Тери Пратчет
Академик Невиждан (6)

Жулиета беше погълната от умопобъркания цирк, на какъвто станала в този момент задкулисната част на Гофна и никой повече не обърна на Гленда каквото и да е внимание. Точно в този момент тя беше спънка, излишък, безполезна за никого, препятствие, изискващо грижи за преодоляването му, външен наблюдател на играта. Недалече от нея хубаво джудже с брада на две опашки чакаше търпеливо докато му запояваха нещо изглеждащо като сребърни доспехи. Работници я обкръжаваха също както васали биха обкръжавали рицар докато го готвят за битка. Малко по-настрани от тях стояха две малко по-високи джуджета, чието въоръжение изглеждаше малко по-функционално отколкото декоративно. Тези двамата бяха мъже. Гленда разбра това просто защото всяка жена от всеки разумен вид знае как изглежда мъж, който точно в момента няма какво да прави в обкръжение понастоящем явно окупирано от и изцяло под контрола на жени. Те изглеждаха като че бяха на стража.

Подтикната от шерито, тя се запъти натам.

— Това трябва да струва купища пари — обърна се тя към по-близкия пазач.

Той я изгледа малко смутено от прямия подход.

— На думайте. Лунно сребро, така му казват. Ние трябва да я съпровождаме даже и на подиума. Говорят, че щяло да бъде голям удар, но просто не знам. Хич няма начин да спре прилично острие. А и не може да се изкове без помощ от Игори. Казват, че струвало повече и от платината. Само дето изглежда добре и казват, че изобщо не усещаш, че я носиш. Дядо ми на такова нещо и метал нямаше да му вика, да, ама те казват, че трябвало било да се върви в крак с времето. Лично аз не бих го окачил и на стената си, но кой ме пита.

— Момичешка броня — изкоментира кратко другият пазач.

— Ами оная щуротия микроризницата? — попита Гленда.

— А, това вече е съвсем друга бира, госпожице — каза първият пазач. — Чух, че я изработвали и ковали направо тук в града, щото най-добрите майстори са си тук. Ама каква работа само! Плетена ризница тънка като плат и яка като стомана! А и се говори, че щяла да поевтинее, а най-вече не била…

— Скив с’а, Глендинка, а познай кой е?

Някой докосна Гленда по рамото. Тя се обърна и се изправи пред умопомрачително красиво видение в тежки, но много изискани доспехи. Беше Жулиета, но Гленда я позна само по бледосините й очи. Жулиета имаше брада.

— Мадам казва, че по-добре да я нося — обясни тя. — Не е джуджешко, ако няма брада. К’во ш’ ка’еш?

Този път шерито успя да вземе думата първо.

— Всъщност е доста привлекателно — продума все още в потрес Гленда. — Много е… сребристо.

Брадата си беше женска, това се виждаше. Изглеждаше оправена и нагласена и нямаше късчета плъх полепнали по нея.

— Мадам казва, че запазила място за теб на първия ред — съобщи и Жулиета.

— Ох, ама аз не може да седя на първия ред… — започна автоматично Гленда, но шерито се намеси твърдо: „Абе я млъквай и престани да разсъждаваш като майка си, моля те, ами върви да сядаш на проклетия му първи ред“.

Една от вездесъщите девойки избра точно този момент да хване Гленда под ръка и да поведе леко оплитащите й се стъпки през хаоса на подготовката, през вратата и обратно в приказното царство. Където наистина я чакаше място на първия ред.

За щастие, макар да беше на предния ред, то беше по-настрани. Щеше да умре от срам, ако беше точно по средата. Тя се вкопчи с две ръце в ръчната си чанта и чак тогава рискува да се огледа. Всички места бяха заети. И то не изключително от джуджета. Имаше си и няколко човешки дами, фино облечени, малко по-слаби от колкото трябва (ако питаха нея), почти оскърбително не проявяващи никакви признаци на притеснение, бърборещи безспир.

Още едно шери мистериозно се появи в ръката й, след като тишината беше прерязана като с капан за плъхове, Мадам Фашкие излезе иззад завесата и заговори на препълнената зала. Гленда тъкмо си помисли, че би й се искало да беше облечена с по-добро палто… когато шерито я сложи да си легне и я целуна за лека нощ.

Само след като мина някое време, Гленда си възвърна способността да мисли нормално, когато на главата й падна някакъв букет. Беше я уцелил точно над ухото и като вдигна поглед, посред капещите като дъжд скъпарски венчелистчета, тя видя лъчезарната усмивка на сияещата Жулиета на самия край на подиума точно канеща се да викне „Пай се!“

… Имаше и още разни летящи цветя и хора изпостанали на крака, и възторжено крещящи, и музика, и изобщо усещане като че ли си под водопад, само че вместо вода я обливаха бурни талази от звуци и светлина.

И от всичко това изригна Жулиета, метна се на врата на Гленда и я прегърна.

— Тя ме иска пак тук! — заговори задъхано тя. — Казва, че може да отида в Куирм и даже в Генуа! Казва, че ще ми плаща повече, ако не бачкам за никой друг и че светът бил стрида. Това не го знаех.

— Но ти си имаш сигурна работа в кухнята… — започна Гленда, все още само на три-четвърти освестила се.

По-късно, по-често отколкото би й се искало, тя не преставаше да си припомня, как казва тези думи докато аплодисментите кънтят около тях.

Сега обаче някой лекичко я докосна по рамото. Беше една от взаимозаменяемите млади жени с поднос.

— Мадам ви праща поздрави, госпожице, и би желала да покани вас и Госпожица Жулиета да се присъедините към нея в частния й будоар.

— Много мило от нейна страна, но мисля, че вече ни е… Будоар ли казахте?

— О, да. А бихте ли желали още едно питие? В крайна сметка нали празнуваме.

Гленда се огледа в дърдорещата, смееща се и най-вече пиеща тълпа. Залата беше станала като пещ.

— Добре, но не това шери, благодаря ви за любезността все пак. Да ви се намира нещо студено и газирано?

— Ами че да, госпожице. Колкото щете.

Момичето извади огромна бутилка и сръчно напълни висока кристална чаша очевидно с мехурчета. Когато Гленда я изпи, мехурчетата напълниха и нея.

— Ммм, доста е хубаво — зазапъва се тя. — Малко като лимонадата като порасне.

— Поне Мадам го пие точно така.

— Ъ-ъ, този будоар — пробва се Гленда следвайки момичето с доста олюляване. — Колко е голям?

— О, даже си е огромен, поне според мен. Там вече трябва да са се събрали около четиридесет души.

— Така ли? Това ще е голям будоар.

Е, слава на боговете, помисли си Гленда, поне това се изясни. Защо ли не вземат някой път да сложат в тея романи прилични обяснения?

Нямаше как да бъде сигурна, какво би могло да се очаква да завари в един будоар, като се има предвид, че си нямаше представа какво е будоар. Това, което завари там, бяха хора, жега и цветя. Не цветя на букети, а на стълбове и извисяващи се подставки, изпълващи почти всичкия въздух с облаци натрапчив аромат, докато хората отдолу го изпълваха с думи, много плътно наблъскани. Нямаше начин, който и да е да чуе какво казва някой друг, каза си Гленда, но вероятно това нямаше значение. Сигурно важното беше да си тук, че да те видят, че го казваш.

