Том Егеланд
Евангелието на Луцифер (35)

2.

— Трябва да те питам нещо, Моник.

КК ни бе оставил. Началникът на охраната го повика. Аз и Моник останахме във всекидневната. Тя взе тефтерчето и химикалката и ме погледна въпросително.

— Нищо не проумявам — признах. — КК и Дирк се познават?

— Да — написа тя. Буквите бяха неравни, досущ като треперещ глас.

— Това означава ли, че през цялото време си познавала КК и Алдо Ломбарди?

— Малко.

— Каква е твоята роля?

— Не ми ли вярваш?

— Защо Дирк те помоли да отпътуваш с мен?

— Трудно му беше. Да ме изпрати далеч от дома.

— Но е искал да бъдеш плътно до мен?

— Знаеше, че ти си ключът.

— И е бил склонен да те използва?

— Дирк е запознат със заслугите ти.

— Но — защо?

— Едно нещо го поддържа жив: надеждата да узнае!

— Да узнае?

— Дали всичко това си е струвало.

— Струвало си е какво?

— Изследванията. Себеотрицанието. Всичката работа. Година след година. Божичко! Мразя този ръкопис! — Избликът дойде изненадващо. Буквите станаха големи, писецът задълбаваше в хартията. — Дирк може да умре всеки момент — продължи тя. Химикалката остана върху тирето.

— И заради душевния покой на Дирк ти искаш да им дам ръкописа?

— Те… — написа тя, но задраска думата. — Ние не сме мошеници. Искаме да стане най-доброто. Всички ние. Довери ни се. На Дирк. На КК. На мен. — Писецът се зарея на милиметър над листа, преди да продължи: — Къде е ръкописът?

3.

Когато КК се върна, разказа, че забелязали четирима мъже в миниван, подозрително паркиран малко по-нагоре на улицата. Двама от пазачите се приближили, но колата се оттеглила в задънена уличка, където я блокирал боклукчийски камион със спукана предна гума. Един от мъжете в колата открил стрелба срещу охранителите на КК. Когато малко по-късно полицията пристигнала, и четиримата вече се били застреляли в главите. С един и същи револвер. Един след друг.

Всичките носели на врата си верижки с бронзови амулети. От едната им страна имало трикветра, от другата — пентаграм.

4.

На следващата сутрин Моник се върна при Дирк.

Не знам дали причината беше страхът й да не умре, или просто осъзнаха, че вече нямаше да спечелят нищо, като я държат плътно до мен.

Или пък гледаше да се отърве от присъствието ми.

Когато слязох от стаята си за закуска, тя стоеше в антрето с куфара и палтото си.

Deja vu.

Спрях и я погледах няколко секунди, преди да ме забележи. Тя кимна сякаш в безмълвно потвърждение, че напуска и мен, и преследването на евангелието. Усетих, че щях да си имам проблеми с гласа, затова не казах нищо. Само отидох до нея и я прегърнах, малко по-продължително.

— Трябва да се прибирам — написа тя.

— Разбирам.

— Дирк.

КК дойде откъм стълбището.

— Колата е готова. Добро утро, Бьорн.

Той смъкна куфара й долу.

— Защитени ли сте в Амстердам? — попитах. — Двамата с Дирк?

Тя кимна.

— Още нещо — написа тя. — Независимо какво си мислиш за мен: аз винаги ще остана твой приятел. Винаги. Харесваш ми.

Не помръднах.

— Не ти е лесно да се доверяваш на хората, Бьорн. Все ти срещу тях. Бьорн срещу всички. Ако има в какво да се усъмниш — намерение, мотив — избираш да мислиш най-лошото, но невинаги другите са твои противници и врагове. Не е вярно, че останалите имаме лоши намерения. Помисли над това.

Сигурно тази беше най-дългата реплика, която я бях виждал да пише.

Тя ме погледна в очите. Нейните бяха пълни със сълзи. Моите също.

— Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

Тя се усмихна нещастно и ми подаде ръка. Стиснах я. Пъргава малка ръчица.

— Goodbye — казах аз.

Всичко, което цениш в този живот, е преходно. Красота. Любов. Отдаденост. Нищо не е вечно.

Дълго след като Моник излезе от имението и живота ми, останах на вратата и премислях онова, което ми бе написала в малкото си тефтерче на редове.

Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

5.

— Ти си костелив орех — отбеляза КК.

— Знам. И преди са ми го казвали.

