс.

— Лоши неща — изсумтя Гленда.

— Какви други — рече Хикс. — Злият император. Империята на Злото. Като кажат, че ще направят нещо с желязната девица, правят го.

— И какво стана с тях?

— Е, официално всичките са мъртви — отговори Хикс, — но винаги са се носили слухове.

— И хора са ги подкарвали в боя — рече Гленда.

— Щом като казвате, ами, да, явно така ще да е — измърмори Хикс, — но не виждам с какво променя нещата това.

— А аз мисля, че променя всичко — посочи Гленда. — Променя ги, защото хората говорят само за чудовищата, а за бичовете нито дума. Същества, които толкова приличат на хора, е добре де, на нещо като хора. Какво ли не може да бъде направено от човек, ако някой наистина се постарае?

— Интересна теория — изхъмка Хикс, — но надали ще успеете да я докажете.

— Когато един крал се бие с друг крал и спечели, той отсича главата на другия крал, нали така? — продължи Гленда.

— Понякога — не отрече Хикс.

— Искам да кажа, не може да обвиняваш едно оръжие за това, как го използват. Как беше онзи лаф? Което е човешко, си е човешко. Аз мисля, че орките са били направени от хора.

Гленда погледна Библиотекаря, който вдигна поглед към тавана.

— Вие бяхте готвачка, нали? А бихте ли искали да работите в моята катедра?

— Всеки знае, че жените не могат да бъдат магьосници — отвърна Гленда.

— Е, да, обаче в некро… в посмъртните комуникации е малко по-различно — заговори гордо Хикс. — Някои хора, на които им сече пипето, хич няма да ни дойдат зле, небесата да са ми свидетели. А женственият подход би могъл да бъде извънредно ползотворен. И надали ще искаме от вас само да бършете праха. Тук ние дълбоко ценим праха, а пък вашите умения на готвачка ще са просто неоценими. В крайна сметка разфасоването на тела е важна част от занаята. А и съм сигурен, че магазинът на Бофо има за продан доста сносен женски некромантски костюм, прав ли съм, Чарли?

— Десет долара, включително корсет с връзки. Далавера си е откъдето и да го погледнеш — откликна иззад завесата Чарли. — Направо излъчва потайност.

Не последва отговор, защото устата на Гленда беше запецнала посред отваряне, но накрая тя все пак съумя да излезе с едно учтиво, но твърдо:

— Не.

Завеждащият катедра Посмъртни комуникации тихичко въздъхна:

— Предвиждах аз, че няма да искате, но ние все пак сме част от общата схема. Светлина и мрак. Нощ и ден. Сладко и горчиво. Добро и зло (в рамките на университетския правилник). Колко полезно би било, ако имаше здравомислещи и надеждни хора и от двете страни, но във всички случаи се радвам, че можахме да бъдем от полза. Тук долу рядко виждаме хора. Е, не точно хора.

* * *

На връщане Гленда мина по коридора бавно и замислено. Орк. Който не прави друго, освен да убива — мислеше си тя. Зъбите и ноктите на съществото посред вихрен скок, видени, както изглежда, от онзи, срещу когото е бил скокът. Бойци, които нищо не може да спре. А Лут, ако се вярва на Трев, е бил убит, а после някак си е престанал да бъде убит, върнал се е в Невиждания Университет и е изял всички баници.

Във всичко това не достигаше нещо важно, и ето, че мъжете с бичовете запълниха празнотата. Няма как някой само да се бие и толкова, мислеше си тя. Наложително е да прави и някои други неща. А пък и Лут не е по-чудноват от повечето народ, какъвто срещам напоследък. Не че срещам страшно много народ, но какво пък, Злият Император е бил черен магьосник, това всеки го знае. Всеки знае, че какъвто си е човек, такъв си е, и толкова. Да, но си струва да се опита. Защото не всичко е докрай сигурно.

Още щом стигна вратата до специалното местенце на Лут, тя почувства, че ще го завари празно. Отвори вратата и установи несъмнена липса на свещи и, нещо много по-важно, извънредно забележима липса на Лут. Но аз нали му казах да иде да им помогне с тренировката. Ето къде ще да е отишъл, на тренировката, няма къде другаде, повтаряше си тя наум. Значи няма никаква причина за тревога, никаква.

Тръпнеща, чувстваща, че нещо въпреки всичко е тръгнало накриво, тя си наложи да се върне в Нощната Кухня.

