Иван Вазов
Нова земя (58)

(Из живота на българите през първите години след Освобождението)

Серия
Трилогия „Бяла черква“ (3)
Година
(Обществено достояние)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 19 гласа)
Набиране
Надежда Владимирова
Източник
Словото

Първа публикация в сп. „Мисъл“, 1896 г.

  1. — Добавяне (от Словото)

XXII. Иван Боримечката

Стремски и докторът продължаваха да приказват и да пресмятат всичките шансове, които имаше Рангел да избегне благополучно и от това преследване, и в увлечението си забравяха, че са пътници и че дъждът беше престанал. Те се сетиха за това, когато коларят дойде и обяви, че с един кон не може да кара колата.

— Действително — извика докторът — какво ще правим сега?

Фанаха да се съвещават. Те пращаха коларя на Гинцката станция, за да доведе друг кон. Но той възразяваше, че до Гинцката станция са дванайсет километра и толкова насам — двайсет и пет, а подир един час мръкваше. През нощта, подир тоя пороен дъжд, който ще е развалил пътя и продънил някои мостове, той не смееше да минува Мала планина. Той щеше да нощува на Гинцката станция, а утре рано ще доведе друг кон, за да тръгнат.

— А ние какво ще правим тука? — извика докторът.

— Ще нощувате в хана, господине.

— Тука? — извика докторът ужасен, като фърли поглед на мръсните и изкърмушени сламеници в обвитата с паяжини стая.

— И завивки нямаме, и дрехите ни са мокри още — каза угрижен Стремски, който потръпваше при самата мисъл, че може да се завие с ханджийската черга.

— Що има? — попита Иван, който беше липсал малко, за да стегне коня си за път.

Те му обадиха грижата си.

— Как? Тука да спите? Кой ви даде воля за това? Хайде с мене, гости ще ми бъдете! — каза Иван, като ги заграбчи с ръцете си.

И Стремски, и докторът се отказаха да му правят безпокойствие.

Но Иван не беше човек да остави двама приятели, и тракийци още, да ги ядат дървеници в тоя хан, когато Искрец беше една крачка оттука.

— Я не дрънкайте вие много! Аз няма да ви оставя, Стайка ще ми издере очите, като й кажа. Боримечката има колкото да се отсрами за една нощ. Слава богу, в шоплука живеем, но и с хора сме живели. Хайде! Коне има… Майка му стара! — и той ги повлече.

Като видяха, че няма да ги остави Боримечката, както и да се отказват, те приеха с благодарност неговото гостолюбиво предложение.

След малко яхнаха два коня, които Ивановите другари с готовност им отстъпиха, и предвождани от Ивана, завиха на изток и тръгнаха към Искрец.

Слънцето, изскокнало пак на полуизясненото небе, наваляше вече зад планината и фърляше надалеко сенките на конниците.

Да кажем няколко думи за Ивана Боримечката.

Ония от читателите, на които тоя герой е познат вече по една по-първа история, на която сегашната в много точки изглежда като продължение, помнят навярно, че Боримечката след съсипването на клисурското въстание, дето игра забележителна роля, се спаси в Стара планина и оттам тръгна за Влашко. Пристигнал подир много примеждия в Гюргево, Иван се събра с хъшовете и след няколко месеца скитане и гладуване с тях немил-недраг, фана се при един градинар българин от Стремска долина. През празните зимни месеци Иван фана да се учи на книга и с помощта на господаря си, след много труд и мъки, тоя по природа тъпичък и невъзприемчив момък успя дотам, щото можеше да пописва и чете. Напролет господарят му заряза Гюргево, а Боримечката отиде в Букурещ, дето два месеца стана словослагател на вестник Стара планина.