Седяхме в гостната с по чаша коняк. От заминаването на Моник бяха минали десет часа. Липсваше ми. Потискаше ме убеждението, че ме бе подвела, а аз я бях наранил.

Думите й не ми излизаха от ума. Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

— За какво мислиш? — попита КК.

— Защо не ми разказа всичко, което знаеш за „Евангелието на Луцифер“?

— Положил съм клетва за мълчание — закони за секретната информация. Ако ти разкажа много от нещата, които знам, ще бъда подведен под отговорност.

— И все пак разказа това-онова.

— В света на разузнаването съществува понятието постепенен протокол.

— Което ще рече?

— Никога не казвай повече, отколкото е абсолютно наложително. Поднасяй на обекта информацията точка по точка. Не издавай нови сведения, преди да е крайно необходимо. Винаги запазвай нещо в тайна, за да имаш карти за преговори.

— Имаш ли ми доверие?

— Разбира се. Вярвам ти. Можеш да обезсърчиш всеки, когато изпаднеш в някое от инатливите си настроения, и се случва често, но въпреки това ми харесваш.

— Да бъдем ли напълно искрени един с друг?

— С удоволствие.

— Проектът Луцифер от ЦРУ ли се ръководи?

— И да, и не. По-скоро не. Технически погледнато сме самостоятелни, но за да избегнем публичност около бюджетите си, прекарваме финансирането през ЦРУ. Естествено, постоянно ги държим в течение. Най-важното в отношенията ни с ЦРУ е, че разполагаме с целия им апарат — технологията, щаба, агентите. Executive order от президента на САЩ.

— На кого докладваш?

— На страшно специална група.

— На кого?

— Свръхсекретно е.

— Как очакваш да получиш нещо от мен, когато не даваш нищо от себе си.

— Нека се задоволим да кажем, че групата се ръководи от президента.

— Заради ръкопис на няколко хиляди години?

— Заради загадките и съдържанието.

— Нещо ме кара да си мисля, че добрият стар Сатана не играе главната роля тук.

— Само индиректно.

— Колко от това, което си ми разказал, е било лъжи и прикрития?

— Не ме разбираш. За нищо не сме излъгали. Теориите ни са действителни. Разбира се, не влагаме толкова много работа и ресурси във висящи догадки, извадени от текст на няколко хиляди години. Нищо не е било лъжа.

— И въпреки това твърдиш, че знаете много повече от това, което си ми разказал.

— Да.

— Значи признаваш, че криеш информация.

— Да.

— А вярно ли е, че сте зависими от моя ръкопис, за да постигнете целта си?

— Да. Знаем много на базата на двете версии, с които разполагаме, но без твоята трета част, не можем да продължим.

— На твоя език се намираме в ситуация, която може да бъде наречена deadlock. Задънена улица.

— Бьорн. Сега имам едно предложение за теб. Въпрос. Нещо, над което дълго съм размишлявал. Хубаво си помисли, преди да отговориш.

— Какво предложение?

— Би ли могъл да си представиш да се присъединиш към нас?

— Нас? Кои нас?

— Проектът Луцифер.

Въпросът ме смая. И през ум не ми бе минавало нещо подобно. Още от началото на познанството ни с КК хранех известен скептицизъм, една може би несправедлива подозрителност към него и целия му проект. Знам, че умея да бъда особен и твърдоглав дявол. Дали аз, Бьорн Белтьо, главен асистент по археология, човече със слаби нерви от малка Норвегия, да се включа в свръхсекретен академичен съюз с достъп до всевъзможни технологии и паравоенни ресурси?

Мисълта ми изглеждаше абсурдна… глождеше… изкушаваше…

— Какво ще кажеш, Бьорн?

— Ако предложиш нещо подобно на началниците си, ще умрат от смях.

— Не говори така. Съветът на Проекта Луцифер, който трябва да одобрява всички нови членове единодушно, даде зелена светлина да те приемем. Миналото ти, опитът ти и не на последно място професионалната ти почтеност са големи предимства.

— Да не говорим пък, че притежавам ръкописа, от който сте зависими.

— Естествено.

Просто трябва да призная. Предложението ме поласка. Искаха да ме вземат. Искаха да ме приемат в специална, свръхсекретна група учени. Бях добре дошъл в отбора.

— Питал ли си вече онези… съвета?

— Формалностите са уредени. Липсва ни само подписът ти върху декларацията за мълчание и клетва за лоялност. Ще минеш директно под мое ръководство. Вече си проверен от ПСТ^[2] и ЦРУ. Ти ще бъдеш моя лична отговорност, Бьорн.