Множеството се раздели и тя зърна Жулиета, все още в бляскавото си одеяние, все още с брадата, заета с това… да е тук. Ту тук, ту там святкаха саламандри, което значеше хора с иконографи, нали така? Клюкарските вестници бяха пълни само с хора бляскащи като за снимка. Е, тя си нямаше нищо общо с тях. И което беше още по-лошо, никой не даваше за нейното неодобрение и пукната пара. Те и бездруго си бляскаха. А най-много от всички бляскаше Жулиета.

— Май ще ми дойде добре малко свеж въздух — измънка тя.

Водачката й деликатно я заведе до една ненатрапчива врата.

— Тоалетната е нататък, моля.

Нататък си беше, само че и това дълго, приглушено осветено помещение беше нещо като приказка, цялото в кадифе и драперии. Петнадесет смаяни отражения на Гленда я зяпнаха от също толкова огледала. Беше толкова втрещяващо, че я накара да се отпусне в много скъпарско кресло с извити крачета, което се оказа също така и много удобно за разпускане…

Като се сепна от сън, тя се запрепъва навън, загуби се в цял тъмен свят от вмирисани коридори отрупани с кашони и сандъци, докато не се натъкна на една наистина огромна стая. Тя беше по-скоро нещо като пещера. В далечния й край имаше двойна врата, която сигурно се срамуваше да пропусне сивкавата светлина, която не толкова осветяваше, колкото обвиняваше. Още хаос от закачалки за дрехи и празни кашони беше пръснат по пода. На едно място вода беше покапала от тавана и образувала локва на пода, подгизваща някакъв картон.

— Виж ги само, гледаш ги целите бляскави и префинени, а отзад всичко тъне в кал и боклуци, нали мило? — чу се глас в тъмнината. — Ти като гледам си от онези дами, които ще познаят една метафора само като те зяпне.

— Нещо такова — измърмори Гленда. — Кой е тоя дето пита?

Оранжева светлинка проблесна и се изгуби в мрака. Някой пушеше цигара в тъмното.

— Навсякъде е все същото, душко. Ако имаше награда за най-назадниково положение и разположение, борбата за първото място щеше да е наистина жестока. Виждал съм аз навремето някой друг дворец и всичките са все същото: отпред колонади и знамена, а накъм задницата слугински стаички и тръболяци. Какво ще кажеш да ти досипя? Не може да се размотаваш така наоколо с празна чаша, тук хората не правят така.

От по-прохладния въздух тя започна да се поосвестява. В ръката й наистина имаше празна чаша.

— Какво беше това питие?

— Значи, ако това беше някое друго парти, сигурно щеше да е най-евтиното шупнало вино, което успееш да прецедиш през чорап. Мадам обаче не ще ментета. Това тук си е самата истина. Шампанско.

— Какво? А аз си мислих, че него го пият само разни светлости и сиятелства!

— Не бе, душа, само хора червиви от пари. Е, понякога то си е същото.

Тя се вгледа по-внимателно и ахна:

— Какво? Ама ти Пепе ли си?

— Същият, бе душа.

— Но ти изобщо не си… не си… — тя трескаво заразмахва ръце.

— Сега не съм на работа, бе душа. Няма що да се грижа за… — той заразмахва ръце също толкова трескаво. — Тук имам една бутилчица само като за нас с теб. Да си я делнем, а?

— Ами аз трябва вече да се връщам при…

— Що бе, душа? За да й трепериш като някоя дърта квачка ли? Остави я малко на мира, бе душа. Тя е като пате за пръв път видяло гьол.

В тъмнината Пепе изглеждаше по-висок. Може би заради езика му или заради това, че не се суетеше. Да не говорим, че до Мадам всеки ще изглежда дребен. Той обаче беше като че ли целият направен от жили.

— Ама нещо може да й се случи!

Пепе я озари с една усмивка:

— Ами че да! Но сигурно няма. От мен да знаеш, тя ни продаде куп микроризница, без майтап. Казах аз на Мадам, че имам добро предчувствие. Пред нея се отваря невероятна кариера.

— Не, тя си има добра, стабилна работа в Нощната Кухня при мен — възрази Гленда. — Парите може и да не са много, но пък ти ги дават всяка седмица. В кърпа вързани, а и няма да си загуби работата, ако се намери някоя по-хубава.

— Кукличките, нали? Като слушам някъде край улица Ботни^[35] — каза Пепе. — Сигурен съм. Не е чак толкова зле, доколкото си спомням. Тамошните не ме биеха толкова, ама като му теглиш чертата все същата каца раци.

Гленда беше шашната. Тя беше очаквала гняв или снизхождение, но не и такова подхилване.

— Да ти кажа, много нещо знаеш за града като за джудже от Юбервалд.

— Не бе, душа, знам много за Юбервалд като за хлапе от Лобин Клаут — парира гладко Пепе. — Пресечка „Разкапано Сирене“, ако сме съвсем точни. Тукашно момче съм си. Невинаги съм бил джудже, нали разбираш. Не бях, но станах.

— Ама как? Как е възможно това?

— Е, да де, не е като да са пуснали обява. Но може, стига да познаваш когото трябва. А Мадам знаеше когото трябва, ха, знаеше тя каквото трябва за когото трябва. Не беше голям зор. Е, трябва да вярваш в туй-онуй, да спазваш туй-онуй и, разбира се да откажеш къркането… — той се усмихна, когато погледът й прикова чашата в ръката му и продължи. — По-кротко бре душа, тъкмо щях да добавя „когато не съм на бачкане“, а бачкането си го бива. Няма значение дали правиш крепеж на рудник или занитваш кринолин, важното е, че да си майстор пикльо е просто тъпо. А поуката от всичко това е, че или грабваш живота за гушата или си затъваш в кацата раци.

— О, нали, лесно е да се приказва така — наежи се Гленда чудейки се какво общо имат с цялата тази работа раците, — но в истинския живот хората си имат отговорности. Може и да нямаме лъскави професии за много пари, но това, от което се нуждаят хората са истинските професии! Мен щеше да ме е срам да продавам ботуши за по четиристотин долара парчето, каквито могат да си позволят само някакви богаташи. Какъв му е смисълът на това?

— Е, не може да не признаеш, че това прави богаташите по-малко богати — чу тя иззад гърба си шоколадовия глас на Мадам, която като много други едри хора можеше да се движи тихо като балон, на какъвто приличаше. — Не е зле като за начало, нали? А печалбата отива за заплати за миньори и ковачи. Както казват хората, всичко циркулира.

Тя се отпусна тежко на един кашон с чаша в ръка.