Тя почти стигна там, когато срещна г-н Отоми с неговата червена и лъскава като пилешки дреболии адамова ябълка.

— Тъй значи, имаме си тук долу орк човекоядец, а? — заговори той. — Хората това няма да го търпят, и толкоз. Чух някъде, че те не спирали да се бият, дори да им отсекат главите.

— Интересно — отвърна Гленда. — И как тогава знаят накъде да вървят?

— О-па! Те се ориентират по мириса — реагира блюстителят.

— И как го правят това с отсечена глава? Да не би да ми казвате, че си имат нос и в задника? — тя остана шокирана от самата себе си, че казва такова нещо, та това си беше лош език, но пък Отоми беше самото въплъщение на лошия език.

— Това аз няма да го търпя — продължи той не обръщайки внимание на въпроса й. — Знаеш ли какво дочух? Тях някак си са ги направили. Когато на Злия Император му дотрябвали бойци, той наредил на няколко Игора да превърнат гоблини в орки. Така че те изобщо не са истински хора. Ще взема аз да се оплача на Архиканцлера.

— Той вече знае — отговори Гленда. Е, би трябвало да знае, а също и Ветинари, добави наум тя. — А ти няма да правиш мизерии на господин Лут, ясно ли е? Защото само да посмееш — тя се наведе към него — и си пътник.

— Не може да ме заплашваш така — възмути се той.

— Вярно, не може — съгласи се Гленда. — Трябваше да кажа, че ще си пътник, ти смотан, мазен, гнусен тъпанар неден. Върви ако искаш да се оплачеш на Архиканцлера, и да видим колко добре ще ти стане от това.

— Те са изяждали хората живи! — възкликна Отоми.

— Троловете също — възрази Гленда. — Вярно, после те ги изплювали, но от това хората не ставали по-живи. Някога сме се били и с джуджетата, а те като тръгнат да нанасят удари под кръста, изобщо не са се шегували. И изобщо, господин Отоми, вълкът може да си смени нрава — тя изсумтя, — така че няма да е зле и вие да си смените вашия. И само да разбера, че сте причинили някакви неприятности, ще ви дам аз да разберете. Архиканцлерът е високо, че и далеко, а тук долу, в тъмното са кухненските ножове.

— Аз ще му съобщя, какво ми казахте — каза отстъпвайки злощастният блюстител.

— Ама моля ви, заповядайте — каза Гленда. — А сега, чупката.

И защо изобщо си казваме, че вълкът си менял кожата? — замисли се Гленда, докато го гледаше как се изнася като бит Отоми. Някой, да не би да е виждал вълк да облича нова кожа? И какво ще прави със старата, сам ще си я съдере що ли? Но все пак си го казваме, като че е някаква свещена истина, докато всъщност то значи само, че са ни свършили сериозните доводи.

И не беше ли останало още нещо за свършване? А, да. Тя отново отиде до котела, на който беше написала с тебешир „Не Пипай“ и вдигна капака. Мънистените очички се взряха в нея от влажните дълбини, а тя отиде да вземе малко рибешки черва и ги хвърли в очакващите му щипки.

— Е, най-после се сетих, какво да те правя — каза му тя.

Една напълно функционираща кухня съдържа какво ли не, не на последно място необятна сбирка от средства да се извърши ужасяващо убийство, ведно с множество начини за отърваване от уликите. Тази мисъл кръстоса ума й за далеч не първи път. Този път тя остана доволна от нея. Засега обаче си избра от шкафа чифт наистина дебели ръкавици, пак си облече палтото, бръкна в котела и хвана рака. Той я ощипа. Тя си знаеше, че точно тъй ще стори. Никога, ама никога не очаквай благодарност от тези, на които помагаш.

— Приливът свърши — каза тя на членестоногото — така че трябва малко да походим.

Тя го хвърли в пазарската си чанта и пое през университетските морави. Двама учащи се магьосници работиха нещо край близкия навес за лодки. Единият я видя и й извика:

— На вас разрешено ли ви е да ходите по университетските морави, госпожице?

— Не, това е абсолютно забранено за кухненския персонал — отговори Гленда.

Студентите се спогледаха.

— Ами добре тогава — каза единият.

И това беше.

От просто по-просто.

Чукът си беше метафоричен: Може да те удари само ако му позволиш да го има.

Тя извади рака от торбата, който размаха раздразнено срещу нея щипци.

— Виждаш ли онова там? — обърна се към него тя, посочвайки със свободната си ръка. — Това е полето край Квачка-с-пиленца.

