Иван Вазов
Нова земя (129)

XIII. Патриотически разговори

Към единайсет и половина часът пъстрата тълпа излезе из кръчмата, а няколко пияни гласа подхванаха марсейлезата… Когато се изгубиха зад градинката, тя още се чуваше, усилена от гласовете на всичките.

Дума е дал на султана

        този лош гидия,

да направи прах и пепел

        славна Румелия!

Останаха в „Марково коляно“ само няколко души още — македонци, които се черпеха.

Беше тук и Рангел. Той беше ходил заедно с тълпата конарци да придружава Кръстевича до мястото на заточението му — Голямо Конаре. Върнал се бе току по заник слънце, капнал от умора.

Избягал от затвора още преди съмване заедно с троицата харамии чрез подкопаване стаята си и прехвърляне през външния зид — избягвания чести по това време, — Рангел, както видяхме, се сбра с конарската дружина. Същото сториха и другарите му и това ги избави от преследването на войниците. Свалянето на Кръстевича и свалянето на правителството избави избягалите затворници и от по-нататъшни грижи и безпокойства. Превратът превърна всичко наопаки. Повечето полиция биде сменена с нови хора, бъркотията замести нормалния ред на работите, надзорът липса, понятията за крив и прав се разбъркаха сред хаотическото рухване на един режим, изчезнал в един час. Попаднаха и троица от харамиите в новоназначените стражари: те бяха се отличили с голямо усърдие и шум при свалянето на главния управител. Вълците обичат мъглявото време. Под покровителството на стражарската униформа те се чувствуваха в пълна безопасност и можеха да защитят приятелите… Прочее, Рангел имаше право да бъде спокоен. Тук беше и Ордо песнопоецът, непожелал или неуспял да постъпи на служба още. Но и той, и Рангел, както и харамиите стражари, сега бяха въодушевени от съединението, общото патриотическо опиянение беше прихванало и тия груби, изхвърлени от обществото същества, и те щяха всичките да ходят за границата… И разговорът беше тука се по съединението, и очите светяха, и чувствата се изливаха в поток речи разпалени, и главите се размътваха в тая пастърмяна и винена атмосфера, напоеиа с революционен дъх.

Ордо, като истински македонски син, не забравяше Македония сега и той каза, наливайки чашата:

— Хай, ова година го чинихме съединението на Румелия со Бугарѐята, а догодина по овай заман да пиеме цървено вино в нашите куки, в ослободена Македония.

— Дай боже — издумаха другите и изпиха чашите.

— Запей, Ордо — каза Рангел.

— Запей, запей — казаха и другите.

Ордо се облегна до стената, обриса уста, примижа умилително и запя:

Македонец, македонец!

Жално пее.

Жално пее и говори:

де са волни години?

— Ако сакаме, ке ги чиниме волни! — извика кръчмарят, чиято душа се разтъжи при тая песен. — Певай нататък.

— Къде е текла вода, опет ке течит! Крали Марко спие в пещерята, ама пак ке се собудит… оно шчо кажуат паметни люге.

— Да живее Крали Марко! — извика Рангел, който не беше твърде вещ в областта на народния фолклор.

— Ура!

— Да живее Бугари́ята! — отговориха братята.

Влязоха нови гости: селяни, стражари, граждани. Кръчмата стана шумна. Там се озова и Боримечката с децата си. Той поиска вино, пи, даде и тям. Рангел, като го видя, се посгуши в сянка: Иван го беше виждал в Бучинския хан преди шест години и затова се боеше от Ивана. Освен него Рангел се пазеше да срещне и Канелова днес: поручикът го познаваше лично, защото дваж бе наглеждал затвора и хората му.

Някой попита Ивана къде се лута тъй късно.

— Отиваме си на хана… че утре рано да си бягам… Работа ме гони. Пък и съединението направихме… Майка му стара. Дай още по едно вино. Хай да живее княз Александър и Съединена България!

Когато Иван излезе с Гурка и Скобелева, влязоха Мерджанът, Климето и Петко в стражарски униформи и поискаха вино.

— Да живее съединението!

— Елате малко при нас де — покани ги Рангел, който пак излезе из сянката.

— Не, не можем — отговори Мерджанът, като си намръщи сухото лице с див поглед.

— А! Големци! И горделиви! С прости хора не сядат вече… Кога станахте въглищари, кога ви почерняха вратовете? — думаше им шеговито развеселеният Рангел.

— А бе, човече: варкаме се бе! — каза Мерджанът, който желаеше да убеди приятелите си, че наистина имат важна работа и не се гордеят! Затова им скимна и троицата стражари, заедно с Рангела и Орда, влязоха в стаята.

— Какво? — попитаха любопитно последните.

Мерджанът сниши глас, па каза:

— Ке ходиме на един лов.

Рангел и Ордо разбраха за какъв лов се касае.

— На добър час. Е, разкажи.

— Един турски шпионин ке претупаме — обади Климето.

И те разправиха, че полицията уловила писмото на някой си българин до турския валия в Одрин, в което му обаждал как са тука работите и отде може турска войска да влезе в Румелия. Сега предателят бил в участъка, но го изпращат в една талига тая нощ за Старо Ново село, там да бъде пазен, додето земат да го съдят. Мерджанът с другарите си бяха намислили още сега да му видят работата и отиваха да причакат талигата накрая, отвън Демировата кръчма. Там щели да я подирят и като отминат един километър по шосето, да му пуснат три куршума в гърдите.

Рангел се ядоса и запсува предателя.

— И добре сте намислили: ние разпрахме корема на поп Къна за по-малки работи… Хай, светете му водата!

— Ела и ти с нас.

— Уморен съм. Вървете вие и лека ви ръката.

— И един златен часовник има: требе да чинит петдесе лири… Гуляй ке правим после, здраве му кажи — пошушна Мерджанът.

— Поврага му часовника… Вий оногова гледайте да не осъвне.

— Записахме го в тефтеря… Е, сбогом. Талигата скоро ще се крене за мосто. Требе со време да бидем код Демирот.

Троицата стражари излязоха след това и се изгубиха в улицата.