— Е, най-накрая се отървахме от повечето от тях — каза тя, затършува в обемистия си нагръдник със свободната си ръка и измъкна тлъста пачка хартия. — Големите клечки искат да се включат в това и всички го искат ексклузивно, така че ще ни трябва още една ковачница. Утре ще ходя до банката — тя направи пауза колкото да бръкне още веднъж в металния си корсет. — Като джудже съм откърмена с вярата, че златото е единствената истинска валута — забеляза тя отброявайки няколко новички хрущящи банкноти, — но трябва да се признае, че това тук топли повече. Ето петдесет долара за Жулиета, двадесет и пет от мен и двадесет и пет от шампанското, което нещо се е разчувствало. Жулиета каза да ти ги дам на тебе да ги наглеждаш.

— Госпожица Гленда мисли, че водим нейното съкровище към живот изпълнен със суета, греховност и разврат — подхвърли Пепе.

— Е, идеята си я бива — подметна Мадам, — но нещо не си спомням кога за последно съм видяла малко разврат.

— Вторника — услужливо й напомни Пепе.

— Цяла кутия шоколадови бонбони изобщо не е развратно. Да не говорим, че ти измъкна картончето между двата реда, което ме подлъга. Не съм възнамерявала да изям долния ред. На мен не ми трябва долният ред. Това практически си беше издевателство.

Пепе се прокашля:

— Стряскаме нормалната дама, мило.

Мадам се усмихна:

— Гленда, знам какво си мислиш. Че сме двойка покварени зли смешници, пропиващи живота си в свят на въздух под налягане. Добре де, точно сега това си е съвсем вярно, но днес беше завършекът на цяла година здрава работа, виждаш ли.

А вие си дуднете като някакви стари съпрузи, помисли си Гленда. Цепеше я глава. Беше опитала плъхски плод, заради него беше, тя си го знаеше.

— Сутринта ще ида да покажа тези поръчки на управителя на Кралската Банка и ще му поискам много пари. Ако той ми се довери, ти също ще ми се довериш ли? Ние се нуждаем от Жулиета. Тя просто… блести.

Освен това се държите за ръце. Нежно. Нещо в Гленда взе, че се разчувства.

— Е, добре тогава, вижте какво — каза тя. — Ще направим така. Жу си отива с мен право вкъщи тая нощ, та да й се избистри главата. А утре… добре де, ще видим.

— Не бихме могли да искаме нищо повече от вас. Нали така? — Мадам потупа Гленда по коляното. — Жулиета, знаете ли, ви има за всичко на света. Тя казва, че трябвало първо вие да кажете да. Разправи на всичките хайлайфни дами за вашите баници.

— Приказвала е с хайлайфни дами? — възкликна Гленда с изумление изпъстрено с трепет и обагрено в почуда.

— Абсолютно. Те всичките искаха да видят микроризницата по-отблизо, а тя просто си се разбърбори пред тях, ей така най-непосредствено. Съмнявам се, че някой изобщо в целия им живот досега им е казвал „Скив с’а!“

— О, не! Толкова съжалявам!

— Какво му има да съжаляваш? Те бяха доста трогнати. Освен това наистина ли можеш да опечеш мариновани лукчета в баница, така че да останат хрупкави?

— И това ли им е казала?

— О, да. Както подразбрах всичките възнамеряват да накарат готвачите си да пробват същото.

— Да бе. Няма начин да се сетят как! — рече удовлетворено Гленда.

— И Жу така им каза.

— Ние… обикновено я наричаме Жулиета — каза Гленда.

— А тя ни каза да й викаме Жу — отвърна Мадам. — Проблем ли има?

— Е, ъ-ъ, не е точно проблем — измънка окаяно Гленда.

— Е, добре тогава — заключи Мадам, която определено знаеше кога да не забелязва разни нюанси. — А сега да я изтръгнем от ръцете на новите й приятелки, та да можеш да се погрижиш тя да се наспи добре.

Разнесе се смях и момичетата помагащи за шоуто се изсипаха от нагъчканите помещения, където се бабуваше на красотата. Жулиета беше с тях и най-шумният смях беше нейният. Като видя Гленда, тя веднага се втурна към нея и пак я прегърна.

— О, Глендинка, не е ли велико? Същинска приказка!

— Да де, и така може да е — отвърна Гленда, — те обаче невинаги свършват щастливо. Само да не забравяш, че сега си имаш добра работа, с изгледи за бъдеще и редовни остатъци, които да си носиш вкъщи. Това не може да се захвърли просто така с лека ръка.

— Не, не може. Това трябва да се захвърли целенасочено и с все сила — обади се Пепе. — Гледайте сега, за какво си говорим? Въгленяшка! Вълшебната пръчица е размахана, всички придворни я приветстват, цяла сюрия прекрасни принцове се редят на опашка само да помиришат пантофката й, а ти искаш от нея да се върне в кухнята да прави тикви? — той забеляза неразбиращите им лица. — Добре де, това сигурно ви се е сторило малко объркано, но не може да не сте проследили главната нишка? Та това е голям шанс! По-голям от туй здраве му кажи. Измъквачка от кацата!

— Като гледам ни е време да се прибираме — вирна брадичка Гленда. — Хайде, Жу.

— Видя ли — каза Пепе, когато те си излязоха — все същата каца раци.

Мадам надникна в бутилката, та да не би въпреки всяка вероятност да е останала още поне една глътчица.

— Знаеш ли, че тя общо взето е отгледала малката? Жу ще направи каквото тя каже.

— И всичко ли ще иде зян? — простена Пепе. — Недей да превземаш света на щурм, ами си стой тук и прави баници? На това живот ли му викаш?

— Все някой трябва да прави баници — отвърна с вбесяваща хладна разсъдителност Мадам.

— О, моооля ти се! Не и тя. Само да не е и тя. И то за остатъци? О, не!

Мадам взе още едно празно шише. Знаеше си, че ще е празно, защото се намираше в близост до Пепе на края на тежък ден, но все пак го прегледа, защото жаждата умира последна.

— Ммм. Може и да не се стигне до там — рече тя. — Имам чувството, че госпожица Гленда е на път да започне да се замисля. Това доста жалко палтенце и тези кошмарни обувки крият един могъщ ум. А днес може и да е щастливият му ден.

* * *

Ридкъли крачеше по коридорите на Невиждания Университет, робата му плющеше уверено до дирите му. Крачката му беше широка и на Пондър, притиснал отбранително папка към гърдите си, му се налагаше да подтичва почти по рачешката, за да не изостава.

— Нали знаете, че се съгласихме, че то не бива да се използва за каквито и да е други цели, освен чисто изследователски, г-н Архиканцлер? Самият вие всъщност подписахте заповедта.

— Нима? Това не си го спомням, Стибънс.

— Аз обаче си го спомням най-отчетливо, сър. Беше точно след случая с господин Флорибунда.

— Тоя пък кой беше? — подхвърли Ридкъли все така целенасочено давайки напред.

— Той беше онзи, който като го засърбяло веднъж под лъжичката, поръчал на Бюрото сандвич с бекон, за да види какво ще стане.

— Аз пък си мислих, че всичко извадено от Бюрото трябва да бъде върнато там в срок от 14,14 часа?