Съмнително беше, дали мънистените очи на рака можеха да фокусират буренясалия пущинак оттатък реката, но тя поне го беше насочила в правилната посока.

— Хората си мислят, че това е защото там били гледали кокошки — продължи да бъбри тя под озадачените погледи на двамата магьосници, — но не това е истината. Там някога са бесили хора, та значи като излизали от старата тъмница, която била там, жрецът, който вървял отпреде със своята развяващата се роба следван от редицата обречени клетници и тъмничари приличали на квачка повела нанякъде пиленцата си. Ей на такива нещата по тея места им викат майтапчийство, а аз изобщо си нямам на идея, защо ти разправям това. Е, направих каквото можах за теб. Сега знаеш повече от всеки друг рак.

Тя пристъпи до самия края на това, което минаваше за вода в течащата през града река и пусна рака в нея.

— Пази се от капани за раци и не се връщай — тя се обърна, забеляза, че магьосниците са я зяпнали и им се тросна: — Какво? Да няма някакъв закон забраняващ хората тук да приказват на раци?

След което, докато си тръгваше, тя леко им се усмихна. И продължи нататък, през дългите коридори, чувствайки се някак си лекомислено, и стигна до свещоливницата. Някои от диваците я изгледаха притеснено, докато минаваше, но Лут никакъв не се виждаше, не че тя беше тръгнала да го търси, ама изобщо. Малко преди да стигне Нощната кухня, тя се натъкна на Трев и Жулиета. Гленда не можа да не забележи, как бяха блеснали очите на Жулиета, а и косата й беше поразрошена. По-точно, тя не можа да не забележи това, защото гледаше непременно да забелязва подобни неща. Страшно нещо е това почти родителската отговорност.

— Вие двамата какво правите все още тук? — поиска да знае тя.

Те я изгледаха и в израженията им имаше нещо повече от просто смущение.

— Ми аз дойдох да кажа чао на момичетата, ама трябваше да изчакам Трев заради тренировката.

Гленда седна.

— Ще ми направиш ли чаша чай, а? — и понеже старите навици просто не умират, добави. — Кипни вода в котлето, две лъжици чай в чайника. Като кипне, сипи водата от котлето в чайника. Не слагай чай в котлето — после тя се обърна към Трев. — Къде е господин Лут? — от гласа й направо лъхаше безгрижие.

Трев сведе поглед в краката си:

— Ми не знам, Гленда. Аз бях…

— … зает — довърши Гленда.

— Но без разни такива — намеси се припряно Жулиета.

Гленда чувстваше, че точно в този момент изобщо нямаше да има нищо против и да беше имало разни или дори безобразни такива. Има неща, които са важни и неща, които не са, и има моменти, когато знаеш разликата.

— Добре, та значи как беше господин Лут?

Трев и Жулиета се спогледаха.

— Не знаем. Него го нямаше там — каза Трев.

— Ние, нали, си помислихме, че може па да е с теб. — Жулиета й подаде чаша нещо, което получаваш като поискаш чаша чай от някого, който ще прави ще струва, но все ще обърка рецептата.

— Той не дойде ли в Голямата Зала? — секна дъха на Гленда.

— Не, не дойде… Я чакайте малко.

Трев се втурна надолу по стълбите и след няколко секунди го чуха да се връща.

— Зел си е инструментите — съобщи им Трев. — Вярно, не бяха много. Той си ги стъкми от сякакви парчетии, дето ги намери по мазетата, но колкото знам, той само това си имаше.

Знаех си, помисли си Гленда. Разбира се, че си знаех.

— Къде ли може да е отишъл? Няма къде другаде да ходи, освен тук — рече тя.

— Ми, онова място горе в Юбервалд, за което все разправя — спомена Трев.

— Че оттук до там ще са към хиляда километра — изтъкна Гленда.

— Ми, нали, мисля си, че на него му е се тая, тук ли ще е или там — подметна невинно Жулиета. — Ми то това, да си орк, ми да бях на мое място, от такова име и аз щях да си плюя на петите.

— Вижте, сигурна съм, че просто се е скатал някъде в университета — каза Гленда без ни най-малко да си вярва. Но пък ако вярвам, че той е зад близкия ъгъл или просто е отскочил да… ами примерно да си напудри носа, или просто е рекъл да се разкара натам-насам така, за половин час (което, разбира се, си е лично негова работа; може пък да му се е наложило да иде да си купи чорапи?), но ако продължа да вярвам, че ще се появи всеки миг, той може пък и да се появи, въпреки че знам, че няма.

