Иван Вазов
Нова земя (91)

XVII. Самоубийството

— Нов вестник! Самоубийството на Карадидова! — разнесе се гласът на един хлапак, който бежишката мина с вестници в ръце.

Публиката фана да граби листовете.

Карадидовото самоубийство беше сега една от главните теми на разговорите.

Причината на това трагическо събитие беше Карадидовата страст към картофорството. В денят, в който се опушна, той подир по-прежните загуби беше изгубил около четиристотин лири, държавни пари, заети от него миналия ден из касата на ковчежничеството, на което той имаше ключа. Преди да си пръсне главата с револвера, той бе получил депеша от Пловдив, която му обаждаше, че днес съдебната власт запечатала касата и го дава под съд за злоупотребление държавни суми. Това обстоятелство го и тласнало към отчаяното решение да прекрати живота си.

Канелов купи един лист.

— Да се разтъпчим — каза Стремски, като станаха с Невянка и с Александърча. — Хайде, госпожо Дъбинова!

— Вървете вие — каза доктор Дъбинов, любопитен също да прочете вестника.

Това беше един от органите на противната партия. Канелов жедно зачете статията за Карадидова, но не намери нищо вътре по-ново от онова, което знаеха. Ненадейно той и Дъбинов се вторачиха в едно място с голямо внимание. Те прочетоха следнето антрефиле, турено между другите:

„Между другите слухове, пускани за причината на Карадидовото самоубийство, циркулира един, който придава романтичен характер на това печално събитие. Според този любопитен слух Карадидов ще си е бил пресякъл нишката на живота поради едно сантиментално страдание, неимеюще нищо общо с картофорската му слабост: нравствения удар поради някакви неизпълнени обещания от близката по съседство нему личност S., първокласна звезда на Джамбазтепелийския хоризонт, в орбитите на която казват се въртял. A propos. Един друг сателит на казаната звезда, един служител на Марса, К., уверяват, имал вече по-голямо щастие от първия… И няма чудно в това: нали живеем във времена на съединения? Honni soit qui mal y pense…^[1]“

Канелов презеленя, като прочете това прозрачно подмятане, възмутително за неговата честна душа, опозорително за семейната чест на най-добрия му приятел. Те се спогледаха с Дъбинова.

— Знаете ли кой е редактор на този мръсен парцал? — попита Канелов.

— Редактори са неколцина, но крият.

— Но кои пишат вътре?

— Знам, че пише доктор Догански.

— Всичко ме убеждава, че тая антипатична личност е авторът на това гнуснаво антрефиле…

Дъбинов подигна рамена в знак на неувереност.

— Ето по кой начин се водят у нас политически борби! — и Канелов стана.

— Къде? — попита го докторът.

— Отивам да приказвам с Догански.

— Канелов, без увлечения!… Какво ще правиш там?

— Каквото ми налагат обстоятелствата.

— Дуел може би да му обявиш?

— Дуел? В България дуел? Де си чул това? Ето с какво в България се отговаря на подлеци.

И поручикът си показа юмрука. Той не се помнеше от гняв. Дъбинов го улови за ръката и му каза ниско:

— Не прави скандал!

Горещият офицер се дръпна, без да отговори, с поглед устремен нататък.

— Въздръж се. Може да се разкайваш после, може цялата ти кариера да се погуби. Помисли си, той може да те удари.

— Ако ме удари, аз ще го съсеча!

И Канелов се запъти.

Стреснатия Дъбинов стана и го последва. Той познаваше буйния характер Канелов и предвиждаше скръбни сетнини.

Офицерът мина покрай другите маси, като поздравляваше познайниците с една ледена физиономия, която ги зачуди, приближи към една маса накрая, окръжена от неколцина души, между тях — н един млад поп — поп Кън.

Наляво от него седеше доктор Догански.

— Господин докторе, една минутка желая да ви видя! — каза офицеринът на Догански, като си долепи леко ръката до фуражката.