— Да, сър. Случаят е точно такъв, обаче Бюрото явно се подчинява на странни правила, които все още не разбираме напълно. Във всеки случай оправданието на господин Флорибунда беше, че си е бил помислил, че четиринадесетчасовото правило не било важало за сандвичи с бекон. Освен това той не беше казал на никого, така че състудентите от неговия етаж научили едва когато след четиринадесет часа и нещо чули писъците.

— Поправи ме ако греша — рече Ридкъли покривайки коридорно разстояние с все така впечатляваща скорост, — но в този момент сандвичът не би ли трябвало вече да е смлян от стомаха му?

— Да, сър. Но той в крайна сметка си се върна в Бюрото, тъй да се каже, самоинициативно. Това беше извънредно интересно откритие. Не знаехме, че подобно нещо би могло да се случи.

Ридкъли спря и Пондър се блъсна в него.

— Какво точно му се случи на този тип?

— Не бихте искали да ви описвам картината, сър. Във всеки случай добрата новина е, че скоро ще може да стане от инвалидната количка. Фактически, както подразбрах, той вече много добре ходел с бастун. Какви дисциплинарни мерки да се приложат към него зависи, разбира се, изцяло от вас. Преписката по случая е на бюрото ви, както всъщност и значително количество други важни документи.

Ридкъли пак закрачи напред.

— Направил го е, за да види, какво ще се случи, нали така? — подпита той весело.

— Поне той така твърди, сър — отговори Пондър.

— И с това е нарушил моите изрични заповеди, нали?

— Да, абсолютно безспорно, сър — потвърди Пондър, който познаваше своя Архиканцлер и вече имаше чувството, как ще свърши всичко това. — И следователно, сър, съм длъжен да настоявам той да…

И той пак се блъсна в Ридкъли, защото Архиканцлерът беше спрял пред огромна врата с надпис с големи червени букви гласящ:

Нито Един Предмет Да Не Бъде Изнасян От Това Помещение Без Изрично Разрешение На Архиканцлера.

Подпис Пондър Стибънс pp Муструм Ридкъли

— Подписал си това вместо мен? — произнесе Ридкъли.

— Да, сър. Бяхте постоянно зает, а ние нали се бяхме разбрали по въпроса.

— Да, разбира се, но защо ти трябваше да ме pp-сваш^[36] така? Спомни си какво каза за Н.У. онази млада дама.

Пондър извади грамаден ключ и отвори вратата.

— Бих ли могъл да ви напомня, г-н Архиканцлер, че се споразумяхме да наложим мораториум върху използването на Бюрото за Рядкости докато не успеем да почистим поне някои от остатъчните магии в сградата. Досега изглежда не сме успели да се отървем от калмара.

— Споразумели ли сме се, Господин Стибънс — рязко се обърна към него Ридкъли — или ти си се споразумял със себе си pp мен, тъй да се каже?

— Амиии, ъ-ъ, мисля, че схванах духа на вашето мислене, сър.

— Е, а това е чистият изследователски дух — обяви Ридкъли. — Това е изследването по въпроса, как бихме могли евентуално да спасим сирената си. Мнозина биха се съгласили, че не би могло да се намери по-достойна цел. Колкото до младия Флорибунда…

— Да, сър? — подкани го отчаяно Пондър.

— Повиши го. На каквото и ниво да е сега, качи го с едно нагоре.

— Струва ми се, че това би отправило неправилния вид сигнал — пробва се Пондър.

— Напротив, господин Стибънс. Това ще отправи точно най-подходящото послание до студентското тяло.

— Но той не се е подчинил на изрична заповед, ако ми е позволено да подчертая?

— Точно така. Проявил е независимо мислене и известна доза кураж, при което, да не забравяме, значително е допринесъл за нашите знания относно Бюрото.

— Но той можеше да разруши целия университет, сър.

— Точно така, в който случай срещу него щяха да бъдат предприети най-строги дисциплинарни мерки, стига разбира се да можехме да намерим нещо останало от него. Той обаче не стори тази беля, а излезе късметлия, пък на нас са ни нужни магьосници с късмет. Повиши го, по пряка моя заповед, без никакви там pp-та. Между другото, колко силни му бяха писъците?

— В интерес на истината, г-н Архиканцлер, първият беше толкова сърцераздирателен, че продължи да звучи дълго след като му свърши дъха и очевидно придоби самостоятелно съществуване. Отново случай на остатъчна магия. Наложи се да го заключиме в едно от мазетата.

— А той каза ли всъщност как му се е сторил сандвичът?

— На влизане или на излизане, сър? — поиска да уточни Пондър.

— Само на влизане, струва ми се — реши Ридкъли. — В крайна сметка аз имам живо въображение.

— Той каза, че това било най-вкусният сандвич с бекон, който някога бил опитвал. Това било сандвичът с бекон, за който човек мечтаел като чуел думите „сандвич с бекон“, но никога не могъл да достигне такова съвършенство.

— С кафяв сос? — размечта се Ридкъли.

— Разбира се. Явно това е бил завършекът на всички сандвичи с бекон.

— Замалко да стане такъв, за него поне. Но ние вече не знаем ли това нещо за Бюрото? Че то винаги предоставя съвършения екземпляр?

— В действителност имаме много оскъдно сигурно знание по предмета — уточни Пондър. — Знаем само, че не би съдържал нищо, което не би се побрало във вътрешността на куб с размери 14 на 14 инча, че ще спре да работи, ако, както вече знаем, неорганичен предмет не би бил върнат в него в срок от 14,14 часа от момента на изваждането, и че нищо от съдържанието му не е розово, макар че не знаем, защо би следвало да е така.

— Беконът обаче е определено органичен, Господин Стибънс — посочи Ридкъли.

Пондър въздъхна.

— Да, сър, и това не знаем, защо е така.

На Архиканцлера му дожаля за него.

— Може пък да е бил от онези особено хрупкавите — подметна любезно той. — От оня вид дето ти се троши между пръстите. Обожавам това в сандвичите с бекон.

Вратата се отвори и ето го. Съвсем мъничко в центъра на много обширна стая…

Бюрото на Рядкостите.

— Мислите ли, че това е разумно? — не мирясваше Пондър.

— Разбира се, че не — отвърна Ридкъли. — А сега ми намери топка като за ритане.

На една от стените имаше бяла маска, като онези носени на карнавал. Пондър се обърна към нея:

— Хекс, моля, намери топка подходяща за играта ритни-топка.

— Тази маска нещо ново ли е? — поинтересува се Ридкъли. — Аз си мислех, че гласът на Хекса се придвижваше в блит-пространството?

— Да, сър. Гласът му просто изниква от нищото, сър. Но, кой знае защо, човек се чувства по-добре като има на какво да говори^[37].

— Каква топка ви е нужна? — попита Хексът с глас гладък и мазен като рафинирано масло. — Овална или сферична?

— Сферична — отговори Стибънс.

Бюрото изведнъж се разтресе.