Тя остави чашата.

— Половин час — отсече тя. — Жулиета, иди да провериш в Голямата зала. Трев, претърси тунелите от онази страна. А аз ще търся в тунелите от тази страна. Ако видите някого, на когото може да се вярва, питайте ги.

* * *

След още малко повече от половин час Гленда беше последната завърнала се в Нощната Кухня. Почти й се струваше, че може да го завари тук, но си знаеше, че няма.

— Ще се сети ли да вземе дилижанс? — запита се тя.

— Надали е виждал такова нещо — отвърна Трев. — Знаеш ли к’во щях да направя на негово място? Ми щях просто да търча, където ми видят очите. Така беше, като умря Тате, цяла нощ се разкарвах около града. Хич не ми пукаше къде ходя. Исках да избягам от мене си.

— Колко ли бързо може да бяга един орк? — зачуди се Гленда.

— На бас, че е много по-бързо от човек — отговори Трев. — И по-дълго.

— Чуйте — това го каза Жулиета. — Не чувате ли?

— Какво чу? — попита Гленда.

— Нищо — отговори Жулиета.

— Е?

— Къде отиде онова „Оук! Оук!“?

— Мисля, че шъ го намерим, дето съ те — каза Трев.

— Е, той нали няма как да търчи чак до Юбервалд — въздъхна Гленда. — Това е просто извън човешките възможности.

И най-накрая тя го изрече:

— Мисля, че трябва да вървим да го настигнем.

— Аз отивам — обяви Трев.

— Тогава значи и аз идвам — настоя Жулиета. — Да не говорим, че още ги имам тея пари, а шъ ни потрябват.

— Твойте пари са в банката — поохлади ентусиазма й Гленда — а банката е затворена. Но мисля, че имам няколко долара в портмонето.

— Тогава да ме прощавате — рече Трев. — Ей сега се връщам. Щото мисля, че има едно нещо, дето трябва да взема с нас…

* * *

Водачът на конския рейс за Сто Лат ги погледна отвисоко и отсъди:

— По два долара и петдесет цента на калпак.

— Но вие сте само до Сто Лат — оплака се Гленда.

— Да — рече най-спокойно човекът. — Нали за това на табелата пише „Сто Лат“.

— Може да ни се наложи да пътуваме бая по-надалече — намеси се Трев.

— Кажи-речи всяка кола в тази част на света минава през Сто Лат — отсече той.

— За колко време ще стигнете до там?

— Ами вижте, това е късния нощен рейс, разбирате ли? Той е за хора, които искат да са в Сто Лат отрано и не им се намират много пари, а това, виждате ли, прецаква нещата. Колкото по-малко пари, толкова по-бавен е рейсът. Накрая винаги пристигаме. Някъде към призори, ако трябва да сме точни.

— Цяла нощ ли? Струва ми се, че и аз мога да вървя по-бързо.

Кочияшът й отвърна със спокойното дружелюбно излъчване на човек, разбрал, че най-добрия начин да си изживееш живота е никога за нищо да не ти пука:

— Моля, заповядайте. Ще ви помахам, като ви подмина.

Гленда надзърна в колата. Тя беше наполовина пълна с онзи вид хора, които вземат нощния рейс, защото не е толкова скъп; с онзи вид хора, които си носят вечерята в книжни торби, при това май не съвсем нови торби.

Тримата се събраха на съвещание.

— Само за това имаме кинти — каза Трев. — Като гледам, нема да ни стигне дори за някоя от пощенските им коли.

— Не може ли някак да се пазарим с тях? — предложи Гленда.

— Речено-сторено — кимна Трев и пак се приближи към дилижанса.

— Здрасти отново — усмихна му се водачът.

— Кога ще тръгвате? — попита Трев.

— След около пет минути.

— Значи всички пътници са в колата.

Гленда надзърна покрай кочияша. Пътникът зад него най-щателно чистеше едно твърдо сварено яйце.

— Сигурно — отвърна водачът.

— Тогава що не тръгнете още сега — поиска Трев — че и по-бързичко? Много е важно.

— Късния нощен — подсети ги водачът. — Вече ви казах.

— Ми ако те заплаша с ей тая оловна тръба, ще тръгнеш ли по-бързо? — опита друг аргумент Трев.

— Тревър Младонадеждов! — скара му се Гленда. — Не можеш просто така да вземеш да заплашваш хората с оловни тръби!

