Иван Вазов
Нова земя (28)

XVIII. Приятелят на Филовича

Влезе един изящен господин, на средня възраст, с цилиндър, с червендалесто, пълно и здраво лице. Той свали шапка още от вратата, като извади дясна ръкавица, за да се ръкува.

— Дразински! — назова се той с учтив поклон. Стремски му хвана ръката и го покани да седне.

— Аз нямам чест лично да съм запознат с вас, мосье Стремски — започна гостът с един изискан тон и не с руско произнасяне, — и бях просил господина Иваница Филович да ме представи на вас. Но за жалост, по неразположение тия дни, той не излазяше. Вярвам обаче да ви е говорил за мене.

— Да, спомена ми за вас снощи — каза Стремски, като се чудеше какво има да му съобщи тоя червен господин.

— Възхитен съм тогава — продължи Дразински, — господнн Филович е мой приятел отдавна; а сега, мога да каже, нещо повече от приятел. Търговски сношения ни са свързали още от турско време; защото ние сме хора на труда и от него очакваме средствата за съществуванието си.

— С какво се занимавате?

— Ний сме взели върху плещите си тежката грижа да снабдяваме с храна храбрата армия, която освобождава отечеството ви. И ние, както виждате, взимаме своя почтен дял в делото на великия подвиг на руския народ… Вий сами сте пренесли големи жертви, изгубили сте любезния си отец в тая война н всичкото ваше състояние станало пища на пламъците, разорени сте! О, знам! — и Дразински доби покъртен вид. — Но няма що: съдбата е променлива: днес зла — утре добра, и тъй нататък.

— Вий сте предприемач на доставката на брашното? — попита Стремски, като разбра сред тоя куп думи, че пред него стои порядчикът, чието брашно днес щеше да преглежда комисия.

— Да, мосье Стремски.

— Драго ми е.

— Аз днес ще имам радостта пак да ви видя като член от комисията при прегледа. За мене е щастие, че присъствието в казаната комисия на най-добрия приятел на моят най-добър приятел ми е една гаранция във внимателното, тъй да кажа, благоволителното й отношение… към… собствено… Имайте пред вид, мосье Стремски, че правите задължение и великодушие към най-благородния си приятел… Такива са человеческите отношения: един от други имаме нужда. На услугата — услуга отговаря…

Стремски погледна часовника си.

— Вие ще ми позволите — каза той и стана.

— Да! Извинете. Време е за обед — каза приветливо Дразински; — пак ви съм крайно признателен за любезния прием и моля да благосклонствувате към нас — завърши подобострастно Дразински, като си взема от масичката, при която седя, цнлиндърът и се дръпна назад с почтителни поклони и излезе.

Стремски си тури шапката, за да излезе също, да иде да обядва с графа. Ненадейно видя на кръглата масичка, на същото онова място, дето беше стоял цилиндърът на Дразински, един плик. Стремски го взе и го прегледа… Той беше дебел.

— Забравил си е писмо този Дразински — каза той, но веднага почервеня, като видя с много ситни словца името си написано на пликът, и отдолу пак с такива словца в скобки: „С пятью тысячью рублями.“

Тоя плик с тая съблазнителна цифра, оставен от Дразински тъкмо до сестриното му писмо, сякаш че казваше мълчаливо: „На това писмо ето отговора!“

Без да разпечатва плика, Стремски се затече при прозореца и видя на улицата Дразински, като си отиваше.

— Мосье Дразински! Моля повърнете се малко! — извика му той.

Дразински веднага се повърна назад, като си бъбреше: „Що? Може да е недоволен от това… Другите двама — по хилядо само, и възхитени останаха. Ну, няма да се караме с мосье Стремски най-после…“

Дразински се появи пак в стаята с усмихнато лице. Стремски му каза, като държеше плика:

— Господин Дразински, вие забоварихте това писмо на масата.

Дразински отговори ухилено:

— То е за вас това писмо, любезний мосье Стремски… То е, позволете да кажа, един деликатен знак на нашето уважение, на нашата предварителна благодарност…

Стремски го пресече побледнял:

— Това писмо с пет хиляди рубли не може да бъде оставено за мене, господин Дразински.

Гласът му тръпнеше.

— То е на ваш адрес, позволете…

— Аз ви казвам, че вие сте сгрешили името, това писмо е било назначено за един мерзавец, но не за Стремски.

Дразински, страшно смутен, отстъпяше.

Стремски викна гневно:

— Идете да търсите вашите хора другаде, господине! В тоя дом няма чест за продан. Един българин за никакви милиони няма да стане съучастник в отравянието на руския салдатин с хляб, смесен с пясък, какъвто навярно ще констатираме вашът. Задръжте тоя подкуп за други, прилични вам, и марш оттука!

И той му хвърли плика в краката и му посочи портата.

Дразински дигна плика и излезе, като се кланяше. Стремски ходи няколко време развълнуван яз стаята си. Той се не побираше в себе си от мисълта, че този евреин е можал да го мисли способен да се продаде… Тая мисъл го доведе на друга — още по горчива: вероятно Дразински си е позволил това с един българин, защото други са го насърчили, като са приемали подарките му. Дразински се хвалеше с голяма дружба с господина Филовича. Мигар сам Филович, който му го препоръча, да е съветвал на евреина смелостта за такава сделка! Невъзможно! Филович, човек с доволно широка съвест, познаваше впрочем добре Стремски, той можеше да го счита способен на всяка друга слабост, но не и за безчестност. „Такова предположение не трябва даже и да допускам“ — помисли си Стремски.

Погледът му падна на разтвореното писмо от сестра му Мита и той го прочете пак. В очите му пак бликнаха сълзи. Това писмо, проникнато с такава истинска, сърдечна скръб, с такава висота на чувството, контрастуваше ярко със сцената, която току-що се разигра тука… И пак му се представи в умът съдебното решение, увиснало заплашително над пепелището, и белите обявления, залепени по улиците.

— Сега пари! — каза си той и се улови за челото.

Пари ли? Той ги имаше преди малко пет пъти повече!

Очите му случайно се спряха на един малък портрет на стената — това беше бащиний му образ.

— Тате — каза си той, — ти ми завеща две наследства само: едно пожарище и твоят честен характер. Първото съм безсилен да спася, прости ме. Второто — свято ще запазя, тате, кълна ти се!

Очите му се просълзиха.