Тази пущина винаги безпокоеше Ридкъли. Като начало изглеждаше някак твърде самодоволна. Все едно ти казваше: „Не знаеш какви ги вършиш. Използваш ме като някаква моментна лотария и се обзалагам, че изобщо не си си помислял за това, колко много опасни неща могат да се съберат във вътрешността на куб четиринадесет на четиринадесет инча“. В действителност Ридкъли си беше мислил за това, най-често в три сутринта, и никога не влизаше в стаята без няколко субкритични магии в джоба просто за всеки случай. Да не говорим пък за този Лут… Добре де, надявай се на най-доброто и се готви за най-лошото, това винаги е било мотото на Н.У.

Едно чекмедже се подаде и се заплъзга през стаята докато не стигна до стената, след което предположително ще да е продължило в някой друг гостоприемен комплекс от измерения, защото никога не се подаваше от другата страна на стената, колкото и често да поглеждаше човек.

— Много гладко работи днес — забеляза той, когато от пода изникна още едно чекмедже, което се разпъпи в следващо чекмедже точно като него на размер, което се заразпъва целеустремено накъм далечната стена.

— Да, Момчетата от Бързнек стъкмиха един нов алгоритъм за обработване на вълнови пространства на високоблитно равнище. Което е в състояние да ускори нещо като Бюрото до порядъка на около 2000 фиркина.

Ридкъли се намръщи:

— Това току-що си го измисли, нали?

— Не, сър. Предложи го Чарли Фиркин от Бързнек. Така е по-кратко да се каже, отколкото 15000 итерации за първи отрицателен блит. А е и много по-лесно за запомняне.

— Та значи хора, които познаваш в Бързнек ти пращат разни неща, а? — заинтересува се Ридкъли.

— О, да — отговори Пондър.

— Безплатно?

— Разбира се, сър — изгледа го изненадано Пондър. — Свободното споделяне на информация е от централно значение за развитието на природонаучната премъдрост.

— А и ти им пращаш туй-онуй, така ли?

Пондър въздъхна.

— Да, разбира се.

— Това не съм сигурен, че го одобрявам — каза Ридкъли. — Аз съм изцяло за свободното споделяне на информация, стига те да са тези, които свободно споделят тяхната информация с нас.

— Да, сър, но ми се струва, че тук силно ни възпрепятства значението на думата „споделяне“.

— И все пак — започна Ридкъли и млъкна.

Един толкова тих звук, че едва-едва се чуваше, току-що беше престанал. Бюрото за Рядкости се беше събрало и отново беше станало просто една единица дървена мебел в центъра на стаята, но когато те го погледнаха, предните му вратички се отвориха, отвътре се изтърколи кафява топка и тупна на пода с едно „пльонг!“ Ридкъли отиде, взе я и я завъртя в ръцете си.

— Интересно — каза той и я хвърли със сила в пода.

Тя отскочи по-високо от главата му, но той реагира достатъчно бързо и я хвана докато пак падаше.

— Забележително — поправи се той. — Какво ще кажеш за това, а Стибънс?

Той подхвърли топката във въздуха и я ритна яко през стаята. Тя се върна този път към Пондър, който, за собствена най-голяма изненада, я хвана.

— Като че има свой собствен живот. — Пондър я пусна на земята и пробва един шут.

Тя полетя.

Пондър Стибънс беше съвършеният, перманентен приносител на стометрова извинителна бележка от на леля му стринката, която освен друго молеше той да бъде освободен от всички видове физкултурно гимнастически дейности, защото бил страдал от дюстабанлизъм на ушите, хроничен астигматизъм, мрънкащ нос и нервна меланхолия. По свое собствено признание той по-скоро би бягал десет мили, прескочил двуметрова ограда и изкатерил висок хълм, отколкото да участва в каквато и да е спортна дейност.

Топката обаче го зовеше. Пееше му „пльонг!“.

Няколко минути по-късно той и Ридкъли вървяха обратно към Голямата Зала от време на време тупвайки топката по каменните плочи. В тоя звук „пльонг!“ имаше нещо, от което ти се искаше да го чуеш отново.

— Знаеш ли, Пондър, мисля че поначало бяхме подходили неправилно. На Небесата и на Диска има много повече неща, отколкото е сънувала нашата философия.

— Сигурно е така, сър. Моята философия, доколкото знам изобщо не сънува.

— Всичко идва от топката — продължи Ридкъли още веднъж тупвайки я с все сила в пода и пак хващайки я. — Утре ще я донесем тук и ще видим какво ще стане. Вие, господин Стибънс, я шутирахте тази топка едно хубаво, нищо че по собственото ви признание сте от кекав по кекав.

— Да, сър, освен това съм мърда и хърба, и се гордея с тези си качества. Най-добре да ви напомня, г-н Архиканцлер, че това нещо не бива да прекарва твърде дълго извън Бюрото.

Пльонг!

— Но пък може да го изкопираме, нали така? — посочи Ридкъли. — То нали не е нищо повече от съшити парчета кожа, вероятно защищаващи някакъв мехур. Обзалагам се, че всеки свестен занаятчия ще може да направи още една за нас.

— Какво, сега ли?

— Светлините никога не гаснат на Улицата на Хитроумните Майстори.

В който момент те стигнаха Голямата Зала, Ридкъли я обходи с поглед и засече две фигури тикащи количка натоварена със свещи.

— Вие двамата, я елате! — викна той, а те престанаха да бутат количката и се приближиха. — Ето господин Стибънс тук би искал да отърчите да му свършите едно малко поръченийце. От значителна важност. Вие кои сте?

— Тревър Младонадеждов, шефе.

— Лут, г-н Архиканцлер.

Очите на Ридкъли се присвиха.

— М-да… Лут — провлече той сещайки се за магиите в джоба си. — Оклепвачът на свещи, нали? Е, може да свършиш нещо, което си струва. Имате думата, господин Стибънс.

Пондър Стибънс протегна топката напред.

— Имате ли някаква представа какво е това?

Лут я взе от ръцете му и няколко пъти я тупна по пода.

Пльонг! Пльонг!

— Да. Това явно е проста сфера, въпреки че, технически погледнато, доколкото разбирам, е в действителност съкратен икосаедър, изготвен чрез съшиване на известен брой шестоъгълници от дебела кожа, а съшиването предполага отвори, което от своя страна предполага пропускане на въздух… А да, тук има връзки, виждате ли? Във вътрешността трябва да се помещава някакъв вид мехур, вероятно от животински вътрешности. Тоест практически балон, осигуряващ лекота и еластичност, с кожена защитна обвивка, просто и елегантно решение — той върна топката в ръцете на Пондър, на който му беше паднало ченето.

— Да не би да знаете всичко, господин Лут? — проговори той накрая със сарказъма на роден педагог.

Лут продължително обмисли отговора си, преди да каже:

— Не съм сигурен относно множество подробности, сър.

Пондър чу иззад гърба си подхилване и усети как се изчервява. Някакъв си оклепвач му беше държал тон, нищо че досега не беше срещал толкова неприлично ерудиран оклепвач колкото Лут.