Кочияшът погледна Трев отвисоко и каза:

— Я повтори, ако обичаш.

— Аз викам, че си имам ей това парче олово. — Трев почука леко с него по вратата на омнибуса. — Да извиняваш, ама ни е много зор да стигнем Сто Лат.

— Я, тъй ли било — възкликна водачът. — Отговарям на твоето олово — той бръкна под седалката си, — и вдигам с ей тази бойна брадва. И да ти напомня: ако ми се наложи да те разсека на две, законът, без да ми се обиждаш, ще е на моя страна. Вие май ме мислите мене за балама, но като ви гледам как се тръшкате като въшки на горещ тиган, каква е значи работата?

— Трябва да настигнем един наш приятел. Може да е в опасност — обясни Трев.

— И е страшно романтично — допълни Жулиета.

Водачът я зяпна.

— Ако ни помогнеш дъ го стигнем, аз шъ те цункам едно хубаво — обеща тя.

— Ето! — подметна той на Трев. — А ти що не се сети за това?

— Ми хубаво, и аз шъ те целуна — откликна Трев.

— А не, господине — на кочияша явно му беше забавно. — В твоя случай май ще предпочета оловото, макар че, моля те, недей да пробваш нищо, щото е адска работа да изчистиш петната от кръв от седалките. Комай от нищо не излизат.

— Добре тогава, ще се пробвам да те ударя с парчето олово — каза Трев. — Ние сме отчаяни.

— А и пари шъ ви дадем — добави Жулиета.

— Моля? — шашардиса се водачът. — Искате да кажете, че ще получа и целувката, и парите, и парчето олово? Не може ли някак да заменим оловото за още една целувка?

— Две целувки, цели три долара и никаква оловна тръба — обяви Жулиета.

— Или пък само оловната тръба, пък каквото олово покаже — допълни Трев.

Гленда, която ги гледаше омаяна и ужасена се включи с едно:

— А и аз ще ви дам една целувка, ако желаете.

Не можа да не забележи, че това не се отрази по никакъв начин на мизата.

— Ами пътниците ми какво? — поинтересува се кочияшът.

И четиримата погледнаха в дъното на омнибуса и установиха, че десетина чифта очи са се втренчили в тях в захлас.

— Не изпускай целувката! — посъветва го една жена, държаща в скута си голям кош с пране.

— Нито парите! — провикна се един от мъжете.

— Не ми пука дали ще го целуне или ще го удари по тиквата с оловната тръба, стига първо да ни откара до нас — обади се един старец от задните седалки.

— А някой от нас целувка ще получи ли? — поинтересува се половината от двойка подхилващи се хлапета.

— Ако искате — усмихна им се гадно Гленда и те се присвиха на седалките си.

Жулиета хвана водача за главата и за някое време, твърде продължително според вътрешните часовници както на Гленда, така и на Трев, се чуваше само звук като от топче за тенис всмуквано през мрежата на ракетката. Накрая Жулиета отстъпи една крачка. Кочияшът се беше ухилил, малко замаяно и с леко разфокусиран поглед.

— Ей, това беше по-яко и от оловна тръба!

— Може аз да карам, а? — предложи Трев.

Водачът му се усмихна:

— А не, благодаря много, аз ще карам, а ти недей да ми се занасяш, мъжки, защото ги познавам аз лудите глави само като ги видя, а ти ей толкова не ми приличаш на тях. Старата ми майчица по-скоро щеше да ме цапардоса с това олово, отколкото ти. Я вземи го хвърли, че да не вземе някой така да те уважи, че докато си жив да си го спомняш.

После той намигна на Жулиета:

— Ама като си помисля аз, то на конете май ще им е полезно да се пораздвижват от време на време. Който се качва, да се качва и препускаме за Сто Лат.

* * *

Конските рейсове обикновено не пътуват много бързо и представата на водача за препускане беше само леко по-бърза от онова, на което повечето хора щяха да му викат ходом, но все пак го докара до такава скорост, че поне нямаше опасност да им омръзне видът на някое крайпътно дърво. Омнибусът, както беше изтъкнал кочияшът, беше за хора, които не можеха да си позволят скорост, но можеха да си позволят време. В конструкцията му, следователно, не бяха правени никакви опити за екстри. Да си го кажем правичката, това не беше нищо повече от каруца цялата запълнена с двойни седалки, чак до малко по-издигнатото място на водача. Брезенти от двете страни пазеха нещо като завет, но за щастие пускаха достатъчно вятър да попроветрява вонята от тапицерията, която беше изпитала всевъзможни форми и нужди на човешкото.