Мисълта да се присъединя към проекта отвори нова врата в главата ми. Врата, за която не бях и подозирал — а и не знам какво доведе до нея.

— Ако избереш да се включиш към нас, да станеш част от екипа, ще мога да ти разкажа повече. Много повече.

Част от екипа…

— Може би ще се нуждая от добър археолог… Засега разполагам със страшно много умели археолози, за да ръководят самите разкопки. Само че има вероятност да ми потрябва личен съветник, археолог, който да бъде моята дясна ръка и да ми помага.

— Какви разкопки?

— О… — възкликна КК и се облегна назад, — просто най-вълнуващото археологическо откритие на света — разкопки, които тотално биха засенчили Картъровото откритие на Тутанкамон. Разкопки, Бьорн, които ще поставят началото на нов световен ред.

6.

Твърдението звучеше толкова невероятно и преувеличено помпозно, че разбрах колко сериозни бяха думите му.

— Какво търсиш, КК?

— Бьорн Белтьо, искаш ли да хванеш лопатата, четките и адското си твърдоглавие и да се присъединиш към мен в търсенето на нещо фантастично?

— Ще ми разкажеш ли всичко? Ако кажа да — ще ми разкажеш ли всичко?

— Малко по малко — изкиска се той. — Постепенен протокол.

— Нали не е някаква измама, КК?

— Не, Бьорн, никаква измама не е. Къде е ръкописът?

— Чакай, чакай. Трябва да си изясня това. Ако ти дам ръкописа, ще ме приемете в Проекта Луцифер?

— Правилно.

— И ще участвам в археологическите разкопки?

— Правилно.

— И няма да криеш нищо?

— В хода на проекта ще научиш всичко.

Преглътнах. Тежко. Сърцето ми бумтеше. Силно.

— Какво ще кажеш? — настоя той. — Договорихме ли се?

Помислих си за Кристиян Кайсер. За Тарас Корольов. За Мари-Елиз Моние. За всичко, което им дължах.

Можех и да продължа да си мълча. Можех да продължа личната си, дребна битчица за ръкописа. Бьорн, неуморният рицар.

Или пък да започна да се доверявам на хората.

И да стигна до някъде.

Може би скоро ще започнеш да вярваш на хората около теб, Бьорн Белтьо.

Можех да избера да стана част от една общност. Можех, доброволно и изпълнен с новооткрит идеализъм, да се присъединя към човечеството.

— Бьорн?

Погледнах го в очите и си поех дълбоко дъх, преди да отговоря:

— Ръкописът е в Исландия.

7.

Признанието предизвика чувство на облекчение, на неизбежност, на любопитство към всичко, което ме очакваше. Мислех си, че ще съжаля. Веднага. Но не. Чувствах, че бях постъпил правилно. Чувствах се добре.

Съвсем искреното смайване на КК издаваше, че Исландия не бе му минавала през ума. Същевременно долових и още нещо по лицето му: облекчение, радост, задоволство.

— Исландия? — повтори той.

— В Рейкявик. На сигурно място е.

— Колко сигурно?

— В защитено от пожари хранилище.

В погледа му личеше как мислеше, разсъждаваше.

— Ама разбира се! — възкликна той. — В института „Арни Магнусон“.

— За него знаят само няколко учени там. Хора, на които имам безусловно доверие.

— Кога ще го вземем, Бьорн?

— За мен няма значение.

— Ще помоля пилотите да бъдат готови за излитане утре рано.

8.

— Е — заявих аз напрегнато и усетих как кръвта ми бушуваше из вените, — сега е твой ред. Каква е тайната?

КК се поколеба точно като мен, сякаш истината бе дълбоко загнездена и в него. Прекрасно знам какво е да разкриеш тайна, която си носил дълго време в себе си.

— Тайната — започна той, — е обширна и сложна.

— Постепенен протокол…

— Нека започнем с първото разкритие. Условието да продължим нататък.

Той извади от вътрешния си джоб разпечатка на страница от „Евангелието на Луцифер“.

— Погледни знаците в дясната колона. Привидно неразгадаемите знаци.

— Привидно неразгадаеми?

— В древността никой не е умеел да ги тълкува. Едва през изминалото столетие цивилизацията ни достигна технологическото ниво на развитие, което ни позволи да отгатнем какво държим в ръцете си.

— Как така?