— Знаете ли къде може да ни направят копие на това? — намеси се гръмогласно Ридкъли.

— Предполагам, че да — отговори Лут. — Изглежда джуджешката гума ще е каквото ви трябва.

— Горе на Стара Калдъръмджийска е пълно с джуджета, дето ще ви стъкмят някоя, шефе, — включи се Трев. — Бива ги в тая работа, да ама ще искат мангизи, няма как да не искат мангизи. Имаш ли алъш-вериш с джудже, забрави за авантите.

— Бихте ли връчили на тези млади господа двадесет и пет долара, господин Стибънс?

— Това са много пари, г-н Архиканцлер.

— Така си е, но, разбирате ли, джуджетата, макар и да са солта на земята, не разбират кой знае колко добре от малки суми, а на мен това ми трябва спешно. Сигурен съм, че мога да доверя тези пари на господин Младонадеждов и господин Лут, нали така? — той каза това добродушно, но в гласа му имаше и остра нотка.

Трев, ако не друг, схвана посланието забележително бързо. Един магьосник може безрезервно да ти вярва поради адското бъдеще, което би могъл да ти осигури в случай, че доверието му бъде излъгано.

— Абсолютно можете да ни се доверите, шефе.

— Да, и аз си мислех, че ще е така — кимна Ридкъли.

След като те си тръгнаха, Пондър Стибънс изрази смайването си:

— Вие им поверихте сумата от двадесет и пет долара?

— Точно така — отвърна бодро Ридкъли. — Ще е интересно да се види резултатът.

— И все пак, сър, длъжен съм да отбележа, че това не беше разумно решение.

— Благодаря ви за ценния ви принос, господин Стибънс, но бих ли могъл деликатно да ви напомня, на кого точно тук му викат „шефе“?

* * *

За вкъщи Гленда и Жулиета взеха тролобус, което беше поредната чудовищна екстравагантност, но все пак, разбира се, Гленда носеше повече пари, отколкото беше виждала досега накуп. Беше натъпкала банкнотите в сукмана си, по метода на Мадам, откъдето те май излъчваха собствена топлина. Возенето на трол си беше безопасно. Ако на някой му скимне да халоса трол в гръб, ще му се наложи да използва цяла къща на прът.

Жулиета се беше смълчала. Това озадачи Гленда, която беше очаквала тя да изригне като цял фонтан от сапунени мехури. Мълчанието обаче изнервяше.

— Виж сега, знам, че беше страхотно преживяване — заговори Гленда, — но да показваш разни дрехи не е като да е като истинска работа, нали така?

Разбира се, за истинските работи ти плащат много по-малко, помисли си тя.

Това пък откъде беше дошло? Жулиета си държеше устата затворена, а тролът все още беше покрит с високопланински лишеи и речникът му беше само от едносрични думи. От мен си е дошло, помисли си тя. Става дума за мечти, нали така? Е, тя е една мечта. Не ще и дума, тази микроризница е голямо нещо, но Жу я накара да блесне. А аз какво да й кажа? Виж какво, ти помагаш в кухнята. Вършиш си работата, стига да не се размечтаеш много, но изобщо не знаеш как да водиш сметки или да съставиш седмично меню. Какво ще да правиш без мен? Как ще се оправиш в разни чужбински места, където народът е един такъв?

— Ще трябва да ти отворя банкова сметка — каза тя на глас. — Това ще бъде нашата малка тайна, нали? Няма ли да е чудесно да си имаш нещо скътано?

— А ако Тате не знае, че зех тея мангизи, няма да ми ги гепи и да ги пропикае в някой заден двор — каза Жулиета вдигайки поглед към тържественото и невъзмутимо лице на трола.

Ако Гленда знаеше как да каже „Pas devant le troll“, щеше да го каже. Но си беше вярно: г-н Столоп държеше всички семейни доходи да се сливат в един фонд, а именно в джоба му, след което те се преливаха в наливане заедно с приятелите му в бара „Пиле & Зеле“ и в крайна сметка биваха окончателно изливани във вмирисания двор зад бара. Така че Гленда се ограничи само с:

— Аз не бих се изразила точно така.

* * *

Пльонг! Пльонг!

Новата топка си беше същинска магия, няма ала-бала. Отскачаше и се връщаше в чакащата я ръка на Трев, като че по собствена воля. Той насмалко да рискува да й тегли един шут, но зад него, Лут и топката вече се беше събрало цяло шествие любопитни улични хлапетии, така че стореше ли това, гарантирано нямаше да я види повече.

— Ама наистина ли си наясно, как работи това? — обърна се той към Лут.

— О, да, Господин Трев. То е много по-просто отколкото изглежда, въпреки че по многоъгълниците ще трябва доста да се поработи, но като цяло…

Една ръка тупна на рамото на Трев.

— Я, ама това бил Трев Младонадеждов — каза Анди. — С неговия малък любимец, който е по-трудно да утрепеш и от хлебарка, както гледам. Нещо се мъти, нал’тъй, Трев? А ти с’а ще ми кажеш какво. Ей, какво си хванал?

— Не сега, Анди — заотстъпва Трев. — Късмет извади, че не свърши в Тръшкалника с господин Едното Дръпване да ти взима мярка за конопено шалче.

— Аз ли? — изуми се най-невинно Анди. — Че аз нищо се съм сторил! Да не съм аз виновен, какви ги върши някой смотан Столоп. Да, но нещо става с ритни-топката, нал’тъй? На Ветинари му се иска да прецака всичко.

— Що просто не ме оставиш на мира? — отвърна Трев.

Зад Анди се беше насъбрала по-голяма шайка от обикновено. Напоследък братя Столоп благоразумно бяха спестили на улиците присъствието си, но хора като Анди винаги ще си намерят последователи. Както се казваше, по-добре е да си до Анди, отколкото право пред него. А с Анди човек никога не знае, кога той просто ще…

Само за миг абордажната сабя беше изтеглена. Такъв си е Анди. Каквото и да сдържаше вътре в него предвечната ярост, винаги можеше да се изключи просто ей така. И ето го острието, на което беше изписано бъдещето на Трев, с много кратки думи. И то спря посред въздуха, а гласът на Лут изрече:

— Уверен съм, че бих могъл да натисна достатъчно силно, че да приведа костите ви в трошливо-течно състояние, Анди. Човешката китка съдържа двадесет и седем кости. Искрено съм убеден, че с незначителен допълнителен натиск бих могъл да приведа в негодност всяка една от тях. Въпреки това бих искал да ви дам шанса да преосмислите настоящите си намерения.

Лицето на Анди беше смес от най-различни цветове: пребледняло почти до посиняване и побесняло почти до ярко алено. Той се опитваше да изтръгне ръката си, но Лут си стоеше все така спокоен и съвършено неподвижен.

— Дръжте го! — изпъшка той на света като цяло.

— Позволете ми с най-голямо съжаление да ви напомня, господа, че имам още една ръка — спомена Лут.

И сигурно беше натиснал повече, защото Анди изстена и ръката му застърга по дръжката на оръжието му.