Гленда остана с впечатлението, че някои от пътниците са редовни. Една възрастна жена тихичко си плетеше. Момченцата все така се занимаваха с потайното подхилкване свойствено на възрастта им, а едно джудже разсеяно зяпаше през прозореца. Никой не си даваше труда да приказва с другите, освен един мъж най-отзад, който водеше продължителна беседа със самия себе си.

— Така доникъде няма да стигнем! — извика Гленда след десетина минути тръскане по разни ями. — Че аз пеша по-бързо щях да вървя.

— Той надали ще стигне толкова далече — успокои я Трев.

Слънцето вече вървеше към залез и през зелевите насаждения вече се проточиха сенки, когато отпред на пътя се видя фигурка бореща се с нещо. Трев веднага скочи от колата.

— Оук! Оук!

— Това са онези противни твари — оживи се Гленда, хуквайки след него. — Я ми го дай това олово.

* * *

Лут беше полуприклекнал в прахта посред пътя. Сестричките на Непрекъснатото Движение подхвръкваха покрай него, а той се мъчеше да защити лицето си с длани. Никой не обърна внимание на пътниците от рейса, докато не пристигна парчето олово, последвано непосредствено от Гленда. То обаче нямаше ефекта, на който тя се беше надявала. Сестрите наистина бяха като птици. Вместо да налага наред, тя се мъчеше да ги нацели във въздуха.

— Оук! Оук!

— Престанете да го тормозите! — изкряска тя. — Нищо лошо не е направил!

Лут вдигна ръка и я хвана за китката. Изобщо не стискаше, но някак си изобщо не й даваше да помръдне. Беше все едно изведнъж я бяха вкаменили.

— Те не са тук, за да ме тормозят — каза той. — Тук са, за да ви пазят вас.

— От кого?

— От мен. Или поне това трябваше да правят.

— Но на мен не ми трябва, някой да ме защитава от теб. В това просто няма смисъл.

— Те смятат, че може и да имате нужда — каза Лут, — но това още не е най-лошото.

Тварите все така кръжаха, а останалите пътници, споделяйки характерния Анкх-Морпоркски вкус към импровизирани улични представления, бяха наизлезли и образуваха внимателна публика, което доставяше очевидни неудобства на Сестрите.

— А какво тогава е най-лошото? — попита Гленда и замахна с оловото към най-близката Сестра, която отскочи по-надалече.

— Че може и да са прави.

— Е, добре, значи си орк — каза Трев. — Та те значи са яли хора. А да си изял някого напоследък?

— Не, господин Трев.

— Ето значи, за к’во си говорим.

— Не може да арестуват някого за нещо, което не е извършил — кимна дълбокомислено един от пътниците на рейса. — Фундаментален закон си е това, ей.

— Какво е орк? — не доразбра жената до него.

— А, едно време в Юбервалд ли, май там беше, те са разкъсвали хора и са ги изяждали.

— Чужденци, какво да ги правиш — изкоментира жената.

— Да, но вече всичките са мъртви — осведоми я мъжът.

— Колко хубаво — каза жената. — Някой да иска чай? Имам в манерката си.

— Всички са мъртви, освен мен. Но се опасявам, че аз самият съм орк — намеси се Лут и вдигна поглед към Гленда. — Съжалявам. Ти беше много мила, но това че съм орк ще ме преследва навсякъде. Ще последват неприятности. Много ще ми е неприятно, ако те засегнат и теб.

— Оук! Оук!

Жената отвинти капачката на манерката си.

— Но ти няма да ядеш никого, нали, миличък? А пък ако си много прегладнял, аз тук имам едни макарони — тя хвърли поглед към най-близката Сестра. — Ами вие, милички? Знам, че никой не е виновен за туй какъв се е родил, но как е станало така, че приличате на кокошки?

— Оук! Оук!

— Опасност! Опасност!

— Е, не знам — включи се още един от пътниците. — Той като гледам хич нищо не прави.

— Моля ви, моля ви — развълнува се Лут.

На пътя до него се въргаляше една кутия. Той я отвори трескаво и заизважда от нея разни неща. Свещи. Прекатурвайки ги от бързане, пак вдигайки ги с разтреперани пръсти само за да ги прекатури отново, той най-сетне ги подреди изправени по камънаците край пътя. Извади от друг джоб кибрит, клекна до свещите и още веднъж пръстите му се оплетоха, докато се мъчеше да запали клечка. Сълзи се поляха по лицето му, когато накрая лумнаха пламъци.