Догански остави дружината си и дойде при офицерина, който го възчака настрана.

— Господин Догански, вие ли пишете в тоя вестник? — и Канелов му показа листа.

— Аз можах да отреча, но ще ви кажа, че: да! — отговори докторът смело.

— Това ви прави чест. Ще бъдете ли добри да ми обясните значението на тая статийка?

— Аз не съм още прегледал вестника — каза докторът и се наведе любопитно над редовете, които му посочи офицеринът.

Докторът почервеня и попита:

— Какво собствено желаете от мене, господин поручик?

— Вие, като редактор или като един от редакторите на тази газета, трябва да сте знаяли за тая гадост и съзнателно да сте я допуснали, понеже тя вреди на един ваш неприятел…

Гласът на Канелова трепереше.

Догански го погледна надменно и каза:

— Господин Канелов, мерете си хубаво думите и не бързайте да утвърдявате нищо. Аз съм политически неприятел на господина Стремски, но не съм разбойник… Ако се боря с него, аз се боря открито, смело, на почвата на политиката и на общи въпроси. Не отричам, краен съм в полемиката, рязък в езика. Но за подобен род нападки не съм способен. Семейната чест на Стремски ми е скъпа. Бил съм негов искрен приятел, сега му съм искрен неприятел, но казвам ви, като на политически деятел. Никога няма да си омърся перото в калта на клеветата, особено против Стремски — както и той не би си допуснал такова нещо за мене… Тая подлост възмущава и мене толкова, колкото и вас. Кажете му, че се гнуся от мерзавеца, който е писал! Вярвайте, че без мое знание е бутнато това антрефиле във вестника, което го позори… Кой е авторът, вие питате? И аз това желая да зная… Идете си и чакайте отговор тая вечер по осем часът… в кафене „Пчела“. Аз ще ви съобщя името на подлеца. Постъпете, както обичате, с него. Видите, аз ще направя едно издайство на мой съпартизанин. Но не искам нито шушка подозрение да съществува у Стремски за мене, не искам нито за миг да помисли, че бих могъл да одобря писаното. Гоня го, но го уважавам, бих казал: обичам го… Ако и той усеща капка уважение към един стар приятел, той ще повярва на думите ми. Но аз ще го подкрепя с доказателства… Сбогом, господин Канелов! Да, кажете му още, че му обявявам борба жестока, но пак открита: аз си поставих кандидатурата срещу неговата в Черешовската колегия за изборите на двайсети септември. Там аз давам сражения, а не в мръсни антрефиленца. Сбогом…

Поручикът неволно подаде ръка на Догански и му я стисна с чувство, па се повърна.

Старият Стремскев приятел беше минал в Пловдив преди две години след много разочарования и служебни превратности в княжеството и се бе предал всецяло на политическа деятелност. Той напипа призванието си и подуши най-прекия път към бързо забогатяване и световно величие. Той се прилепи до властвующата партия, която му даде служби и депутатство, стана горещ партизанин, още по-лош доктор, изреден полемист, с перо бойко, лесно и несвенливо пред никакъв кодекс… Без строги нравствени начала, циник към всеки идеал, но богат с идеи практични, консерватор в княжеството и презиращ тълпата, той се обърна тука на краен демократ, който изкусно движеше поворките, които управляват нейната воля, гладеше гъделите й, галеше нагоните й. В редовете на партията си той минуваше за най-пъргав борец, хитър стратег, прегърнал симпатиите й, усвоил омразите й, зели място в душата му почти на принципи.

Отношенията му със Стремски, охладели още в началото, влошени от политиката, бяха се преобърнали в ненавист поради резките лични нападки, в които буйния Догански се увлече при полемизирането си, излишества, възможни само в разгара на партийните борби. На тая минута те се не поглеждаха и тоя разрив беше толкова по-горчив за Стремски, че той не само искрено мразеше доктора, но и престана да го уважава.