Както му беше твърде добре известно на Трев, Анди нямаше приятели, а само следовници. Те виждаха поразения си водач и виждаха Лут, виждаха също така пределно ясно, че Лут не само че има свободна ръка, но и какво е способен да извърши с нея. Никой от тях не помръдна.

— Отлично — продължи Лут. — Вероятно това тук не е било нищо повече от прискърбно недоразумение. А сега ще отпусна хватката си точно колкото да ви е достатъчно да пуснете сабята, г-н Анди, ако обичате.

Последва още едно изпъшкване от страна на Анди и дрънчене на хвърлена на паважа абордажна сабя.

— А сега, моля да ни извините, Господин Трев и аз ще продължим по пътя си.

— Вземи проклетата му сабя! Не я оставяй тая сабя на земята — развълнува се Трев.

— Сигурен съм, че г-н Анди няма да тръгне след нас — рече Лут.

— Абе ти полудял ли си? — възкликна Трев, наведе се, грабна сабята и рече задъхано. — А с’а го пускай и да бягаме.

— Много добре — отвърна Лут.

Този път сигурно беше натиснал още по-силно, защото Анди рухна на колене.

Трев дръпна Лут и го повлече през постоянната градска навалица.

— Ама това е Анди, бе — заобяснява той, карайки го да побързат. — От Анди логика не чакай. Не чакай да „осъзнае грешките си“. Изобщо не търси смисъл, като е тръгнал Анди след тебе. Чат ли си? И хич не се мъчи да му приказваш, като че е човешко същество. А с’а бързо с мен и не изоставай.

* * *

Джуджешките дюкяни вървяха добре тези дни, предимно защото осъзнаваха първото правило на търговията, а именно: Аз имам стока за продан, а парите са у клиента. Аз трябва да се докопам до парите, а, за съжаление, това означава клиентът да се докопа до стоката ми. За която цел, следователно, не бива да казвам неща от рода на: „Това на витрината ни е последното и не можем да ви го продадем, защото иначе как хората ще разберат, че го имаме за продан“, или „Аз къде да си ги държа тея неща, по рафтовете ли?“, или „Може и да ни го докарат в сряда“, или пък „Писна ми да обяснявам на всички, че за тея неща няма никакво търсене“. Аз ще гледам да осъществя продажба с всички достъпни средства освен физическо насилие, защото без продажби само заемам напразно мястото.

Гльонг Снорисон живееше според това правило, макар и да не обичаше особено хората, предразположение спохождащо мнозина, на които им се налага да имат работа с населението за по-продължително време. А двамата души от отсрещната страна на тезгяха му го изнервяха. Единият беше мъничък и на пръв поглед безопасен, но нещо толкова дълбоко в психиката на Гльонг, че сигурно беше наслоено в гените му, го тревожеше. Другият навле… клиент беше почти хлапе и следователно беше напълно вероятно да извърши престъпление.

Гльонг реагира на ситуацията като се престори, че не разбира какво му говорят и като замърмори тъпи обиди на матерния си език. Рискът от това — кажи го никакъв. Само Стражата учеше джуджешки, така че той доста се изненада, когато обезпокоително безопасният тип му заговори на по-добър Лламедоски джуджешки, отколкото и самият Гльонг го говореше в последно време:

— Подобна неучтивост към любезни непознати посрамва брадата ти и изтрива писанията на Так, о древни търговецо.

— К’во му каза? — полюбопитства Трев, когато Гльонг се заскъсва да се извинява.

— А, просто традиционен поздрав — отвърна Лут. — Би ли ми подал топката, ако обичаш?

Той я взе и я тупна в пода.

Пльонг!

— Предположих, че би могло да ви е известно, как се прави жупелирана гума?

— Ама това беше мойто… на дядо ми името — запелтечи Гльонг.

— О, добра поличба значи — намеси се бързо Трев, хвана топката и пак я запрати в пода.

Пльонг!

— Аз мога да скроя и съшия външната обвивка, ако вие изработите мехура — предложи Лут, — а за това ние ще ви заплатим петнадесет долара и ще ви предоставим лиценз да направите още колкото си искате такива.

— Ще забогатееш като стой та гледай — окуражи го Трев.

Пльонг! Пльонг! — потвърди топката, а Трев добави:

— И освен туй лицензът е университетски, така че на никой няма да му стиска да ти се бърка.

— Как така знаете за жупелираната гума? — попита Гльонг.

Видът му беше на джудже сгащено на тясно, но невъзнамеряващо да се предаде без бой.

— Защото преди шест месеца Рис, кралят на джуджетата, подари рокля от жупелирана гума на Лейди Марголота и съм съвсем сигурен, че схванах принципа.

— На нея? На Мрачната Владетелка? Но тя убива хора само с мисъл!

— Тя ми е приятелка — осведоми го спокойно Лут. — А аз ще ви помогна.

* * *

Гленда не беше съвсем наясно, защо даде на трола два пенса бакшиш. Той беше стар и тромав, но пък си поддържаше добре тапицерията, беше сложил два чадъра, а и не беше шега работа за тролове да ходят толкова навътре в квартала, защото уличните хулиганчета могат да го покрият с графити чак до пояса, преди да успее да се измъкне от тук.

Докато вървеше към вратата си, тя усещаше върху си потайни погледи, но не й пукаше.

— Така значи — обърна се тя към Жулиета. — Що не си вземеш свободна нощ, а?

— Връщам се да бачкам при теб — отговори за нейна изненада Жулиета. — Мангизи нали ни трябват, а нали не мога да кажа на Тате за педесете долара, нал’тъй?

Разни очаквания се сблъскаха в главата на Гленда, докато Жулиета караше нататък:

— Права си, то си е стабилно бачкане и искам да си го запазя. А съм толкова смотана, че сигурно шъ се издъня на другото бачкане. Вярно, голям кеф беше и всичко такова, ама пък, като си помисля, нали винаги си ми давала добри съвети, пък и се сетих за когато ти така срита Хлъзгавия Деймиън в чатала, като взе да ми се пра’и на интересен, та после цяла седмица ходеше превит на две. Пък и да ида с тях шъ значи да изоставя махалата и Тате с момчетата. А то си е страшно. А и ти нали каза да внимавам с приказките, и си си права, щото половината време в приказките все се развяват разни таласъми. А и не ’нъм к’во ш’ пра’я без теб да ме поправяш. Ти си сериозна, нямаш грешка. Не мога да си спомня някога да не си била до мен, а като ти се присмя едно от момичетата за старото ти палто, аз й казах, че работиш много здраво.

А Гленда си помисли: „Досега можех да те чета като по книга, и то книга с големи шарени картинки и малко думи. А сега не мога. Какво е станало? Съгласяваш се с мен и би трябвало да съм самодоволна от това, но не съм. А се чувствам криво, без да знам защо, което е много обидно.“

— Може би ще е по-добре да решиш, след като поспиш — предложи тя.

— А не, шъ се издъня, знам си, че шъ се издъня.

— Добре ли си? — нещо вътре в Гленда яростно й крещеше.