Лумнаха… и се промениха.

Сини, жълти, зелени. Те гаснеха и димяха за по някоя друга секунда и пак пламваха в друг цвят, докато публиката охкаше и ахаше.

— Вижте! Вижте! — възкликна Лут. — Харесват ли ви? Харесват ли ви?

— Аз мисля, че може да изкарате купища пари от това нещо — рече един от пътниците.

— Чудесни са — възхити се старицата. — Какви само работи измислят младите хора днес.

Лут се обърна към най-близката Сестра и се изплю.

— Не е да не струвам, аз придобих достойнство.

— Баджанакът върти едно дюкянче за забавни стоки в града — рече одевешният експерт по орки. — Ако желаете ще ви напиша адреса му. Но като гледам, тея джунджурии ще потръгнат като топъл хляб в бранша с рождените дни на дечурлигата.

Гленда само гледаше с отворена уста, как тази демокрация на разсъдливи и добронамерени, но не особено умни хора, на хора, чието образование никога не е включвало нито една книга, но за сметка на това е включвало множество други хора, как тя обгръща Лут в невидимите си благосклонни обятия.

Направо да ти стопли сърцето, само че сърцето на Гленда в това отношение беше малко попретръпнало. Това беше кацата с раци в най-добрия й вид. Сантиментална и всеопрощаваща; но само да сбъркаш нещо — една погрешна дума, една погрешна връзка, една погрешна мисъл — и тези закрилящи ръце толкова лесно можеха да се свият в юмруци. Лут беше прав: в най-добрия случай да си орк значеше да живееш под постоянна заплаха.

— Нямате никакво право да се държите така с горкичкото момче — размаха пръст към най-близката от Сестрите старицата. — Ако искате да живеете тук, трябва да се държите по нашему, ясно ли е? А това значи да не налитате така на хората. Ние в Анкх-Морпорк така не правим.

Дори и Гленда се усмихна като чу това. Налитането беше песен в сравнение с някои неща, които се правеха в Анкх-Морпорк.

— Ветинари какви ли не ги пуска в града напоследък — подметна още един от пътниците. — Аз против джуджетата и дума няма да кажа…

— Това добре — разнесе се един глас иззад гърба му.

Той се дръпна и Гленда видя стоящо зад него джуджето.

— Извинявай, друже, не те видях, какъвто си малък — каза човекът, който нямаше нищо против джуджетата. — Та, както казвах, вие всичките просто се заселвате при нас и на никого не пречите, но напоследък се навъдиха едни съвсем чудати.

— Оная жена, дето я взеха в Стражата миналия месец — сети се старицата. — Онази странната, от Ефеб майче беше. Отнася и вятърът слънчевите очила и трима души се вкаменяват.

— Тя е медуза — обясни Гленда, която беше чела за това във „Вестника“. — Магьосниците обаче успяха да ги разкаменят.

— Е, та както казвах — дойде си на думата човекът, който нямаше нищо против джуджетата — който и да дойде, за нас няма проблем, стига те да си гледат работата и да не се захващат с глупости.

За Гленда това беше като ритъма на вселената; беше го чувала безброй пъти. Но настроението на тълпата сега беше много против Сестрите. Рано или късно все някой щеше да хвърли камък.

— Защо не вземете да бягате от тук? — посъветва ги тя. — Бягайте при господарката, за която работите. Аз да бях на ваше място, щях да бягам веднага.

— Оук! Оук! — изкряска една от тях.

Но в тези чудновати глави все пак имаше мозък. Трите Сестри явно бяха достатъчно умни да искат да си запазят главите, където са си и хукнаха да бягат, подскачайки като чапли, докато това, което приличаше на наметала не се оказа, че било криле, които запляскаха устремно издигайки ги във въздуха. И вече отдалече се чу само едно прощално:

— Оук! Оук!

Водачът на омнибуса си прочисти гърлото:

— Е, значи, след като всичко е уредено, предлагам всички да се качите в колата, дами и господа. Или каквито още има тук. И да не си забравите свещичките, господине.

Гленда настани Лут на една от дървените седалки. Той стискаше кутията си с инструменти на скута си, като че ли тя му даваше някаква защита.

— Закъде беше тръгнал? — попита го Гленда, когато конете потеглиха.

— За вкъщи — отговори Лут.

— Пак при Нея ли?