— Знам, че ти звучи невероятно, но рисунките в дясната част на ръкописа най-добре могат да се определят като изходен код на примитивна компютърна програма.

— В ръкопис отпреди няколко хиляди години?

— Примитивната програма предава с пълна прецизност точките в координатна система. Само че без стойностите от всичките три части на ръкописа не можем да започнем търсенето.

— На какво?

Той забави отговора си. Май сам осъзнаваше колко абсурдно звучеше.

— Бьорн. Търсим руините на Вавилонската кула.

— Библейският строеж, който Бог разрушил?

— Моисей е имал склонността да преувеличава. Кулата се е сринала от само себе си.

— Винаги съм си мислел, че Вавилонската кула е мит.

— Не и според Библията.

— Според Библията Земята е на шест хиляди години.

— Както и много други неща в Библията, Вавилонската кула е символ, представляващ много повече от самия себе си. Там тя символизира преходния стремеж на човека към небесното царство. Ако не постигнат спасение, могат просто да построят една висока кула и да се покатерят. Бог се разгневил. Натрошил кулата на парченца и наказал хората с различни езици. Трудни, неразбираеми езици.

— Като немския.

— Както обаче знаеш, цялата митология се корени в забравени истини. Висящите градини на Вавилон са си съществували — едно от седемте чудеса на древния свят. Това, което търсим ние, не е библейската версия на Вавилонската кула. По камъните в руините няма да откриеш пръстовите отпечатъци на Бог. Издирваме останките на съвсем реален и физически строеж, издигнат във Вавилон преди хиляди години.

— Кула, издигала се право до небето?

— Авторите на Библията били принудени да поукрасят малко, за да постигнат целта си. Трябвало да се понапрегнат. А и не били единствени. През вековете кулата е била представяна по какви ли не фантастични начини. Преувеличенията са неизменна част от всяка религиозна и митологическа представа. Като височината на кулата например. Както и че е окичена със злато, сребро и скъпоценни камъни. Древногръцкият историк Херодот, бащата на историята, описва кула на осем етажа, издигната върху основа от двеста квадратни метра. Етажите се състояли от все по-тесни кули, наредени една върху друга. От външната страна се виела спираловидна стълба или пътека до олтара на върха й. Да, във Вавилон действително е имало висока и пищна кула. Но не, никога не е била разрушавана от Бог. Превила се е пред нещо толкова прозаично като ръката на времето.

— Колко години е издържала?

— Не знаем кога е била издигната Вавилонската кула. Нито кога се е сринала. Говори се обаче, че датира от най-древни времена. Ако Херодот е описал тъкмо нея, може би е посетил Етеменанки — зикурат, издигнат в чест на бог Мардук.

— Какво е било предназначението на подобна кула?

— На базата на местните традиции и строителни порядки допускаме, че Вавилонската кула е зикурат, пирамидална храмова кула с тераси и стълбища. Вавилонците вярвали, че боговете се заселвали в зикуратите, за да бъдат по-близо до хората. Задачата на свещениците била да се грижат за благото на боговете. Само те имали достъп до вътрешността на основата.

— И не се знае кой е поръчал да се построи?

— Отново сме принудени да прибегнем до спекулации. Макар да не е написано изрично в Библията, за строител на кулата се смята Нимрод. Още през 94 г. от н.е. еврейският историк Йосиф Флавий отбелязва в историческото съчинение Antiquitates Judaicae, че Нимрод поръчал да построят кула, която да предизвика Бог. Според Моисей Нимрод бил първият, основал голямо царство след потопа. Навярно знаеш кой е бил Нимрод?

— По-скоро не.

— Нимрод бил внук на Ной.

Тъй като не реагирах, той добави:

— Ной! Онзи с ковчега!

— Знам кой е Ной. Просто си мисля как това подрива тезата ми, че кулата е мит.

— Грешиш, Бьорн. Не след дълго ще осъзнаеш колко много грешиш. Освен това ние не търсим самата кула, а нещо, което е криела.

Усетих в себе си пламъчето на любопитството. Поривът да разбера. Поривът да узная.

— Какво е криела?

— Не още, Бьорн.

— Постепенен протокол?

— Постепенен протокол!

— Значи ще откриете руините на Вавилонската кула с помощта на компютърна програма, написана преди няколко хиляди години…

— Ние, Бьорн, ние ще открием руините на Вавилонската кула с помощта на компютърна програма, написана преди няколко хиляди години. И това — добави КК и въздъхна дълбоко, — е само началото.