— Окей съм — отговори Жулиета. — Е, голям кеф беше и всичко такова, ама то е за богати мадами, не за мен. Само блясък е то, нищо трайно. Баницата обаче си е баница, нал’тъй? Сериозна работа! А пък и кой ще гледа Тате и момчетата?

Не, не, не — пищеше гласът на Гленда в главата й. — Не и това! Не бях искала това. Чакай, не беше ли това? И какво съм си мислила, че правя като и пробутвах всичките тея вехти дрънканици? Тя нали гледа мен, и аз се втурвам да й давам добър пример! И защо? Защото исках да я защитя. Тя е толкова… беззащитна. Майчице, направила съм я да е като мене, а и тая работа даже съм я оплескала!

— Е, добре тогава, може да се върнеш с мен.

— Ще го видим ли тоя банкет? Тате много се е наплашил от тоя банкет. Той мисли, че Лорд Ветинари шъ ги изколи всичките.

— Досега колко пъти е правил такова нещо?

— Да, ама Тате казва, че го потулвали.

— Е, там ще да се съберат стотици хора. Голямо потулване ще му трябва.

А ако не ми хареса това, което чуя, всичкото потулване в целия свят пак няма да му стигне, реши наум тя.

* * *

Трев се шляеше безцелно из дюкяна докато Лут и джуджето се бяха заели с топката. Нещо като че леко издращи по покрива. Като че от хищнически нокти. Просто някаква птица, каза си той. Дори и Анди не би тръгнал да нахлува през покрива. А се очертаваше още една неотложна работа. Тук не може да няма клозет, нали? Най-малкото имаше задна врата, която неизбежно ще води до някой заден двор, а, така де, за какво са задните дворове, освен за спалня за скитници и за зова на природата? Може би, ако си по-жесток, на едно и също място.

Трев си разкопча колана, обърна се към зловонната стена и се загледа разсеяно нагоре, както правят доста мъже в подобна ситуация. Но повечето мъже не се озовават лице в лице с две изненадани птицеподобни жени, застанали, не, кацнали на покрива. Те изкряскаха „Оук! Оук!“ и отлетяха в мрака.

Трев набързо офейка подмокрен обратно в дюкяна. Проклетият му град с всеки ден ставаше все по-шантав.

След това времето за Трев потече бързо, и всяка секунда до една вонеше на сяра. Досега беше виждал как Лут оклепва свещи, но онова беше охлювско размотаване в сравнение със скоростта, с която сега се кроеше кожата. Но това не беше плашещо, това си беше нормално за Лут. Плашещото беше, че той не мереше нищо. След някое време Трев не можа да издържи повече, спря да се подпира на една от стените, посочи едно от многоъгълните парчета кожа и попита:

— Колко му е дължината на това?

— Четиридесет и девет и две десети милиметра.

— Откъде знаеш като не си го мерил?

— Измерих го, на око. Това е умение. Може да се научи.

— И то те прави да струваш?

— Да.

— А кой казва, че е така?

— Аз.

— Ето го, Господин Лут, още топличко — пристигна от задната стая на дюкяна Гльонг носейки нещо, на външен вид като че измъкнато от някакво животно, което, човек можеше само да се надява, ако мисли доброто на животното, понастоящем да е мъртво.

— Естествено, ако имах повече време, можех да го направя по-добре — продължи той, — но само като го надуете през ей тая тръбичка…

Трев само гледаше в захлас, когато изневиделица му хрумна, че за целия си живот е направил само някоя друга свещ и купища простотии. Колко ли струваше самият той?

Пльонг! Пльонг!

Две надути топки, мислеше си Трев, но все пак изръкопляска, когато Лут и Гльонг си стиснаха ръцете, а после, докато те още се възхищаваха на творението си, той закри с гръб един тезгях, пошари с ръка по него и сви една кама.

Той не беше крадец. Е, по някой плод от някоя сергия, което всички знаят, че не се брои, или да бръкне в джоба на някое конте, което си е само преразпределение на благата, както също беше ясно на всички, а и нали като намериш нещо, което и така си изглежда като загубено, та, ами, нали все някой ще си го прибере, та защо този някой да не си ти?

Вярно, че от оръжия хората си умираха, често поради причината, че размахваха такова. Но нещата бяха отишли твърде далече. Той беше чул, как се пукат костите на Анди, а Лут го беше повалил на колене без даже да се изпоти. И имаше две причини незабавно да се вземат предпазни мерки. Първата беше, че докараш ли веднъж Анди до падане, най-добре да се погрижиш той да не стане повече, защото иначе пак ще ти дойде с кървясали очи. А втората и по-лошата беше, че точно сега Лут го плашеше повече и от Анди. С Анди той поне знаеше кое как е…

Всеки хванал по топка, те забързаха обратно към университета, като Трев бдително оглеждаше покривите по пътя им.

— Да се чудиш и маеш — заговори по някое време той — какво ли няма по покривите на тоя град. Одеве, знаеш ли, там имаше двечки такива едни, като вампири.

— А, те ли? Те работят за Милейди. Тук са за защита.

— Чия? — поиска да знае Трев.

— Недейте да се безпокоите за тях.

— Да бе! А знаеш ли к’во още по-странно стана одеве? — продължи Трев, когато вече зърнаха университета. — Ти предложи на това джудже петнайсе кинта, а той изобщо не се запазари. Че то това си е нечувано. Трябва да е от магията на Пльонг!

— Да, но аз всъщност му дадох двадесет долара — каза Лут.

— Че защо? Той нали не е поискал повече.

— Не, но свърши добра работа, а допълнителните пет долара ще го възмездят повече от достатъчно за камата, която му откраднахте, докато ви бяхме обърнали гръб.

— Нищо подобно не съм правил! — отрече разпалено Трев.

— Забелязах вашия автоматичен, несъзнателен и зареден като на пружина отговор, Господин Трев. Също както и вида на камата на тезгяха, не след дълго последвана от отсъствието й на същото място. Не съм ядосан, защото видях как съвсем благоразумно метнахте злощастната абордажна сабя на г-н Изцепков през дувара, освен това разбирам разтревожеността ви, но въпреки това съм длъжен да изтъкна, че това беше кражба. Така че ще ви помоля като мой приятел, на сутринта да върнете камата.

— Но така той ще има хем пет долара хем кама — въздъхна Трев. — Е, поне изкярихме по някой долар — завърши той като влязоха в университета през задния вход.

— Да, и все пак не, Господин Трев. Вие ще занесете останалите пет долара и тази доста мърлява, но все пак автентична квитанция за двадесет и пет долара на Господин Стибънс, който си мисли, че от вас добро няма да излезе, и с това си действие ще го накарате да се усъмни в първоначалното си впечатление за вас, че сте крадец и нехранимайко, което ще допринесе за напредъка ви в университета.

— Аз не съм… — започна Трев, но се спря, понеже му стигна честността да признае на себе си, че ножът е в палтото му. — Честно, Лут, като тебе друг няма, ама честно.

— Да — замисли се Лут. — И аз стигам до това заключение.