— Тя ми даде стойност — каза Лут. — Преди тя да ми даде стойност аз бях нищо.

— Как може да казваш, че си бил нищо? — възмути се Гленда.

През две седалки отпред Трев и Жулиета си шушукаха нещо.

— Аз бях нищо — настоя Лут. — Не знаех нищо, не разбирах нищо, нямах разбиране, нямах умения…

— Но това не значи, че някой нищо не струвал — заяви твърдо Гленда.

— Значи — не се съгласи Лут, — но не значи, че този някой е лош. Аз не струвах нищо. Тя ми показа, как да направя така, че пак да струвам и сега аз струвам.

Гленда имаше усещането, че изхождат от два различни речника.

— Какво значи някой да „струва“, господин Лут?

— Значи да остави света по-добър, отколкото го е заварил — отговори Лут.

— Добре казано — забеляза жената с макароните. — Че по тези места са се навъдили страшно много такива, които и пръста няма да си помръднат.

— Хубаво, ама какво ще кажете за хората, които са, примерно, слепи? — обади се от отсрещните седалки мъжът с твърдо свареното яйце.

— Знам аз един сляп тип в Сто Лат, който държи бар — заразправя един възрастен мъж. — Знае къде стои всичко и като оставиш парите си на бара, той разбира дали са точни само по слух. И всичко му излиза точно. Да се неначуди човек, чува той фалшива шестпенсовка през половината шумен бар.

— Не мисля, че това трябва да се има предвид в абсолютен смисъл — каза Лут. — Мисля, че Милейди имаше предвид, че трябва да направиш най-доброто от това, с което разполагаш.

— Като слушам, на разумна дама ми прилича — отбеляза мъжът, който нямаше нищо против джуджетата.

— Тя е вампир — заяде се Гленда.

— Нямам нищо против вампирите, стига да си гледат тяхната работа и да не ни се бъркат — каза жената с макароните, в момента заета с лизане на нещо отблъскващо розово. — Имаме една на наш’та улица, работи в кошер-кланицата, е, та тя е любезна колкото си искате.

— Аз мисля, че не става дума за това, какво излиза накрая — обади се джуджето. — А за това, какво излиза в сравнение с това, с което си започнал.

Гленда се отпусна усмихната, а опити за философстване заскачаха от седалка на седалка. Тя не беше съвсем сигурна относно всичко това, но Лут вече не изглеждаше толкова окаян, а останалите се държаха с него като с един от тях.

Пред тях в далечината изникнаха бледи светлинки. Гленда стана и отиде напред при водача.

— Близо ли сме вече?

— След около пет минути — отговори той.

— Извинявайте за онези глупости с оловната тръба — каза тя.

— А, нищо не се е случило — ободри я кочияшът. — От мен да знаете, какво ли не се случва на нощния рейс. Поне никой не повърна. Доста интересен момък е този вашият.

— И представа си нямате колко интересен — ухили се Гленда.

— Разбира се, това което той каза е, че трябва да правиш каквото правиш колкото се може по-добре — добави водачът. — И на колкото повече от добрето си способен, толкова повече трябва да го правиш. Това е то.

Гленда кимна. Май наистина то беше това.

— Веднага ли тръгвате на обратно? — попита тя.

— Не. Аз с конете спирам тук и обратния курс ще го караме чак сутринта — той й хвърли киселия поглед на човек, който е чул какво ли не, и, колкото и да е чудно, също така е видял какво ли не, нищо, че за тези зад гърба му си въобразяват, че той е само чифт очи гледащи напред по пътя. — Тази нейната целувка беше страхотия. Та слушайте какво ще ви кажа, омнибусът ще е в двора, а там има колкото щете сено, така че ако някой иска малко да подремне, аз няма как да разбера, нали така? А в шест часа потегляме със свежи коне — той се ухили виждайки изражението й. — Нали ви казвам, всякакви ги има на късните нощни рейсове: дечурлига бягащи от вкъщи, жени бягащи от мъжете си, мъже бягащи от мъжете на други жени. Това е омнибус, което си значи „за всякакви“, и да пукна ако на този омнибус не съм видял наистина всякакви, та затова, виждате ли, си нося и брадвата. Но ако ме питате мене, в живота не може да има само брадва — той повиши глас. — Пристигнахме в Сто Лат, народе! За обратно тръгваме в шест часа нула-нула — той намигна на Гленда. — И ако тогава не сте тук, тръгвам без вас. Искаш ли да хванеш омнибус, хващай го по разписание.